Агата Кристи
Смъртта на госпожа Макгинти (12)

I.

— Писмо ли? — Беси Бърч поклати глава. — Не, не съм получавала никакво писмо от леля. И за какво ли би могла да ми пише?

Поаро предположи:

— Може би е искала да ви каже нещо?

— Леля не беше от хората, които обичат да пишат. Както знаете, тя наближаваше седемдесетте, а на младини не беше ходила много на училище.

— Но все пак можеше да чете и да пише, нали?

— О, да, разбира се. Не беше и от хората, дето си падат по четенето, въпреки че обичаше „Нюз ъв дъ Уърлд“ и „Санди Комет“. Но да пише — не. Ако имаше нещо да ми казва, като например да отклони нашето посещение или пък че тя не може да дойде у нас, обикновено се обаждаше на господин Бенсън, съседа от аптеката, и той ни предаваше съобщението. Винаги беше много любезен. Вижте; ние живеем наблизо, така че това струва само два пенса. В пощата в Бродхини има телефонна кабина.

Поаро кимна. Той оценяваше факта, че два пенса е по-малко от два пенса и половина пени плюс мастилото. Вече си беше създал мнение за госпожа Макгинти като за пестелива и икономична жена. „Тя трябва да е била — мислеше си той — доста привързана към парите.“

Той деликатно продължи с въпросите си:

— Но предполагам, че от време на време леля ви е писала писма?

— Е, да, разменяхме си картички за Коледа.

— Вероятно е имала приятели в други части в Англия, на които би могла да пише?

— Не се наемам да кажа. Имаше зълва, която почина преди две години, а също и някаква госпожа Бърдлип, но и тя вече е покойница.

— Значи ако е писала на някого, най-вероятно това е бил отговор на писмо, което е получила?

Госпожа Бърч отново погледна недоверчиво.

— Не знам кой би могъл да й пише… Но, разбира се — лицето й се оживи, — винаги съществува вероятността да й пишат от управата на банката, в която си държеше парите.

Поаро беше съгласен, но връзката между това, което Беси неопределено беше нарекла управа на банката и вложителите, бе по-скоро правило, отколкото изключение.

— Обикновено е голяма играчка — каза жената. — Формуляри, които трябва да се попълват и все такива нахални въпроси, които не би трябвало да се задават на порядъчни хора.

— Значи леля ви може да е получила някакво съобщение от управата на банката, на което е трябвало да отговори?

— Ако е имало такова нещо, тя щеше да го донесе на Джо, за да й помогне да се оправи. Тези неща я объркваха и тя винаги ги носеше на Джо.

— Можете ли да си спомните дали имаше писма във вещите й?

— Не мога да ви кажа в момента. Май не си спомням такова нещо. Но полицията ги разгледа първа. Трябваше доста да почакам, докато ми разрешат да опаковам вещите й и да ги взема.

— Къде са те сега?

— Онази ракла ей там е нейна — цялата е от махагон. Има и гардероб на горния етаж и някои кухненски принадлежности. Останалото продадохме, защото нямаше къде да го сложим.

— Имах предвид личните й вещи — поясни Поаро, после добави: — Такива неща като четки и гребени, снимки, тоалетни принадлежности, дрехи…

— О, за това ли става въпрос? Честно да ви кажа, опаковах ги в един куфар, който все още е тук, горе. Не знаех какво да правя с тях. Мислех да предложа дрехите на коледна разпродажба, но забравих. Не ми изглежда много редно да ги дам на някого от онези противни хора, дето търгуват със стари дрехи.

— Бих ли могъл да видя съдържанието на този куфар?

— Разбира се. Въпреки че сигурно няма да намерите нещо, което да ви е от полза. Полицията вече прерови всичко.

— О, да, зная, но все пак…

Жената пъргаво го поведе към малка спалня в задната част на къщата. Тя извади някакъв куфар изпод леглото и каза:

— Ето го. Ще ме извините, но трябва да нагледам яденето.

Поаро с радост я извини и чу трополенето надолу по стълбите. Той придърпа куфара към себе си и го отвори.

Рояк молци изскочиха, за да го приветстват.

С тъга в сърцето той извади едно по едно нещата от куфара, които така красноречиво говореха за покойницата. Доста износено дълго черно палто. Две вълнени блузи. Сако и пола. Чорапи. Нямаше бельо (вероятно Беси Бърч го беше взела за себе си). Два чифта обувки, завити във вестник. Четка и гребен, захабени, но чисти. Старо, поочукано огледало със сребърен гръб. Снимка в кожена рамка на младоженци, облечени по модата отпреди трийсет години — вероятно снимка на госпожа Макгинти и съпруга й. Две цветни картички от Маргейт. Порцеланово куче. Рецепта за сладко от тиквички, откъсната от вестник. Още една изрезка от вестник, където пишеше за „летящи чинии“. Трета изрезка разказваше за предсказанията на майка Шиптън. Имаше също Библия и молитвеник.

Нямаше чанта или ръкавици. Беси Бърч вероятно ги беше взела за себе си или ги беше дала на някого. Поаро прецени, че дрехите биха били твърде малки за едрата Беси. Госпожа Макгинти беше дребна.

Той разви единия чифт обувки. Те бяха от добро качество и не много износени. Определено щяха да бъдат малки за племенницата.

Тъкмо се готвеше отново да ги завие, когато едно заглавие от парчето вестник привлече вниманието му.

Беше „Санди Комет“ от деветнайсети ноември.

Госпожа Макгинти беше убита на двайсет и втори ноември.

Следователно това беше вестникът, който си бе купила в неделята преди смъртта си. Бил е в стаята й и Беси Бърч го бе използвала, за да увие нещата на леля си.

Неделя, деветнайсети ноември. А в понеделник госпожа Макгинти отива в пощата и си купува шишенце с мастило… Дали имаше връзка с нещо, което е прочела в неделния вестник?

Поаро отви другия чифт обувки. Те бяха завити във вестник „Нюз ъв дъ Уърлд“ от същата дата.

Той приглади двата вестника и седна на стола да ги прочете. Изведнъж направи откритие — нещо беше изрязано от първата страница на „Санди Комет“. Липсваше квадратно парче от средната част на страницата. Дупката беше твърде голяма, за която и да е от намерените досега изрезки.

Той прегледа и двата вестника, но нищо повече не го заинтересува. Отново зави обувките и ги постави в куфара.

След това слезе по стълбите.

Госпожа Бърч се беше заела с кухненските си задължения.

— Намерихте ли нещо? — попита тя.

— Уви, не — отвърна той, а после добави небрежно: — Случайно да си спомняте имало ли е изрезка от вестник в портмонето или в чантата на леля ви?

— Не, не си спомням. Може би полицията я е взела.

Само че полицията не я бе взела. Поаро знаеше това от бележките на Спенс. Съдържанието в чантата на мъртвата жена беше описано, но не се споменаваше за никаква изрезка от вестник.

„Eh bien — каза си детективът. — Следващата стъпка е лесна. Или пълен провал, или най-сетне известен напредък.“