Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (8) (Стратегиите в подводните битки)

Пета глава
Възбрана

Флотилията начело с „Индипендънс“, към която бе включена и „Чайен“ — единствената подводница в нея, — патрулираше южно от островите Спратли. Заредена с боеприпаси и хранителни продукти, „Чайен“ плуваше недалеч от самолетоносача, осигурявайки го срещу подводни атаки. Но за съжаление на Мак зоната на патрулиране не се ограничаваше до сектора от 180° в посока на напредването на флотилията — командващият бойната група бе заповядал на командира на „Чайен“ да осигури контролиране на цялата зона от 360° (огромен кръг, чийто център се определяше от местоположението на самолетоносача, с вътрешен диаметър 40 мили и външен диаметър 80).

— Радист, тук кабина. Опънете плуващата антена — нареди дежурният офицер.

— Кабина, тук радист. Слушам, сър, да опънем плуващата антена.

Плуващата антена на „Чайен“ действаше подобно на комуникационните буйове, с който бяха снабдени всички стратегически SSBN-подводници^[1] от клас „Охайо“, въоръжени с балистични ракети тип „Трайдънт“^[2]. Екипажът на „Чайен“ разполагаше с най-съвременните механизми за регулиране на тази антена дори и при значителна дълбочина, с което се избягваше рискът от издигане на щок-антена над повърхността.

— Засякохме радиограма — рапортува старши-радистът. Той бе запомнил добре урока от предишното патрулиране и вече не си позволяваше да коментира заповедите на по-старшите.

Дежурният офицер прие рапорта и повика командира в командната кабина.

След няколко минути се появи Мак, придружен от заместник-командира на подводницата, прочете радиограмата и веднага заповяда всички офицери да се съберат в каюткомпанията, като нареди непременно да присъстват старшият радист, навигаторът и офицерът, отговарящ за огневите системи, както и главният механик.

— Получихме нови заповеди — почна Мак. — Флотското разузнаване е засякло потеглянето на крупна китайска военноморска формация от базата в Чжанцзян. Данните са потвърдени от системите за сателитно наблюдение. Предполага се, че след като прекоси почти цялото Южнокитайско море, вражеската тактическа група ще се насочи на юг, право към нас. По всичко личи, че целта на противника е архипелагът Спратли. Но нашето командване този път явно е решило да не рискува излишно като изпрати самолетоносача прекалено далеч на север. От неговия ескорт само нашата подводница ще потегли в самостоятелен рейд срещу неприятеля, за да предотврати евентуални атаки от страна на китайската морска авиация срещу нашата флотилия.

Мак огледа лицата на подчинените си. Офицерите бяха добър екип, който ставаше все по-опитен и все по-добре сработен след всяка акция. След детайлния анализ на предишното сражение, при който за никой от екипажа не бяха спестени критиките, сега моряците не се нуждаеха от допълнително обтягане на нервите — всички те, до един, прекрасно разбираха, че нямат право на грешки, че всеки пропуск може да се окаже фатален.

— От щаба ни заповядват да се отдалечим от нашата флотилия и да продължим на север, към островите Спратли, за да сме готови при първа възможност да атакуваме китайската тактическа група.

В момента „Чайен“ плуваше южно от веригата на островите Спратли, но новите заповеди означаваха подводницата да се отдалечи на 660 мили от „Индипендънс“.

Само преди няколко дни подводницата бе заредена от снабдителния кораб „Маккий“ и сега бе напълно готова за предстоящите битки — на борда и имаше 20 торпеда Mk 48 и 6 ракети „Харпун“, приспособени за изстрелване чрез торпедните апарати, както и 6 ракети „Томахоук“ (вариант TASM или вода-вода), които се изстрелват от вертикалните апарати VLS.

Обикновено преди всяка важна акция командирите на подводниците събираха екипажа за кратък, но ободряващ разговор, но Мак не вярваше в тази неписана традиция. Всички до един бяха професионални бойци, опитни и калени подводничари, които не се нуждаеха от допълнително стимулиране и насърчаване. Напълно достатъчно бе — след уточняването на целите и тактиката — да ги остави да действат вещо, мълчаливо и ефикасно.

При тази мисъл Мак не успя да сдържи усмивката си. Многословните речи бяха по-уместни при събиранията на клакьори преди някое политическо сборище или решаващ спортен мач, от чийто изход зависи съдбата на милиони долари. Звездите на терена можеха и да се нуждаят от окуражителните ревове на хиляди гърла от трибуните, но капитан Макей предпочиташе да се осланя на професионализма и бойния опит на офицерите и моряците от „Чайен“.

 

 

На повече от хиляда мили на север, във военноморската база в Чжанцзян кипеше незапомнено оживление. Флотилията най-после напусна пристанището и потегли към островите Спратли, наскоро завладени от китайския боен флот. Задачата на групата бе да заеме позиция в района между островите и задаващата се от югоизток американска флотилия начело със самолетоносача „Индипендънс“ и да не позволи на янките да атакуват островите Спратли.

