Харолд Робинс
Пираните (35)

11

Чичо Роко не дойде в хотела до седем часа на следващата вечер. Вече бях готов да се измъкна от Сицилия. Палермо съвсем не се оказа най-приветливият град в света.

Той се качи в апартамента ни и първите му думи бяха:

— Как мина пътуването?

— Отлично. Обаче не бях разбрал, че ще попадна в центъра на бойните действия.

— Съжалявам — каза чичо Роко. — Научих за това.

— По какъв начин?

— Чрез комисията — отвърна той. — Знаеш, че да Винчи беше по петите ти, а след него и Джими Блу Айс, нали?

— А защо, по дяволите, ме преследваха?

Чичо Роко поклати глава.

— Смятаха, че това е начинът да ме пипнат. Но сега вече няма значение. На всичко е намерено решение. Срещнах се със сицилианската комисия, съветът на най-важните фамилии в Сицилия. Тя изпрати своето одобрение до петте фамилии в Ню Йорк.

— Какво означава това? — попитах аз.

Той ме изгледа.

— Аз излизам от играта. Сега трябва само да направим така, че да поемеш „Интер Уърлд Инвестмънтс“.

И кога трябва да се срещнем с тях за това?

— Когато се върнем в Ню Йорк — каза той. — Техният офис е в банковия квартал.

— Е, тогава за какъв дявол трябваше да идвам в Сицилия? За да ме застрелят ли?

— Не — отговори чичо Роко. — Тази вечер сме канени на вечеря в твоя чест. Комисията иска да се запознае с теб.

— Ами ако не ме харесат? — попитах аз. — Ще ме убият ли?

— Не ставай глупав — отвърна чичо Роко. — Ще прекараме много приятна вечер.

Погледнах го право в очите.

— Ще се чувствам по-добре, ако можеш да ми дадеш картечница.

Той се разсмя.

— Няма да ти трябва, имаме абсолютна охрана.

— Трябва да си купя рокля — обади се Ким. — Нямах представа, че ще присъстваме на важна вечеря. — Тя погледна чичо Роко. — Алма ще бъде ли облечена в специална вечерна рокля?

— Разбира се — отвърна той.

— Къде мога да си купя рокля?

— Не се безпокой. Всички магазини са отворени до десет часа. А вечерята няма да е преди полунощ.

— Бих искал да се видя със сеньорита Варгас — каза генерал Гонзалес.

Чичо Роко кимна.

— Няма проблеми. Можеш да дойде с мен след като си тръгна оттук и се върна на кораба. Тя е там.

Генералът кимна утвърдително.

Чичо Роко ме погледна и каза:

— Не е зле и ти да отидеш по магазините. Ще ти трябва смокинг. Случаят наистина е официален.

— Колко души ще присъстват? — попитах аз.

— Двадесет и четири — двадесет и пет. Наистина горят от желание да се запознаят с теб. Повечето от тях познаваха баща ти, когато бяхме млади.

— Къде ще се състои вечерята?

— Тук, в този хотел. Ангажирах една от банкетните зали. — Той ме изгледа. — Май не си много въодушевен.

— Все още не мога да преценя дали цялото това начинание ми харесва — отвърнах аз.

— Няма защо да си толкова неспокоен — каза чичо. — Просто помни, че ти и аз сме от една фамилия.

Чичо Роко излезе от апартамента, последван от генерал Гонзалес. Погледнах към Ким.

— Обади се на портиера. Той сигурно знае кои са най-добрите магазини.

 

 

Ким и аз се разсмяхме, когато започнахме да се обличаме за вечерята. Наложи се да вземем дрехи под наем от бутик за сватбено облекло. Вярно, че смокингът ми беше на моделиера Джорджо Армани, но модата му беше отпреди три години. А Ким беше облечена с една много сицилианска дълга рокля с дантели.

— Мисля, че с тези дрехи можем да отидем в кметството и да сключим брак — подметна тя.

— Всичко е възможно — отвърнах. — От доста време не бях виждал такъв смокинг. Много важно, щом като си в Сицилия, бъди сицилианец. — Погледнах си часовника. — О, още е много рано, имаме цял час до вечерята. Я да пийнем нещо.

На вратата се почука. Отворих я. Беше чичо Роко. Изглеждаше фантастично. А защо пък не? Той поне си беше донесъл собствения смокинг.

— Къде са Алма и Гонзалес? — попитах.

— Те няма да дойдат на вечерята — отговори той.

— Струва ми се, ти каза, че Алма ще дойде — подметна Ким.

— Промених си решението — отвърна чичо Роко. — В Сицилия не се канят жени на делови вечери.

— Ами тогава аз как ще присъствам? — попита Ким.

— Преди всичко ти си американка, освен това казах, че си годеница на Джед Стивънс и говориш италиански, което много му помага.

— Добре — намесих се аз. — Хайде да пийнем.

— По едно малко — каза чичо Роко. — Защото трябва да сме в банкетната зала преди да пристигнат нашите гости. — Той се обърна към Ким. — Роклята ти е много хубава.

— Чувствам се като сицилианска булка — усмихна се тя.

Той се засмя.

— По дяволите, никой не може да каже, че не е така.

В дванадесет без петнадесет бяхме в банкетната зала. Точно в полунощ започнаха да пристигат гостите.

С подчертан жест на уважение чичо Роко ме представи на всеки от пристигащите поотделно. Четирима от тях бяха възрастни и в инвалидни колички. Всяка от тях биваше избутвана в залата от млад придружител.

Чичо Роко зае председателското място на масата във форма на буквата „П“. Аз се разположих от лявата му страна, а Ким до мен. Отдясно на чичо Роко нагласиха единия от възрастните в инвалидна количка.

