Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (17)

Десета глава

Поаро реши първо да обядва, а след това да направи третото си посещение. Обедът му се състоеше от недоварена говежда супа, преварени картофи и това, което Морийн оптимистично наричаше палачинки. Те бяха доста особени на вкус.

Поаро бавно се заизкачва по хълма. След малко от дясната му страна щеше да се появи имението, наречено Лабърнъмс: две къщи, слети в една, и променени според съвременния вкус. Тук живееха госпожа Апуърд и многообещаващият млад драматург Робин Апуърд.

Поаро се спря за момент пред портата, за да приглади мустаците си. Докато бе зает с това си занимание, една кола бавно се спусна надолу по хълма и огризка от ябълка, запратена със сила, го удари по бузата.

Сепнат, той гневно извика.

Колата спря и една глава се показа през прозореца.

— Съжалявам. Ударих ли ви?

Поаро се спря по средата на отговора, който напираше на устните му. Видя благородно лице, едро чело, сплъстени кичури сива коса и нещо проблесна в съзнанието му. Огризката от ябълка също помогна спомените му да изплуват.

— Но, разбира се — възкликна. — Госпожа Оливър.

Наистина това беше известната писателка на детективски романи.

С възгласа „Ами, да, мосю Поаро!“ тя се опита да се измъкне от колата. Колата бе малка, а госпожа Оливър беше едра жена. Поаро се втурна да й помогне. Като мърмореше извинително „Все още съм изтръпнала от дългото шофиране“ тя внезапно изскочи на пътя като тапа от шампанско.

С нея от колата изпадаха огромни количества ябълки и се затъркаляха надолу по хълма.

— Торбата се скъса — обясни жената.

Тя изтупа от деколтето си няколко недоядени парченца ябълка, а след това самата се отърси като голямо нюфаундлендско куче. Последната ябълка, скрита в гънките на тялото й, се присъедини към своите братя и сестри.

— Жалко, че торбата се изсипа — каза госпожа Оливър. — Бяха от любимия ми сорт. Предполагам, че ще се намерят ябълки по тези места. Или може би не? Може би ги изнасят? Всичко е толкова странно в днешно време. Е, а вие как сте, мосю Поаро? Не живеете тук, нали? Не, сигурна съм, че не живеете тук! В такъв случай причината е някакво убийство. Надявам се, че не е убита моята домакиня.

— Коя е вашата домакиня?

— Ей там — каза писателката, поклащайки глава. — Стига това да е домът Лабърнъмс, който се намира на половината път надолу по хълма, от лявата страна, след като минете църквата. Да, това трябва да е. А дамата какво представлява като човек?

— Вие не я ли познавате?

— Не, идвам тук по работа, така да се каже. Една моя книга ще бъде драматизирана от Робин Апуърд. Вероятно ще трябва да поработим заедно върху нея.

— Моите поздравления, мадам.

— О, нещата въобще не стоят така, както си мислите — отвърна госпожа Оливър. — Засега общата ни работа е чиста агония. Не знам защо изобщо се съгласих с цялата тази авантюра. Книгите ми носят достатъчно пари — тоест кръвопийците от данъчното взимат повечето от тях и колкото повече изкарвам, те толкова повече взимат. Така че аз самата не се напрягам особено. Но вие нямате представа какъв кошмар е да виждаш героите си променени, да ги карат да говорят неща, които те никога не биха казали, да вършат неща, които никога не биха правили. И ако протестираш, твърдят, че това е „добър театър“. Само за това мисли Робин Апуърд. Всички казват, че е много умен. Ако е толкова умен, тогава не разбирам защо не напише собствена пиеса и не остави моя нещастен финландец на мира! Той дори вече не е и финландец. Сега е участник в норвежкото съпротивително движение! — Тя прокара пръсти през косата си. — Къде дянах шапката си?

Поаро погледна в колата.

— Според мен, мадам, вие сте седели върху нея.

