Том Кланси, Мартин Хари Грийнбърг
Подводната война (12) (Стратегиите в подводните битки)

Девета глава
Четвъртото патрулиране: от Русия с любов^[1]

 

Третото патрулиране беше по-кратко и премина спокойно — сонарите на „Чайен“ нито веднъж не регистрираха присъствие на неприятелски подводници.

„Няма нищо по-хубаво от това“ — мислеше си Мак. Сега офицерите му имаха време да отделят част от времето, свободно от дежурства, на своите дневници и документи. Но най-важното бе фактът, че едва сега младшите чинове намериха свободно време за тестове за проверка на квалификацията, особено важни при овладяване на боравенето със сложните технически подсистеми, с каквито изобилства всяка съвременна атомна подводница.

Преди да бъде допуснат до проверочните изпити, всеки моряк трябваше да завърши тренировъчните курсове — първо в някой от военноморските центрове на сушата, а след това да издържи практическите тестове по време на учебните плавания. Основните квалификации бяха обединени в три групи: инженерни профили, огневи системи и оперативни специалности. Картоните с тестовете и резултатите от всички изпити за всеки член на екипажа се съхраняваха от заместник-командира в стоманената каса в каюткомпанията.

Офицерският съвет, упълномощен да определя оценките за всеки член на екипажа, се състоеше по правило от старшите офицери, натоварени пряко с командването на „Чайен“. Пръв по ранг винаги бе командирът на подводницата, на когото бяха подчинени всички на борда. Следващите двама членове на съвета бяха офицерът за обучение на младшия състав и координаторът на огневите системи. Първият офицер бе пряко подчинен на заместник-командира — те двамата бяха задължени да проверяват квалификацията на всеки член на екипажа. Освен тях в съвета влизаха и няколко от по-опитните командири на отделения, главният механик, старши-операторът от сонарното отделение, старши-радистът и навигаторът.

След като офицерският съвет уведомеше за предложенията си заместник-командира и той докладваше на командира, последният бе длъжен да обяви решенията си пред целия екипаж. За Мак бе радостно събитие да поставя сребърните делфини по униформите на курсантите, издържали всички изпити, с което се потвърждаваше приемането им в редиците на подводния боен флот на САЩ.

Но не само курсантите очакваха с трепет решенията на офицерския съвет — пред него периодично се явяваха инженерите от машинното отделение и всички младши офицери (последните получаваха право да бъдат дежурни офицери в командната кабина едва след като издържат последните тестове за управление на ракетни подводници). Техническият персонал от реакторния отсек бе длъжен да премине през проверочните изпити за поддържане на сложните двигателни инсталации в бойни условия, като особено се наблягаше на мерките за антирадиационна защита. Тъй като сега се водеше война, не бе възможно да се спази стандартната процедура, изискваща всеки инженер, кандидатстващ за офицерско звание, да се яви пред изпитната комисия в NAVSEA 08 (Управлението за ядрени двигатели към ВМС на САЩ), намиращо се във Вашингтон, окръг Колумбия.

Отделно от тези изпити всеки командир на отделение самостоятелно проверяваше подготовката на подчинените си, преди да ги предложи за явяване пред офицерския съвет. Накрая се изчакваха и персоналните препоръки на заместник-командира и на навигатора (трети по ранг офицер на борда на подводницата).

Понякога се случваше офицерският съвет да обяви повишаването в звание на някои от младшите офицери. Командирът връчваше на избраниците така жадуваните златни делфини на петлиците — отличителен знак за старшите офицери от подводния флот. Според Мак след последните патрулни плавания всички членове на екипажа на „Чайен“ заслужаваха тази чест и той с радостна усмивка поздравяваше удостоените офицери.

Освен за задълженията си като председател на офицерския съвет и за попълване на бордовия дневник, Мак реши да използва временното затихване на бойните действия за тренировки на младшия офицерски състав — те трябваше да овладеят всички тънкости в маневрирането на различни дълбочини. Никой не можеше да предскаже какво им готви съдбата по време на следващите плавания — винаги имаше риск да се натъкнат на някоя от досадните китайски подводници от клас „Кило“, които кръстосваха Южнокитайско море, затова капитанът реши да ограничи ученията само до симулиране на пробойни в главните баластни резервоари. Така „Чайен“ оставаше в бойна готовност, готова във всеки миг да посрещне неочаквани вражески атаки, без нивото на обучение на екипажа да пострада.

Мак не се притесняваше за нивото на знанията и професионалните умения на хората си. Бе уверен, че младежите вече са овладели, макар и засега предимно на теория, основните принципи на управление на съвременните подводници. Всички офицери от екипажа на „Чайен“ познаваха в детайли принципите и особеностите в експлоатацията на ядрените двигатели — специалният курс в школата за атомни двигатели в Орландо, Флорида, бе задължителен. Следваше стаж при реакторните прототипи в Уест Милтън, щата Ню Йорк или в Аркоу, Айдахо или в Уиндзър, Кънектикът. Този стаж отнемаше почти една година, занятията бяха много интензивни — на всеки курсант се налагаше да назубри дебелите ръководства по ядрена техника, които, подредени едно върху друго, образуваха куп с височина почти два метра. Но и това не беше краят — очакваше ги цикъл теоретични лекции по стратегиите на подводната война, специално подготвени за младшия офицерски състав, във Военноморската подводничарска школа в Гротън, щат Кънектикът.

И всичко това преди да се озоват за пръв път на борда на някоя подводница. А там ги очакваше ядрен реактор от друг тип, плюс куп ръководства за поддържане на реакторните механизми, инструкции за ракетните и сонарните системи и още двадесет бойни устава за всевъзможни ситуации, възникващи по време на война.

