Харолд Робинс
Пираните (14)

Capo di tutti capi
Заслужил първи

Не беше възможно да убият чичо Роко. Не, че не бяха правили опити. С ножове, пистолети, бомби в автомобил. Чичо Роко притежаваше шесто чувство. Той беше взел решение: не възнамеряваше да умира по такъв начин.

— Остарявам — каза ми той. — И днес, когато Анджело е мъртъв, а ти не искаш да се включиш в моя бизнес, аз просто нямам на кого да го завещая. За какво ми е тогава да продължавам да се боря с живота?

Загледах се в него. Седяхме в едно малко сепаре в задната част на ресторант „Палма“ на Второ авеню. Бяхме само двамата, телохранителите му бяха на съседната маса. Чичо Роко все още носеше на ръкава си черната траурна лента в памет на Анджело.

— Не знам, чичо Роко — отвърнах аз. — Преди много години моят баща ми каза, че ти никога няма да можеш истински да се измъкнеш от този бизнес.

— Че той бил много умен бе — изръмжа чичо ми докато навиваше макароните на вилицата си. — Сега не е едно време. Сега са седемдесетте години. Вече съм сключил споразумение с пет фамилии.

— Какво означава това? — попитах аз. — Че няма да те убият ли?

— Прекалено много филми гледаш — отвърна чичо Роко.

Забих ножа във филето. Беше алангле, точно както го харесвах.

— Все още нищо не си ми казал.

— Ще се преместя в Атлантик Сити — каза той.

— Защо в Атлантик Сити? — попитах аз. — Винаги съм мислил, че искаш да се оттеглиш в Маями.

— Това не може да стане — отвърна чичо Роко. — Маями е под контрола на Чикаго. Бонано ми уреди да поема хотелските и ресторантските вериги в Атлантик Сити. На мен това ми стига, защото не е трудна работа. Омръзнало ми е да се трепя.

Сдъвках бавно още една хапка.

— И какво им даваш в замяна?

— Поемат тукашните ми операции. Това ме устройва. Ще ме оставят на спокойствие.

— Но ще загубиш много пари — казах аз.

— Аз имам много пари — усмихна се той. — Може би половин милиард долара.

Замълчах. Не ми се вярваше да са толкова много. Но знаех, че не можеше да не е вярно. Чичо ми не би ме излъгал за такова нещо.

— Какво друго смяташ да направиш?

— Ще се погрижа да си инвестирам парите — каза той. — В момента имам само чисти пари и мога да правя с тях каквото поискам.

Той дояде макароните си и допи чашата с вино. Посочи с пръст към мен.

— Не се храниш — каза той.

Отрязах още едно парче от филето.

— Не разбирам нищо. Ако имаш възможността да правиш каквото си поискаш, защо трябва да се завираш в такава дупка като Атлантик Сити заради петачетата на една-две хотелски вериги?

Той поклати глава.

— Ти си невежа — каза той, като че ли обясняваше на малко дете. — Целият ми живот е преминал заедно с тези хора. Не мога да не им помогна, когато ме молят за това.

— Вероятността да те пипнат заради някоя дребна операция не е по-малка, отколкото при крупна далавера, а даже може би е и по-голяма. Защо трябва да рискуваш? — попитах аз.

Чичо ми напълни отново чашата си с вино.

— Знам какво правя — каза той сприхаво. — Имам връзки, които са по-добри от тези на Бонано и другите нюйоркски фамилии. След десетина години бизнесът в Атлантик Сити ще процъфтява.

Изгледах го.

— Значи в действителност не се оттегляш.

Той се усмихна:

— Оттеглям се.

Гледах го как си пие виното. Нямах представа какво му е хрумнало, но го познавах добре. Чичо ми беше своеобразен гений. Отлично знаеше накъде се е запътил.

Той ме погледна.

— Как я караш?

— Прилично — отвърнах аз. — Уредил съм да получа заем от по десет милиона от всяка от петте големи банки. Заедно с моите двадесет се получават общо седемдесет милиона.

— Много добре — каза той. — Тази сума достатъчна ли е?