Тази флотилия бе една от най-мощните, формирани от китайските ВМС: два разрушителя клас „Лу Ху“^[3] плюс три разрушителя клас „Лу Дао“-II и три фрегати клас „Янг Ху“ — общо осем тежковъоръжени кораба.

Двата нови разрушителя клас „Лу Ху“ носеха на борда по 2 френски хеликоптера Z-9A. Всеки от осемте китайски кораба бе снабден с френската SAM-система за радиолокация „Кротал“, способна да открива отдалеч американските хеликоптери, които биха дръзнали да се приближат опасно близко до китайската флотилия.

Могъщата флотилия незабавно се устреми на юг, но въпреки обилното си въоръжение командващият армадата не можеше да преодолее безпокойството и съмненията си. Напоследък китайските военноморски сили непрекъснато се усъвършенстваха и запасяваха с по-ново и ново вносно оборудване, ученията следваха едно след друго — китайският адмирал не помнеше да е прекарал спокойна година след дипломирането си в Кантонската военноморска академия, — но въпреки това го глождеха неприятни предчувствия.

Основната причина бе в липсата на достатъчна поддръжка под водата — въпреки незапомнената огнева мощ надводните кораби можеха да се окажат безпомощни, пък и електронното им оборудване все още изоставаше в сравнение с американското. Особено тревожно бе положението с подводниците — някои от тях не бяха в състояние да издържат продължителен рейд под вода, а това неминуемо влошаваше боеспособността на китайския флот като цяло. На всичкото отгоре напоследък се ширеха упорити слухове за дръзки набези на американски подводници в района. Ако тези сведения се потвърдяха от флотското разузнаване, неговата армада, въпреки внушителната си огнева мощ, щеше да заприлича на едра, но безпомощна патица, особено ако флотилията му не получеше в най-скоро време подкрепа от атомни или дизелови подводници.

На борда на „Чайен“ Мак и подчинените му правеха всичко, което бе по силите им, за да потвърдят опасенията на китайския адмирал.

Първият сонарен контакт бе засечен от операторите на „Чайен“, когато подводницата още плуваше на дълбочина 400 фута.

— Кабина, тук сонар — рапортува старши-операторът. — Имаме сонарен контакт, прилича на китайски търговски кораб. Насочва се към рифа Свелоу.

Мак мълниеносно прецени ситуацията и реши да не атакува търговския кораб. На „Чайен“ бе възложена важна задача и капитанът не желаеше да губи време в преследване на мирни кораби. Освен това за нищо на света не би рискувал да разкрие местоположението си пред китайската флотилия, която с всеки час се приближаваше все повече и повече.

— Продължавайте с пълен напред — заповяда капитанът на щурмана. — Курс три-едно-шест. — После се обърна към дежурния офицер: — Ще пропуснем търговския кораб.

Дежурният офицер незабавно потвърди заповедта.

Китайският търговски кораб бавно напускаше сонарния обхват на подводницата, без да подозира, че е бил засечен като мишена и че дължи спасението си на благородното решение на капитан Макей.

На 85 мили югозападно от островите Спратли „Чайен“ обърна курса на северозапад, за да заобиколи окупирания от китайците архипелаг. Флотското разузнаване беше предупредило за вероятността от китайски мини в района и Мак бе длъжен да избегне ненужния риск.

Китайската бойна флотилия непрекъснато бе следена от американските сателити. Освен това двата самолетоносача „Индипендънс“ и „Нимиц“ (който патрулираше в Тихия океан край остров Тайван) зорко следяха радиотрафика в региона, за да не пропуснат и най-малките промени в маршрута на китайските кораби.

„Чайен“ продължаваше да прилага тактиката на редуване на ускорен ход и дрейф по време на този дълъг преход, но понякога се издигаше до перископна дълбочина, за да приема съобщения от сателитната система SSIXS, с оглед ориентирането в последните данни за местонахождението и курса на китайската флотилия, а също и за да получава последните уточнения от щаба за предстоящите атаки. Тези сведения бяха толкова ценни, че според преценката на Мак си заслужаваха риска.

Според плана „Чайен“ трябваше да стигне до посочения район едно денонощие преди китайските кораби. Само след 12 часа подводницата вече щеше да се озове в обсега на разузнавателните полети на китайските хеликоптери, които бяха готови при първия съмнителен сигнал да осеят водната повърхност с гирлянди от плаващи сонарни апарати. В такъв случай „Чайен“ бе длъжна да се притаи дълбоко под водата, без да издава никакви шумове. Тогава решаващата дума щеше да е на капитана: или да издигне подводницата на по-малка дълбочина, за да изстреля ракетите „Харпун“, или — ако мишените се окажат повече от „Харпун“-ите на борда — да атакува с мощните противокорабни ракети „Томахоук“, модел TASM.

