Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (32)

II.

У Джеймс Бентли бе настъпила лека промяна. Беше доста поотслабнал, ръцете му бяха по-неспокойни — иначе си беше все същото тихо, отчаяно същество.

Еркюл Поаро внимателно подхвана разговора. Има нови улики. Полицията преразглежда случая. Следователно има надежда…

Но Джеймс Бентли беше загубил надежда. Той каза:

— Няма никакъв смисъл. Какво повече може да разбере полицията?

— Приятелите ви — започна Еркюл Поаро — работят усилено за вас.

— Приятелите ли? — Той сви рамене. — Аз нямам приятели.

— Не говорете така. В най-лошия случай имате двама приятели.

— Двама приятели? Бих искал да зная кои са те.

Ако се съдеше по тона му, той по-скоро изразяваше учудване, отколкото желание да узнае имената им…

— Първо, полицейският началник Спенс…

— Спенс? Спенс ли? Полицейският началник, който започна делото срещу мен? Това е направо смешно.

— Не е смешно. Имате късмет. Той е изключително умен и съвестен полицейски офицер. Иска да бъде напълно сигурен, че е заловил истинския престъпник.

— Ами явно е достатъчно сигурен в това.

— Колкото и странно да звучи, въобще не е убеден във вашата вина. Ето защо, както вече казах, той е ваш приятел.

— Ама че приятел!

Еркюл Поаро изчакваше. „Дори Джеймс Бентли — размишляваше той — би трябвало да притежава някакви човешки качества. Дори Джеймс Бентли не би могъл изцяло да бъде лишен от човешко любопитство.“

След малко Бентли продължи:

— Е, добре, а кой е вторият ми приятел?

— Мод Уилямс.

— Мод Уилямс ли? Коя е тя?

— Работила е в офиса на „Бредър и Скатъл“.

— О-о… Тази госпожица Уилямс!

— Precisement, тази госпожица Уилямс.

— Но какво общо има тя с всичко това?

На моменти Еркюл Поаро намираше личността на Джеймс Бентли толкова отблъскваща, че от все сърце искаше да повярва във вината му за убийството на госпожа Макгинти. За съжаление колкото повече Бентли го вбесяваше, толкова повече той заставаше на позицията на Спенс. За него ставаше все по-трудно да си представи Бентли в ролята на убиец. Отношението на Джеймс Бентли към убийството би било, Поаро бе убеден в това, като към нещо, което и без това не оправя живота. Ако самоувереността беше отличителна черта на убийците, както настояваше Спенс, то този мъж със сигурност не беше убиец.

Детективът сдържано каза:

— Госпожица Уилямс се интересува от този случай. Тя е убедена във вашата невинност.

— Не разбирам какво би могла да знае тя за това.

— Тя ви познава.

Джеймс Бентли примигна, а после измърмори:

— Предполагам, че ме познава малко, но само толкова.

— Вие работехте с нея в една стая, нали? И понякога сте обядвали заедно?

— Ами… да. Веднъж или два пъти. В кафенето „Синята котка“. Там е много удобно. Точно на отсрещната страна на улицата.

— Не сте ли се разхождали заедно?

— Всъщност бяхме излезли веднъж. Ходихме нагоре по хълмовете.

Еркюл Поаро избухна:

— Ma foi, да не би да искам да изтръгна от вас тайната на някакво престъпление? Нима е противоестествено да правите компания на едно хубаво момиче? Това не ви ли доставя удоволствие? Не сте ли доволен от себе си?

— Не виждам защо да съм — отвърна Джеймс Бентли.

— На вашата възраст е естествено и позволено да се радвате на компанията на момичета.

— Не познавам много момичета.

— Ca se voit! Трябва да се срамувате, а не да изпитвате удовлетворение от този факт. Познавали сте мис Уилямс. Работели сте с нея, разговаряли сте с нея и понякога сте се хранили с нея, а веднъж дори сте се изкачвали по хълмовете. Когато обаче споменах името й, вие дори не се сетихте коя е тя!

Младият мъж се изчерви.

— Нали виждате, че никога не съм имал отношения с момичета. А и тя не е това, на което му казват истинска дама, нали? Симпатично момиче наистина, но съм сигурен, че майка ми би я взела за много обикновена.

— От значение е какво мислите вие.

Джеймс Бентли отново се изчерви.

— Косата й, дрехите й — започна. — Мама, разбира се, имаше старомодни възгледи… — Той прекъсна мисълта си.

— Но сте намерили у госпожица Уилямс… как да кажа… отзивчивост?

— Тя винаги беше много мила — бавно отговори Джеймс Бентли. — Но не ме разбираше истински. Майка й е починала, когато Мод е била дете.

— След това сте загубили работата си — каза Поаро. — И не сте могли да си намерите друга. Доколкото разбирам, с госпожица Уилямс сте се виждали и в Бродхини, нали?

Джеймс Бентли изглеждаше объркан.

— Да… да. Идваше там по работа и ми бе изпратила пощенска картичка. Помоли ме да я посрещна. Не знам защо, аз въобще не я познавах.

— Но отидохте да я посрещнете, нали?

— Да. Не исках да бъда невъзпитан.

— На кино ли я заведохте или на ресторант?

Младият мъж изглеждаше искрено възмутен:

— О, не! Нищо подобно. Ние… ъ-ъ-ъ… просто си поговорихме, докато тя чакаше автобуса си.

— Колко ли забавно трябва да е било на горкото момиче!

Джеймс Бентли рязко отвърна:

— Нямах никакви пари. Не го забравяйте. Нямах пукнат петак.

— Разбира се. Това е станало няколко дни преди госпожа Макгинти да бъде убита, нали?