— Не е — отговорих аз. — Трябват ми най-малко четвърт милиард долара.

— Откъде смяташ да намериш тези пари? — попита той.

— От теб — отговорих аз.

Той ме зяпна:

— Ти луд ли си?

Засмях се:

— Ти ми каза, че имаш тези пари. И искаш да ги използваш по законен начин. А моят е такъв.

— Аз не съм откачен — изръмжа той. — Ако исках да си пропилея безсмислено парите, щях да ги хвърля на боклука.

— Ще получиш десет процента лихва от твоите пари и петнадесет процента от печалбата. Като цяло можеш всяка година да си докарваш по четиридесет милиона, без данъците, по законен път.

— Докажи го — каза той.

— Утре сутринта ще ти донеса документацията — предложих му аз. — Сам ще се убедиш в думите ми.

— Не знам — каза той.

— Ами направи проверка — казах. — Винаги можеш да си държиш парите в банките и да си живееш добре в Атлантик Сити.

— Ти си една малка пишка — каза той.

— Фамилна черта — отвърнах аз.

Той остави на масата стодоларова банкнота.

— Да тръгваме.

Потърсих с поглед телохранителите му. Масата им беше празна. Махнах с ръка натам.

— Къде са твоите приятели, чичо Роко?

Той погледна към масата.

— Сигурно са отишли за колата.

Усетих, че стомахът ми се сви.

— Я почакай — попитах. — Ти каза ли им да излязат?

— Не — каза той. — Че защо? Те винаги ми докарват колата.

— Но те знаят, че вече не се занимаваш с бизнеса, нали? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна той сърдито. — Това го знаят всички.

— И никой ли не възрази?

Чичо ми за момент се замисли.

— Май само един. Лило Гаманте, един от помощник-босовете на фамилията Бонано. Винаги е бил против мен. Но той не може да направи нищо, защото е в затвора.

— Той има ли още негови хора във фамилията?

— Да, много — отговори чичо. — Много от тях искат Гаманте да е Capo, когато излезе на свобода. — Той се замисли за момент. — Имам сведения, че не е искал да ми даде която и да е част от Атлантик Сити. Много алчно копеле.

Изгледах чичо Роко.

— Сещаш ли се за какво си мисля в момента?

Той кимна.

— Ще излезем през кухнята, оттам по коридора и нагоре по стълбищата. По покрива ще се прехвърлим на другата сграда.

Коридорът беше слабо осветен и ние се юрнахме по старото стълбище към покрива. Погледнах чичо Роко. Той дишаше тежко.

— Добре ли си? — попитах.

— Не съм във форма — изръмжа той. Извади изпод сакото си два сребристи автоматични револвера. Подаде ми единия.

— Оправяш ли се с това?

— Да — отвърнах аз.

Беше тъмна нощ и трябваше да внимаваме като преминавахме от един покрив на друг. За щастие сградите бяха все стари с малки разстояния помежду им. Опитвахме се да отворим капандурите на три от постройките, но успяхме едва при четвъртата.

Излязохме на съвършено тъмно стълбище. В момента, в който стъпихме на площадката на петия етаж, разбрахме, че сградата е необитаема. Под праговете не се процеждаше светлина и докато напредвахме бавно, чух трополенето на плъхове или мишки. Като наближихме стъпалата преди третия етаж, усетих острата миризма на китайска кухня.

— На първия етаж има китайски ресторант — казах аз.

Чичо изръмжа:

— И мишки по стълбището. Ето затова никога не ям китайски манджи.

— Не мога да проумея — казах аз. — Сградата е затворена, а разрешават съществуването на ресторант в нея.

— Нормално — каза чичо. — Половината здания тук са така. За пари всичко се прави.

Слязохме на площадката на първия етаж. По тавана започна да проблясва светлина, тихичко се промъкнахме през отворената врага към китайската кухня. Надзърнах вътре — там работеха няколко души. Не ни забелязаха. През вратата на коридора излязохме на улицата.

— Не отивай много далече — каза чичо. — Просто виж дали моите момчета са там.

