Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (13)

II.

Заобиколен от прашните папки с вестници, Поаро седеше неподвижно и си мислеше, че шишенцето с мастило, на което бе обърнал внимание, ще се окаже от голямо значение за разследването.

Вестник „Санди Комет“ разказваше по леко драматичен и доста романтичен начин за вече отшумели събития. Броят, който Поаро разглеждаше, беше от неделя, деветнайсети ноември. Най-отгоре на първата страница с едър шрифт бяха изписани думите:

ЖЕНИ, ЖЕРТВИ НА ОТМИНАЛИ ТРАГЕДИИ. КЪДЕ СА ТЕЗИ ЖЕНИ СЕГА?

Под заглавието бяха поместени четири доста неясни снимки, очевидно правени преди много години.

Жените на тях съвсем не изглеждаха трагично. Всъщност те бяха доста смешни, тъй като почти всичките бяха облечени старомодно, а няма нищо по-смешно от отминалата вече мода. Нищо чудно след трийсетина години тяхното очарование да бъде възстановено, ако не в цялото си великолепие, то поне отчасти.

Под всяка снимка имаше име:

Ева Кейн, „другата жена“ в прочутия случай Крейг.

Джанис Кортланд, „трагичната съпруга“, чийто мъж бил дявол в човешки образ.

Малката Лили Гамбъл, нещастното дете, плод на нашата пренаселена епоха.

Вера Блейк, нищо неподозиращата съпруга на убиец.

И след това с получерен шрифт отново беше изписан въпросът:

КЪДЕ СА ТЕЗИ ЖЕНИ СЕГА?

Поаро примигна и започна старателно да чете доста сълзливия материал, който разказваше за живота на тези безплътни героини.

Името на Ева Кейн му беше познато, тъй като случаят „Крейг“ беше много известен. Алфред Крейг беше общински чиновник в Парминстър, съвестен, незабележим човечец, почтен и с добри обноски. Той имал нещастието да се ожени за скучна, но темпераментна жена. Госпожа Крейг го вкарала в дългове, мамела го, била много претенциозна и страдала от нервни заболявания, за които неучтиви приятели казвали, че са изцяло плод на въображението й. Ева Кейн била младата гувернантка в дома им. Тя била деветнайсетгодишна, хубава, безпомощна и доста простовата. Отчаяно се влюбила в Крейг и той в нея. Един ден съседите научили, че на госпожа Крейг й било „препоръчано да замине за чужбина“ по здравословни причини. Това било измислица на Крейг. Късно една вечер той уж я закарал до Лондон, „първата спирка в пътуването“, и я „изпратил“ в Южна Франция. После се върнал в Парминстър и от време на време споменавал как според писмата на жена му здравето й не се подобрявало. Ева Кейн останала да се грижи за домакинството и за него и не след дълго хората започнали да злословят. Най-накрая Крейг получил известие за смъртта на жена си в чужбина. Той заминал и седмица по-късно се върнал, разказвайки за погребението.

В известно отношение Крейг бил прост човек. Той допуснал грешка, като споменал къде била починала жена му — в един сравнително добре известен курорт на френската Ривиера. Достатъчно било само някой да напише на свои близки или приятели там, за да се открие, че не е имало никаква смърт или погребение на жена с това име. След известно време на какви ли не клюки със случая се заела полицията.

Последвалите събития могат да се обобщят накратко:

Госпожа Крейг не била заминала за Ривиерата. Тя била нарязана на парчета и погребана в мазето на Крейг. Аутопсията на останките показала отравяне с растителен алкалоид.

Крейг бил арестуван и изправен пред съда. Ева Кейн първоначално била обвинена в съучастие, но обвинението било оттеглено, тъй като се оказало, че през цялото време тя е била в неведение относно случилото се. Накрая съпругът направил пълно признание, бил признат за виновен и бил екзекутиран.

Ева Кейн, която очаквала дете, напуснала Парминстър и според написаното в „Санди Комет“ „близки в Новия свят й предложили подслон“. Като сменила името си, горкото младо доверчиво момиче, прелъстено от хладнокръвен убиец, напуснало тези места, за да започне нов живот и завинаги да запази заключено в сърцето си и скрито от дъщеря си името на баща й.

„Дъщеря ми ще расте щастлива и невинна. Нейният живот няма да бъде опетнен от жестокото минало. Заклевам се в това! Трагичните спомени ще си останат само мои.“

Бедната, доверчива Ева Кейн! Толкова млада да изпита измамата и жестокостта на мъжете! Къде ли е тя сега?! Дали в някой град на Средния Запад живее възрастна жена с тъжни очи, тиха и уважавана от съседите си?… И дали младо момиче, весело и щастливо, с деца, вероятно нейни собствени, я посещава, наричайки я „мамо!“, и споделя с нея ежедневните си грижи?… Без да има и най-малка представа за страданията, които майка й е преживяла преди години.