— Да, така изглежда — съгласи се госпожа Оливър, като оглеждаше това, което някога е било шапка. — Е — продължи бодро, — и без това никога не съм я харесвала особено. Но си мислех, че мога да ходя с нея на църква в неделя. Макар архиепископът да казва, че човек няма нужда от шапка, все пак мисля, че по-старомодните духовници очакват главите ни да са покрити с нещо. Но я ми разкажете за вашето убийство или каквото е там. А помните ли нашето убийство?

— Даже много добре.

— Беше доста забавно, нали? Нямам предвид самото убийство, то изобщо не ми хареса. Но после — да. Кой е убит този път?

— Не толкова колоритна личност, колкото беше господин Шейтана. Става дума за възрастна прислужница, ограбена и убита преди пет месеца. Може и да сте чели нещо за този случай — името й беше Макгинти. Млад мъж беше обвинен и осъден на смърт…

— А той не го е извършил, така ли? Вие знаете кой е убиецът и ще го докажете — бързо отвърна госпожа Оливър. — Чудесно!

— Много бързате — изрече Поаро с въздишка. — Все още не зная кой е извършителят, а оттам нататък пътят за доказване е дълъг.

— Вие мъжете сте толкова мудни — неодобрително отбеляза тя. — Скоро ще ви съобщя кой го е направил. Някой тукашен човек, нали? Дайте ми ден или два, за да се огледам, и ще ви посоча убиеца. Женска интуиция — ето, от това имате нужда. Бях права за случая с Шейтана, нали?

Поаро галантно забрави да й припомни бързата промяна на мнението й по случая.

— Ох, мъже, мъже… — снизходително изрече госпожа Оливър. — Ако начело на Скотланд Ярд беше жена…

Тази изтъркана тема увисна във въздуха, тъй като някой им извика откъм вратата на къщата.

— Здравейте — чу се приятен висок тенор. — Това госпожа Оливър ли е?

— Ето ме — обади се тя и промърмори към Поаро: — Не се тревожете, ще бъда много дискретна.

— Не, не, мадам! Не искам да бъдете дискретна. Тъкмо обратното.

Робин Апуърд се зададе по пътеката и излезе през портата. Той беше гологлав и носеше стари сиви панталони и вехто зимно палто. Но като цяло изглеждаше добре.

— Ариадни, скъпа! — възкликна той и горещо я прегърна. После отстъпи с ръце върху раменете й. — Мила моя, хрумна ми страхотна идея за второто действие.

— Наистина ли? — попита госпожа Оливър без особен ентусиазъм. — Това е мосю Еркюл Поаро.

— Чудесно — каза Робин. — Носите ли някакъв багаж?

— Да, отзад е.

Той взе няколко куфара.

— Толкова е досадно, че нямаме прислуга! Единствено старата Джанет, която трябва непрекъснато да щадим. Страшно неприятно, не мислите ли? Колко тежки са куфарите ви! Да не би да носите бомби в тях?

Мъжът се заклати по пътеката, провиквайки се през рамо:

— Влезте и пийнете нещо!

— Той има предвид вас — каза госпожа Оливър, като взимаше чантата си, една книга и чифт стари обувки от предната седалка. — Наистина ли искате да бъда недискретна?

— Колкото сте по-недискретна, толкова по-добре.

— На ваше място не бих постъпила така — каза тя. — Но това си е ваше убийство. Ще помогна с каквото мога.

Робин отново се появи на входната врата.

— Влизайте, влизайте — провикна се той. — За колата ще се погрижим по-късно. Мадре умира да се запознае с вас.

Писателката тръгна по пътеката и Еркюл Поаро я последва.

Вътрешното обзавеждане на Лабърнъмс беше разкошно. Детективът предположи, че са пръснати много пари за него, но резултатът беше скъпа и очарователна простота. Всяко парче дърво в къщата беше от истински дъб.

