Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (41)

III.

Часът беше три, когато Поаро пристигна в дома на доктор Рендъл.

Беше обядвал заешко задушено със спанак и недоварени картофи, а също и пудинг с невероятен вкус. Беше изпил половин чаша мътно кафе и не се чувстваше добре.

Вратата му отвори старият иконом господин Скот и Поаро помоли госпожа Рендъл да го приеме.

Жената беше във всекидневната и слушаше радио. Когато й известиха за него, се стресна.

Той я възприе по начина, по който я бе възприел и първия път. Подозрителна, предпазлива, уплашена от него или от това, което той представлява.

Тя изглеждаше още по-бледа и безплътна отпреди. Поаро почти бе сигурен, че е отслабнала.

— Искам да ви задам един въпрос, мадам.

— Въпрос ли? О? О, да.

— Госпожа Апуърд обаждала ли ви се е в деня на смъртта си?

Тя впери очи в него и кимна.

— По кое време?

— Госпожа Скот е разговаряла с нея. — Мисля, че е било около шест часа следобед.

— Какво беше съобщението? Да ви помоли да отидете при нея вечерта ли?

— Да. Казала, че госпожа Оливър и Робин щели да бъдат в Килчестър и тя щяла да е сама, тъй като Джанет имала свободна вечер. Дали бих могла да отида и да й правя компания.

— Беше ли определила час?

— Девет часа вечерта или след девет.

— А вие отидохте ли?

— Така смятах. Наистина смятах да отида. Не знам как се получи, но след вечеря ми се доспа, а когато се събудих, минаваше десет. Помислих си, че е твърде късно.

— Но не казахте на полицията за телефонното обаждане на госпожа Апуърд, нали?

Очите й се разшириха. Тя гледаше втренчено, с невинно детско изражение.

— Трябваше ли? След като не съм отишла, помислих, че не е от значение. Даже след това се почувствах виновна. Ако бях отишла, сега може би госпожа Апуърд щеше да е жива. — Дъхът на госпожа Рендъл изведнъж секна. — О, надявам се, че не аз съм причината за смъртта й!

— Не, не сте — отвърна Поаро. — Той изчака за момент и после продължи: — От какво ви е страх, мадам?

Дъхът й секна.

— Да ме е страх ли? Аз не се страхувам.

— Напротив.

— Що за глупост! От… от какво да се страхувам?

Той направи пауза, преди да заговори отново:

— Мисля, че може би се страхувате от мен…

Тя не отвърна, но очите й се разшириха. Бавно и дръзко поклати глава.