Всяка ракета „Томахоук“ е с по-дълъг обсег от „Харпун“-ите, а бойната й глава е с почти два пъти по-мощен заряд. Ала „Харпун“ са по-дребни ракети, летят с 50 възела по-бързо и затова са много по-трудни цели за вражески контраатаки. Но пред командира на „Чайен“ оставаше и втори вариант: да използва само ракетите „Томахоук“ срещу китайските кораби, при това от по-безопасното разстояние от 250 мили. Обаче това изискваше допълнителни данни за насочване по целите, които можеха да бъдат получени само от американски боен самолет или от разузнавателен сателит.

Вторият вариант бе по-безопасен, поне в началото на сражението, но тъй като „Чайен“ носеше само 6 ракети „Томахоук“ на борда си, не можеше да се гарантира, че с първия залп екипажът ще успее да порази осемте китайски кораба. Така капитанът бе изправен пред мъчителната дилема: да позволи на две от вражеските морски единици да побегнат невредими след атаката или да изчака цялата китайска флотилия да се приближи достатъчно, за да я унищожи с помощта на „Харпун“-ите.

Командирът не искаше да рискува ненужно, макар че през дългия преход „Чайен“ неведнъж бе излагана на рискове. Изстрелването дори и на една ракета „Томахоук“ неминуемо щеше да разкрие пред противника местоположението на подводницата, след което всички китайски хеликоптери и самолети в района щяха да се втурнат по следите на „Чайен“.

Така че Мак реши да постъпи другояче. Опитният командир предпочиташе да изчака, докато настъпи удобният момент за „залпово“ изстрелване на по-голям брой ракети. След това подводницата щеше да се гмурне надълбоко и да се оттегли на юг, към безопасните води на море Сулу, където да изчака снабдителния кораб „Маккий“ и да възстанови запасите от боеприпаси и храни, преди да й бъде възложена следващата задача.

Мак нареди на дежурния офицер да намали скоростта и да издигне подводницата на по-малка дълбочина, за да използват плуващата антена.

— Кабина, тук радистът. Чрез плуващата антена засякохме интензивен радиообмен, но не е възможно да ги дешифрираме. Вероятно в зоната, от която възнамеряваме да изстреляме ракетите, има една или повече подводници. Не е изключено да са от клас „Алфа“.

Капитанът веднага се извърна към дежурния офицер:

— Поддържайте неизменни курса и скоростта!

— Слушам, сър, да поддържам неизменни курса и скоростта — намръщено повтори дежурният офицер.

„Чайен“ продължи с 10 възела на дълбочина 247 фута — малко под слоя, в който най-често възниква кавитация. Мак бе подбрал оптималното съчетание на скорост и дълбочина, осигуряващо надеждно прехващане на радиограмите от щаба.

 

 

Американската фрегата „Ингреъм“ (кодов номер FFG-61) плаваше самотна, т.е. без ескорт, на 500 мили от „Индипендънс“. От щаба бяха заповядали на командира на фрегатата да достигне до зоната северно от островите Спратли, за да подпомага насочването на ракетите от „Чайен“ към новите цели. За целта на палубата на фрегатата два хеликоптера „Сийхоук“ SH-60B, напълно готови за разузнавателен полет, очакваха заповед за излитане. Обаче командирът на „Ингреъм“ никак не бе въодушевен от предстоящата задача.

„Ингреъм“, фрегата от клас „Оливър Пери“^[4], с водоизместимост 3500 тона, бе избрана за тази акция по две прости причини: никой друг кораб от флотилията около „Индипендънс“ не можеше да се справи по-добре от нея, а освен това фрегатата имаше на борда си 150 моряци по-малко от по-мощните крайцери от клас „Тикъндерога“.

Преди три дни капитанът на „Ингреъм“ бе получил заповед да напусне бойната формация начело със самолетоносача „Нимиц“, която патрулираше в зоната на изток от Тайван, и да се отправи към Южнокитайско море. Капитанът знаеше, че адмиралът, командващ „Нимиц“ и флотилията, спокойно би могъл да предпочете за тази опасна задача някой от по-добре въоръжените крайцери или разрушители, някои от които разполагаха дори с най-модерната радарно-локаторна система „ЕГИДА“^[5], но това би оставило самолетоносача недостатъчно защитен в западните води на Тихия океан.

Командирът на „Ингреъм“ не обичаше колегите си от щаба, които непрекъснато му напомняха, че неговата фрегата е сред корабите, които могат да бъдат рискувани в името на по-важни цели, но му бе трудно да обори тази очевидна истина. А сега и това вече нямаше кой знае какво значение — длъжен бе да се подчини на заповедта и да стори всичко, на което бе способен, независимо дали заповедта му се нрави, или не.

