Харолд Робинс
Пираните (5)

4.

Гледах в чинията си. Ориз с боб, покрити с гаден кафяв доматен сос и много мазнина. Беше ми втръснало. Ден и нощ само това ядене. Вече четири денонощия, откакто напуснахме Пукалпа. Ориз с боб. Ориз и мазна жълтеникава риба. Ориз с месо от консерви, които веднага започваха да бъкат от личинки, щом ги отвориш. Стомахът ми се пръскаше от газове, непрекъснато ми се гадеше.

Погледнах Алма.

— Как го смилаш това?

— Пий повече бира — отговори тя простичко. — Нямаме друг избор.

Отворих бутилка бира и я преполових.

— Има ли ресторанти в Икуитос?

— Икуитос е голям град — отговори тя. — Бъди спокоен, утре сме там.

Посочих й чинията:

— Хвърли тази гадост през борда.

— Ще го изядеш — отговори решително тя. — Не се храниш достатъчно. Загубил си поне пет килограма.

— Нищо ми няма.

— Ще ти трябват сили — каза тя. — Бог знае какво те чака утре. Досега имахме късмет, обаче ти си като малко дете в гората. Дори нямаш представа какво те очаква там. Анджело не ти е разправял нищо.

Загребах пълна лъжица ориз и го лапнах. Прокарах го с глътка бира. Макар че беше топла, тя премахна вкуса на мазнина в устата ми. Погледнах Алма.

— Той казвал ли ти е някога нещо за Икуитос?

— Само, че се е срещал с един човек с червеникава брада, би трябвало да ни чака на пристанището, когато се появим.

— Още нещо казал ли е?

Тя поклати глава:

— Анджело не говореше много за бизнеса си.

Кимнах с глава. Анджело не споделяше с никого. Дори с мен.

— Икуитос има ли летище?

— Да — отговори тя. — Икуитос е вторият по големина град в Перу, обаче от него може да се излезе само по два начина: или с лодка нагоре по течението на Амазонка, или със самолет над планините. Те са твърде високи, за да ги преминеш по друг начин.

— Как се е разраснал толкова градът? — попитах аз.

— Преди години е бил средище на каучукови плантации и много важно място. До пренасянето и засаждането на каучукови дървета в Малайзия. Когато градът загубил този бизнес, производството в него едва стигало за изхранването му, но ето, че открили нефт. Днес танкерите могат да се движат по Амазонка между него и океана.

— Голямо пристанище ли е?

— Никога не съм била там — отговори тя. — Но ми се струва, че е доста голямо, защото в него влизат океански параходи от Бразилия.

Тъкмо се канех да погълна още една лъжица ориз, когато чух, че малкият двигател спря и гемията започна да се люлее бавно във водата. Взех карабината и се изкатерих от каютата, Алма ме следваше по петите. Видях как двамата моряци на носа пускат котвата; дългата верига бавно потъваше във водата. Застанах зад тях.

— Попитай ги какво правят — казах на Алма.

Тя бързо им заговори на испански. Моряците ни погледнаха страхливо и отговориха в един глас. Алма им зададе още един въпрос. По-възрастният й отговори. Изглежда, че се опитваше да ни обясни нещо.

Тя се обърна към мен:

— Те смятат, че ще е по-добре да пуснем котва в това заливче до сутринта. Само на тридесет километра сме от Икуитос и ще е по-добре да влезем в града утре рано сутринта.

— А защо не сега? — попитах аз.

Пабло, по-възрастният моряк, й отговори. Тя ми преведе думите му:

— Сега всички рибари излизат в притока. Хвърлят мрежи навсякъде и можем да се оплетем в тях. Повечето рибари са метиси и крадци. Погледни към притока и ще ги забележиш. Те разполагат със силни прожектори, които насочват към реката, за да привлекат рибата, и ако влезем в конфликт с тях, всички ще се нахвърлят срещу нас.

— В колко часа можем да влезем в града — попитах аз.

— Рибарите се връщат в четири сутринта. Към пет часа бихме могли да влезем в града. Към единадесет би трябвало да сме в Белен и да акостираме половин час след това.

— Какво е Белен? — попитах аз.

— Мястото, където акостират гемиите от Пукалпа — по-малки плавателни съдове, като нашия. Там също живеят в гемии-къщи. Големите параходи са на десет километра оттатък града.

— Къде им е казал капитанът да акостират? — попитах аз.

Те поклатиха глави.

— Нищо не им е казвал.

Погледнах към средата на реката. Прожекторите на рибарите се мятаха като светкавици по водата на около три-четвърти миля от нашето заливче. Бяха стотици. Обърнах се към моряците:

— Окей — казах на Алма. — Кажи им, че искам да тръгнем веднага, щом като рибарите си отидат. И трябва да останем на реката възможно най-далече от Белен, и ще влезем там, където акостират големите параходи.

