Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Piranhas, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стойчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Харолд Робинс. Пираните
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Екатерина Петрова
Художник: Симеон Кръстев
ИК „Делта Букс“, София, 1993 г.
История
- —Добавяне
6
Беше ранна утрин. Слънцето тъкмо се показваше над дърветата. Влязохме в другото заливче. От брега излизаше стар паянтов пристан. Мъжете скочиха чевръсто от борда на гемията и я завързаха за пристана. Винс извади уоки-токи[1] и каза нещо. След десет минути един открит двутонен камион спря до кея. Веднага след него се появи джип с двама души и спря до камиона.
Винс извика нещо на хората си на испански. Единият от тях се покатери, на кабината на камиона и седна на нея да пази с лека картечница в ръце. Тогава четиримата — двама от рибарската гемия и другите двама от джипа, започнаха да разтоварват балите кока и да ги товарят на камиона.
Винс се обърна към мен:
— Взимай си багажа. Изчезваме оттук.
Погледнах го.
— Ами лодката?
Той поклати глава.
— Майната й. Двама от моите хора ще я изтеглят в средата на реката, ще я пробият и ще я потопят. Не мога да рискувам някой да види тази гемия в Икуитос. Имам предчувствие, че капитанът е подшушнал нещо и на митническите власти. Ако им беше предал товара, щеше да получи награда.
— А няма ли да е опасно да ни видят и нас там? — попитах аз.
— Ние няма да се появяваме на летището в Икуитос. Моят самолет е на една писта недалеч от него. Тя е пресечена от една бивша каучукова плантация. Организацията ни е добра. Отдавна работим тук.
Обърнах се към Алма.
— Ти какво мислиш?
— Всичко е наред — каза тя. — Ще се радвам да се прибера у дома.
— Няма да кацнем на международното летище „Хуан Шавез“. Там полицията и митничарите ще ни отворят много писане на документи. Ще ви приземим на една писта на около шестдесет километра от Лима. Ще изскоча иззад планината в последния момент, за да не могат да ни засекат радарите.
— А как ще се доберем до града? — попита тя.
— Не се безпокой. Ще изпратим кола, която да ви откара на панамериканската магистрала. Всичко ще бъде о̀кей — усмихна се той. — А сега си събирайте багажа. Трябва да изчезваме бързо.
Проследи я с поглед, докато тя изчезна в каютата, и се обърна към мен:
— Анджело ми каза, че като се срещнем, ще си получа възнаграждението.
— Винс, не бъди алчен.
— Не е така — отвърна той. — Това, че трябваше да те открием, е без пари. То е заради фамилията. Обаче оттук до Лима нашият полет се увеличава с още две хиляди километра, а това струва пари.
— Колко? — попитах аз.
— Още двадесет хиляди — каза той.
— Не съм уверен, че това ще се понрави на чичо Роко.
— Той ми каза, че ако те измъкна, ще получа възнаграждение. Просто си покривам допълнителните разходи.
Изсмях се:
— Ти си мошеник. Напомняш ми за братовчед ми.
Той се засмя заедно с мен:
— Получавам ли парите?
— Имам ли друг избор? — попитах аз.
Той пак се разсмя:
— Чичо ти иска да се прибереш вкъщи.
— Окей — казах аз. След това го изгледах: — Кой плаща самолета от Панама до Майами?
— Ако имаш сухи пари, мога да го уредя.
— След допълнителните двадесет хиляди не ми остават достатъчно. Ще кажа на чичо ми да уреди сметката.
— Това ме удовлетворява. Можеш да ми дадеш парите като излетим.
В шест часа и няколко минути започнахме да се снижаваме към Лима. Моята представа за удобство се разминаваше с прекараните пет и половина часа на твърдата пластмасова седалка зад пилота, но самолетът ДС 3 не беше пътнически, а товарен.
Винс погледна назад от пилотското място:
— След половин час кацаме.
Изпъшках и се протегнах.
— Слава тебе, Господи! Не мисля, че бих могъл да издържа още един час на тази седалка.