„Oh la-la!“ — възкликна Еркюл Поаро и премина към следващата „трагична жертва“.

Джанис Кортланд, „трагичната съпруга“, положително е била нещастна със съпруга си. Тя страдала в продължение на осем години от странните му привички, за които предпазливо и умишлено неясно се споменаваше в статията, а това неудържимо привличаше любопитството на читателя. Осем години мъченичество, твърдеше „Санди Комет“. После Джанис си намерила приятел. Човек идеалист, откъснат от света. Ужасен от разигралата се между съпруга и съпругата сцена, на която случайно бил свидетел, той с такова ожесточение се нахвърлил върху съпруга, че нападателят разбил черепа си в острия мраморен ръб на камината. Според съдебните заседатели обвиняемият бил силно провокиран, въпреки че младият идеалист не е имал намерение да убива. Присъдата била пет години затвор за непредумишлено убийство.

Страдащата Джанис, потисната от публичността, която личността й придобила в резултат на делото, заминала за чужбина, „за да забрави“.

„А дали е успяла да забрави? — питаше «Санди Комет». — Надяваме се. Някъде може би живее щастлива съпруга и майка, на която тези кошмарни години мълчаливо страдание изглеждат само един сън…“

„Виж ти!“ — каза си Еркюл Поаро и се прехвърли на случая с Лили Гамбъл, трагичното дете, резултат на пренаселената епоха.

Изглежда, Лили Гамбъл била отделена от многолюдния си дом. Някаква нейна леля поела отговорността за отглеждането й. Веднъж Лили поискала да отиде на кино, но леля й не й разрешила. Тогава момичето взело брадвата за месо, която лежала на масата, и се прицелило в главата на леля си. Въпреки че била властна жена, лелята била дребна и крехка. Ударът я убил. Лили била добре развито, силно за своите дванайсет години дете. Била изпратена в изправително училище за малолетни престъпници, след което сякаш изчезнала от белия свят.

Сега вече тя е станала жена, отново е свободна да заеме мястото си в обществото. По време на годините в изправителния дом поведението й било отлично. Не показва ли това, че не детето, а системата трябва да бъде обвинявана? Израснала в невежество, малката Лили е жертва на своята среда.

Когато вече е изкупила трагичната си грешка, ние се надяваме, че тя живее някъде щастливо като добра гражданка, майка и съпруга. Бедната малка Лили Гамбъл!

Поаро поклати глава. Според него едно дванайсетгодишно момиче, посегнало на леля си с брадва за месо и ударило я толкова силно, че да я убие, не може да бъде добро дете. В този случай симпатиите му бяха на страната на лелята.

Еркюл Поаро насочи вниманието си към случая на Вера Блейк.

Тя съвсем очевидно бе от онзи тип жени, на които всичко им върви наопаки. Първо си намерила приятел, който се оказал гангстер, търсен от полицията за убийство на банков пазач. След това се омъжила за уважаван търговски посредник, който се оказал прекупвач на крадени стоки. По същия начин и двете й деца не след дълго привлекли вниманието на полицията. Когато ходели с майка си в универсални магазини, те винаги задигали по нещо. Най-накрая един „добър“ човек се появил на сцената на живота й. Той предложил на нещастната Вера дом в чужбина. Тя и децата й трябвало да напуснат тази страна.

Оттук нататък ги очаквал нов живот. Най-сетне след дълги години непрекъснати удари от Съдбата тревогите на Вера приключили.

Поаро промърмори скептично: „Питам се дали не е открила, че се е омъжила за измамник, който извършва грабежи по презокеанските кораби!“

Той се облегна и започна да изучава четирите снимки. Ева Кейн, с къдрици над ушите и огромна шапка, държеше букет рози като телефонна слушалка до ухото си. Джанис Кортланд носеше шапка, нахлупена над ушите, и беше загърната с шал. Лили Гамбъл беше обикновено дете с глуповато изражение, с полуотворена уста и дебели стъкла на очилата. Снимката на Вера Блейк беше толкова лоша, че чертите й почти не се различаваха.

Неизвестно защо госпожа Макгинти беше откъснала тази статия и снимките. Каква беше причината? Дали само защото историите я бяха заинтригували? Поаро не мислеше така. Жената пазеше много малко неща от целия си шейсет и няколко годишен живот.

Поаро знаеше това от полицейските доклади за вещите й.

Тя бе откъснала тази част от вестника в неделя, а в понеделник беше купила шишенцето с мастило. От това следваше, че тя, която рядко е пишела писма, е искала да напише на някого. Ако писмото е било служебно, тя вероятно би помолила Джо Бърч да й помогне. Следователно не е ставало въпрос за работа. Тогава на кого е искала да пише? И какво?

Погледът на Поаро още веднъж се спря върху четирите снимки.

„Къде — питаше «Санди Комет» — са тези жени сега?“

„Може би някоя от тях е била миналия ноември в Бродхини“ — помисли си Поаро.