Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (39)

I.

Ив Карпентър влезе в къщата на семейство Самърхейс по обичайния начин, както правеха повечето хора, използвайки всяка удобна за целта врата или прозорец.

Тя търсеше Еркюл Поаро и когато го намери, заговори без заобикалки:

— Вижте какво, вие сте детектив и се предполага, че сте добър. Е, добре, наемам ви.

— Ами ако не ставам за наемане? Mon Dieu, аз не съм такси!

— Вие сте частен детектив, а на частните детективи им се плаща, нали?

— Така е прието.

— Това казвам и аз. Ще ви платя. Добре ще ви платя.

— За какво? Какво ще искате от мен?

Ив Карпентър остро каза:

— Да ме защитавате от полицията. Те са полудели. Изглежда, мислят, че аз съм убила онази жена Апуърд. Продължават да душат наоколо, да ми задават всякакви въпроси и да се ровят в какво ли не. Това не ми харесва. Подлудява ме.

Поаро я погледна. Имаше известна доза истина в думите й. Тя изглеждаше много по-стара, отколкото му се стори, когато я видя за пръв път преди няколко седмици. Кръговете под очите й говореха за безсънни нощи. От устата до брадичката й се бяха образували бръчки, а ръката й нервно трепереше, когато си палеше цигарата.

— Трябва да сложите край на това — каза тя. — Трябва.

— Мадам, но какво мога да направя аз?

— Намерете начин да ги прогоните. Проклети нахалници! Ако Гай беше истински мъж, щеше да сложи край на всичко това. Нямаше да позволи да ме преследват.

— А той нищо ли не е направил по въпроса?

Тя мрачно отвърна:

— Не съм му казала. Той само високопарно дрънка как ще окаже всякаква помощ на полицията. За него това е в реда на нещата. Онази нощ беше на някакъв ужасен политически митинг.

— А вие?

— Аз просто си седях вкъщи. Всъщност слушах радио.

— Можете ли да го докажете?

— Как мога да го докажа? Предложих на семейство Крофт приказно голяма сума, за да кажат, че са се навъртали наоколо и са ме видели да си седя у дома. Но проклетата свиня отказа.

— Това е много необмислен ход от ваша страна.

— Не разбирам защо. Щеше да свърши работа.

— Може би по този начин сте убедили прислугата си, че именно вие сте извършили убийството.

— Е, така или иначе щях да платя на Крофт за…

— За какво?

— Нищо.

— Не забравяйте, че искахте помощта ми.

— О! Нищо особено нямах предвид. Крофт ми предаде съобщението от онази.

— От госпожа Апуърд ли?

— Да. Молеше ме да я посетя онази нощ.

— А вие твърдите, че не сте ходили там, нали така?

— Че защо да отивам? Проклета старица. Защо да ходя там? Да й държа ръката ли? Изобщо не съм имала намерение да стъпя там.

— Кога се е получило съобщението?

— В мое отсъствие. Била съм навън. Не знам точно кога — вероятно между пет и шест следобед. Било е предадено на Крофт.

— И вие му дадохте пари, за да забрави, че е получавал това съобщение, така ли? Защо?

— Не се правете на глупак. Не исках да се забърквам в цялата тази каша.

— А след това му предлагате пари, за да ви създаде и алиби? Според вас какво са си помислили той и жена му?

— Кой го е грижа какво мислят те?

— Съдебните заседатели може и да ги е грижа — сериозно отвърна Поаро.

Тя ококори очи срещу него.

— Не говорите сериозно, нали?

— Напротив, сериозен съм.

— Биха повярвали на прислугата, а не на мен?

Поаро я погледна. Такава грубост и глупост! Да настройваш срещу себе си хора, които иначе биха ти помогнали! Късогледо, глупаво държане. Късогледо… Такива хубави големи сини очи. Той спокойно я попита:

— Защо не носите очила, мадам? Имате нужда от тях.

— Какво? О, понякога нося. Носех като дете.

— А после сложихте и шина на зъбите, нали?

Тя впери поглед в него.

— Да, ако искате да знаете. Защо питате всичко това?

— Грозното пате се е превърнало в красив лебед, а?

— Със сигурност бях доста грозна.

— А майка ви какво мислеше?

Тя се сопна:

— Не помня майка си. За какво, по дяволите, говорим в момента? Ще се заемете ли с работата?

— Съжалявам, но не мога.

— Защо?

— Защото в това дело аз действам от името на Джеймс Бентли.

— Джеймс Бентли ли? О, искате да кажете онзи слабоумник, който уби старата прислужница. Какво общо има той със семейство Апуърд?

— Може би нищо.

— Е, добре. За какво става въпрос? Колко?

— Тук е голямата ви грешка, мадам. Винаги изхождате от парите. Имате пари и мислите, че само те са от значение.

— Невинаги съм ги имала — отвърна Ив Карпентър.

— Да — каза Поаро. — И аз мисля така. — Той учтиво кимна с глава. — Това обяснява много неща. И оневинява други…