Седнала в инвалидна количка до камината във всекидневната, госпожа Апуърд поздрави гостите с усмивка. Тя изглеждаше енергична жена на около шейсет години с металносива коса и решителни брадичка.

— Очарована съм да се запозная с вас, госпожо Оливър — каза тя. — Предполагам, че мразите хората да говорят за вашите книги, но те винаги са били огромна утеха за мен. И особено откакто съм инвалид.

— Много мило от ваша страна — отвърна писателката; изглеждаше притеснена и кършеше ръце като ученичка. — Това е мосю Поаро, мой стар приятел. Съвсем случайно се срещнахме отвън, фактически аз го ударих с ябълка по главата. Като Вилхелм Тел. Само че в този случай аз стрелях с ябълка.

— Приятно ми е, мосю Поаро. Робин!

— Да, Мадре?

— Предложи на гостите напитки. Къде са цигарите?

— На онази маса.

Госпожа Апуърд попита:

— И вие ли сте писател, мосю Поаро?

— О, не — отвърна госпожа Оливър. — Той е детектив. Нали знаете, като Шерлок Холмс. Дошъл е тук, за да разгадае едно убийство.

Чу се звук от счупена чаша. Госпожа Апуърд остро каза:

— Робин, бъди внимателен. — После се обърна към Поаро: — Това е много интригуващо, мосю Поаро.

— Значи Морийн Самърхейс беше права — възкликна синът. — Тя ми разказа някаква дълга история за това какво е да имаш детектив в къщата си. Според нея било страшно забавно. Всъщност работата, за която сте дошли, е доста сериозна, нали?

— Разбира се, че е сериозна — намеси се госпожа Оливър. — Пред вас стои истински детектив.

— Но кой е бил убит? Или става дума за току-що изровен труп и всичко се пази в пълна тайна?

— Не се пази в тайна — обади се Поаро. — Убийството… е, вие знаете вече за него.

— Госпожа Мак… как й беше името, прислужница, убита миналата есен — каза госпожа Оливър.

— О! — В гласа на Робин Апуърд прозвуча разочарование. — Мислех, че този случай е приключен.

— Не, не е приключен — поясни писателката. — Арестували са не този, когото трябва, и той ще бъде обесен, ако мосю Поаро не открие истинския убиец навреме. Всичко е толкова вълнуващо!

Робин приготви напитките.

— „Уайт Лейди“ за теб, Мадре.

— Благодаря ти, момчето ми!

Поаро леко се намръщи. Домакинът поднесе чаши на госпожа Оливър и на него.

— Е, добре — каза Робин. — Да пием за престъплението! — Той отпи от чашата си. — Едно време тази жена работеше тук.

— Госпожа Макгинти ли? — попита гостенката.

— Да, нали, Мадре?

— Когато казвам, че е работила тук, имам предвид, че е идвала веднъж седмично.

— Но понякога и през ден.

— Що за човек беше тя? — попита госпожа Оливър.

— Страшно респектираща — отвърна Робин — и маниакално чиста. Тя притежаваше ужасния навик да почиства всичко и да подрежда нещата в чекмеджетата така, че просто да не можеш да откриеш кое къде се намира.

Госпожа Апуърд каза с леко мрачен хумор:

— Ако няма някой като нея, който да почисти веднъж седмично, скоро няма да можеш да се движиш в тази малка къща.

— Зная, Мадре, зная. Но ако нещата не си стоят там, където аз ги слагам, просто не мога да работя. Всичките ми бележки се разбъркват.

— Досадно е да си така безпомощен като мен — каза госпожа Апуърд. — Имаме предана стара прислужница. Но това, с което може да се справи тя, е само готвенето.

— Какво й е? — попита госпожа Оливър. — Да не страда от артрит?

— Нещо такова. Боя се, че скоро ще трябва да си намеря постоянна болногледачка. Толкова е досадно! Обичам да бъда независима.

— Моля те, не се натоварвай с такива мисли — каза синът. Той я потупа по рамото.

