Харолд Робинс
Пираните (30)

6

Когато се върнах от обяд, той седеше в офиса ми. Стана от стола и ми се усмихна.

— Господин Стивънс.

Подаде ми визитната си картичка.

Зачетох я бързо. Беше европейски тип визитна картичка, малко по-голяма от американска.

ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ

Директор финансови сделки

Предавателна корпорация

„Супер-Сател Евроскай“

Канал 21 Лихтенщайн

Изгледах го озадачен.

— Моите извинения, господин Стивънс. Не исках да ви досаждам, а и господин Ди Стефано увери секретарката ви, че всичко ще е наред.

Приближих се тихичко към бюрото си и натиснах бутона с телефонния номер на чичо Роко.

— Честито — каза той. — Чух, че си завършил сделката.

— Какво? Шпиони в офиса ми? — озъбих се аз. — Първо научаваш за сделката преди да съм се върнал от обяд, а сетне изпращаш емисар в офиса ми, без да ме предупредиш. Мисля, че се разбрахме за известна самостоятелност в работите на студиото.

— Ние сме семейство — каза той. — Не съществува самостоятелност в едно семейство. Още повече, това няма нищо общо със самостоятелността. Леонардо е там, за да направи баланс на финансите.

— Добре. Как?

— Успокой се — отговори чичо Роко. — Просто остави нещата в ръцете на Леонардо. — Чу се щракване и аз затворих телефона.

Да Винчи беше висок почти метър и деветдесет, широкоплещест като атлет, синеок, чернокос и с добре поддържана брадичка. Беше облечен в черен копринен костюм, италиански модел, с бяла риза и черна вратовръзка. Подаде ми ръка:

— В случай, че ви интересува — засмя се той, — нямам талант на художник.

— Защо е това име тогава? — засмях се аз.

— Смятам, че е по-интересно от Леонардо Дейвидсън. Нещо в името на да Винчи винаги е впечатлявало хората.

— Впечатли поне мен — казах аз.

Той извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и ми го подаде. Отворих го и набързо проучих листа със сметките, който беше вътре. Съдържаше всички аванси, които бях дал на Шепърд, както и новите за „Милениъм“. Общата сума беше петстотин деветдесет и пет милиона.

— Верни ли са цифрите? — погледна ме той.

— Да — кимнах аз. — Но не разбирам как ги открихте толкова бързо.

— Това е част от бизнеса ни — каза той. — След като сте съгласен със сумите, ще започнем да уреждаме нашите сметки.

— Добре. В такъв случай ще помоля Джим Хандли, моят вицепрезидент по финансовите въпроси, да се присъедини към нас. Той може да ни помогне да насочим парите към нужната сметка.

— Отлично.

— Между другото — попитах, — от американски или от чужди банки ще получим чековете, които ще ни дадете?

— Чековете са старомодни — каза да Винчи. — Ще преведем парите директно по вашите банкови сметки.

Хандли влезе в офиса тъкмо когато да Винчи отваряше едно масивно тежко куфарче и го поставяше на бюрото ми. После бързо инсталира един портативен компютър и го свърза с един голям само педя сателитен диск, като и двете неща се захранваха с четири шестволтови батерии. Чукна бутона за включване и екранът светна. Отначало бе празен, после нагласи диска и тогава на екрана се появиха сини букви: „Евроскай канал 21“.

Той се обърна към мен.

— Готови сме за бизнес.

Запознах двамата мъже. Хандли любопитстваше какво става, но беше достатъчно умен, за да не задава въпроси. Набързо му обясних какво е направено.

Той се обърна към да Винчи.

— Това не е ли противозаконно?

Да Винчи поклати глава.

— Не, ако предварително си известил банката си, че ще правиш някои депозити по този начин. В края на краищата банките превеждат и приемат депозити помежду си по този начин постоянно.

— Каква е връзката на господин Ди Стефано с „Евроскай“? И защо „Евроскай“ иска „Милениум“ — попитах аз.

— Доколкото знам — отговори да Винчи, — господин Ди Стефано е един от инвеститорите на „Евроскай“. А „Евроскай“ е нова фирма, създадена за новия отворен пазар за международна телевизия в Европа. „Евроскай“ вече са инсталирали четири спътника над Западна и Източна Европа и са в директна конкуренция с британските компании на Мърдок и „Таймс“ за европейския континентален пазар. А „Милениум“ е една от последните фирми, които имат над хиляда и петстотин игрални филми плюс много други филмови обекти за разпространение.

— Това чисти пари ли са? — попита Хандли.

— Да — каза да Винчи. — Парите са от „Лойд Банк“ в Лондон и „Кредит Суис“ в Женева. — Той замълча за момент. — За да преведа парите по твоите сметки, ще ти бъда благодарен, ако ми посочиш номерата на сметките във всяка от банките, където искаш да се преведат парите.

Погледнах Джим.

— Добре, дай му номерата.

Джим все още беше неспокоен.

— Ако ти дадем номерата на сметките, няма ли да можеш да теглиш без наше знание?

— Няма, стига да известите банките, че така се приемат само някои депозити — засмя се да Винчи.

— Окей — казах аз. — Давай.

Цялата сделка отне само около петнадесет минути, после да Винчи каза:

— Ти получи парите си.

Джим го погледна.

— Как да разберем? Нямам никакво потвърждение.

Да Винчи се засмя.

— Обади се на банките си. Те ще ти кажат.

— Окей — каза Джим, дойде до бюрото ми и вдигна слушалката. Бяха му нужни още двадесет минути, за да потвърди депозитите. Беше впечатлен, тъй като всички банки потвърдиха, че парите са внесени по сметките.

Джим се обърна към мен.