Така че Мак нямаше причини да се тревожи за подготовката на новобранците, макар че нито едно ръководство не можеше да замени бойния опит, натрупван с течение на тягостните месеци и години, прекарани в тесните кабини дълбоко под повърхността на океана. Трябваше да усвоят до съвършенство всички процедури, да усещат всяко потръпване на подводницата, да се научат да я управляват дори насън, преди да им бъде гласувано доверие да поемат вахтите като помощници на дежурния офицер. Но най-важното бе да се научат да мислят самостоятелно, за да съумеят да се справят с неочакваните ситуации, с които изобилства подводната война и за които в бойните устави нищо не се споменава.

Младшите офицери на борда на „Чайен“ не бяха единствените, които очакваха с нетърпение решенията на офицерския съвет — заместник-командирът на „Чайен“ трябваше да бъде повишен в ранг, макар още да не подозираше, че Мак е изпратил рапорт до командващия SUBGRU-7 към SUBRON^[2] преди да започне предишното патрулно плаване. Капитанът очакваше предложението му да бъде одобрено от щаба, защото в последната шифрограма от Йокосука се уточняваше, че командирът на Единадесета подводна ескадра е потеглил от базата Сан Диего, Калифорния, на борда на плаващия док „Аркоу“.

Радистът занесе съобщението първо на дежурния офицер, който веднага реши, че офицерският съвет този път ще бъде в разширен състав, с представители на щаба на Седма подводна група, плюс командирите на Единадесета подводна ескадра, на „Чайен“ и на „Маккий“. Но когато подводницата получи нареждане да изостави курса към по-безопасното пристанище на Бруней (където по план трябваше да се срещне с „Маккий“ и „Аркоу“) и да се пренасочи към Субик Бей, Мак се усъмни дали ще остане време за свикване на офицерския съвет.

Следващите радиограми от щаба донесоха тревожна вест: разузнавателната мрежа IUSS^[3] се добрала до сведения, че е възможно от Охотско море на юг (т.е. към Южнокитайско море) да са потеглили няколко руски атомни подводници клас „Акула“-II^[4]. Броят им не се уточняваше, но явно надвишаваше първоначалните прогнози на флотското разузнаване. Според сателитните снимки от кейовете край Владивосток липсвали три подводници, още една била изчезнала от базата в Петропавловск, но пък били засечени други седем подводници от същия клас „Акула“.

Но после в щаба получили допълнителни данни от други секретни източници: още три руски подводници изчезнали от кейовете край Колския полуостров в Баренцово море. Основните сили на разузнавателните служби към ВМС на САЩ били концентрирани в Тихия океан и така било пропуснато отплаването на тези три „Акули“ от руския Северен флот. Те били оборудвани за дълги преходи под арктическия лед и преминали през Беринговия проток преди да бъдат засечени от американските сонари в Берингово море, след което се присъединили към „Акули“-те от руския тихоокеански флот в зоната източно от Курилските острови.

Затова щабът бе внесъл спешни корекции в заповедите си: за по-сигурно плаващият док „Аркоу“ се пренасочваше към Субик Бей. Иначе би се наложило този доста тромав плавателен съд да извърши дълъг преход до Бруней, ескортиран само от „Чайен“, което би го изложило на огромен риск, ако се появи цяло ято „Акули“.

За да се избегне повтарянето на опасния инцидент, когато китайската подводница „Кило“ внезапно нападна снабдителния кораб „Маккий“ и той бе спасен единствено поради навременното завръщане на „Чайен“ от първото патрулно плаване, на „Маккий“ бе наредено също да се прибере в пристанището на Субик Бей. Предвиждаше се „Чайен“ да пристигне на следващия ден след акостирането на „Маккий“.

Очевидно в руско-китайските отношения бе настъпила рязка промяна, реши капитан Макей след като прочете заповедите от щаба. Руският президент Генадий Зюганов бе разрешил да се продават атомни подводници клас „Акула“-II на китайците. Това не предвещаваше нищо добро за американския боен флот. Но още по-тревожен бе фактът, че тези продажби бяха осъществени толкова набързо — китайците сигурно не бяха успели да комплектуват боеспособни екипажи и Русия може би на драго сърце се бе съгласила да предостави свои „съветници“ и „военни наблюдатели“. Можеше да се окаже, че екипажите на „Акули“-те изцяло са съставени от „военни наблюдатели“.

Разбира се, отначало руският президент щеше да отрича всичко и дори да се закълне, че не е продал нито една подводница на Китай. Едва когато ЦРУ успееше да го изобличи, той щеше да се опита да разиграе козовете си, като поиска нещо в отплата, за да отзове руските „военни наблюдатели“.

Но още бе много рано да се тревожи за това. Единственото, което можеше да стори, бе да следи за изпълнението на заповедите си и да изпълни задачата, която му бе възложена.

 

 

След няколко дни, когато „Чайен“ най-после се озова пред брега на Субик Бей, Мак остана поразен от запустелия вид на някогашната първокласна военноморска база. Всички сгради имаха плачевен вид, но особено тъжна бе гледката на мръсния плувен басейн, с куп нечистотии по дъното.

Ясно бе, че никой не се бе грижил за тази зона след като преди пет години ВМС на САЩ бяха принудени да изпълнят междуправителствения договор и да предадат базата на местните власти. Мак очакваше да завари подобна картина и на близкото военно летище, което някога се наричаше Куби Пойнт и беше база на военноморската авиация. Навремето там бе много оживено, защото през това летище пристигаха всички доставки от САЩ, а за летците бяха осигурени малки, но кокетни бунгала за преспиване след продължителните полети над океана.

Когато „Чайен“ заобиколи носа пред летището и се насочи към акостиралия „Аркоу“, предположенията на Мак се оправдаха. Гъста растителност бе обхванала в прегръдките си сградата на някогашния офицерски клуб, който бе любимо място за отдих на персонала на Куби Пойнт. Прилив на носталгия се надигна в гърдите му. Единствената утеха беше, че престоят на „Чайен“ ще е кратък, само две денонощия.

Тъй като „Маккий“ още не беше пристигнал, заместник-командирът нареди на екипажа да остане през почивните дни на борда — за да могат да отплават при сигнал за тревога. След като обходи близкия бряг, Мак се убеди, че това решение е правилно — по-добре бе моряците да не виждат опустошената гледка на базата, която някога бе любимо място за отдих на екипажите след всяко продължително патрулиране. Нямаше сграда, по която да не личаха следите на времето и на вандалските разрушения, причинени от местните жители.

