Катрин Кер
Магия за мрак (7)

I

На около седмица път с кон от Аберуин, там, където би трябвало да е западната граница на Елдид, защото никой не живееше отвъд нея, се издигаше дън, кацнал на обширния затревен връх на надвиснала над океана скала. Каменна стена, която плачеше за поправка, заобикаляше големия двор, а между камъните на калдъръма беше прораснала трева. Вътре се издигаше нисък каменен брох, имаше струпани дървени бараки и тясна кула, щръкнала досущ щъркел сред малките си. Всеки следобед Аваскейн изкачваше сто и петдесетте виещи се стъпала до плоския й покрив. С помощта на голяма макара и въже изтегляше горе товари дърва за горене, които синовете му връзваха в примка далеч долу, и ги натрупваше под малкия навес, покриващ огнището на фара. Точно на залез-слънце запалваше факел, а с него и първия наръч. Недалеч, в открито море, имаше подводни скали. От върха на кулата те се виждаха като леко набръчкана водна повърхност, но бяха практически невидими за плаващ към тях кораб. Всеки капитан, видял Канобейнския фар, разбираше, че трябва да обърне далеч в открито море.

Не че през последните няколко години корабите изобилстваха. Заради войната за деверийския трон търговията много западаше. На моменти, особено когато студеният зимен вятър плющеше под навеса, Аваскейн се чудеше, защо си дава труд да пали огъня. Но си казваше: я си помисли как би се почувствал, ако само един кораб заседне. А и преди много години, когато тръгваше на война, за да не се върне повече, сам принц Мейл му заръча да поддържа фара.

Аваскейн подготвяше двамата си сина Марил и Егамин да поемат грижата за фара, когато умре. Марил, уравновесено момче, харесваше работата и донякъде привилегированото им положение в село Канобейн. Но Егамин, който беше само на четиринайсет години, мърмореше, ругаеше и непрестанно заплашваше да избяга и да стане войскар в кралската армия. Обикновено Аваскейн го перваше по главата и му казваше да не говори така.

— Принцът поиска от мен и семейството ми да се грижим за фара — казваше той. — И ще се грижим.

— О, я стига, тате — отговаряше неизменно Егамин. — Обзалагам се, че повече няма да видим дяволския принц.

— Може и да не го видим, но ако това стане, той ще научи, че съм правил, каквото съм обещал. Аз съм като язовец, не пускам.

Аваскейн, жена му Скуна и момчетата живееха в голямата зала на броха, където готвеха, спяха и въобще правеха всичко. Горните етажи стояха затворени, за да пестят отопление през зимата. Два пъти в годината Скуна проветряваше всяка стая, изтърсваше праха от покривките на мебелите и помиташе подовете, просто в случай че някой ден принцът се върне в лятната си къща. На двора имаше зеленчукова градина, по няколко пилета и прасета. Селяните от близкото село им доставяха това, от което имаха нужда като част от данъците си за Канобейнския фар. Освен това караха дървата за огъня, които сечаха в обширните прастари дъбови гори, простиращи се на север и на запад.

— Живеем добре — казваше Аваскейн на Егамин. — Трябва да благодариш на боговете, че нещата са толкова мирни.

Егамин само поклащаше инатливо тъмната си глава и мърмореше, че всъщност били скучни. Ако не се брояха селяните, други хора идваха рядко в Дън Канобейн.

Затова беше цяло събитие, когато един следобед пред портите се появи човек. Тъй като спеше цяла сутрин, Аваскейн току-що започваше деня си с разходка из двора, когато видя по пътя да се задава ездач на кестеняв кон заедно с две сиви мулета, тежко натоварени с брезентови бали. Ездачът слезе от коня и Аваскейн се сепна, защото осъзна, че това е жена, пълна и на средна възраст. Носеше рокля, но и чифт мръсни бриги под нея, за да може да яха по мъжки. Сивата й коса беше събрана отзад с клип на неженена жена, а тъмните й очи преливаха от добро настроение. Най-странни бяха ръцете й, защото имаха необикновен цвят — мръснокафяво-син, чак до лактите.

— Добра утрин, добри човече — рече тя. — Обзалагам се, че си изненадан да ме видиш.

— Е, така си е, но във всеки случай си добре дошла — отвърна Аваскейн. — Мога ли да попитам за името ти?

— Примила от Абернауд, добри човече. Тук съм да търся редки растения и разни неща за бояджийската гилдия в Абернауд.

— Представи си! Ще приемеш ли нашето гостоприемство? Мога да ти предложа да се нахраниш, ако нямаш нищо против, да хапнеш закуска вместо обяд.

Примила нямаше нищо против. Марил се погрижи за коня и мулетата, а тя с готовност се залови с дървената паница, в която имаше сланина и ечемичена каша. Носеше ценни новини от Абернауд, столицата на Елдид, така че Скуна и Егамин слушаха жадно, докато тя разказваше какво става в града.