Не беше запознат с възможностите и задачите на „Чайен“ — подводницата, с чиято охрана го бяха натоварили щабните офицери. Знаеше само, че „Чайен“, подобно на неговата „Ингреъм“, е най-новата подводна лодка, но от клас „Лос Анджелис“. Знаеше също, че макар да бе спусната на вода само преди година, тази подводница вече бе успяла да заеме достойно място във внушителния списък на американските подводници. Познаваше и нейния командир, капитан Макей, към когото всички офицери се отнасяха с истинско уважение. Така че на командира на „Ингреъм“ му оставаше само да се утешава с надеждата, че ако се справи безупречно, ще може да разчита на нови нашивки, когато се раздават повишения във флотата.

За тази охранителна мисия „Ингреъм“ бе заредена изобилно с ракети, торпеда и снаряди, което едновременно радваше, но и озадачаваше нейния командир. Капитанът се досещаше че адмиралът е искал по този начин да компенсира опасенията на екипажа, че фрегатата се изпраща на смъртен риск, при това без никакъв ескорт. На борда си „Ингреъм“ носеше 34 стандартни ракети SM-1^[6], 4 „Харпун“-а, както и пълен боекомплект торпеда Mk 46 — фрегатата бе въоръжена с торпедни апарати Mk 32 — плюс внушителен запас от снаряди за палубните оръдия Mk 75 и 20-милиметрови батареи за преграден огън, тип Phalanx CIWS^[7]. Освен това имаше два хеликоптера „Сийхоук“ SH-60B, всеки от които носеше под носовия си отсек мощна радарна система APS-124 за бързо обхождане на вероятни цели.

Задачата на „Ингреъм“ бе да осигурява огнево подводницата „Чайен“. Ако някоя от ракетите, изстреляни под водата, не улучеше целите, „Ингреъм“ бе длъжна да насочи своите „Харпун“-и към оцелелите китайски кораби. На фрегатата бе позволено да открива огън по неприятелски самолети или надводни бойни съдове, ако те внезапно се опитат да я атакуват, обаче основната й функция си оставаше подкрепата на „Чайен“.

На борда на подводницата старши-радистът докладва на капитан Макей последните данни от електронното разузнаване.

— Сър, току-що получихме потвърждение, че „Ингреъм“ е навлязла в определения за нея квадрант. Командирът й е изпратил донесение до вас. Твърди, че на северния фронт засега всичко е спокойно.

Мак не успя да сдържи усмивката си.

— Чудесно. А колко ни остава до зоната за изстрелване на ракетите?

Дежурният офицер и навигаторът се спогледаха, после едновременно се обърнаха към оперативната карта и дежурният докладва, че до определения за „Чайен“ участък остават 92 мили.

— Ако превключим на пълна скорост, ще са ни необходими само четири часа — допълни дежурният офицер.

Мак без колебание се съгласи с предложението му.

— Дясно на борд, курс нула-четири-пет, пълен напред, дълбочина 400 фута!

Ала не бяха изтекли и два часа от промяната в курса, когато зумерът от сонарната зала тревожно забръмча.

— Кабина, тук сонар, имаме два контакта от конвергентната зона. Засякохме ги чрез сферичната антена. Засега ги класифицираме като ядрени подводници клас „Алфа“, руско производство. Азимут нула-едно-нула и нула-едно-четири.

Докато старши-операторът от сонарната зала продължаваше с описанието, върху челото на Мак се врязаха дълбоки, тревожни бръчки. Представяше си каква паника може би изпитва в този момент командирът на „Ингреъм“.

Според последните сведения фрегатата би трябвало да се намира на 43 мили североизточно от „Чайен“. Мак все още не бе напълно уверен, но двата сонарни контакта, означени от него като Мастър-37 и Мастър-38, бяха засечени на 40 мили северно от „Ингреъм“ — като че ли под водата бе очертан гигантски равностранен триъгълник, отдалечен на 42 мили от „Чайен“.

Двете „Алфи“ ускориха на 12 възела и се прокрадваха на дълбочина 50 метра, очевидно без да подозират, че и „Чайен“ напредва към същия участък. Вероятно се бяха насочили право към „Ингреъм“, зарадвани от очертаващата се лесна плячка.

— Издигнете на перископна дълбочина — заповяда Мак на дежурния офицер. — Искам да предупредя капитана на „Ингреъм“.

След броени минути „Чайен“ се озова на дълбочина 60 фута и веднага излъчи тревожна радиограма, която бе препредадена до фрегатата чрез сателита. В съобщението се уточняваха координатите на „Чайен“ и на двете вражески подводници. Не бе пропуснато и предположението на сонарните оператори от „Чайен“, че по всяка вероятност към „Ингреъм“ се насочват две „Алфи“.

— Кабина, тук сонар. Мастър-37 и Мастър-38 ускориха скоростта. Според шумовете от техните корабни винтове сега напредват с 40 възела, сър. Навярно са решили да ни изпреварят.