Внезапно тя му се усмихна с нежност:

— Робин е добър към мен, както дъщеря към майка си. Той прави всичко. Мисли за всичко. Никой не би могъл да бъде по-грижовен.

Те се усмихнаха един на друг. Еркюл Поаро се изправи.

— Уви — изрече той. — Време е да вървя. Трябва да направя още едно посещение и след това да хвана влака. Мадам, благодаря за гостоприемството. Господин Апуърд, желая ви успех в работата.

— И на вас с вашето убийство — каза писателката.

— Това истина ли е, мосю Поаро — попита Робин Апуърд, — или е някаква ужасна шега?

— Никаква шега — заяви госпожа Оливър. — Много е сериозно. Мосю Поаро не иска да ми каже кой е убиецът, но той със сигурност го знае!

— Не, не, мадам — протестът на Поаро бе подчертано неубедителен. — Обясних ви, че засега не зная нищо.

— Това го казвате вие, но аз мисля, че всъщност той ви е известен. Вие сте ужасно потаен, не е ли така?

Госпожа Апуърд остро попита:

— Наистина ли всичко това е вярно? Не е ли шега?

— Не е шега, мадам — отвърна Поаро. Той се поклони и си тръгна.

Като слизаше по пътеката, дочу ясния тенор на Робин Апуърд.

— Но, Ариадни, скъпа — казваше той, — всичко е много добре, но без тези мустаци, моля ви! Как може човек да го възприеме насериозно? Наистина ли смятате, че той е добър?

Поаро вътрешно се засмя. „Добър ли? Господи!“

Тъкмо когато се канеше да прекоси тясното платно на пътя, трябваше да отскочи назад, и то в последния момент. Колата на семейство Самърхейс, подскачайки и клатушкайки се, профуча край него. На волана беше Самърхейс.

— Извинете — провикна се той. — Трябва да хвана влака. — Ковънт Гардън…

Поаро също възнамеряваше да вземе влак — местния влак до Килчестър, където си беше уредил среща със Спенс.

Преди да го хване, имаше време само за още едно посещение.

Изкачи се на върха на хълма и пое по добре поддържано шосе, водещо към модерна къща от бетон с квадратен покрив и много прозорци. Това бе домът на семейство Карпентър. Гай Карпентър беше един от собствениците на големите заводи „Карпентър“ — богаташ, който отскоро се занимаваше с политика. Беше се оженил неотдавна.

Входната врата на семейство Карпентър не беше отворена нито от прислужница-чужденка, нито от предана старица. Вместо това вратата отвори невъзмутим прислужник и с явна погнуса допусна детектива до прага на дома. Според него Еркюл Поаро беше от онези посетители, които би трябвало да стоят отвън. Явно си мислеше, че е дошъл да продава нещо.

— Господин и госпожа Карпентър не са вкъщи.

— Мога ли да ги почакам?

— Не зная кога ще се приберат.

Прислужникът затвори вратата.

Поаро не тръгна обратно по алеята. Вместо това зави зад ъгъла на къщата и почти се сблъска с висока млада жена с палто от норки.

— Хей — извика тя, — какво, по дяволите, правите тук?

Детективът вежливо повдигна шапката си.

— Надявах се — каза, — че бих могъл да разговарям с господин или госпожа Карпентър. Имам ли удоволствието да се запозная с госпожа Карпентър?

— Да, аз съм госпожа Карпентър.

Макар че говореше грубо, по държанието й личеше, че се е поуспокоила.

— Казвам се Еркюл Поаро.

Нищо не последва. Не само, че това велико и единствено име й беше непознато, но тя дори не можа да го разпознае като най-новия гост на Морийн Самърхейс. Значи местните клюки не стигаха дотук. Дребна подробност, но все пак може би беше от значение.

— Да?

— Бих искал да разговарям с господин или госпожа Карпентър, но вие, мадам, ще ми помогнете много, защото въпросите, които искам да ви задам, се отнасят до домакинството.