Капитан Макей съобщи на главния механик и на офицера, отговарящ за мерките за безопасност на подводницата, че сега, когато на тяхно разположение е плаващият док „Аркоу“, трябва да се заемат с проверките на корпуса на „Чайен“. Неочакваното избухване на войната с Китай бе причина за отлагането на тези профилактични инспекции, които можеха да бъдат извършвани само в сух док. Без проверки щеше да е рисковано „Чайен“ да се потапя на по-голяма дълбочина.

Проверките на корпуса и нанасянето на данните от тях в сертификатите за механична изправност по време на война не е каприз на бюрократите, а изключително важна профилактична задача, защото здравината на корпуса гарантира опазването на живота на екипажа, който със седмици остава заключен в него — както се заключват документи в стоманен банков сейф.

Критериите на флотския инспекторат, отговорен за тези проверки, които започват още от времето на строежа на всяка нова подводница и не спират докато тя не бъде свалена от въоръжение, не пропускат нито една подробност, но в тях се набляга най-много на издръжливостта спрямо подводни експлозии, когато налягането рязко се повишава. Всеки командир е длъжен стриктно да ги спазва, ако иска да предпази екипажа си от експлозиите на противниковите торпеда и да върне подчинените си невредими на сушата.

Мак, разбира се, твърдо бе решен в никакъв случай да не допусне такава ситуация, но след последните сведения за насочването на седем „Акули“ към Южнокитайско море очакваше трудно, изпълнено с много опасности плаване. Екипажът също не хранеше безпочвени илюзии, затова се зае с проверките веднага щом „Чайен“ се озова в сухия док.

Забавянето на „Маккий“ означаваше, че на „Чайен“ ще й остане само едно денонощие за презареждане с ракети „Томахоук“ и с торпеда Mk 48. „Аркоу“ не можеше да зарежда подводници с ракети, а само със стандартни боеприпаси, от каквито „Чайен“ не се нуждаеше нито сега, нито в обозримото бъдеще.

„Аркоу“, както и всички останали плаващи докове във флотата, формално нямаше командир — сухите докове не се считаха за стандартни кораби и нямаха USS-кодове^[5], затова се командваха от упълномощени офицери.

Докато разговаряше с упълномощения офицер, Мак узна, че той е получил нареждане да натовари в трюмовете на „Аркоу“ инженерно оборудване и да докара един батальон сапьори за ремонт на кея край летището в Куби Бей. Тази новина зарадва Мак, макар че не биваше да се надява в близко бъдеще „Чайен“ да получава спешни доставки по въздуха за подпомагане на бъдещите плавания. Освен това, засега бе утопия да се мисли за координирани действия по въздух и по вода в този район — дори кеят да се ремонтираше, от това нямаше да има голяма полза. След изоставянето на базата беше опустошена цялата инфраструктура, а всички технически съоръжения бяха разпределени по други военни летища, пръснати по четирите посоки на света.

Но Мак не се отчайваше. Сега се водеше истинска подводна война, по-точно Китай бе решил да я ограничи само до сражения с подводници. Все пак имаше и добри новини: „Аркоу“ бе довел попълнение за екипажа на „Чайен“. Засега подводницата не се нуждаеше от това, но винаги имаше опасност някое китайско торпедо да причини значителни загуби на жива сила. Наличието на ранени моряци на борда винаги е сериозна опасност за всяка подводница и неминуемо ограничава нейните оперативни възможности — много по-сериозно от всичките ограничения за максималната дълбочина на потапяне, определяни от комисията по мерките за корабна безопасност.

Освен това на палубата на „Аркоу“ бе монтиран огромен кран, чрез който можеше да се свалят и подменят тежките корабни винтове.

 

 

Много рано на следващата утрин „Маккий“ се появи в Субик Бей под прикритието на нощния мрак. Не се прилепи плътно към кея, а се доближи до „Аркоу“, който бе акостирал до пристана, водещ към сградата на някогашния щаб на ВМС за Югоизточна Азия. Мак знаеше, че командирът на „Маккий“ ще премести кораба си веднага след потеглянето на „Чайен“, за да се освободи котвената стоянка за друг кораб. Тези стоянки не бяха използвани от почти пет години и сега се налагаше всичко да се провери, особено кнехтовете по кея, защото се очакваше при продължаване на военните действия тук да акостират още кораби от ВМС на САЩ.

За този избор обаче имаше още една причина. Мак знаеше, че кеят е близо до тесния канал, водещ към пристана пред въздушната база в Куби Пойнт — толкова тесен, че нито една съвременна подводница не можеше да проникне през канала до вътрешния кей. Преди години, когато тази база се поддържаше от американските войски, тук често се прибираха за ремонти в сухия док всички американски подводници след поредното патрулиране сред моретата на Югоизточна Азия. Освен това близостта на военните складове улесняваше зареждането на подводниците.

Към обед „Маккий“ освободи връзките към „Аркоу“, за да се напълни с вода сухият док и да може „Чайен“ да се измести към борда на „Маккий“. Поради съображения за сигурност двамата капитани се споразумяха да не се натоварват ракети и торпеда на борда на „Чайен“, докато подводницата не напусне сухия док.

Най-после „Чайен“ зае необходимата за зареждането позиция. На борда останаха главният механик, координаторът на огневите системи и старшите офицери от всяко отделение, за да ръководят товаренето на боеприпасите и предпусковите подготовки на реактора. Но капитан Макей, придружен от заместник-командира, навигатора и офицерите по планиране на бойните операции, се качи на палубата на „Маккий“ — в каюткомпанията на снабдителния кораб вече ги очакваха командирът му, заедно с няколко от офицерите на „Маккий“.

