Харолд Робинс
Пираните (10)

9

— Десет минути минаха — казах й аз. — Капитанът не си дава много зор.

Тя ме изгледа.

— Той е много предпазлив човек. Сигурна съм, че знае какво прави.

— Може би отвърнах аз. — Обаче започвам да се безпокоя.

Отидох до входната врата и надзърнах в широкообхватната шпионка. Погледът ми стигаше до вратата на асансьора в края на коридора. Нямаше никакво движение. Обърнах се към Алма.

— Ти можеш ли да му се обадиш в гаража?

— Не — отговори тя. — Връзката е еднопосочна. Само отдолу могат да се обаждат.

След минута се чу тенекиеният глас на домофона. Гласът на мъжа пращеше във високоговорителя. Алма бързо му отговори. Той пак се обади. В гласа му се усещаше нотка на уплаха и припряност. Алма се обърна към мен. Лицето й изглеждаше озадачено, после тя пак каза по домофона:

— Окей.

И изключи бутона на домофонния високоговорител.

— Не разбирам нищо — каза тя. — Той ме нарече Алма. Досега никога не се е обръщал към мен на малко име.

— Но ти така се казваш — отвърнах аз.

— Прав си — отговори тя. — Но не можеш да ме разбереш. Капитанът е много коректен човек и просто не се държи по този начин.

— Окей. Какво друго ти каза?

— Първо попита дали сме си опаковали багажа и дали носиш дипломатическото куфарче. Отговорих му, че сме готови, и той каза, че се качва с асансьора. — Тя поклати глава. — Май нещо не е съвсем наред.

— Мисля, че е загазил. Иначе не би могъл да знае или дори да пита за дипломатическото куфарче — казах аз.

Върнах се при шпионката на вратата и й казах през рамо:

— Нали нищо не си разправяла за дипломатическото куфарче?

— Не бъди леке — отвърна тя ядосано. — Не съм толкова глупава.

Засмях се:

— Никога не съм казвал, че си глупачка. Но по-добре е да намерим начин да се измъкнем бързо оттук.

— Само оттук може — отговори тя. — През кухненската врата ще се доберем само до стълбищата.

Погледнах през шпионката. Вратата на асансьора започна да се отваря. Махнах й да погледне:

— Я виж дали това е твоят човек.

Тя погледна през шпионката:

— Той е. Но след него върви още един.

Аз отново погледнах през шпионката. Нейният приятел не беше висок, но беше в полицейска униформа и с ботуши на високи токове, които го правеха да изглежда по-висок. Кобурът му беше откопчан, но празен. И в ръката му нямаше пистолет. Човекът зад него беше с една глава по-висок и като че ли беше опрял нещо в гърба на капитана.

През вратата се чу гласът на капитана:

— Алма! Estoy Felipe!

— Какво ще правим сега? — прошепна тя.

Свалих предпазителя на моя револвер и застанах до вратата, за да се скрия. Стиснах здраво оръжието и й прошепнах:

— Пусни го да влезе.

Тя завъртя бравата и се отдръпна, докато вратата се отваряше. Капитанът като че ли го набутаха в антрето, той се блъсна в Алма. Другият все още не беше прекрачил прага и не можех да го видя.

— Американецът! — извика рязко вторият.

Алма не проговори. Посочи с глава спалнята зад себе си. Човекът изкрещя нещо на испански. Не разбрах какво беше, но се досетих от тона на гласа му. Алма поклати отрицателно глава. Човекът изрева още нещо и тръгна след нея навътре в апартамента. Сега беше моят ред.

Праснах го силно с автоматика по китката на ръката, в която беше револверът. Той падна на пода, а човекът се обърна към мен и се опита да ме хване за ръката. Бях научил някои неща в армията. Отдръпнах се назад и го изритах в тестисите. Той изпъшка и се сви; тогава стоварих револвера върху главата му. Той се просна на пода, втренчи се в мен и посегна да вземе револвера си. Но сега вече полицаят беше на мястото си. Грабна оръжието от пода. Погледна ме и кимна към оръжието:

— Това е моят револвер.