Надзърнах зад ъгъла. Пред „Палма“ и ресторант „Маккартни“ имаше много паркирани автомобили и лимузини — заемаха цялата територия на ъгъла на Втора и Четиридесет и пета улица.

— Не ги виждам — казах аз.

— Ами колата ми?

— Има няколко черни лимузини — отвърнах. — Но те всичките си приличат. Не знам коя е твоята.

— Я да погледна — каза той и надзърна над рамото ми. Дръпна се назад. — Колата ми е там. Точно на ъгъла, под уличната лампа.

После изруга:

— Копелетата му с копелета, правят ми клопка. Много добре знаят, че не бива да паркират колата ми под улична лампа.

— Какво ще правим сега?

— Майната им — отвърна той. — Все още имам неколцина приятели в града. Ще отидем в „Чинкс“ и ще завъртя оттам няколко телефона.

Последвах го обратно по коридора и влязохме през кухнята в китайския ресторант. Няколко китайци ни погледнаха изненадано, но не казаха нищо. Седнахме на бара и поръчахме два скоча, след това чичо отиде на телефона. Наблюдавах го, докато проведе два разговора. После той се върна на бара, изпи уискито си и поръча друго.

— Сега ще чакаме — каза той тихо. — Ще ми се обадят, когато всичко е наред.

— Ама как така? — зяпнах го аз.

— Ей така, всичко е бизнес — каза той.

— Ама те бяха планирали да те убият!

— Това е една от опасностите на този бизнес — усмихна се той. — Случвало ми се е и преди. Но ето, че съм жив.

Допих си скоча и поръчах друг.

— Ами бодигардовете ти? — попитах аз.

— Уволнени са — каза той.

— Смяташ да ги уволниш ли?

— Не е необходимо аз да го правя — каза той. — Новият им шеф ще се погрижи за това. В момента, в който са излезли от ресторанта, те вече не са мои служители. Вече не ме интересуват.

— Не разбирам — поклатих глава аз.

Чичо се усмихна студено.

— Не е необходимо — каза той. — Я ми поразправи още за твоето предложение.

— Това може да стане и по-късно — казах. — Точно сега си имаш достатъчно проблеми.

— Не бъди глупак — грубо каза чичо. — Казах, че всичко ще бъде уредено. Разкажи ми за великата ти идея.

— Всичко е много просто — обясних аз. — Споразумял съм се досега със седем малки страни. Те всичките искат да имат свои авиокомпании, но нямат пари. Въпреки това считат, че това е важно за престижа им. Давам им под наем самолети така, както баща ми даваше под наем автомобили.

— Откъде знаеш, че ще получиш самолетите? — попита той.

— Ще платя в брой. Парите отварят врати. Освен това съм наел генерал Хевън Картър за президент на компанията. Той е тежкар, бил е шеф на военновъздушните сили.

— Ще ти струва куп пари — каза чичо Роко.

— Възнаграждението му е двеста хиляди долара годишно — казах аз. — И това е евтино. Ако си беше поискал, щях да му дам половин милион.

Зад нас прозвуча силен, плътен глас:

— Господин Ди Стефано.

Чичо Роко и аз се завъртяхме на столчетата. Силният глас идваше от един силен човек. Беше чернокож, висок метър и деветдесет, в раменете метър и двайсет, със сив костюм като тези на банкерите, бяла риза и тънка черна вратовръзка. Беше килнал назад тъмносивата си мека шапка и се усмихваше, показвайки големите си бели зъби. Черната му глава лъщеше.

Чичо Роко също му се усмихна.

— Джо — каза той. След това се обърна към мен:

— Запознайте се. Сержант Джо Хамилтън — моят племенник Джед.

Ръката на негъра беше голяма като ръкавица за бейзбол.

— Приятно ми е, сър — каза той и се обърна към чичо. — Открихме вашите момчета.

— Къде? — попита чичо.

— В долния край на квартала, в една кола между Четиридесет и трета и Четиридесет и четвърта улица. В колата с тях има още двама. Друга тяхна кола е била паркирана на отсрещната страна на Второ авеню, така, че да могат да наблюдават вашата лимузина на ъгъла.