Алма преведе думите ми. Пабло поклати отрицателно глава и каза нещо сърдито. Тя се обърна към мен:

— Казва, че това е опасно. Ще налетим на митничарите и полицията.

— За това ще му мисля, когато стигнем там — казах аз. Пак се обърнах и изгледах рибарите. — Дръжте ги под око — казах аз и кимнах към тях. — Ако някой се приближи към нас, кажете ми.

Тя преведе и ме последва на кърмата, където седнахме на малката пейка.

— За какво мислиш?

— Не вярвам на никой от двамата — казах аз. — Обаче, ако трябва да се срещаме с някого, много по-правдоподобно е той да иска да ни намери на някой от по-важните кейове, отколкото там, където са вехтите лодки на рибарите.

— На мен ми се струва, че по-малките пристани са по-безопасно място от големите — каза тя.

— Спомням си какво ми каза веднъж Анджело. Най-доброто скривалище е на открито. Никой не би си помислил, че правиш нещо нередно.

— Анджело беше луд — каза тя.

— Но не чак толкова откачен — отвърнах аз. — Ето че ме замъкна тук. А на теб какво ти обеща, за да го придружиш?

Тя ме изгледа:

— Той ми харесваше.

Усмихнах се.

— Само това ли?

Тя се засмя:

— Пари. Много пари.

Кимнах:

— Колко?

— Хиляда щатски долара.

— Току-що получи повишение — казах аз. — Ако се измъкнем, ще получиш десет хиляди.

Тя замълча за секунда, след това се разсмя:

— Е, сега вече ще се чукаме.

— Първо да се измъкнем оттук — казах аз като наблюдавах рибарските лодки, чиито светлини се мятаха нагоре-надолу по реката.

— Какво гледаш? — попита ме тя.

— Има нещо нередно тук — отговорих аз. Посочих с ръка заливчето. — Може да сме на скрито място извън полезрението на рибарите, но сме на по-малко от сто метра от заобикалящия ни бряг. На всичкото отгоре, гората опира непосредствено във водата и ние не можем да виждаме през нея.

Тя се взря в очертанията на брега:

— Мислиш ли, че метисите са ни проследили по реката?

— Не знам — отвърнах аз. — Смяташ ли, че биха могли?

— Пътища фактически няма — отговори тя.

— Но те имат коне — казах аз. — С тях могат да минат по пътеките.

Алма посочи моряците:

— Мислиш ли, че тези може да знаят нещо за тях?

— Не знам — свих рамене аз. — Смъртта на капитана не ги разтревожи особено. Уверен съм, че са знаели какво планира той и са участвали в номера.

Тя се обърна и се загледа в брега. Нощта беше настъпила бързо и единствената светлина идваше от блещукащите звезди и жълтеникавата кръгла луна:

— Нищо не мога да забележа.

Кимнах.

— Донеси карабините и револвера, който ти дадох, по-добре да са тук при нас.

— Цяла нощ ли смяташ да вардиш? — попита тя.

— Така ще се чувствам по-сигурно.

— Ще остана при теб — каза тя. — Ще се чувствам по-безопасно като съм при теб.

Огледах я.

— Тогава обуй едни джинси вместо тези шорти и си сложи шапка и було против насекоми. Вземи и бутилка цитронела. Не искам да ни довършат комарите, ако метисите не го направят.

— Ще се върна след две минути — засмя се тя и слезе по стълбите за каютата.

Не беше глупава. Върна се от каютата с одеяла и възглавници.

— Ако се завием с тези одеяла, ще плувнем в пот като в баня. Но ако ги постелим на палубата, ще ни бъде по-сухо, отколкото ако седим на пейката.

— Добра идея — казах аз. — Така няма да сме толкова удобна мишена.

Гледах я как разстила одеялата на палубата. С възглавниците постелята изглеждаше много удобна, даже твърде удобна. Хрумна ми една идея.

— При койката ми има един голям люлеещ се кош. Донеси го заедно с още едно одеяло.

Тя не попита защо. Като се върна, поставих коша на пейката, където бях седял, завих го с едно одеяло и поставих отгоре старата си панамена шапка. Обърнах се към Алма.

— Как ти се струва?

— Съвсем на теб прилича — изкикоти се тя.

— Мерси — отвърнах и се пъхнах в постелята на палубата до нея. — Сега можеш да поспиш. Аз ще наблюдавам.

— Не си ли уморен? — попита тя.

— Нищо ми няма.

— Ако имаш нужда от ободряване, имам един флакон в джоба си.

— Ще го имам предвид — отговорих аз. — Може да ми потрябва.

Гледах я как се завива с одеялото, после се обърнах да видя кошницата и се усмихнах наум. Алма беше права. В тъмнината кошът изглеждаше съвсем като мен.