Мак се намръщи. Новината никак не му се понрави. Не искаше да разкрива местоположението си преди да изстреля ракетите, но вече нямаше избор. Нима можеше да остави двете китайски „Алфи“ да се нахвърлят безнаказано върху самотния „Ингреъм“? Никога не би отказал помощ на кораб от американската флота, а тъкмо сега „Ингреъм“ му беше крайно необходим при насочването на ракетите от подводницата по цели далеч отвъд хоризонта. Без съдействието на „Ингреъм“ имаше опасност усилията на екипажа на „Чайен“ да се окажат безрезултатни.

— Увеличете скоростта до максимум — сухо заповяда капитанът. — Искам да пресека пътя на тези „Алфи“. Дясно на борд, курс нула-две-пет.

— Разбрано, сър, увеличаваме скоростта до максимум, дясно на борд, курс нула-две-пет.

Предупреждението, излъчено от подводницата, подейства на екипажа на „Ингреъм“ като удар от електрически ток. Пилотите на двата хеликоптера веднага изскочиха на палубата и скочиха в кабините си, оправяйки в движение коланите и наушниците.

— Двата хеликоптера веднага да излетят! — заповяда командирът на „Ингреъм“.

В оперативния център на фрегатата цареше напрегната тишина. Операторите бързо откриха сигналите от двете „Алфи“, с азимут 310 и 320, както и от „Чайен“, която неуморно увеличаваше скоростта си.

— Капитане, тук сонарното отделение. Току-що засякохме трети сигнал, вероятно е от нашата „Чайен“, която също напредва много бързо. Като че ли се опитва да застане между нас и двете китайски „Алфи“.

— Дано успееш, Мак! — тихо промълви капитанът.

Обаче надвисналата над фрегатата опасност още не се бе разминала. Китайските подводници можеха да развиват под водата до 43 възела. При благоприятни условия и ако не бе претоварена с ракети, „Чайен“ достигаше до 40 възела, което означаваше, че няма да успее да скъси преднината на двете „Алфи“.

„Но мога и сам да се опитам да си помогна“ — реши командирът на „Ингреъм“ и извика в слушалката:

— Рулеви! Ляво на борд, курс две-три-пет, пълен напред! — Капитанът бе решил да обърне носа на кораба си право към „Чайен“, за да скъси разстоянието до нея.

 

 

Дори и при максимална скорост сонарите на „Чайен“ успяха да регистрират неочакваната маневра на „Ингреъм“. Промяната в азимута подсказа на Мак какви са намеренията на колегата му. Затова, без да губи нито секунда, той се наведе към интеркома:

— Първо и второ огнево отделение, готовност за стрелба!

Според резултатите, получени от бордовия компютър BSY-1, дистанцията до двете „Алфи“ бързо се топеше. Китайските подводници се насочиха на югоизток с 42 възела, а „Чайен“ — на североизток, с 38 възела. Мак предпочиташе да остане прикрит в пълна тишина, затова сега единствената му надежда бе вероятността сонарчиците от двете „Алфи“ да не успеят да засекат подводницата му, защото при максимална скорост акустичният фон силно се смущава. Освен това при напредване на противника с 42 възела на капитан Макей не му оставаше друг шанс, за да спаси „Ингреъм“.

Когато дистанцията до по-близката „Алфа“ (Мастър-38) спадна на 30 000 ярда, Мак заповяда да приготвят двата торпедни апарата. До втората „Алфа“ имаше 33 000 ярда.

— Сър — рапортува офицерът по стрелбата, — вече сме в обсега за поразяване на първата „Алфа“, Мастър-37. След три минути и втората „Алфа“ ще попадне в огневия обсег.

Мак само кимна, но не заповяда да открият огън.

— Искам да ги изчакам да се приближат още. Съобщи ми, когато Мастър-37 скъси до 28 000 ярда. Торпеден апарат, пълна готовност за стрелба по Мастър-37.

Докато се носеше с пълна скорост под водата, „Чайен“ разчиташе само на бордовия компютър BSY-1 за изчисляване на промените в координатите на двата контакта — сонарите бяха силно затруднени от шумовия фон, причинен при обтичането на корпуса от мощните струи при високата скорост.

Когато BSY-1 засече дистанция под 28 000 ярда, а навигационният компютър в бойния център на „Ингреъм“ фиксира 25 000 ярда до по-близката китайска подводница, двата хеликоптера „Сийхоук“ осеяха повърхността с верига от сонарни шамандури, за да фиксират по-точно местоположенията на двете „Алфи“. Информацията моментално се препредаваше към бордовия компютър, за да бъдат насочвани торпедата от борда на „Ингреъм“.

Офицерът, управляващ стрелбата, съобщи на Мак веднага щом дистанцията до първата „Алфа“ спадна под 28 000 ярда. Без да се колебае дори за миг, капитан Макей заповяда:

— Пълен назад! Проверка на азимута и огън. Торпеден апарат номер едно, цел Мастър-37.