Винс се разсмя:
— Е, разбира се, това не е „Боинг“ 707. — Изведнъж стана сериозен. — Къде ми е възнаграждението?
— Приготвил съм го — отговорих аз. По време на полета, докато той управляваше самолета, успях да отворя дипломатическото куфарче и да приготвя шестдесетте хиляди за него. В куфарчето имаше няколко големи плика от плътна хартия и аз бях сложил парите в два от тях. Пресегнах се през рамото му и му ги дадох.
Той ги пъхна в джобовете за навигационни карти, отстрани на седалката.
— Благодаря.
— Няма ли да ги преброиш?
Винс се усмихна:
— Ти си от фамилията, затова ти вярвам.
— Благодаря ти — казах аз. — Не знам какво щях да правя, ако не беше ти.
— Ние всички просто си гледаме работата — отвърна той. — А ти просто кажи на чичо си какво съм направил.
— Непременно.
Почти остъргахме върховете на планината. Под нас видях нещо, което приличаше на малко градче:
— Къде сме сега?
— Минавахме над Хуанкавелика и се насочваме към брега — отвърна той. — Ако гледаш напред, скоро ще видиш Тихия океан.
Застанах зад него и можах да видя сините води на океана. Обърнах се към Алма, която беше застанала до мен.
— Водата проблясва като сини диаманти — казах аз.
— Я по-добре си седнете на местата и закопчайте коланите. Обикновено на слизане от планината към морето има въздушни ями — каза Винс. — Дотук ви докарах живи и здрави и не искам да си счупите главите в самолета.
Той не се шегуваше. Малкият самолет се подмяташе насам-натам като листо на вятъра и накрая, когато вече щях да повърна, изведнъж полетя спокойно, а след няколко минути колесникът докосна земята.
Щом самолетът спря, Винс отвори вратата и ние с Алма се втурнахме навън. Хладният вечерен въздух беше разкошен. Поех дълбоко дъх.
— Боже мой.
— Ще трябва да свикваш — усмихна ми се той.
— Няма да стане — отговорих аз. — Ще си летя с големите реактивни самолети.
Винс махна на втория пилот:
— Свали им чантите.
След това се обърна към един от мъжете, които стояха около нас и бързо му каза нещо на испански. Човекът кимна и хукна към малката постройка в края на пистата.
Винс се обърна към мен.
— Отива да докара кола с шофьор за вас и цистерна с гориво за самолета.
След пет минути пред нас спря „Шевролет“ с четири врати, модел 1965 година. Мъжете започнаха да наместват багажа в багажника.
Обърнах се към Винс и протегнах ръка.
— Благодаря ти.
— Няма защо — отговори той. — Когато се видиш с чичо си, моля ти се, предай му моите съболезнования.
— Разбира се — казах аз.
Той се обърна към Алма и й протегна ръка:
— Ти си добра жена. Грижи се за него.
Тя кимна и го целуна по бузата.
— Бъди спокоен — каза тя. — И аз ти благодаря.
Качихме се в колата още преди да дойде цистерната. Винс махна с ръка, ние също му махнахме, а шофьорът включи на първа скорост, даде газ и поехме към магистралата.
Беше тъмно, минаваше осем часът, когато шофьорът остави пътните ни чанти пред хотел „Ел Гран Боливар“. Алма ми прошепна:
— Дай му бакшиш.
Дадох на шофьора една стодоларова банкнота.
— Gracias, senor — каза той, усмихна се и докосна шапката си с учтив жест.
— Окей — казах аз и се обърнах да взема чантите.
Тя сложи ръка на рамото ми. Погледнах я.
— Не. — Тя се обърна към мен. — Няма да отседнем тук. — Във фоайето винаги се навърта полиция. Положително ще се поинтересуват кои сме като ни видят как сме облечени.
Наистина имаше право. Все още носехме мръсните дрехи, с които слязохме от гемията.
— Къде тогава ще отидем? — попитах аз.
— В моя апартамент — отговори тя. — Имам голямо жилище в една нова сграда близо до „Парк де Универсарио“.
Тя махна на първото от паркиралите близо до входа на хотела таксита.
