Харолд Робинс
Пираните (33)

9

Когато излязох от офиса си, беше вече късно. Ким си беше тръгнала — искаше да нагледа Анджела и да се увери, че всичко е наред. Паркингът в сутерена беше празен. Всички служители си бяха отишли.

Скочих в „Блейзъра“ и напуснах гаража. Завих по булевард „Сенчъри“.

— Сеньор Стивънс — чу се мъжки глас с испански акцент от задната седалка. — Отдавна не сме се виждали.

Погледнах в огледалото.

— Наистина отдавна — казах. За последен път бях виждал този човек в Перу. — Здравейте, капитан Гонзалес.

Мъжът се усмихна.

— Добре си спомняте името, но не съм капитан. Сега съм генерал.

— Честито — отвърнах аз. — Защо не се качихте в офиса?

— Не исках никой да знае, че съм тук с вас.

— С какво мога да ви помогна?

— Сеньорита Варгас се обади вчера и ме помоли да се свържа с вас поради големи неприятности.

Изтеглих се в края на пътя и се обърнах към него.

— Генерал Гонзалес, защо не седнете на предната седалка? Така ще бъде по-лесно да разговаряме.

Не се беше променил много. Беше все така слаб и стегнат като преди. Косата му бе леко прошарена, но мустакът му бе все още черен.

Включих се отново в движението.

— Каза ли Алма какъв е проблемът?

— Не можа да навлезе в подробности. Но смятам, че има нещо общо с la cocaina.

— Мислех, че е приключила с този бизнес. Нали се омъжи за много богат мъж и сега има много пари.

— Истина е — каза Гонзалес. — Но тя е под силния натиск на мафията. Те искат да им разкрие южноамериканските си връзки.

— Господи. Изглежда, нищо не се е променило.

Гонзалес кимна.

— Тя ми каза, че ще бъде във връзка с вас и ще разберем какво трябва да направим.

— Познавате ли моя чичо, господин Ди Стефано?

— Чувал съм за него — каза Гонзалес, — но никога не сме се срещали.

— Мисля, че чичо и тя са заедно в Европа и се опитват да решат проблемите.

Той погледна през прозореца.

— Ще ми съобщите ли, когато тя се свърже с вас?

— Разбира се — казах. — Къде сте отседнали?

— Още не съм се регистрирал в хотел. Току-що пристигам.

— Тогава заповядайте вкъщи на вечеря с мен и ще ви намерим място, където да отседнете.

— Gracias, сеньор — кимна той.

Завих на север към булевард „Сънсет“ и после на изток към портата „Бел Еър“.

— Имате ли бодигард, който да ви следва? — попита Гонзалес.

— Не.

— Двама мъже в черен форд карат след нас, откакто напуснахме гаража на офиса.

Погледнах в огледалото. Не видях нищо.

Гонзалес разкопча сакото си и извади автоматичен пистолет.

— За всеки случай — промълви той.

— Какво ли става, по дяволите — измърморих аз, докато минавахме покрай бариерата към бунгалото ми.

Излязохме от колата, но все още не виждах никого. Отворих. Анджела ме видя на прага, след това видя и Гонзалес. Усмихна се и каза на испански:

— Buenas noches, Tio!

Гонзалес се наведе да я целуне.

— Анджела — каза той на английски,— колко си пораснала!

Тя се обърна към мен.

— Искам пица за вечеря.

Ким влезе от другата врата.

— Бавачката каза, че цял ден е яла хамбургери и пържени картофи в Дисниленд.

— Какво толкова — казах. — Щом иска пица, дайте й. Децата са си деца.

Запознах Ким с генерала, но й казах, че е пристигнал от Перу, защото аз съм му се обадил.

— Хайде да вечеряме вътре — предложих им. — Надявам се, че тази вечер ще се обади или Алма, или чичо.

— Искам пица — изхленчи Анджела.

— Окей, Ким, помоли бавачката да я заведе и да й купи. — След това се обърнах към Гонзалес: — Вие ще вечеряте с нас, а аз ще се обадя на рецепцията и ще ви запазя стая.

