Харолд Робинс
Пираните (12)

11

Усетих ръката й на рамото си, обърнах се на другата страна в удобното легло и отворих очи. През прозореца струеше дневна светлина. Алма вече беше облечена. Изгледа ме и се усмихна.

— Голям сън му дръпна.

Разтърсих глава, за да се разсъня:

— Колко е часът?

— Дванадесет и половина — отговори тя.

Почти скочих от леглото:

— Трябва да се обадя на чичо.

— Не се безпокой — каза тя. — Вече му се обадих. Казах му, че спиш. Той поръча да му се обадиш в два часа.

Зяпнах я.

— Ти откъде знаеш номера?

— Не си ли спомняш? — попита тя. — Нали ме накара да му се обадя от Лима. Никога не забравям телефонни номера.

— Той как ти се стори?

— Като че ли добре — отговори тя. — Май беше малко унил.

— Изненада ли се, че ти му се обаждаш? — попитах аз.

— Не — отговори тя и посочи към масата до леглото. — Закуската. Портокалов сок, кафе и истинско датско сирене, произведено в Америка.

— За мен кафе — казах аз и стъпих на пода. А то беше добро — силно и горещо. Главата ми започна да се прояснява.

— Ти кога се събуди?

— В осем часа — отвърна тя.

— Защо толкова рано? Сигурно сме заспали чак сутринта.

— Имах да свърша няколко работи, трябваше да въртя телефони — отговори тя.

На входната врата звънна камбанка.

— Сигурно е камериерът — каза Алма припряно. — Имаме много неща за гладене. Ще се погрижа за тях, докато ти се обръснеш и вземеш душ.

Тя взе две от пътните си чанти и ги занесе в хола като затвори вратата след себе си.

Налях си още кафе и го взех със себе си в банята. Изпих го, докато търсех бръсначка в тоалетното шкафче, но не можах да намеря. Позамислих се, след това се увих в една хавлия и отидох в хола.

Когато отворих вратата, тя беше с гръб към мен. Срещу нея от другата страна на масата имаше двама мъже. До нейните чанти марка „Луи Вито“ имаше две други кожени чанти. Нейните бяха отворени и тя подаваше целофанови пакети с бял прах на мъжете, които ги подреждаха в своите чанти.

— Двадесет и две кила — каза тя и тогава единият от мъжете ме видя и извади автоматичен револвер от сакото си.

Тя се обърна към мен.

Почувствах се неловко.

— Търсех самобръсначка — казах аз.

— Прибери оръжието — каза студено тя. — Това е племенникът на Ди Стефано.

Мъжът ме изгледа.

— Този, който отиде с Анджело?

— Да — каза тя и се обърна към мен. — Бръсначката е в чекмеджето до мивката.

Кимнах и затворих вратата зад гърба си. Върнах се в банята. Изведнъж ми се пригади и повърнах в тоалетната. Вече нищо не можех да разбера.

Обърнах се към мивката и се огледах в огледалните плъзгащи се вратички на шкафа. Имах отвратителен вид, бях блед и изпотен, в устата ми горчеше. Отворих огледалната вратичка и извадих бутилката „Лаворис“, която бях забелязал по-рано.

Изпразних съдържанието й, без да успея да измия горчилката от устата си. Намерих бръсначката, обикновена стара „Жилет“, но нямаше крем за бръснене, затова натрих силно лицето си със сапуна от мивката, който ухаеше слабо на женски парфюм. Ножчето не беше съвсем износено, но ръцете ми малко трепереха, затова се порязах тук-там. Притиснах на порязаните места кърпа, напоена с гореща вода, след това им налепих парченца намокрена тоалетна хартия, за да спра кървенето.

Седнах на тоалетната чиния, докато хартийките изсъхнат, след това си взех леден душ. Треперех когато излязох от банята и се завих с тежък турски хавлиен чаршаф. Погледнах се отново в огледалото. Този път не бях така зле. Бързо се сресах, отворих вратата и се върнах в спалнята.

Алма се беше разположила на ръба на леглото и ме гледаше.

— Добре ли си? — попита тя.

— Идеално — отвърнах аз и посегнах да си взема дрехите от нишата, обаче единственото нещо, което видях там, бяха костюмите и обувките ми. Извадих пътната си чанта и я поставих на леглото.

— Ризите, бельото и чорапите ти са ей там в най-долното чекмедже — каза тя като посочи скрина.