На тази среща се появи едно ново лице — командващият Единадесета подводна ескадра, което за Мак бе сигурен признак, че предстоят сериозни промени, макар че никой освен командващия не знаеше със сигурност какво ще се случи. Както и да е, скоро всички присъстващи щяха да го узнаят.

След обичайните встъпителни думи командирът на „Маккий“ осведоми Мак и останалите офицери от „Чайен“, че „Маккий“ вече няма да изисква защита по въздуха от групата начело с „Индипендънс“ — от щаба на CINCPACFLT в Пърл Харбър пристигнало нареждане (съгласувано с Щаба на 7-ми флот в Йокосука) самолетоносачът и целият му ескорт да се преместят западно от островите Спратли. Което автоматично означаваше, че ще се промени и маршрутът за следващото патрулиране на „Чайен“.

Досега на „Чайен“ бе заповядано да патрулира южно от тези острови, но всяка заповед подлежеше на корекции. Новите нареждания предвиждаха подводницата да поеме патрулирането в зона, отдалечена на север с 400 мили. За щастие там водите бяха дълбоки и добре познати на екипажа на „Чайен“. Но, продължи докладващият офицер, тъй като било много вероятно новопристигналите „Акули“ да се насочат към Параселските острови, не било изключено да се изисква намесата на „Чайен“, за да бъдат прекъснати връзките, осигуряващи зареждането на тези „Акули“ откъм север.

Тримата най-високопоставени офицери от „Чайен“: капитан Макей, заместник-командирът и навигаторът знаеха, че това сериозно ще увеличи рисковете при патрулиранията на подводницата. Никой не можеше да предвиди всички усложнения, които биха възникнали поради присъствието на неутрални плавателни съдове, особено петролни танкери, край нефтените платформи на север от плитчината Маклесфийлд. Вероятно на „Чайен“ щеше да се наложи да маневрира извънредно предпазливо южно от плитчината, но никой не можеше да каже докога подводницата ще може да остане само в този участък.

След като привърши с обзора на бъдещите планове, докладващият офицер ги запозна с последните бюлетини на разузнаването, като наблегна на приноса на „Чайен“ при събирането на сведения за ходовете на противника. Най-важната новина се оказа изненадващото разкритие, че „Акули“-те не били комплектувани с недостатъчно опитните китайски екипажи, а изцяло с руски подводничари, които, естествено, бяха отлично запознати със своите атомни подводници. И тъй като дипломатическите протести на Вашингтон не бяха успели да променят решението на Москва, оставаше само намесата на „Чайен“ като последно, но най-ефективно „дипломатическо“ средство — ако успееха да потопят една или повече от „Акули“-те, руснаците най-накрая щяха да се убедят в провала си и да престанат да снабдяват Китай с подводници, с боеприпаси и с жива сила.

Тук Мак реши да се намеси и каза, че доставките на торпеда чрез „Маккий“ намаляват с всяко следващо зареждане. Че сега на „Чайен“ са отпуснати само 20 броя Mk 48 и макар той да разбира, че торпеда са необходими и за останалите подводници в района, това количество е крайно недостатъчно, ако срещу „Чайен“ се изпречат всичките седем „Акули“.

Офицерът от щаба на Седма подводна група веднага се съгласи с искането на капитан Макей, но каза, че доставката на още торпеда за „Чайен“ не зависи само от него. И добави, че той ще е извънредно радостен, ако „Чайен“ успее да потопи поне четири от седемте „Акули“. Ако Русия загубела четири от най-новите си ядрени подводници, не било изключено в най-скоро време дипломатическите усилия на Вашингтон да се увенчаят с успех.

Мак едва успя да прикрие разочарованието си. Беше се надявал да получи подкрепата на командването. Нали снабдителните звена към Тихоокеанския флот на САЩ работеха с пълна пара? Възстановяването на пристанищните съоръжения в Куби Пойнт щеше да реши повечето проблеми около снабдяването и командирите нямаше да се съревновават с всички сили, за да издействат повече боеприпаси. Макар че и това решение изглеждаше само като временно средство за решаване на проблемите.

Преди края на срещата заместник-командирът зададе въпрос относно радистите, владеещи руски език. Офицерът от щаба веднага обеща да изпрати двама души от контингента в Йокосука, за да помагат на радистите, ползващи китайски език, които вече бяха командировани на борда на „Чайен“ — те бяха пристигнали с плаващия док „Аркоу“. Но сега трябваше да бъдат запознати със суровите правила, с които бе наситено нелекото ежедневие в тесните каюти на атомните подводници.

Накрая настъпи най-важният миг в кариерата на заместник-командира на „Чайен“. Той вече се бе приготвил да придружи Мак и колегите си, за да се върнат на борда на „Чайен“, когато командващият на Седма подводна група неочаквано заяви, че е време да бъде повишен в звание.

Това надминаваше дори и най-оптимистичните очаквания на заместник-командира — той беше отлично подготвен офицер и притежаваше всички необходими квалификации, но вече се бе примирил с мисълта, че никога няма да се издигне до командир. Но процедурата бе проведена в съкратен вид, защото маневрите на „Чайен“ за потапяне вече бяха започнали, пък и на война времето не винаги стига за тържествени церемонии.

Очертаваше се този офицерски съвет да е по-кратък от обичайно приетото. Офицерът от щаба запозна останалите с мнението на командващия относно качествата на кандидата, след което бе прочетена препоръката на щаба да удостоят заместник-командира с квалификацията „годен за командир на подводница“. Никой не подозираше до каква степен последните успехи на „Чайен“, както и благоприятната оценка на нейния капитан, бяха помогнали за предсрочното удостояване на заместник-командира с новото звание.

Това обаче не означаваше, че заместник-командирът бе готов веднага да напусне екипажа на „Чайен“. Първо трябваше да се приключи с войната срещу китайците, после да го изпратят на първото самостоятелно и пробно плаване — тези строги порядки във флотата никой не смееше да нарушава в мирно време.