Корпусът на „Чайен“ леко потръпна. Мак бързо добави:

— Много бавно напред, с една трета от възела.

— Кабина, тук сонар, апарат номер едно изстреля торпедото. Напредва нормално, по права линия, точно към делта.

Ако избраната за мишена „Алфа“ не променеше рязко скоростта или курса си, торпедото щеше да я застигне след седем минути и половина.

Екипажът на тази „Алфа“ бе обхванат от радостна възбуда — най-после бяха попаднали на беззащитна цел, при това американски военен кораб. Във въодушевлението си никой не успя да засече прокрадващото се американско торпедо Mk 48.

На сто фута над повърхността единият от двата хеликоптера засече торпедото почти едновременно с изстрелването му от „Чайен“. Всеки хеликоптер носеше по едно торпедо Mk 50, с 6 пъти по-слаб боен заряд от този на Mk 48. Двамата пилоти се свързаха по радиото и един след друг изстреляха по едно торпедо, обаче към другата „Алфа“. По всяка вероятност „Чайен“ щеше да се справи и без тяхна помощ с първата китайска подводница, затова те атакуваха втората, Мастър-38.

Скрита под повърхността, „Чайен“ не беше далеч от двете „Алфи“ и внимателно следеше действията на китайците, като насочваше торпедото точно към кърмата на първата „Алфа“.

— Кабина, тук сонар — докладва старши-операторът от сонарната кабина. — Двата хеликоптера SH-60 от „Ингреъм“ току-що спуснаха по едно торпедо… според звука напомнят за Mk 50. Насочват се към втората „Алфа“, Мастър-38. — След кратка пауза по интеркома се намеси координаторът на стрелбата: — По всяка вероятност ще я улучат, сър. Данните от BSY-1 сочат, че двете торпеда се движат право към нея.

Нито една от двете китайски подводници не подозираше каква участ я очаква след броени минути. Екипажът на първата „Алфа“ така и не можа да разбере какво става.

Бойната глава на Mk 48, претъпкана с 300 кг мощен експлозив, избухна точно върху корабния винт и отнесе почти цялата кърма. При дълбочина 400 фута никой не би могъл да оцелее след такъв страховит удар. Тези, които не бяха моментално разкъсани от взрива, след секунди бяха пометени от налягането на водния слой.

Втората „Алфа“, носеща се до този момент с максимална скорост, не успя да засече нито присъствието на „Чайен“, нито напредването на двете Mk 50 към нея, обаче китайските сонарни оператори регистрираха гибелта на първата „Алфа“. Капитанът веднага намали скоростта — ала това бе най-лошият избор в този критичен момент. Като спря подводницата си насред маршрута на двете американски Mk 50, той сам си подписа смъртната присъда.

— Кабина, тук сонар. Сър, чухме две силни експлозии! — запъхтяно докладва дежурният от сонарчиците. — Първото Mk 50 сигурно е застигнало целта си. — Но след миг добави разочаровано: — Обаче корпусът не се е разчупил.

Това не изненада Мак. Атомните подводници „Алфа“ бяха известни с това, че бяха много трудни цели за потапяне, понеже, за разлика от повечето подводни лодки, техният корпус бе изцяло от свръхздрава титанова сплав. Това им позволяваше да се спускат много надълбоко под водата — до 3000 фута. Руските „Алфи“ бяха кошмар за преследвачите си, почти както легендарните „Тайфун“-и, които на всичкото отгоре притежаваха двоен титанов корпус.

И тази „Алфа“ не се устреми към дъното, обаче не успя да се изтръгне невредима от клопката. Двете леки американски торпеда бяха успели да я поразят откъм щирборда и да повредят баластните резервоари. На всичкото отгоре веднага сработи защитата на ядрения реактор и регулиращите берилиеви прътове останаха блокирани. А при излизане на реактора извън строя нито една „Алфа“ не би могла да се спаси от преследвачите си.

Офицерите и моряците на „Алфа“ едва бяха започнали да осъзнават проблемите, когато „Чайен“ изстреля второ торпедо към Мастър-38 и събитията внезапно придобиха трагичен обрат.

— Кабина, тук сонар, от апарат номер две е изстреляно торпедо — рапортува старши-операторът от сонарното отделение. — Торпедото напредва нормално, по права линия, точно към целта.

Нищо не оставаше на китайската подводница, освен да чака безпомощно сетния си час. Ако се опиташе да изплува на повърхността, щеше да се наклони откъм щирборда. Въпреки повредите в сонарните си апарати, операторите от „Алфа“ отчаяно слушаха как торпедото на Мак неумолимо приближава към тях. Една минута преди взрива китайският капитан се опита да изстреля шумогенератор, ала Mk 48 го пренебрегна и продължи към безпомощната подводница.