— По дяволите — каза чичо Роко. Погледна пак към полицая. — Познавате ли ги тези двамата?

— Не са от града — отговори той. — Наемници са. Сигурно са наемници, защото никога преди не сме ги виждали.

Чичо Роко кимна.

— Какво направихте с тях?

— Нищо — отвърна Хамилтън. — Не знаех какво имате предвид. Засега просто ги наблюдаваме.

Роко се обърна към мен:

— Алчността винаги си е алчност. Предложих на всички честна сделка.

— Когато бях в бизнес-колежа, научих, че не съществува честна сделка. Единият винаги печели, а другият винаги смята, че е загубил.

— А ние от кои сме тогава? — попита чичо.

— Някой мисли, че го премяташ — свих рамене аз.

— А ти какво мислиш?

— Това е твой бизнес — казах. — Изобщо не го познавам. Само ми е ясно, че някой е искал да те убие.

— И какво би направил ти? — погледна ме той в очите.

— Ти си ми чичо — отвърнах аз. — И аз те обичам. И не искам да пострадаш от когото и да е било. А тези задници са само посредници. Ако те не те докопат, някой друг ще бъде изпратен за тази цел. Трябва да се добереш до главата на змията, за да разбереш коя е тя.

— Не е толкова лесно — каза чичо Роко. — Лило е в затвора. Там не мога да разговарям с него.

— Но някой друг може, сигурен съм в това — казах аз.

— А междувременно какво да ги правя тези задници, да ги пусна просто да си вървят? — попита ме той саркастично.

— Като първа стъпка би било удачно — казах аз. — А след това можеш да намериш някой, който да установи контакт с него.

Чернокожият полицай се обърна към чичо Роко:

— Аз мога да разговарям с него. Ще му обясня колко са прости нещата в живота. В килията са осем чернокожи и двама бели и ако не внимава, ще излезе от затвора с краката напред.

Чичо Роко се замисли за момент:

— Окей — най-сетне каза той. — Така да бъде.

— Добре — казах аз. — Усещам, че приятелите ти биха одобрили постъпката ти. Никой не иска да започва нова война.

Чичо се усмихна:

— Франк Костело умря съвсем наскоро. След Лъки, той беше се нагърбил с ролята на съдник. Благодарение на него всичко беше спокойно много дълго време.

— Може би тази работа ще я възложат на теб — ухилих се аз. — Capo di Tutti Capi. Заслужил Първи.

Чичо се втренчи в мен.

— Това е тъпо — каза той, но усетих, че идеята му допадна.

После се обърна към полицая:

— Можеш ли да се добереш до Лило?

— Като нищо — отвърна онзи. — Нали аз съм шеф на пандиза.

— Значи всичко е наред — каза чичо.

Сержант Джо Хамилтън кимна и зададе още един въпрос:

— Какво ще желаете да направим с онези четиримата?

— Да ги претрепете от бой и да ги хвърлите в канавката — вдигна чашата си чичо Роко.

Проследихме с поглед полицая, докато излизаше от ресторанта, после чичо се обърна към бармана и поръча още по едно:

— Ти ми направи предложение, а сега аз ще ти направя предложение.

— Какво? — попитах аз.

— Да купиш къщата ми на Шестдесета улица. Великолепно здание — точно това, което ти трябва за кантора и за живеене. Ти се присъединяваш към класата на богатите и не би било подходящо за имиджа ти да продължаваш да живееш в „Уест Сайд“.

— Много е скъп за мен — казах аз. — Още не съм си организирал бизнеса.

— Организирай си го — каза той. — Утре сутринта те чакам в моята кантора. Ела с адвоката и финансовия си директор, за да се срещнат с моите. Давам ти парите, които ти трябват, и купуваш с тях сградата.

Зяпнах го.

— Мислиш ли, че мога да си го позволя?

— Триста хиляди е добре, нали? След петнадесет години тя ще струва два милиона.

Стиснах ръката му. Той ме придърпа към себе си и се прегърнахме.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам, чичо Роко — казах аз и му целунах ръка.

Той я издърпа.

— Не — каза тихо чичо. — Ние сме от една фамилия и се целуваме по бузите.