 

 

„Чайен“ потегли под проливен дъжд. Атмосферните явления нямат голямо значение за атомните подводници — при лошо време се нарушава само видимостта при плаването на повърхността до точката за потапяне — и сега тя бе западно от Субик Бей. Навигаторът включи за кратко радара, за да провери за подводни плитчини, но командирът му заповяда да ограничи мощността на излъчване, за да не бъдат засечени от някоя китайска подводница. По-безопасно бе „Чайен“ да разчита само на пасивните системи за засичане на корабни радари. Мак се съобразяваше с факта, че сега в изоставената база в Субик Бей рядко пристигаха кораби и подводници.

По време на обяда, докато офицерите привършваха с храненето, Мак каза:

— Отново ни очаква трудно плаване. Руските „Акули“ са по-безшумни от другите подводници в китайския флот, затова ще се наложи да сменим тактическите прийоми, които използвахме за атаките досега. Най-важното е да се научим как да ги принуждаваме да разкриват местоположението си. Не е изключено в следващите часове да попаднем на някоя „Акула“.

За съжаление думите му се потвърдиха, и то по-скоро, отколкото той очакваше. От сонарното отделение съобщиха за слаби сигнали от север, с тоналност, характерна за руските „Акули“. Командирът веднага напусна каюткомпанията и зае мястото си в командната кабина. От сектора за анализ на целите докладваха, че неприятелската подводница е засечена на разстояние 75 000 ярда и Мак незабавно нареди на дежурния офицер да заредят торпедните апарати.

Но все още нямаше никакви признаци за присъствието на останалите руски подводници. Апаратурата успя да долови някакви много неясни и слаби тонове, смътно напомнящи за спектъра на „Акули“-те, които се разпознаваха главно по особените шумове на парогенераторните им турбини.

Капитанът потърси по акустичния телефон дежурния от торпедното отделение:

— Пригответе за стрелба торпедни апарати номер едно и две, отворете външните торпедни люкове.

На борда на „Чайен“ винаги се спазваше строго принципът да се подготвят торпедните апарати колкото е възможно по-рано, та неизбежните шумове да не бъдат записани от вражеските сонари. Тази предпазна мярка беше особено навременна, когато отнякъде се приближаваше една от тихоходните „Акули“.

Но с това проблемите на капитана на „Чайен“ не се изчерпваха — руските „Акули“ притежаваха по-особени буксирни платформи, за чиито акустични възможности американското разузнаване не разполагаше с достатъчно данни. Затова Мак бе принуден да действа единствено според собствените си предположения. Капитанът реши да не рискува напразно и прие, че по чувствителност руските буксирни платформи не отстъпват на американската TB-16, дори и на BQQ-5A (първия модел дигитален сонар, приет на въоръжение в американските ядрени подводници).

По нискошумния акустичен телефон веднага долетя потвърждението на командирската заповед:

— Да се приготвят за стрелба торпедни апарати номер едно и две, да се отворят външните торпедни люкове. Торпедно отделение, огневи пулт, заповедта е приета, сър.

Дежурният офицер уведоми командира за пълната бойна готовност на кораба:

— Капитане, готови сме за стрелба с торпедни апарати номер едно и две.

— Много добре. Изчакайте моята заповед — отговори Мак.

Досега „Чайен“ неведнъж се бе сблъсквала с неприятелски подводници и често се случваше така, като че ли самата съдба бдеше над нея. Но този път всичко се оказа по-различно.

Руската „Акула“ се промъкваше на запад, поради което нейната буксирна платформа попадна в по-благоприятна позиция спрямо тази на „Чайен“ — американските сонари работеха най-добре, когато подводницата не се движеше само по права линия. Капитан Макей постепенно скъсяваше дистанцията, решен да посрещне противника с подготвено решение за стрелба преди „Акула“-та да стигне до плитчините, където можеше да се укрие в акустична сянка. Мак знаеше, че не е изключено някъде наблизо да се спотайват и други „Акули“, но сонарната апаратура още не сигнализираше за присъствието им. Засега те оставаха безмълвни, добре укрити, като „черни дупки“ в океана.

„Акула“-та продължаваше с опитите да се освободи от преследвача си. Засега я следяха само сонарите на „Чайен“ — все още нямаше контакт чрез сферичната антена и чрез стандартните сензори. Но и това бе достатъчно за ориентацията на навигаторите.

Сигналите от хидролокаторите към буксирната платформа TB-23 се визуализираха на трите екрана към бордовия компютър BSY-1 едновременно с измененията в курса на „Чайен“, което много облекчаваше решенията на координатора на стрелбата. Най-сетне той уточни оценката си с оператора на BSY-1 след анализа чрез системата за прогнозиране на траекториите TMA и незабавно докладва на капитана.

— Готови за стрелба по Мастър-74 — заповяда Мак.

Офицерът пред огневия пулт съобщи, че курсът на мишената е 270, скоростта осем възела, а дистанцията — 22 500 ярда.

— Сонар, тук кабина, готови! — нареди Мак.

— Кабина, тук сонар. Готови сме.

— Проверете сонарния азимут и стреляйте с торпедни апарати номер едно и две.

— Слушам, сър, да проверим сонарния азимут и да стреляме с торпедни апарати номер едно и две.

След кратка пауза координаторът на стрелбата съобщи:

— Торпедни апарати едно и две задействани, сър.

— Кабина, тук сонар, торпедата от апарати номер едно и две се движат нормално, по права линия — рапортува старши-операторът от сонарната зала веднага след като двете торпеда изпълниха задължителните маневри за опъване на насочващите кабели и с бавна скорост поеха по дългия си маршрут.

— Сонар, тук кабина, рапортът приет — обади се капитанът. Преди няколко часа, по време на обяда, той бе споменал пред офицерите, че в сраженията с руските „Акули“ ще се наложи да прибегнат до някои неизползвани досега хитрости. — Искам да се промени ориентацията на торпедни апарати: номер едно на 30° наляво, номер две на 30° надясно.