Бентли кимна. Неочаквано каза:

— Да, беше в понеделник. Тя бе убита в сряда.

— Ще ви попитам нещо друго, господин Бентли. Госпожа Макгинти получаваше ли „Санди Комет“?

— Да.

— А вие виждали ли сте тези нейни вестници?

— Понякога ми ги предлагаше, но аз не приемах често. Мама не харесваше такъв род вестници.

— Значи не сте видели броя на „Санди Комет“ от онази седмица?

— Не.

— И госпожа Макгинти не ви е говорила за него или за написаното там?

— Напротив — неочаквано заяви Джеймс Бентли. — Тя живееше с този вестник и непрекъснато разправяше разни истории от него.

— О-ла-ла, значи живеела с вестника! И какво разказваше? Внимавайте, много е важно!

— Не мога точно да си спомня в момента. Ставаше въпрос за някакво старо дело за убийство. Мисля, че човекът се казвал Крейг, не, може би не беше Крейг. Както и да е, тя ми спомена за някого, който сега живеел в Бродхини и бил свързан със случая. Госпожа Макгинти бе изцяло погълната от тази история. Така и не можах да разбера защо й отделяше такова внимание.

— Спомена ли ви за кого от Бродхини става дума?

Бентли неопределено каза:

— Мисля, че говореше за онази жена, чийто син пише пиеси.

— Назовавала ли я е по име?

— Не… аз… наистина беше толкова отдавна…

— Умолявам ви, опитайте се да си спомните! Нали искате отново да сте на свобода?

— На свобода ли? — в гласа му прозвуча изненада.

— Да, на свобода.

— Аз… да… разбира се, че…

— Тогава мислете! Какво ви каза госпожа Макгинти?

— Ами… нещо от рода на „толкова е самодоволна, толкова надута. Но няма да се надува така, ако всичко се разчуе“. И после: „Никога няма да повярваш, че е същата жена от снимката.“ Естествено, тези снимки са правени преди много години.

— Но какво ви кара да сте сигурен, че госпожа Макгинти е говорила за госпожа Апуърд?

— Наистина, не зная… Останах с такова впечатление. Тя ми говореше за госпожа Апуърд, а след това ми стана безинтересно и престанах да я слушам, а после… Май сега, като се размисля, не съм сигурен в действителност за кого говореше. Тя непрекъснато говореше нещо.

Поаро въздъхна. После каза:

— Аз не смятам, че е ставало въпрос за госпожа Апуърд. Според мен е говорела за някой друг. Но ще е нелепо да ви обесят заради това, че не обръщате достатъчно внимание на хората, с които разговаряте… Госпожа Макгинти разказвала ли ви е за къщите и семействата, където е работила?

— Да, понякога, но няма смисъл да ме разпитвате. Вие като че ли не си давате сметка, мосю Поаро, че тогава аз трябваше да уреждам собствения си живот. Намирах се в много голямо затруднение.

— Но не чак толкова голямо, както сега! Говорила ли е тя за госпожа Карпентър, която по онова време се е наричала госпожа Селкърк, или за госпожа Рендъл?

— Карпентър с новата къща на върха на хълма и с голямата кола, нали? Беше сгоден за госпожа Селкърк — госпожа Макгинти винаги се е отнасяла с презрение към госпожа Селкърк. Не зная защо. „Парвеню“ — така я наричаше тя. Нямам представа какво е искала да каже с това.

— А нещо за семейство Рендъл?

— Оня, лекаря ли? Не си спомням да е казвала нещо специално за него.

— А за семейство Уедърби?

— За тях си спомням: „Тази пък само се преструва и си въобразява“ — казваше госпожа Макгинти. А за него говореше: „Нито една дума — добра или лоша — не съм чула от устата му.“ — Той помълча малко. — Тя казваше, че това е нещастен дом.

Еркюл Поаро вдигна поглед. В този момент гласът на Джеймс Бентли прозвуча по-различно. Той не повтаряше безучастно всичко, което си спомняше. За кратко време беше излязъл от състоянието на апатия. Джеймс Бентли мислеше за Хънтърс Клоуз, за живота, който течеше там, за това дали този дом е щастливо или нещастно място. Джеймс Бентли правеше усилия да мисли обективно.

Детективът меко промълви:

— Познавахте ли ги? Майката? Бащата? Дъщерята?

— Не бих казал. Случайно се запознах с дъщерята. Стана заради кучето им. Беше се хванало в капан. Тя не можеше да го измъкне и аз й помогнах.

Отново се появиха странни нотки в гласа му.

„Помогнах й“ — бе казал той и в тези думи се долови известна гордост.

Поаро си спомни какво му беше доверила госпожа Оливър за разговора й с Дирдри Хендерсън.

Той внимателно попита:

— Разговаряхте ли с нея?

— Да. Тя… Майка й страдала много, била тежко болна, ми каза тя. Много обича майка си.

— А вие й разказахте за вашата майка, нали?

— Да — простичко отвърна Джеймс Бентли.

Поаро нищо не каза. Той чакаше.

— Животът е много жесток — продължи събеседникът му. — И много несправедлив. Някои хора така и не разбират какво е щастие.

— Възможно е — отвърна Еркюл Поаро.

— Не мисля, че госпожица Уедърби е разбрала много от живота.

— Хендерсън.

— А, да. Тя ми спомена, че имала втори баща.

— Дирдри Хендерсън — каза детективът. — Дирдри с печалния образ. Хубаво име, но самата тя не е особено хубава, струва ми се?

Джеймс Бентли се изчерви.

— Според мен — каза — тя е доста симпатична…