Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Piranhas, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Георги Стойчев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Харолд Робинс. Пираните
Американска. Първо издание
Редактор: Иван Димитров
Технически редактор: Екатерина Петрова
Художник: Симеон Кръстев
ИК „Делта Букс“, София, 1993 г.
История
- —Добавяне
4.
Гледах в чинията си. Ориз с боб, покрити с гаден кафяв доматен сос и много мазнина. Беше ми втръснало. Ден и нощ само това ядене. Вече четири денонощия, откакто напуснахме Пукалпа. Ориз с боб. Ориз и мазна жълтеникава риба. Ориз с месо от консерви, които веднага започваха да бъкат от личинки, щом ги отвориш. Стомахът ми се пръскаше от газове, непрекъснато ми се гадеше.
Погледнах Алма.
— Как го смилаш това?
— Пий повече бира — отговори тя простичко. — Нямаме друг избор.
Отворих бутилка бира и я преполових.
— Има ли ресторанти в Икуитос?
— Икуитос е голям град — отговори тя. — Бъди спокоен, утре сме там.
Посочих й чинията:
— Хвърли тази гадост през борда.
— Ще го изядеш — отговори решително тя. — Не се храниш достатъчно. Загубил си поне пет килограма.
— Нищо ми няма.
— Ще ти трябват сили — каза тя. — Бог знае какво те чака утре. Досега имахме късмет, обаче ти си като малко дете в гората. Дори нямаш представа какво те очаква там. Анджело не ти е разправял нищо.
Загребах пълна лъжица ориз и го лапнах. Прокарах го с глътка бира. Макар че беше топла, тя премахна вкуса на мазнина в устата ми. Погледнах Алма.
— Той казвал ли ти е някога нещо за Икуитос?
— Само, че се е срещал с един човек с червеникава брада, би трябвало да ни чака на пристанището, когато се появим.
— Още нещо казал ли е?
Тя поклати глава:
— Анджело не говореше много за бизнеса си.
Кимнах с глава. Анджело не споделяше с никого. Дори с мен.
— Икуитос има ли летище?
— Да — отговори тя. — Икуитос е вторият по големина град в Перу, обаче от него може да се излезе само по два начина: или с лодка нагоре по течението на Амазонка, или със самолет над планините. Те са твърде високи, за да ги преминеш по друг начин.
— Как се е разраснал толкова градът? — попитах аз.
— Преди години е бил средище на каучукови плантации и много важно място. До пренасянето и засаждането на каучукови дървета в Малайзия. Когато градът загубил този бизнес, производството в него едва стигало за изхранването му, но ето, че открили нефт. Днес танкерите могат да се движат по Амазонка между него и океана.
— Голямо пристанище ли е?
— Никога не съм била там — отговори тя. — Но ми се струва, че е доста голямо, защото в него влизат океански параходи от Бразилия.
Тъкмо се канех да погълна още една лъжица ориз, когато чух, че малкият двигател спря и гемията започна да се люлее бавно във водата. Взех карабината и се изкатерих от каютата, Алма ме следваше по петите. Видях как двамата моряци на носа пускат котвата; дългата верига бавно потъваше във водата. Застанах зад тях.
— Попитай ги какво правят — казах на Алма.
Тя бързо им заговори на испански. Моряците ни погледнаха страхливо и отговориха в един глас. Алма им зададе още един въпрос. По-възрастният й отговори. Изглежда, че се опитваше да ни обясни нещо.
Тя се обърна към мен:
— Те смятат, че ще е по-добре да пуснем котва в това заливче до сутринта. Само на тридесет километра сме от Икуитос и ще е по-добре да влезем в града утре рано сутринта.
— А защо не сега? — попитах аз.
Пабло, по-възрастният моряк, й отговори. Тя ми преведе думите му:
— Сега всички рибари излизат в притока. Хвърлят мрежи навсякъде и можем да се оплетем в тях. Повечето рибари са метиси и крадци. Погледни към притока и ще ги забележиш. Те разполагат със силни прожектори, които насочват към реката, за да привлекат рибата, и ако влезем в конфликт с тях, всички ще се нахвърлят срещу нас.
— В колко часа можем да влезем в града — попитах аз.
— Рибарите се връщат в четири сутринта. Към пет часа бихме могли да влезем в града. Към единадесет би трябвало да сме в Белен и да акостираме половин час след това.
— Какво е Белен? — попитах аз.
— Мястото, където акостират гемиите от Пукалпа — по-малки плавателни съдове, като нашия. Там също живеят в гемии-къщи. Големите параходи са на десет километра оттатък града.
— Къде им е казал капитанът да акостират? — попитах аз.
Те поклатиха глави.
— Нищо не им е казвал.
Погледнах към средата на реката. Прожекторите на рибарите се мятаха като светкавици по водата на около три-четвърти миля от нашето заливче. Бяха стотици. Обърнах се към моряците:
— Окей — казах на Алма. — Кажи им, че искам да тръгнем веднага, щом като рибарите си отидат. И трябва да останем на реката възможно най-далече от Белен, и ще влезем там, където акостират големите параходи.