Операторите веднага схванаха намерението на капитана и се спогледаха одобрително. Когато торпедата се приближаха до мишената достатъчно, за да се задействат техните сонари, те щяха да променят посоката си и да се насочат към целта от две различни посоки — така противникът щеше да бъде заблуден, че срещу него има две американски подводници, едната нападаща от запад, а другата — от изток, макар че всъщност „Чайен“ напредваше от юг.

— Колко минути ще са необходими за преориентиране на апаратите? — попита Мак.

— Тридесет и две минути и четиридесет и пет секунди, сър — стегнато докладва координаторът на стрелбата.

Торпедата се насочиха към целта, но според плана на координатора едното леко изостана назад, за да се увеличат шансовете за попадение.

— Време за достигане на целта? — обърна се Мак към офицера пред огневия пулт.

— Девет минути, сър.

Но тази прогноза се оказа неточна — само след пет минути координаторът обяви:

— Торпедо номер две се насочва пряко към целта. — И малко по-късно добави: — Торпедо номер едно застига целта… но това не е Мастър-74.

Това можеше да означава само едно: всяко от двете торпеда е попаднало на следите на различна „Акула“ — първоначално фиксираната цел плюс още една, появила се изневиделица. Но на Мак не му остана време да се зарадва на неочаквания подарък от съдбата.

— Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове и презаредете торпедни апарати номер едно и две — заповяда той.

След по-малко от минута старши-операторът от сонарния пулт внезапно се обади:

— Кабина, тук сонар, засякохме две торпеда във водата! С азимути три-пет-нула и нула-едно-нула.

Мак се усмихна, когато научи данните. Явно руският командир бе решил да рискува с аварийна стрелба, ръководен единствено от азимутите на двете американски торпеда. Хитростта бе успяла, защото руските торпеда не се насочваха към „Чайен“.

— Кабина, тук сонар. Гнездото на стършелите е празно. — От сферичната антена постъпиха сигнали за нови шест контакта освен вече фиксирания контакт Мастър-74, което свидетелствуваше, че двете „Акули“ маневрират трескаво. Но те сгрешиха посоките, като поеха и двете на юг, за да избегнат връхлитащите от изток и от запад американски торпеда Mk 48. Данните за ъгловото отместване, получавани от сферичната антена, доказваха, че руските подводници се спускат към дълбочината, на която се намираше „Чайен“.

— Пълен напред! Никаква кавитация! Дълбочина хиляда фута! — веднага заповяда Мак.

„Чайен“ вече плуваше дълбоко под втория изотермален слой, затова много бързо достигна максимална скорост, обърна курса на изток и се спусна на хиляда фута. Ако руснаците бяха успели да я засекат, навярно сега я считаха за подводница камикадзе, също като китайската при предишното сражение, защото азимутът на „Чайен“ беше нулев спрямо първата „Акула“. Но Мак не вярваше руските сонари да успеят да уловят „Чайен“, въпреки че тя се устреми с максимална скорост към дъното. Дистанцията бе прекалено голяма, а двете „Акули“ напредваха доста бързо в посоки, където нямаше да открият нищо — доказателство за това предположение беше непрекъснатото затихване на сигналите както от буксирната платформа TB-16, така и от дигиталния сонар BQQ-5A.

— Кабина, тук сонар! Две експлозии, азимути три-пет-девет и нула-нула-две, но е трудно да се прецени дистанцията, някъде между 18 000 и 20 000 ярда.

Мак грабна акустичния телефон от ръката на дежурния офицер и заговори въодушевено. Знаеше, че сега го чува всеки член на екипажа.

— Говори капитанът. Господа, „Чайен“ спечели още една победа! Отлично свършена работа, момчета! Да, пред нас има още няколко руски подводници, но и тях не ги очаква нищо добро! — Обърна се към дежурния офицер и добави: — Идете долу, за да стиснете ръцете на всички от торпедното отделение, но не забравяйте, че не съм отменил бойната тревога.

Загриженият командир отново се намръщи — успокоението на екипажа му нямаше да трае дълго, защото останалите „Акули“ неуморно напредваха на юг.

— Кабина, тук сонар. Уловихме много контакти от подводни телефони^[6], с азимути от 355 до 005. — Вероятно останалите „Акули“ бяха забавили ход и сега оживено споделяха оценки за станалото. Тези неочаквано постъпили сигнали много облекчаваха изчисляването на разстоянията от „Чайен“ до оставащите пет руски „Акули“ с помощта на бордовия компютър BSY-1.

Капитан Макей нареди да приберат буксирната платформа — при толкова скъсена дистанция вече нямаха нужда от нея.

След като потвърдиха заповедта му, той се съсредоточи единствено върху преследването на останалите „Акули“.

— Торпедно отделение, огневи пулт, подгответе торпедни апарати номер три и четири. Отворете външните торпедни люкове.

— Слушам, сър, да се подготвят торпедни апарати номер три и четири. Да се отворят външните торпедни люкове.

Дори и сега, макар и все още разгорещени от последния си успех, офицерите и моряците бяха съсредоточени и рапортуваха отривисто, като истински професионалисти.

Щом от торпедното докладваха, че са подготвили апаратите, дежурният офицер съобщи на капитана:

— Сър, торпедни апарати номер три и четири са готови, външните торпедни люкове са отворени.

— Отлично! — похвали ги Мак.

Засега бяха регистрирани отчетливо само две от петте „Акули“, но сонарите на „Чайен“ непрекъснато разширяваха диапазона на засичане. Мак изчака операторът на компютъра и координаторът да приключат с избора на траектории за атака срещу новите две цели (Мастър-76 и Мастър-80) и изкомандва:

— Готови за стрелба, по Мастър-76 от апарат номер три и по Мастър-80 от апарат номер четири!

Както и преди, координаторът отчете от екрана на компютъра скоростта, курса и дистанцията до двете мишени.

— Кабина, тук сонар. Готови!

— Сонар, тук кабина, готови сме!

— Проверете сонарния азимут и стреляйте с апарати три и четири.

— Слушам, сър, да проверим сонарния азимут и да стреляме с апарати три и четири.

— Апарати три и четири задействани.

