Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Piranhas, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стойчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Харолд Робинс. Пираните
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Екатерина Петрова
Художник: Симеон Кръстев
ИК „Делта Букс“, София, 1993 г.
История
- —Добавяне
8
Закусвахме на балкона. Небето беше синьо, слънцето блестеше ярко и въздухът беше свеж. Старата жена ни сервира голяма чиния с пържени яйца, лук и домати, тънки резенчета печено месо, покрито с пикантен доматен сос. Филиите черен хляб бяха горещи, намазани с масло. Кафето беше силно и горещо. Бях прегладнял. Ядях, като че ли щеше да дойде краят на света.
Алма се разсмя:
— Винаги ли ядеш така?
— Само когато съм гладен — измърморих аз с пълна уста. — Това поне е истинска храна, а не боклуците, които ядяхме на реката.
— Мамачита е страхотна готвачка.
— Напълно съм съгласен — казах аз и я погледнах. — Ти не ядеш много.
— Момичетата трябва да спазват диета — отговори тя.
— Перуанките са склонни към затлъстяване.
— Това е добра тлъстина — изсмя се тя. — Не си спомням да си се оплаквал от нея.
— Страхотна — отговорих аз. — Най-добрата.
Тя се наведе над масата и ме целуна по бузата.
— Много си готин.
Старата жена се появи до перилата на терасата, обърна се към Алма и каза нещо.
Алма стана от стола и погледна надолу. Махна ми и аз се присъединих към нея.
— Я погледни ей там на другата страна на улицата. Колата с двамата мъже до нея. Може би са полицаи.
— Ти как мислиш? — попитах я аз.
— Прилича ми на полицейска кола, но не виждам да има надписи „Полиция“ — каза тя. — Може да са тайни агенти. Техните коли са без надписи.
— Как разбра, че ни наблюдават? — попитах аз.
— Не знам — отвърна тя. — Но нали Винс каза, че някой може да е подшушнал нещо за нас на полицията в Икуитос. Ако е така, то и дирекцията на полицията в Лима е била уведомена, защото тя е националната централа.
— А ако не са полицаи?
— Тогава са трафиканти на кокаин, които продължават да си търсят стоката. — Тя свали ръката си от перилата. — Обличай се. Имам едни приятели в полицейското управление. Моят човек беше генерал от армията и по едно време беше шеф на полицията. През известен период двете бяха много здраво свързани помежду си. Ще завъртя няколко телефона и ще видя какво мога да открия.
Отидох си в стаята. Старата прислужница беше по-добра от който и да е камериер. Беше наредила всичките ми дрехи на леглото: тъмносин блейзър със златни копчета, сиви панталони от лек вълнен плат, светлосиня риза и тясна черна плетена вратовръзка. Черните ми оксфордски обувки бяха излъскани до блясък и копринените чорапи бяха внимателно поставени във всяка обувка. Облякох се за по-малко от пет минути. Стори ми се, че ми липсва само едно нещо. Отворих дипломатическото куфарче, извадих автоматичния револвер и го сложих в джоба на сакото си. После извадих десетте хиляди долара, които бях обещал на Алма, и ги поставих в дебел плик. Във вътрешния джоб сложих паспорта и визата, а в джоба на панталоните — няколко пачки банкноти. Минах през банята и влязох в нейната стая.
Тя продължаваше да говори по телефона. Старата прислужница изваждаше една рокля от гардероба и я разгъваше пред нея. Изчаках на вратата, докато тя затвори телефона.
— Полицаи са — каза тя. — Но не търсят теб.
— Тогава няма за какво да се тревожим — отвърнах аз.
Тя поклати глава.
— Търсят Анджело. И мислят, че това си ти.
Тя свали пеньоара си, остави го на пода и обу дантелени бикини, после с бързо движение сложи и закопча дантелен сутиен. Погледна към мен, докато седеше на края на леглото и си обуваше найлонови чорапи.
— Какво си ме зяпнал?
— Ами бива си те. — Хвърлих дебелия плик на леглото до нея.
— Какво е това? — попита тя.
— Парите, които ти обещах — отговорих аз.
Тя помълча известно време, след това ми подаде плика.
— Недей — каза тя. — Тези пари не ми трябват.
— Бях ти обещал — отвърнах аз и отново й подадох плика.
— Но тогава отношенията ни бяха други — каза тя. — А сега сме приятели и любовници.
— Искам да вземеш парите — отвърнах аз. — Сега още повече искам това, заради чувствата си към теб.
Тя се надигна от леглото и ме целуна:
— Благодаря ти.
Взе роклята от леглото, навлече я и я раздипли по тялото си.
— Мамачита!
Старата жена се втурна в стаята. Алма бързо й каза нещо. Мамачита кимна и закопча ципа на гърба й. След това взе плика и излезе от стаята.
Алма се обърна към мен.
— Как ти изглеждам?
— Прекрасно.