Бях представен на всеки от тях, но имаше един проблем. Когато се обръщаха към мен на сицилианския си диалект, не разбирах почти нищо. Чичо Роко се опита да ми превежда, но това беше трудно, а трябваше да разговаря и с другите гости. Ким също се опита да превежда, обаче сицилианският й беше много по-лош от италианския й. Гостите разбраха затруднителното ни положение и учтиво минаха на италиански, за да можем да се разбираме.

Възрастните ми говореха за баща ми — колко го уважавали, защото бил един от малкото, които поели по свой път. Казваха ми и че са доволни, защото съм тръгнал по неговите стъпки.

— Наистина всичко, което тези господа разправят за баща ти, е много хубаво — пошепна ми Ким.

— Да — отвърнах аз. — Но не забравяй едно нещо: вероятно всички те са убийци.

Към два часа през нощта приключихме с ястията и започнаха наздравиците.

Чичо Роко произнесе слово. Не разбрах всичко, което каза, но останах с чувството, че благодари за това, че му позволяват да се оттегли с чест.

Човекът в инвалидната количка отдясно на чичо Роко произнесе няколко фрази и му връчи кутия за бижута, обшита с плюш.

Той я отвори и извади от нея разкошен часовник „Патек Филип“, украсен с диаманти. Целуна възрастния господин по бузите и се обърна към останалите гости. Трудно ми беше да повярвам, но по бузите му наистина се търкаляха сълзи, докато им благодареше.

Всички ръкопляскаха, след това започнаха да се надигат от местата си и да си тръгват. Един красив млад мъж се приближи до масата и спря пред чичо. Той се усмихна и му подаде ръка. Младежът рязко каза нещо, извади пистолет изпод сакото си и стреля в чичо Роко.

Машинално, без да се замислям, прескочих масата и повалих човека на пода. В същото време се появиха още двама, натиснаха го и му взеха пистолета.

Изправих се и бързо се върнах при чичо Роко. Той беше в ръцете на Ким. Изглеждаше много блед.

— Пратете за лекар — викнах аз.

Двамата мъже вдигнаха убиеца. Възрастният господин в инвалидната количка, който седеше отдясно на чичо Роко, каза нещо с рязък тон, след това извади пистолет от сакото си и застреля убиеца в главата.

Разкопчах смокинга на чичо.

— Исках да умра спокойно в леглото си, а не от куршум — каза той.

Погледнах го и се усмихнах.

— Няма да умреш от тази рана. Просто си ранен в рамото.

Възрастният инвалид се обърна към мен и този път с изненада го чух да говори на отличен английски.

— Приемете моите извинения — каза той. — Хора като този ни позорят.

Намирахме се в хотелския апартамент и чичо Роко пъшкаше и стенеше, докато лекарят изваждаше куршума от рамото му. Щом свърши, той бързо проми раната с йод и я превърза, постави ръката му в клуп, окачен на врата му. Обърна се към чичо Роко на италиански.

— Какво ти каза? — попитах го аз. — Не можах да разбера всичко.

— Каза му да не движи ръката си. И превръзката трябва да се сменя всеки ден поне седмица — обясни Ким.

— Не звучи зле.

Лекарят взе спринцовка и би на чичо Роко голяма доза пеницилин. След това отново се обърна към него на италиански.

Ким пак преведе.

— Засега това е достатъчно. Чичо Роко трябва да взима по два аспирина на всеки четири часа против болката.

Лекарят се изправи и прибра инструментите си в чантата. После каза нещо на Ким и тя поклати утвърдително глава.

— Щял да намине сутринта, за да го прегледа.

— Попитай го колко му дължа.

Ким преведе. Лекарят се усмихна и отвърна тихо на английски:

— Хиляда долара.

Погледнах Ким.

— Този доктор взима скъпо.

Лекарят се обърна към мен.

— Не съм съобщил за случая на полицията и това е нещо, което само по себе си заслужава възнаграждение.

Извадих портфейла на чичо Роко от смокинга му и бързо отброих десет стодоларови банкноти. Подадох ги на лекаря.

— Благодаря ви — казах му аз.

— Моля, няма защо — отговори лекарят и излезе от апартамента.

Чичо Роко ме изгледа с неодобрение.

— Не трябваше да му даваш толкова много. Щеше да приеме и половината от това. В Сицилия винаги трябва да се пазариш.

— Че защо да се пазаря? — попитах аз. — Това са твои пари.

— По дяволите — отвърна чичо Роко.

Придърпах един стол и седнах до леглото.

— Защо не ми разправиш какво ставаше тук тази нощ? Винаги, когато съм с теб, правят опити да те застрелят. Да не би всъщност да се целят в мен?

— Бунаци — отвърна чичо Роко.

— Не ми пука кои и какви са. Искам да ми кажеш какво смяташ да направим в този случай.

Чичо Роко поклати глава.

— Нищо няма да правиш. Хората на честта ще се погрижат за тях.

— Откъде си толкова сигурен? — попитах. — Може би точно те те преследват.

— Не ставай глупав. Днес всичките ние сме в легитимен бизнес.

— Искаш ли да останем тук в хотела тази нощ? — попитах го аз. — Струва ми се, че тук ще ти е по-удобно, отколкото на кораба.

— Добра идея — отвърна той. — Освен това вече е много късно и мисля, че е най-добре всички да поспим. Утре ще разговаряме с Алма и Гонзалес. След като лекарят ми превърже отново раната, ще отпътуваме за дома. — Той отново ме изгледа. — Ти ще слезеш в Ню Йорк и ще отидеш в „Интер-Уърлд Инвестмънтс“. Те имат на улица „Броуд“ № 80 два етажа канцеларии. Време е да започнеш да се запознаваш с изпълнителните си директори и началниците на отдели.