— Добре — отвърнах аз.

Полицаят се наведе към мъжа и бързо заключи с белезници ръцете му зад гърба. Изтърколи го по гръб и силно го цапардоса — в отговор онзи му се озъби. Полицаят го прасна с револвера по лицето. От устата и носа му потече струйка кръв. Полицаят понечи пак да го удари.

Алма побърза да се обади:

— Не на белия килим. Няма да може да се изчисти.

Полицаят я зяпна, по лицето му премина полуусмивка, после той кимна. Не беше едър мъж, но беше силен. Без труд извлече мъжа на мраморната тераса и отново го удари по лицето. Сега кръвта шурна. Полицаят изръмжа нещо, но мъжът поклати отрицателно глава, без да каже нищо.

— Знаеш ли нещо за него? — попитах полицая.

Той ми отговори на английски:

— Нищо, освен това, че е колумбиец. Мислехме, че са само трима. Наблюдавахме ги, докато бяха в колата. Този се криеше в гаража и ме хвана, когато излизах от колата.

— Къде са хората ти? — попитах аз.

— На улицата, следят останалите в колата — отвърна той и се обърна на испански към Алма.

Тя отговори на английски:

— Нямам представа защо ни преследват. Може би са ги информирали за същото, за което си бил уведомен и ти относно другия човек.

Изгледах я с възхищение. Тя не спомена името на Анджело. Нямаше защо да привлича вниманието на полицая върху него.

— А ти някога виждала ли си го този Анджело Ди Стефано? — попита я капитанът.

— Възможно е — отговори тя. — Може би в някоя от дискотеките или на купон. Аз общувам с много хора.

— А този? — попита той, кимайки към мен. — Как се запозна с него?

— Чрез една от моите приятелки от колежа в Щатите. Тя ми се обади и ми каза, че той ще ме потърси.

— Обаче ти изчезна с него почти две седмици — изгледа я той. — Къде бяхте?

— Имам една малка къщичка в провинцията — отвърна тя.

— И заминаваш с него в Щатите? Изглежда доста бързо си се увлякла по него — каза полицаят.

— Неведоми са пътищата на любовта — отвърна тя.

Той се обърна към мен:

— Откъде знаете да боравите с оръжие?

— Служих в специалните части във Виетнам — отвърнах аз.

— Откъде имате оръжието?

Алма бързо се намеси:

— Аз му го дадох. Беше ми го подарил твоят генерал.

Той помълча известно време, след това се обърна към колумбиеца. Каза му нещо бързо на испански, обаче онзи пак не му отговори.

Капитанът го вдигна, завъртя го и го преметна на перилата на терасата. Като държеше револверът си опрян в тила му, той с другата ръка отключи белезниците и ги свали от ръцете му. С револвер, все още опрян в тила му, полицаят рязко го попита нещо на испански. Колумбиецът също така рязко му отвърна. Прозвуча ми като че ли напсува капитана.

Полицаят сви рамене и прасна колумбиеца с револвера по тила. Онзи увисна на перилата. Капитанът елегантно се отдръпна, пъхна ръката си между краката му и го вдигна за чатала. Отстъпи назад и колумбиецът с писък прелетя през перилата и изчезна.

От улицата се чу слаб удар. Капитанът погледна през перилата, после се обърна към нас. Лицето му беше безизразно.

— Тъпанар с тъпанар — каза той с безразличие. — Пльосна се на покрива на една нова кола и я съсипа.

Нищо не му отговорихме.

Капитанът прибра револвера си в кобура.

— Щеше да ни избие всичките — каза той.

— Знам — отговорих аз.

— Ще погледнете ли?

Поклатих отрицателно глава:

— Нагледал съм се на такива във Виетнам.

Той кимна:

— Ами добре. Хайде да влезем вътре. Ще повикам още полицаи и докато ги чакаме, ще проверя документите ви.