— Сега ще се гримирам — каза тя. — Говорих с полицейския капитан. Той ще ги отзове и ще ни закара на летището със своята кола.
— Той повярва ли това, което му разправи?
Тя кимна.
— Разбира се. Че то фактически беше самата истина. Но той ще поиска да ти види паспорта преди да тръгнеш. Имаш си виза и няма да те заболи, ако пъхнеш една банкнота от хиляда долара в него.
— Мислех, че той е един от приятелите ти — казах аз.
— Ако не беше приятел, не би се навил на тази услуга — отговори Алма. — Ти не разбираш. Нашите полицаи не печелят много пари, затова им трябва материално подпомагане.
— У нас в Щатите понякога го има това явление, но ние му казваме рушвет.
— Нямаш право да си саркастичен — каза тя тихо. — Та ти си нарушил почти всичките ни закони.
Зяпнах я. Беше права. Та кой съм аз, че да критикувам? Взех ръката й.
— Извинявам се.
Тя я стисна.
— Хайде побързай. Опаковай си багажа.
Затворих пътната чанта и я заключих, след това поставих отгоре й дипломатическото куфарче. Оставих багажа на леглото и излязох на терасата. Малкият черен „Фолксваген“ все още беше отсреща на улицата. Докато го наблюдавах, до него се приближи и спря един голям „Форд Феърлайн“ с четири врати.
Не можех да видя шофьора, но двамата, които стояха до „Фолксвагена“, като че ли казаха нещо на шофьора на другата кола; после „Фордът“ потегли, а мъжете се качиха на „Фолксвагена“ и потеглиха. Наблюдавах ги, докато завиха зад ъгъла, и се прибрах в апартамента. Взех пътната чанта и дипломатическото куфарче и влязох в хола.
Алма ме чакаше. Втренчих се в нея. Беше облечена с тъмно визоново палто, наметнато на раменете й, а на пода до нея имаше две големи пътни чанти, прегъната чанта-гардероб и малко квадрагно куфарче за бижута. Всичките бяха марка „Луи Вито“. Усмихнах й се:
— Супер си. Смяташ да пътуваш ли?
Тя се засмя:
— Идвам с теб в Ню Йорк.
— Виж какво — казах аз. — Не си спомням да е ставало въпрос и за теб.
— Не бъди глупав. Мислиш ли, че капитанът щеше да ми повярва, ако не му бях казала, че ме взимаш със себе си в Ню Йорк?
— Да, ама не е толкова лесно — отвърнах аз. — Трябва ти виза.
Тя пак се засмя:
— Имам постоянна входна виза за Щатите. В края на краищата, учила съм там в колеж.
Нищо не й казах.
— Освен това учих и една година в Париж.
— И там ли смяташ да ходиш?
— Може би. Но това няма да ти причини проблеми. Моят patron ми остави един малък апартамент в хотел „Пиер“.
Прихнах да се смея:
— Може би ще ме приютиш. Аз нямам апартамент в Ню Йорк.
— Можеш да си ми гост колкото пожелаеш — отговори тя.
Домофонът до вратата иззвъня. Тя натисна един бутон и каза нещо. Домофоните винаги имат тенекиен звук и този не правеше изключение. Гласът на мъжа звучеше остро и възбудено. Тя му отговори нещо. Отново прозвуча неговият глас. Най-сетне тя кимна и отговори с единствената дума, която разбрах:
— Окей.
— El capitan е долу в гаража под блока. С него са и двамата детективи. Казва, че пред входа на гаража в една кола седят и чакат трима подозрителни типа. Смята, че това са наемни убийци, защото колата е с колумбийска регистрация. Каза да не отваряме вратата на никого, освен на него.
— Глупости — отвърнах аз и извадих револвера от джоба си. — Има ли друг вход за апартамента ти?
— Вратата за прислугата в кухнята — отговори тя.
— Я по-добре да я затиснем с масата — казах аз. — Не можем да си позволим някой да ни изненада в гръб.
Тя повика Мамачита, последвах ги в кухнята и им помогнах да затиснат вратата с тежката дъбова маса. След това се върнахме в хола. Алма се обърна към старата жена и й каза нещо. Тя се разплака, прегърна Алма и я целуна. Алма също я целуна, каза й нещо на испански и Мамачита излезе от стаята.
Момичето ме изгледа.
— Казах й да си отиде в стаята и да заключи вратата, и че полицаите са тук и ще се оправят със ситуацията.
— Аха — казах аз. — Но май ще е по-добре да си с нея.
Тя поклати глава.
— Аз трябва да съм с теб. Ти не можеш да познаеш гласа на капитана.
— Защо ми правиш такава услуга? — попитах. — Ще се чувствам по-добре, ако си в безопасност.
— Не се отделям от теб — отвърна тя простичко. — Ти ме измъкна от зъбите на пираните. А освен това сме приятели и любовници.
Нищо не казах, просто се наведох и я целунах.
— Приятели и любовници — рекох аз.