Обличах се. Тя ме гледаше мълчаливо. Започнах да тъпча дрехите си в празната пътна чанта. Не ги подредих много добре, но успях да затворя и заключа. Вдигнах я от леглото и тръгнах към вратата.

Тя продължаваше да седи на ръба на леглото.

— Къде си тръгнал?

— Мога да се настаня в стария апартамент на баща ми — отвърнах аз.

— Почакай. Моля ти се. Всичко ще ти обясня.

— Какво още има да обясняваш? Още лъжи? — попитах аз саркастично.

— Мислех, че сме приятели и любовници — каза тя.

— Единственото, което ни е свързвало, са били приятелските чукания — казах аз.

— Борихме се за нашия живот — каза тя.

— И оцеляхме — отвърнах сърдито аз. — А ти никога не ми каза къде е твоето място в него. Мислех, че идваш в Ню Йорк заради мен, а не за да пренесеш двадесет и два килограма кокаин.

— Това беше доставка за сътрудниците на твоя чичо — каза тя.

— Да, и ти, разбира се, не получаваш нищо за това. — Все още бях сърдит. — Бях абсолютен глупак.

— Не — каза тя тихо. — Твоят чичо и генералът са сключили споразумение още преди много години. Аз съм част от него. Продължих да работя за чичо ти след смъртта на генерала. Че от какво друго бих могла да живея? Генералът ми остави всичко друго, но не и пари.

— Каква е ролята на Анджело във всичко това? — попитах аз.

— Той беше моята връзка през последните пет години — отговори Алма. — А аз — неговата. Трябваше му някоя, която говори испански.

— Бяхте ли любовници? — попитах аз.

— Не в истинския смисъл — отвърна тя. — Бих казала, че по-скоро бяхме делови съдружници. Понякога се чукахме, без да му придаваме някакво значение.

— Чичо ми знаеше за теб, нали?

— Да — каза тя. — Още откакто бях на седемнадесет години. Още от първия път, когато генералът ме доведе в Ню Йорк.

— И през цялото това време си прекарвала стоката?

— Всичко беше организирано предварително — каза тя. — Всичко беше осигурено и от двете страни — Лима и Ню Йорк. А аз бях идеалният куриер, когато отивах да се уча и като се връщах от занятия, после като модел на най-големите агенции.

— Защо не ми разказа всичко?

— Не можех — отвърна тя. — Не знаех доколко си осведомен, затова трябваше да си мълча. Анджело също никога не беше ти казвал нищо.

Поклатих глава.

— Господи — казах аз и отново я погледнах. — И капитанът ли е замесен?

— Да — каза тя. — Една от задачите му беше да те охранява на летището. Нали си спомняш, че те последва в тоалетната?

Кимнах утвърдително.

— Добре, че стана така — каза тя. — Видях, че Винсент влиза след теб, и казах на капитана.

— Значи, знаеш какво стана там? — попитах аз.

— Да. Чичо ти ми разправи, когато му се обадих тази сутрин.

— И когато разговаряше с него тази сутрин какво още ти каза той?

— Каза ми да се обадя на капитана и да го накарам да изпрати коката на един човек, който се казва Очоа, в Меделин. Същият, с когото преговаряше Анджело.

Тя си взе цигара от нощната масичка. Пое дълбоко тютюневия дим.

— Уведомих го, че ще ти кажа. Той не възрази. Само заръча да му се обадиш в два часа.

Изгледах я:

— Не съм сигурен дали искам да разговарям с него.

— Но той те обича — каза тя. — И има нужда от теб. Още повече сега, когато Анджело го няма.

Мълчах.

— Ами аз? — попита тя. — Ние изживяхме нещо необикновено. И аз имам нужда от теб.

Срещнах погледа й. В очите й като че ли проблясваха сълзи.

— За мен това вече няма значение. Ти ще се оправиш, винаги си успявала. Но аз не знам как да живея в този свят.

— Не можеш да нямаш никакви чувства — каза тя дрезгаво. — Ако не към мен, то поне към чичо си. В края на краищата една фамилия сте.

— Тази фамилия ми е донесла само мъка — отвърнах аз. — Кажи на чичо ми, че ако иска да говори с мен, ще бъда в стария апартамент на баща ми.

След това се обърнах, за да не може да види сълзите в очите ми, взех си чантата и излязох.