— Кабина, тук сонар. Торпедата от апарати три и четири се движат нормално, по права линия — докладва старши-операторът от сонарното отделение след като двете торпеда се справиха с маневрите.

За разлика от предишните торпеда, изстреляни от „Чайен“ по първите две „Алфи“, втората двойка потегли с по-ниска скорост. След като уловяха целите си, те щяха да ускорят ход, да се издигнат и щом прекосяха междинния слой, да фиксират целите и да се втурнат напред с максимална скорост.

— Сонар, тук кабина, прието — веднага реагира командирът. — Време за достигане?

— Четиринадесет минути и петнадесет секунди, сър — отговори офицерът пред пулта.

От дългата си практика Мак знаеше колко безкрайни са минутите, когато с вълнение чакаш торпедата да достигнат целта. По-мъчителни бяха само миговете, когато се опитваш да избегнеш вражески торпеда.

— И двете цели са застигнати, сър.

— Кабина, тук сонар. Мастър-76 и Мастър-80 увеличиха скоростта си. Засичаме силна кавитация.

От сонарната зала докладваха, че двете „Акули“ са изхвърлили шумогенератори. Мак нареди да коригират насочването на торпедата. Но за тази цел „Чайен“ трябваше да се обърне ляво на борд на 90°, за да се различава азимутът на предната „Акула“ от азимутите на статичните шумогенератори.

Веднага след промяната на курса сонарите уловиха още три „Акули“. Те се движеха на северозапад спрямо първите две, вероятно към Параселските острови.

Обсегът за засичане на азимутите се подобри и координаторът съобщи, че първите две торпеда са прехванали мишените си.

— Прережете кабелите, затворете външните торпедни люкове и презаредете торпедни апарати номер три и четири — разпореди се капитанът. — Пригответе за стрелба апарати номер едно и две, да се отворят външните торпедни люкове.

Мак не очакваше да се наложи да използва тези два апарата, но винаги съществуваше опасност от непредвидими усложнения, затова той предпочиташе да посреща враговете си добре подготвен, дори и да няма заплаха, вместо да бъде изненадан и после да съжалява за пропуските си.

— Кабина, тук сонар. Четири торпеда във водата, с азимути 358, 359, 006 и 008. И двете „Акули“ са открили огън по нас.

— Проверете сонарните азимути и стреляйте по Мастър-76 и Мастър-80 веднага щом бъдат готови апарати едно и две!

Мак знаеше, че е настъпил моментът „Чайен“ да атакува с всички средства, а също и да се погрижи за контрамерките. Веднага след рапорта на координатора за задействането на торпедни апарати едно и две командирът заповяда да се пристъпи към тяхното презареждане. Това означаваше да се прережат веднага насочващите кабели, но в близък бой торпедата можеха да се справят и без тях.

— Поддържайте курса. Пълен напред. Никаква кавитация! Спускане на хиляда фута. — След потвърждението на тези заповеди той добави: — Подгответе се за подводни мини.

„Акули“-те напредваха устремно. Мак разчиташе да се укрие от техните сонари с помощта на контрамерките, та „Чайен“ да има шанс да се измъкне безнаказано, но планът му не предвиждаше позорно бягство. Той бе решил да преследва „Акули“-те докрай.

„Чайен“ бе достигнала максимална скорост, с курс 275, на дълбочина хиляда фута, когато руските торпеда навлязоха в глухата зона по следите на американските шумогенератори. В сонарното вече не чуваха звуците от последните две американски торпеда, защото те бяха превключили в режим на самонасочване.

— Кабина, тук сонар. Две експлозии — започна старши-операторът, но внезапно млъкна. — Още две експлозии, всичките откъм север. И трите сонарни екрана мигат, капитане.

Но той не успя да съобщи на командира за дистанциите до четирите експлозии. Водата бе наситена с прекалено много реверберации, преки и отразени от дъното. Все пак с голяма доза вероятност можеше да се твърди, че всички торпеда са изпълнили задачите си.

След по-малко от минута предположенията на старши-оператора се потвърдиха. Четирите експлозии бяха последвани от ясно различимите звуци от приток на водни струи под натиска на гигантското налягане на водата в океана в корпусите на руските подводници. И четирите „Акули“ намериха гибелта си във водите на Южнокитайско море.

„Четири от всичко седем… — замисли се Мак. — Да, в щаба ще бъдат безкрайно доволни. Но не и аз!“ „Чайен“ трябваше да се опита да застигне оставащи три „Акули“, преди да се укрият в териториалните води около Параселските острови.

Първо трябваше да се провери дали тези „Акули“ нямат скрити подкрепления. Мак заповяда да издигнат подводницата над долния изотермален слой, да изчистят глухата зона откъм щирборда и сонарите да проверят всичко наоколо. Операторите откриха само три оцелели „Акули“, поддържащи курс към Параселските острови.

Доволен от това разкритие, Мак нареди „Чайен“ отново да се спусне под слоя. Искаше да се възползва от възможността да се подготвят всички торпедни апарати, докато неприятелските подводници напредваха към плитките води около островите. По негова команда екипажът отново разгърна буксирната платформа TB-16, макар и само временно, докато „Чайен“ не навлезе в плитките води.

Американската подводница продължаваше към Параселските острови на дълбочина 700 фута, под изотермалния слой, като през това време екипажът трескаво подготвяше за бой всички торпедни апарати и всички средства за отбрана.

Мак събра за малко офицерите, за да им изясни подробностите около приключилата схватка. Всички се бяха справили безупречно и командирът почти нямаше за какво да ги упрекне, с едно-единствено изключение.