Алма преведе думите ми. Пабло поклати отрицателно глава и каза нещо сърдито. Тя се обърна към мен:
— Казва, че това е опасно. Ще налетим на митничарите и полицията.
— За това ще му мисля, когато стигнем там — казах аз. Пак се обърнах и изгледах рибарите. — Дръжте ги под око — казах аз и кимнах към тях. — Ако някой се приближи към нас, кажете ми.
Тя преведе и ме последва на кърмата, където седнахме на малката пейка.
— За какво мислиш?
— Не вярвам на никой от двамата — казах аз. — Обаче, ако трябва да се срещаме с някого, много по-правдоподобно е той да иска да ни намери на някой от по-важните кейове, отколкото там, където са вехтите лодки на рибарите.
— На мен ми се струва, че по-малките пристани са по-безопасно място от големите — каза тя.
— Спомням си какво ми каза веднъж Анджело. Най-доброто скривалище е на открито. Никой не би си помислил, че правиш нещо нередно.
— Анджело беше луд — каза тя.
— Но не чак толкова откачен — отвърнах аз. — Ето че ме замъкна тук. А на теб какво ти обеща, за да го придружиш?
Тя ме изгледа:
— Той ми харесваше.
Усмихнах се.
— Само това ли?
Тя се засмя:
— Пари. Много пари.
Кимнах:
— Колко?
— Хиляда щатски долара.
— Току-що получи повишение — казах аз. — Ако се измъкнем, ще получиш десет хиляди.
Тя замълча за секунда, след това се разсмя:
— Е, сега вече ще се чукаме.
— Първо да се измъкнем оттук — казах аз като наблюдавах рибарските лодки, чиито светлини се мятаха нагоре-надолу по реката.
— Какво гледаш? — попита ме тя.
— Има нещо нередно тук — отговорих аз. Посочих с ръка заливчето. — Може да сме на скрито място извън полезрението на рибарите, но сме на по-малко от сто метра от заобикалящия ни бряг. На всичкото отгоре, гората опира непосредствено във водата и ние не можем да виждаме през нея.
Тя се взря в очертанията на брега:
— Мислиш ли, че метисите са ни проследили по реката?
— Не знам — отвърнах аз. — Смяташ ли, че биха могли?
— Пътища фактически няма — отговори тя.
— Но те имат коне — казах аз. — С тях могат да минат по пътеките.
Алма посочи моряците:
— Мислиш ли, че тези може да знаят нещо за тях?
— Не знам — свих рамене аз. — Смъртта на капитана не ги разтревожи особено. Уверен съм, че са знаели какво планира той и са участвали в номера.
Тя се обърна и се загледа в брега. Нощта беше настъпила бързо и единствената светлина идваше от блещукащите звезди и жълтеникавата кръгла луна:
— Нищо не мога да забележа.
Кимнах.
— Донеси карабините и револвера, който ти дадох, по-добре да са тук при нас.
— Цяла нощ ли смяташ да вардиш? — попита тя.
— Така ще се чувствам по-сигурно.
— Ще остана при теб — каза тя. — Ще се чувствам по-безопасно като съм при теб.
Огледах я.
— Тогава обуй едни джинси вместо тези шорти и си сложи шапка и було против насекоми. Вземи и бутилка цитронела. Не искам да ни довършат комарите, ако метисите не го направят.
— Ще се върна след две минути — засмя се тя и слезе по стълбите за каютата.
Не беше глупава. Върна се от каютата с одеяла и възглавници.
— Ако се завием с тези одеяла, ще плувнем в пот като в баня. Но ако ги постелим на палубата, ще ни бъде по-сухо, отколкото ако седим на пейката.
— Добра идея — казах аз. — Така няма да сме толкова удобна мишена.
Гледах я как разстила одеялата на палубата. С възглавниците постелята изглеждаше много удобна, даже твърде удобна. Хрумна ми една идея.
— При койката ми има един голям люлеещ се кош. Донеси го заедно с още едно одеяло.
Тя не попита защо. Като се върна, поставих коша на пейката, където бях седял, завих го с едно одеяло и поставих отгоре старата си панамена шапка. Обърнах се към Алма.
— Как ти се струва?
— Съвсем на теб прилича — изкикоти се тя.
— Мерси — отвърнах и се пъхнах в постелята на палубата до нея. — Сега можеш да поспиш. Аз ще наблюдавам.
— Не си ли уморен? — попита тя.
— Нищо ми няма.
— Ако имаш нужда от ободряване, имам един флакон в джоба си.
— Ще го имам предвид — отговорих аз. — Може да ми потрябва.
Гледах я как се завива с одеялото, после се обърнах да видя кошницата и се усмихнах наум. Алма беше права. В тъмнината кошът изглеждаше съвсем като мен.