— Имаме си прахосмукачка — отвърна подозрително жената.

Поаро се разсмя.

— Не, не ме разбрахте. Ще ви задам само няколко въпроса за домакинството.

— О, имате предвид някоя анкета за домакинство ли? Честно казано, мисля, че е съвсем глупаво… — Тя се спря насред думата. — Може би е по-добре да влезем вътре!

Детективът слабо се усмихна. Тя току-що се бе въздържала да не изругае. Тъй като съпругът й активно участваше в политическия живот, от нея се изискваше предпазливост в изказванията по правителствените програми.

Тя поведе Поаро през коридора към обширна стая, която гледаше към грижливо поддържана градина. Стаята изглеждаше като нова — с голямо канапе, два махагонови стола, три или четири стола, копия в стил осемнайсети век, едно бюро и писалище. Не бяха икономисвани средства, най-добрите фирми бяха работили върху обзавеждането, но нямаше и следа от проява на собствен вкус.

„Какво ли бе проявила тази съпруга? — мислеше си Поаро. — Безразличие или внимание?“

Когато тя се обърна, той я изгледа изпитателно. Жената изглеждаше добре, бе облечена в скъпи дрехи, с платиненоруса коса и внимателно нанесен грим. Но големите й ясносини очи гледаха студено, сякаш бяха от стъкло.

Вече по-любезно, но с едва прикрито отегчение, тя каза:

— Моля, седнете!

Поаро се настани и рече:

— Благодаря за вниманието, мадам. Въпросите, които бих искал да ви задам, са свързани с госпожа Макгинти, която почина, тоест беше убита миналия ноември.

— Госпожа Макгинти ли? Какво искате да кажете?

Жената се втренчи в него. Очите й бяха сурови и подозрителни.

— Спомняте ли си госпожа Макгинти?

— Не, не я помня. Не зная нищо за нея.

— А помните ли убийството й? Или тук убийствата са толкова често явление, че дори не ги забелязвате?

— О, убийството ли? Да, разбира се! Бях забравила името на старата жена.

— Въпреки че тя е работила при вас?

— Тя не е работила тук, поне откакто аз живея в този дом. С господин Карпентър се оженихме само преди три месеца.

— Но тя наистина е работила тук! Мисля, че е идвала всеки петък сутрин. Тогава вие сте били госпожа Селкърк и сте живеели в Роуз Котидж.

Тя кисело изрече:

— Щом знаете толкова много, тогава не виждам защо ми задавате тези въпроси! И все пак за какво е всичко това?

— Извършвам разследване върху обстоятелствата около убийството.

— Защо? За какво, за бога? Защо сте дошли при мен?

— Може би знаете нещо, което би ми било от полза?

— Нищо не зная. Откъде-накъде трябва да зная каквото и да било! Тя беше само една глупава стара прислужница. Държала парите си под една дъска на пода, някой я е ограбил и я убил заради тях. Всичко беше толкова отвратително. Направо зверско! Като това, което четете в неделните вестници.

Детективът веднага пое по тази следа:

— Като неделната преса, да, като „Санди Комет“. Може би четете „Санди Комет“?

Тя скочи и залитайки, тръгна към отворените френски прозорци. Пристъпваше толкова несигурно, че се удари в рамката на прозореца. Това напомни на Поаро за красива голяма пеперуда, която като сляпа пърха срещу светлината на лампата.

Жената се провикна:

— Гай! Гай!

Един мъжки глас се обади от далечината:

— Да, Ив?

— Ела бързо!

Появи се висок мъж на колко трийсет и пет години. Той ускори крачка и се приближи откъм терасата. Ив Карпентър яростно изрече:

— Дошъл е някакъв човек — чужденец. Задава ми какви ли не въпроси за онова ужасно убийство миналата година. На старата прислужница. Помниш ли? Мразя тези неща. Знаеш, че е така.