Торпедото детонира също откъм десния борд, както и двете по-слаби Mk 50, обаче този път ударът се оказа съкрушителен. Титановият корпус вече бе отслабен от предишните две експлозии и в него се отвори широка пробойна — цялата подводница веднага бе залята с вода, а 47-членният екипаж се издави за по-малко от три минути. Всички бяха изгубили всякаква надежда за оцеляване още когато засякоха второто торпедо, изстреляно от „Чайен“.

Това не разтревожи Мак. Водеше се безмилостна подводна война и той отлично знаеше каква участ бяха кроили китайците на „Ингреъм“.

С двете „Алфи“ беше свършено и сега екипажът на „Чайен“ можеше отново да се съсредоточи върху изпълнението на задачата си. Китайската тактическа група все още следваше курса на юг, но времето, оставащо за подготовката на „Чайен“ и „Ингреъм“ за решителната атака, бе намаляло застрашително. Затова Мак позволи на хората си съвсем кратък отдих, след което бойните разчети отново заеха стрелкови позиции.

След 19 часа „Чайен“ изплува на перископна дълбочина, но без да е отменена пълната бойна готовност. От „Ингреъм“ съобщиха, че двата хеликоптера са открили китайската тактическа група на 150 мили на север от местоположението на „Чайен“. „Ингреъм“ се бе изместила на 50 мили южно от подводницата, но нейните хеликоптери „Сийхоук“ непрестанно кръжаха над целия квадрант, опитвайки се да засекат с радарите си вражеската флотилия. Щом я откриха, пилотите се разбраха по радиоканала и вторият хеликоптер, който имаше повече гориво и боеприпаси, зае мястото на първия, за да може той да се върне на палубата на фрегатата за дозареждане.

Мощният радар на втория „Сийхоук“ позволяваше на пилота да засича отдалеч местоположението на китайските кораби и да остава далече извън обсега на техните ракети вода-въздух. Данните веднага се препращаха към „Чайен“, за да се уточнят траекториите на „Харпун“-ите.

„Чайен“ продължаваше да патрулира на обичайната дълбочина, но увеличи скоростта си до 25 възела. След два часа тя се приближи дотолкова до китайската тактическа група, че вражеските кораби попаднаха в обсега на действие на „Харпун“-ите, с които вече бяха заредени четирите торпедни апарата.

Мак не промени бойния план: възнамеряваше да изстреля шестте „Харпун“-а залпово, а веднага след това да изпрати ракети „Томахоук“-TASM по оцелелите мишени. Най-голяма грижа му създаваше проблемът с бързината, с която трябваше да действат подчинените му — както заради безопасността на подводницата, така и поради факта, че двата „Сийхоук“ рискуваха да попаднат под кръстосания огън на китайските палубни батареи и ракетни установки.

Но екипажът на „Чайен“ бе старателно трениран за такива напрегнати ситуации, а Мак неведнъж им бе напомнял за аналогията между тяхната дейност и тази на снайперистите: първо избираш удобна позиция, изчакваш търпеливо най-подходящия миг, стреляш без колебание и веднага отстъпваш.

„Чайен“ се издигна на 100 фута и за няколко минути изстреля всичките си „Харпун“-и. Капитанът веднага заповяда да стрелят и от апаратите за вертикално изстрелване (VLS), от номер пети до номер десети. Мощните „Томахоук“ се стрелнаха мигновено нагоре.

Когато и последната ракета изфуча, Мак нареди „Чайен“ да се спусне отново на 400 фута и да се насочи далеч на юг, към участъка, определен за втората среща с „Маккий“. Бяха изчерпили по-голямата част от боеприпасите и на всяка цена трябваше да попълнят запасите си.

За всеки случай апаратите отново бяха заредени с торпеда, както се прави винаги след атакуване на далечни цели. „Чайен“ бе длъжна да се опита да узнае колкото е възможно повече за резултатите от стрелбата. Не се наложи да чакат дълго — след 25 минути сонарните апарати регистрираха мощни първични и вторични експлозии. Това бе окуражителен признак, особено като се имаше предвид, че китайската тактическа група включваше осем морски единици. Но трябваше още доста да изчакат до официалното потвърждение.

 

 

„Маккий“, подобно на всички снабдителни кораби към подводния флот, бе въоръжен съвсем леко и въобще нямаше сонарно оборудване. Което, по ирония на съдбата, означаваше, че макар да снабдяваше през цялото време една или друга подводница, този товарен кораб на практика бе беззащитен пред вражеските подводни лодки и никога не знаеше дали някоя от тях не е поела по дирята му.

Но в този факт капитанът на „Маккий“ не виждаше нищо иронично. Никак не би бил радостен да узнае например, че докато напредваше към Бруней в очакване на следващата си среща с „Чайен“, една самотна китайска подводница клас „Мин“ неуморно дебнеше всяка промяна в курса на американския кораб. Подводната лодка веднага спря двигателите си, когато „Маккий“ спусна котва, достигнал зоната, определена за среща с „Чайен“.