Двадесет минути по-късно излязохме от асансьора и преминахме по тесния коридор, облицован с мрамор, за да застанем пред вратата на нейния апартамент. Тя натисна звънеца.
— Някой живее с теб, така ли?
Тя се усмихна и кимна.
— Да, майка ми.
— А тя няма ли да се разтревожи, че водиш мъж със себе си? — полюбопитствах аз.
— Майка ми е много либерална.
Бях озадачен.
Тя пак се засмя.
— Тя в действителност не ми е майка — поясни Алма. — Тя ми е слугиня, но е при мен толкова отдавна, че я наричам майка.
Вратата се отвори и пред мен застана една дребна, мургава жена, приличаща на индианка. Щом видя Алма, тя се усмихна. Алма я прегърна и я целуна по бузата. Разприказваха се бързо на испански, после дребната женица ми протегна ръка и се усмихна свенливо:
— Encantada — каза тя.
— Благодаря ви — отговорих аз и понечих да взема пътните чанти.
Тя бързо поклати глава:
— Не.
— Влизай вътре с мен — каза Алма. — Тя ще внесе чантите. Ела да ти покажа апартамента.
А той беше доста голям. Холът беше пълен с фотографии на Алма и корици на списания, поставени в рамки, от които гледаше тя. Погледнах я.
— Ти наистина си фотогенична.
Тя се засмя:
— Така си изкарвам прехраната. Работя като модел.
— Не знаех това — казах аз.
— А ти си мислеше, че съм проститутка — усмихна се тя лукаво.
— Не е вярно — отговорих аз. — Просто си мислех, че си купонджийка.
— И това е вярно. — Тя пак се засмя с глас. — Перуанско маце.
— Окей — рекох аз. — Както кажеш.
Холът беше обзаведен с модерна италианска мебел, пластмасови столове, дълги канапета с бяла тапицерия и лампиони с млечнобели абажури.
— Ела тук — каза тя и посочи големия прозорец. Отвори вратата и ме изведе на балкона.
Намирахме се на седмия етаж на жилищен блок с изглед към някакъв парк.
— Наистина е много красиво, нали? — попита тя.
— Много — отговорих аз.
— Изненадва ли те, че мога да притежавам такова скъпо жилище?
— Това не ми влиза в работа.
— Но аз искам да знаеш истината — продължи тя. — Харесвам те и не искам да оставаш с погрешни впечатления.
Нищо не казах.
— Когато бях на седемнадесет години, се влюбих в един прекрасен човек. Той беше много по-възрастен от мен и беше женен. Бях му метреса почти осем години. Той ме прати в колеж и ми даде образование, а после ми помогна да направя кариера. Почина миналата година. Остави ми този апартамент и пари. Не само, че му бях признателна за това, което направи за мен, но и го обичах. Едва от шест месеца започнах отново да излизам с мъже. Това не ми беше кой знае колко приятно, докато братовчед ти не ми предложи да го придружа в това пътешествие. Помислих си, че това би могло да бъде едно привлекателно разнообразие. — Тя ме изгледа. — Фактически исках да се измъкна оттук и да забравя миналото.
Взех ръката й.
— И успя ли?
— След последните няколко дни започвам да мисля, че успях.
— Добре — казах аз.
Тя ме заведе обратно в апартамента.
— Ела да ти покажа стаята ти.
Пресякохме хола.
— Освен това — каза тя — струва ми се, че ти се иска, не по-малко, отколкото на мен, да се изкъпеш и приведеш в ред.
— Наистина е така — отговорих аз. — Нали имаш телефон? Трябва да се обадя на чичо.
— Телефонът е в моята стая — отговори тя. — Дай ми номера и аз ще го набера.
Седнах на ръба на леглото, докато тя даваше номера на телефонистката в централата. Изчакахме няколко минути и тя се обърна към мен:
— Телефонистката казва, че линиите в САЩ са заети. Ще ни позвъни след няколко часа.
— По дяволите!
— Тук това е обичайно нещо — каза Алма. — Ще трябва да имаш търпение. Изкъпи се, оправи се, след това ще хапнем нещо и дотогава ще ни свържат.