Гай Карпентър се намръщи и влезе в стаята през френския прозорец. Той имаше дълго като на кон лице, беше блед и видът му беше на доста повърхностна личност. Държеше се надуто.

Еркюл Поаро реши, че е твърде непривлекателен.

— Мога ли да попитам защо е всичко това? — попита Карпентър. — На жена ми ли досаждахте?

Детективът разпери ръце.

— Последното нещо, което бих желал, е да досаждам на толкова очарователна дама. Само се надявах, че тя може да помогне на разследването, което водя, като ми разкаже за починалата жена, работила някога при вас.

— Но какви са тези разследвания?

— Да, попитай го за това — обади се жена му.

— Събират се нови доказателства около смъртта на госпожа Макгинти.

— Глупости! Случаят е приключен.

— Не, не е. Допусната е грешка. Случаят все още не е приключен.

— Събиране на нови доказателства ли казвате? — Гай Карпентър се намръщи и скептично попита: — От полицията ли? Глупости, та вие нямате нищо общо с полицията!

— Прав сте. Работя самостоятелно.

— Тогава е от пресата — намеси се Ив Карпентър. — От някой ужасен неделен вестник. Той така каза.

Предпазливост се появи в очите на Гай Карпентър. Той не искаше да влиза в конфликт с пресата. Вече по-любезно поясни:

— Жена ми е много чувствителна. Убийства и други подобни неща я разстройват. Сигурен съм, че не е необходимо да я притеснявате. Тя познаваше тази жена съвсем бегло.

Ив яростно се намеси:

— Тя беше само една глупава стара прислужница! Вече му казах това. — И допълни: — Освен това беше ужасна лъжкиня.

— А, това е интригуващо. — Поаро обърна оживен поглед от Гай към Ив Карпентър. — Значи е лъжела? Това може да ни наведе на много ценна следа.

— Не виждам как — мрачно отвърна Ив.

— Установяване на мотива за убийство — поясни Поаро. — Това е линията, която следвам.

— Отмъкнаха й парите — остро заяви Карпентър. — Това беше мотивът за престъплението.

— А! — тихо възкликна детективът. — Дали наистина това е бил мотивът?

Той се изпъчи като актьор, който току-що е изрекъл ключова реплика.

— Съжалявам, ако съм причинил някакво неудобство на мадам — каза учтиво. — Неща от този род са винаги доста неприятни.

— Цялата работа беше крайно неприятна — побърза да отговори Карпентър. — Естествено жена ми не обича да й напомнят за това. Съжалявам, че не можем да ви бъдем полезни с някаква информация.

— О, напротив.

— Моля?

Детективът тихо каза:

— Госпожа Макгинти лъжела — това е ценен факт. Какви лъжи по-точно ви е казвала, мадам?

Той учтиво изчака Ив Карпентър да заговори. Най-сетне тя отвърна:

— О, нищо особено. Искам да кажа — не си спомням. — Съзнавайки, че и двамата мъже гледат с очакване към нея, тя добави: — Разни глупости — за този или онзи. Неща, които не могат да бъдат верни.

Настъпи мълчание и след това Поаро отбеляза:

— Разбирам, имала е остър език.

Ив Карпентър направи рязко движение.

— О, не. Нямах предвид чак това! Тя беше просто една клюкарка, това е всичко.

— Просто една клюкарка — повтори тихо детективът, след което се сбогува.

Гай Карпентър го изпрати в коридора.

— Този ваш вестник, този неделен вестник, кой беше той?

— Вестникът, който споменах на мадам — внимателно отвърна Поаро, — беше „Санди Комет“.

Гай Карпентър замислено повтори:

— „Санди Комет“ ли? Страхувам се, че не ми говори нищо.

— Понякога публикува интересни статии и интересни илюстрации…

Преди паузата да стане твърде голяма, той се поклони и бързо каза:

— Au revoir, господин Карпентър. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

След като мина през градината, той погледна назад към дома.

„Чудно — каза си. — Да, наистина чудно защо…“