Поръчахме от рум сървиса и докато седяхме на бара и пиехме, се обади Джими Блу Айс.

— Имаш ли известие от чичо си?

— Все още не.

— Изпратил съм ти два бодигарда — каза Джими. — Надявам се, нямаш нищо против.

— Притесняваш ме малко — казах. — Бях наясно, че ме следват двама души от офиса.

— Моите хора — рече той. — Казах им да стоят наблизо, ако имаш някакви проблеми.

— Защо трябва да имам проблеми?

— Да Винчи ще те прецака.

— Хайде де! Нали е само един скапан куриер.

— Той е нещо повече от куриер. Пратен е да убива.

— Кого? Не усетих нищо.

— Чичо ти — каза Джими. — Предполагам, че по тази причина се върна в Европа. Имам чувството, че чичо ти е отишъл в Сицилия, за да говори с комисията. — Джими Блу Айс замълча за момент. После продължи: — Остави ли ти нещо да Винчи?

— Да — казах аз. — Два куфара. Каза, че са на Алма.

— Добре — отвърна Джими Блу Айс. — Стой там. Идвам.

Бяхме преполовили вечерята, когато служителката на рецепцията позвъни и ни съобщи, че имаме посетител, господин Пеледжи.

— Да заповяда — казах й аз.

Когато отворих вратата, Джими Блу Айс погледна Гонзалес и попита:

— Кой по дяволите е този?

— Приятел на Алма от Перу — отвърнах аз.

— Наш човек ли е?

— Да, наш.

— Добре. — Джими отвори вратата на бунгалото, извика бодигардовете си да влязат и после се обърна към мен.

— Къде са куфарите, които е оставил да Винчи?

Погледнах Ким.

— Къде сложи куфарите?

— В малката стаичка за гости.

Отворих вратата и извадих двата алуминиеви куфара.

Джими направи знак на един от своите хора.

— Отвори ги.

Мъжът извади голямо джобно ножче. Пъхна тъпата страна на острието в ключалката на куфара и натегна. Ключалката се отвори. Той повдигна капака.

Погледнахме вътре. Беше натъпкан с целофанови пакетчета бял прах. Джими нареди на човека си да му подаде един от пакетите. Пъхна пръста си в праха и го опита.

— Хероин.

Ким се обърна към мен.

— Какво правиш? Ще влезеш в затвора.

— Виж какво, нямам нищо общо — заобяснявах аз. После попитах Джими: — Какво ще правим сега?

— Това беше част от сделката. Да Винчи трябваше да донесе хероина от Сицилия в замяна на кокаин от Колумбия — отвърна той.

— Какво общо има това с чичо Роко?

— Твоят чичо беше вън от този бизнес за дълго време. Но има хора, които искат да го върнат в него — отвърна Джими и нареди на хората си да заключат куфарите.

— Колко хероин смяташ, че има вътре?

— Мисля, че във всеки куфар има по около четирийсет кила.

— И колко струва?

— На едро към седем милиона долара. На улицата, след като го направят на дози, може би сто и петдесет милиона.

— И какво ще стане с него?

Джими се усмихна.

— Аз ще имам грижата. Мога ли да използвам телефона?

— Разбира се.

Джими занатиска бутоните. След няколко секунди вече разговаряше с някого на италиански. Приказваше така бързо, че не можех да следя какво казва. После затвори и се обърна към мен.

— Да Винчи е вече в Силиция. Мисля, че е важно веднага, щом се свържем с чичо ти, да му кажем това.

Даде знак на двамата мъже да изнесат куфарите и ми протегна ръка.

— Ще поддържаме връзка. Ще оставя моите хора тук, в случай, че се нуждаете от помощ. Човек никога не знае какво могат да направят тия идиоти. — Поклати глава. — Сега, след приключването на процеса по италианската връзка, има цяла група новаци, които искат да изместят старците. Единственият начин да бъдат контролирани е чрез сицилианските шефове.

Наблюдавах ги докато излязоха, след това седнах на бара и погледнах генерал Гонзалес.

— Какво мислите?

— Всичките са мошеници — промълви перуанският генерал.