— Първите осемдесет и пет милиона долара, които предостави на Шепърд, са твои собствени пари, и съм разпоредил тези пари да се преведат по резервната сметка.

— Добре — казах аз.

Джим продължи:

— Тогава ще платим другите суми, които бяха съгласувани на срещата.

Изброих плащанията пред Джим.

— Плащанията за госпожа Джарвис и господин Шепърд ще бъдат направени след приключване на работата им. Както се договорихме с Пийчтрий, ще бъдат преведени сто милиона долара по продуцентска сметка, а отделна сума ще бъде депозирана за придобиване на права за дистрибуция за „Звезден остров“.

— Окей — каза Джим, — разбрах. Връщам се в офиса си и започвам да организирам нещата.

Той излезе, а аз наблюдавах как да Винчи прибира компютъра и оборудването си обратно в куфара. После го сложи на пода и попита:

— Смяташ ли да продължиш със студиото?

— Не. Нищо не знам за развлекателния бизнес. Това е друг свят.

— Вече не е развлекателен бизнес — отбеляза да Винчи. — Сега това са комуникации. Създава се един нов свят.

Погледнах го.

— „Дженеръл Ейвионикс“ е достатъчно голям свят за мен. Аз не съм алчен.

Да Винчи сви рамене.

— Твоя работа.

Той погледна часовника си.

— Става късно. Почти пет часът е. Ако нямаш нищо предвидено за тази вечер, защо не вечеряш с мен?

— Нямам.

— Добре. Да се срещнем при „Палмас“ на булевард „Санта Моника“ в осем часа.

— Разбрано. Ще доведа момиче.

Да Винчи се усмихна.

— И аз.

Изчаках да излезе от офиса ми и отново се обадих на чичо Роко.

— Край — казах аз. — А какво ще правим сега?

— Бих искал отново да помислиш за предишното ми предложение. Имаме голяма инвеститорска корпорация и ти можеш добре да се справиш с нея.

— Тази фирма ли инвестира в „Евроскай“?

— Разбира се — каза чичо Роко, — ние я притежаваме цялата. Ангажирали сме едни от най-известните хора на киното и телевизията в Европа, за да движат „Евроскай“.

— И колко ти струва това? — попитах аз.

— Не толкова много — каза чичо Роко. — Може би единадесет милиарда долара, но ние ще си възвърнем повече от петдесет процента от тази сума през първите пет години, защото даваме под наем ефир от нашите спътници в Европа на телефонни и други комуникационни фирми. Те ще ни носят около един милиард годишно.

Засмях се.

— Не разбирам за какво съм нужен. Ти се справяш сам много добре.

 

 

В осем барът в „Палмс“ беше претъпкан. Бях доволен, че помолих Ким да се обади и да направи резервация за нас. Да Винчи беше на бара, с чаша в ръка и изглеждаше загрижен.

— Говори ли с господин Ди Стефано през последния час? — попита той.

— Не — казах аз. — Говорих с него рано следобед, след като завършихме работата си. Но оттогава не съм го чувал.

— Малко съм разтревожен. Опитах се на няколко пъти да се свържа с него по телефона, но в апартамента му никой не отговаря — каза да Винчи.

— Странно. В неговия апартамент винаги има някой.

— Никой не отговори.

— Нека аз опитам — предложих. В този момент радиотелефонът ми записука. Погледнах миниатюрния екран и видях номер, който ми беше непознат.

Обърнах се към Ким.

— Пийни нещо на бара с господин да Винчи, а аз ще звънна и ще се опитам да намеря чичо Роко. Само за минутка. Ще използвам телефона в колата.

Бях щастлив. Хубавото да имаш скъпа кола е, че винаги ти я паркират пред ресторанта. Пъхнах една петачка на портиера, когато ми отключи вратата. Влязох в колата и вдигнах слушалката. Най-напред набрах номера на чичо Роко. Телефонът иззвъня шест пъти, но никой не отговори. Тогава набрах другия номер. За мое учудване се обади чичо.

— Защо се забави толкова? — изръмжа той.

— Какво става? Къде се губиш, по дяволите?

— Аз съм в залата за първа класа на „Еър Франс“ на летище „Кенеди“.

— Какво по дяволите правиш там?

— Разбрах, че ми гласят нещо.

— Знаеш ли кой?

— Досещам се. Но ще изясня в Европа. Междувременно трябва да се крия. Наемам яхта в Южна Франция. Ще остана на нея, докато всичко се оправи.

— Как да се свържа с теб?

— Ще ти кажа къде съм, а ти ще уредиш срещата веднага, щом ти се обадя.

— Нали спомена, че си излязъл от бизнеса?

— Излязох — каза чичо Роко. — Бедата е, че някои задници не го приемат. Ето защо искам ти да се справиш с тях.

— Добре, чичо Роко — измърморих в слушалката. — Обади ми се. Ще бъда там. Пази се.

— Добре.

Телефонът замлъкна в ръката ми и аз го поставих на мястото му. След това се върнах в ресторанта.

— Опита ли се да се свържеш с Ди Стефано? — погледна ме да Винчи.

— И аз не успях — свих рамене. — А сега да вечеряме. Вероятно утре няма да се чуем с него.

— Къде мислиш, че е той?

В главата ми закънтяха предупредителни камбани.

— Господин ди Стефано обича операта. Може би е отишъл в Манхатън в „Метрополитън“. Сигурно е освободил хората си за няколко часа, докато се върне в къщи.

Джиджи, управителят на „Палмс“ ни отведе до масата. Седнахме и поръчахме пиене.

— Нямаше ли да водиш маце?

— Бях поканил госпожа Джарвис, но ме отрязаха — отвърна той. — Не можах дори да се свържа по телефона.