С нищо не може да се сравни преживяването, когато те карат на летището с полицейски кортеж. Два мотоциклета проправяха с виещите си сирени пътя на полицейската кола, боядисана в черно и бяло, последвана от нас в автомобила на капитана, а зад нас имаше още една черно-бяла кола. Хората гледаха с любопитство как се носим по улиците.

Алма и аз седяхме отзад, колата се управляваше от униформен полицай, до когото беше капитан Гонзалес. Той се обърна към нас:

— Струва ми се, че нямаме проблеми — каза той. — Няма и помен от колумбийците.

— Къде ли може да са отишли? — попитах аз.

— Кой знае? — отговори капитанът. — Моите хора ги загубиха в движението, след като те напуснаха произшествието.

„Произшествие“ беше учтива формулировка от негова страна. Особено след като беше бутнал онова копеле през перилата. Той погледна часовника си.

— Вече сте изтървали полета на „Браниф“ — каза той. — Самолетът е излетял в два часа и следващият му полет ще е едва утре.

— По дяволите — казах аз.

— Няма за какво да се тревожите — каза той успокоително. — Самолетът на „Еър Перу“ излита за Ню Йорк в четири часа. Ще ви уредя за него.

Погледнах Алма и тя кимна.

— С тях се лети добре. Има първа класа. Много пъти съм ги ползвала.

— Добре — казах на капитана. — Взимаме го.

— Ще трябва да си купите билети — каза той и протегна ръка към мен. — Дайте ми парите и документите си и аз ще уредя всичко.

Извадих от вътрешния джоб на сакото си две хилядадоларови банкноти заедно с моя паспорт с входна виза и му ги подадох.

— И да не забравите да вземете билет и за Алма.

— Разбира се, че ще й взема — отвърна той и прибра в джоба си парите и документите. — Сега е три часа. Ще ви настаня във ВИП-а.

— Благодаря ви — отвърнах аз.

Той погледна Алма:

— Кога смяташ да се върнеш?

— Не съм мислила за това — отговори тя. — Може да направя едно бързо посещение в Париж.

— Това е много хубаво — отвърна той учтиво. — Изпрати ми телекс, когато искаш да се върнеш. Ще те взема от летището.

— Много си мил, Фелипе — усмихна му се тя. — Ще ти се обадя.

Той ни остави на един детектив във ВИП-а и отиде да уреди формалностите, свързани с полета. Алма запали цигара. Една служителка ни донесе две чаши шампанско.

— Извини ме за момент — казах аз. — Трябва да отида до тоалетната.

— Не се бави.

Влязох в тоалетната, застанах пред писоара, дръпнах ципа и започнах да си върша работата. Внезапно погледнах в огледалото пред мен. Едва не си опиках гащите. Бързо вдигнах ципа и се обърнах. На вратата се беше облегнал Винсент.

— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах аз. — Мислех, че си изчезнал.

— Трябваше да остана — отвърна той. — Говори ли с чичо си?

— Да.

— Добре — отвърна той — Значи си му разказал какво направих?

— Разбира се — отговорих аз. — Той беше много доволен.

— Окей — каза Винс и извади от джоба си автоматичен револвер със заглушител. — Тогава никога няма да имаш възможност да отричаш, че вие двамата с Анджело сте се сджавкали за коката, тъй като това са били тютюневи листа.

— Ти си луд — казах аз.

— За двадесет милиона долара — отвърна той и се приближи към мен.

Видях как вратата зад гърба ми се отваря. След това изпафка друг заглушител. Бях достатъчно пъргав да се отместя от трупа на Винсент — той падна напред, пистолетът му изтрака на пода, главата му се пръсна и писоарът се напълни с кръв и мозък.

На прага стоеше капитан Гонзалес.

— Единият от колумбийците — каза той.

Бях онемял. Само кимнах.

— А сега излизайте оттук — каза той. — Ще изпратя човек да почисти.

Все още не можех да проговоря.

Той се подсмихна.

— Голям късметлия сте — каза той. — Време е да се качвате на самолета.