 

 

Тринадесет часа след изстрелването на ракетите „Чайен“ изплува на перископна дълбочина, за да узнае последните бюлетини на флотското разузнаване и да съобщи на „Маккий“, че потегля на юг и ще стигне в уговорената зона след около 25 часа. „Чайен“ остана съвсем за кратко на тази опасна дълбочина и веднага пое отново на юг, за да напусне Южнокитайско море, без да подозира, че неприятелска подводница се е спотаила в дълбините под кила на „Маккий“.

 

 

Капитанът на китайската подводница поддържаше дистанция от 26 мили между „Мин“ и „Маккий“. Скоростта бе ограничена до 5 възела веднага щом американският кораб навлезе в обсега на торпедата SAET-60^[8], въоръжени с 400-килограмови бойни глави. Максималният обхват на тези торпеда е 16 400 ярда или малко повече от 8 морски мили, затова китайската подводница трябваше още да скъси разстоянието.

След 3 часа тази дистанция беше преодоляна. „Маккий“ се намираше на пределното разстояние, достъпно за китайските торпеда, така че китайският капитан заповяда на екипажа си да се приготви за стрелба.

Мак тъкмо влизаше в командната кабина, когато от сонарната зала долетя тревожна новина:

— Кабина, тук сонар. Току-що засякохме сонарен контакт, с азимут едно-седем-три. Прилича на шум от подготвяне на торпеден апарат за изстрелване. Координатите са на позиция западно от местоположението на „Маккий“.

— Изплуване на перископна дълбочина — рече Мак. — Радист, тук капитанът. Свържете се незабавно с „Маккий“ и ги попитайте дали очакват в този участък още някоя от нашите подводници. — Много би се учудил, ако му отговореха утвърдително, но бе длъжен да провери преди да открие огън. Немислимо бе щабът на Седма подводна група да е изгубил контрол върху синхронизирането на действията на американските подводници в региона.

Огневите разчети бързо заеха местата си, след като от сонарната зала рапортуваха, че Мастър-47 по всяка вероятност е дизелова китайска подводница от клас „Мин“. После получиха и отговора на командира на „Маккий“.

— Кабина, тук радистът. От „Маккий“ не потвърдиха да очакват още една подводница. Ние сме единствените в целия квадрант.

— Радист, тук кабина. Предайте на „Маккий“ да се отдалечи с максимална скорост, курс нула-девет-нула. — Само това би помогнало на снабдителния кораб да се спаси от преследвача си.

От „Чайен“ излъчиха и тази радиограма, след което подводницата веднага се потопи. Малко след това старши-операторът от сонарната зала докладва, че „Маккий“ е обърнал носа към курс 090 и бързо е започнал да набира скорост.

— Пълен напред, курс едно-седем-три — нареди Мак.

Знаеше, че едновременно трябва да преследва две цели. Първо, което бе по-важното, да се доближи в пределите на огневия обсег до китайската подводница. Второто, което също никак не бе за подценяване, бе да предупреди онези от „Мин“, че ако не се откажат веднага от преследването на „Маккий“, ще се изпречат пред една от най-модерните американски ядрени подводници.

От „Мин“ засякоха ускорената кавитация, предизвикана от „Чайен“, но не промениха курса си. Вместо това китайците ускориха скоростта си по посока на отдалечаващия се „Маккий“ и дори съумяха да изстрелят две торпеда. Едва тогава китайската подводница смени курса, ала вече бе твърде късно.

Мак вече бе заповядал да намалят хода и с помощта на данните от бордовия компютър BSY-1 бе определил траекториите на двете торпеда Mk 48. След минути те достигнаха целта си и се врязаха в корпуса на противниковата подводна лодка. Старши-операторът докладва от сонарната зала за две експлозии, последвани от характерното бълбукане, когато водата прониква в обречената подводница. С „Мин“ бе свършено.

— А какво стана с китайските торпеда? — попита Мак. — Ще застигнат ли „Маккий“?

Но се оказа, че тревогата му е била напразна. „Маккий“ успя да се отдалечи доста бързо от максималния обсег на двете SAET-60. При 20 възела корабът не можеше да набере значителна преднина спрямо преследващите го торпеда, но все пак можеше да поддържа дистанция, достатъчна, за да се спаси от гибел.

Когато от сонарното отделение изгубиха контакта с второто китайско торпедо, Мак нареди да изплуват до перископна дълбочина.

— Радист, тук кабина. Предайте на „Маккий“, че ще се срещнем с тях.

Имаше защо да очаква с радостно оживление срещата с „Маккий“ — „Чайен“ спешно се нуждаеше от попълване на запасите. Но още повече го радваше мисълта за благодарните усмивки по лицата на капитана на „Маккий“ и неговия екипаж.