Още преди началото на сражението бе станало ясно, че главнокомандващият китайския военен флот е взел драстични мерки и е готов на всичко, за да потопи „Чайен“. Но Мак и хората му вече бяха попадали в такава ситуация и бяха обмислили всички възможни начини за противодействие. Мак можеше да разбере причините за подобно озлобение от страна на китайците, но… от руснаците? Та нали те не воюваха със Съединените щати? Следователно нямаха причини да жертват с лека ръка хората си. Но ето че го бяха направили…

Подобно на китайската подводница „Хан“-402 в началото на войната, тези „Акули“ напредваха към „Чайен“, без да се опитват да побегнат встрани или назад, макар че торпедата Mk 48 неумолимо приближаваха целите си. Това вече бе парадокс, лишен от всякакъв смисъл. Недопустим, ако на борда на всяка от тези „Акули“ имаше руски екипаж. Освен това Русия официално не беше въвлечена във войната.

Офицерите оживено коментираха тази загадка, но нито едно от предположенията им не успя да потисне съмненията, измъчващи капитана. Накрая той реши засега да не се занимава с този проблем — щеше да се заеме отново с него, когато започнеше подводна схватка с някоя „Акула“.

Когато наближи часът за навлизането на „Чайен“ в плитките води, от сонарната зала съобщиха за многобройни контакти с търговски кораби, както и за изгубването на контактите с трите „Акули“. Мак не се изненада — „Чайен“ все още се намираше южно от плитчините и той нямаше причини да се безпокои за сондажната платформа.

Морската биосфера често затруднява работата на сонарите, което в тази ситуация облагодетелствуваше руснаците. Всички командири на подводници прилагат отдавна известния трик — да се крият под кила на някой търговски кораб, но Мак отказа да се възползва от този шанс. Вместо това той заповяда на хидроакустиците да проверят внимателно тоновете, засичани от търговския кораб и от биосферата в района. Ако бъдеха регистрирани необичайно силни смущения, това би било признак, че сред обилната биосфера в района се промъква неприятелска подводница.

Търсенето погълна много време, но усилията на сонарните оператори се оказаха възнаградени — накрая беше регистриран контакт с една „Акула“ при навлизането й в плитките води, а след малко още два контакта. Наложи се буксирната платформа зад кърмата на „Чайен“ да бъде прибрана отчасти, за да не се повреди в плитчините — Мак не искаше да рискува скъпото хидроакустично съоръжение. Командирът знаеше, че платформата ще му е много необходима при следващите патрулирания, особено ако не открие резервна платформа за смяна нито в трюмовете на „Аркоу“, нито на палубата на „Маккий“.

Мак нареди буксирната платформа TB-16 да се скъси, докато „Чайен“ провери участъка на дълбочина 100 клафтера над плитчината на юг от рифа Момбай, недалеч от Параселските острови. Никой не можеше да предвиди още колко трите „Акули“ ще останат в този участък, затова „Чайен“ бе длъжна да атакува врага, без да му позволи да се измъкне от капана въпреки отчаяните опити за маневриране.

Огневите системи бяха приведени в пълна бойна готовност когато дистанцията до първата „Акула“ стана само 15 000 ярда. В същия миг от сонарното отделение съобщиха за неясни шумове от две подводници, изплували на повърхността, с азимути 345 и 350. Двата торпедни апарати на „Чайен“ бяха напълно готови за стрелба.

— Аварийно изстрелване, от торпедни апарати номера едно и две, азимути три-четири-пет и три-пет-нула! — заповяда Мак. Нямаше представа какви кодови номера са определени за тези две мишени, но сега това нямаше значение. Първо трябваше да изстрелят торпедата — после щеше да се заеме с класифицирането на целите.

Както почти винаги се случва при аварийна стрелба от упор или „снепшот“, торпедата Mk 48 трябваше сами да се справят с всички задачи — сами да открият и да проследят целите, за да ги изпратят на дъното, но Мак бе сигурен, че хитроумната им електроника и този път няма да го подведе. В случая задачата на торпедата напомняше на учебна задача за потопяване на надводни бойни кораби. Руските подводници щяха да ускорят ход веднага след изплуването си, но това щеше да увеличи кавитацията на водата около корпусите им и техните сонари нямаше да успеят да засекат американските торпеда, промъкващи се откъм глухите зони зад кърмата на всяка от двете „Акули“.

Нито един боен план не може да предвиди всички случайности, които могат да се окажат решаващи, когато пред теб се изпречи неприятелят. Никой не може да измисли безпогрешен план, приложим за всяко сражение. Ако единствената задача в подобен план е да откриеш и да унищожиш неприятеля, не е изключено да изгубиш схватката, въпреки че си имал други, много по-добри шансове за успех.

Мак се оказа прав. Двете торпеда, препрограмирани за атака в плитки води, бързо застигнаха „Акули“-те и детонираха под кила на всяка от двете руски подводни лодки. Мощните експлозии разкъсаха баластните резервоари на подводниците. След четвърт час обезобразените корпуси на „Акули“-те се устремиха към дъното, осеяно с коралови рифове.

— Кабина, тук сонар. Засякохме експлозии от посоките, по които бяха изстреляни нашите торпеда. Звуците напомнят на шумовете при падането и трошенето на стъклени топки от коледна елха.

Останалата „Акула“ продължаваше да кръжи наоколо, с надеждата да спаси поне част от екипажа на улучените подводници. Но Мак реши повече да не се намесва. Не бе длъжен да се грижи за оцелелите руски моряци. От него се искаше само да извади руските подводници от строя, за да не могат повече да бъдат използвани в тази война, в която очевидно никой не се стараеше да спазва правилата на играта.

„Чайен“ се издигна на перископна дълбочина, за да провери дали третата „Акула“ е изчезнала отвъд хоризонта. Мак до последната минута не вярваше, че противникът така лесно ще побегне от полесражението. Искаше му се тази вечер да покани екипажа в каюткомпанията на специална видеопрожекция — да им покаже заснетите кадри с руските подводничари, които панически напускат своя кораб и презглава се гмуркат сред вълните.

При тази мисъл капитанът се усмихна, тръсна глава и заповяда „Чайен“ да се потопи на значителна дълбочина. От радиозалата включиха запис на „Звукът на музиката“ — една от любимите песни на капитана. Мак отново се усмихна. Трябваше да изберат някоя по-подходяща песен, например „От Русия с любов“.