— А предполагам, че за моя принц Мейл няма някакви новини — каза накрая Аваскейн.

— О, има, но пък са тъжни. Току-що умря съпругата му, бедната, от треска — Примила поклати тъжно глава. — Колко жалко, че така и не видя повече мъжа си.

Очите на Скуна се наляха със сълзи. И на Аваскейн му заседна буца в гърлото. Беше като в разказа на бард.

— А говори ли се за това да лишат моя принц от права и да сложат сина му на негово място?

— Ами говори се, а какво мислиш ти за това?

— Мейл е принцът, на когото съм се клел да служа и ще му служа. Аз съм като язовец, добра жено. Не пускам.

Примила се усмихна, сякаш намираше верността му очарователна — за голямо негово облекчение, след като всички го подиграваха за нея. Изучавайки очите й, които всъщност бяха проницателни, колкото и весел да беше изразът на кръглото й лице и розовите бузи, той се почуди.

Вечерта, когато луната стигна своя зенит, Примила се изкачи с пъшкане по каменните стъпала на върха на кулата, за да се присъедини към Аваскейн. Помогна му да сложат втория товар дърва на огнището, сетне отиде бавно до края на площадката, за да се наслади на гледката. Далеч под тях пълната луна разстилаше сребърна пътека през тъмното, набръчкано море, опнало се до невидимия хоризонт. В ясния пролетен въздух човек оставаше с чувството, че само да се пресегне и ще стигне звездите.

— Красиво, нали? — рече Аваскейн. — Но освен мен и момчетата ми, малцина си дават зор да дойдат горе да погледат.

— С всичките тия проклети стъпала сигурно имаш яки крака, добри човече.

— Е, всъщност след известно време се свиква.

Новите дърва се разгоряха и пламтящият фар хвърли върху тях танцуваща златиста светлина. Примила се облегна удобно на каменния парапет и се загледа към плажа, далеч долу, където вълните се разбиваха като сребърни призраци.

— Ще моля да ме извиниш — обади се Аваскейн, — но е нещо рядко да срещнеш жена да пътува сама. Не се ли боиш от опасностите по пътищата?

— Е, когато се налага, мога да се погрижа за себе си — отвърна Примила и се засмя. — Освен всичко, тук няма много хора, които да създават опасност. И си струва човек да дойде, за да се порови из горите и да намери необходимите растения. Видиш ли, цял живот съм бояджийка и сега стигнах до момент, когато искам да намеря по-добри цветове за моята гилдия. Ще изучим онова, което съм донесла, ще боядисаме парчета плат с него и ще видим колко издържа на пране и други такива работи. Човек не знае кога ще намери нещо, което да му донесе много пари — тя вдигна оцветените си ръце. — Ето го целия ми живот, добри човече, виж как е боядисал кожата ми.

Тъй като дълбоко вярваше, че човек трябва да полага усилия, за да свърши добре нещата, Аваскейн я разбра. Но дълго след като Примила си беше отишла, той продължаваше да си спомня от време на време за жената със сините ръце и се питаше какво всъщност е търсела при него.

 

 

Кралският град Абернауд се беше разпрострял на около две мили нагоре по течението от брега и пристанището на река Елавер. Зад каменните стени с бойници калдъръмените улици се виеха нагоре и надолу по терасирани възвишения. На най-голямото се издигаше кралският дън с развято синьо-сребристото знаме на драконовия трон, докато долу, в ниското, се гушеха вонящите, струпани една до друга колиби на бедняците. В Абернауд общественото положение на човека личеше буквално от това колко високо живееше. В съответствие с положението си като глава на бояджийската гилдия Примила се разполагаше нашироко върху ниско възвишение. Заедно с нея в триетажната къща живееха петимата й чираци, усвояващи занаята. Отзад, в покрития с калдъръм двор, имаше дълги бараки, където се помещаваха главните работилници на гилдията. Произвежданите под личния й надзор платове бяха предназначени за кралското домакинство.

По време на пътуването си до Канобейн Примила наистина беше намерила редки растения за боите, но пък трябваше да се отдели от гилдията и нейните работи, което никак не й харесваше. Все пак дългът към деомера винаги стоеше над дълга й към бояджиите. Главата на Съвета на трийсет и двамата я помоли и щеше да е съвсем неприлично да откаже помощ. Не знаеше защо Невин се интересува от делата на Мейл, принц на Аберуин и Канобейн, но беше готова да се порови и да научи каквото може. След като разбра, че Канобейн му остава верен, можеше да съсредоточи вниманието си върху по-важния въпрос за положението на принца в двора.

За щастие това лято имаше лесен достъп до дворцовите кръгове, тъй като Кралят искаше от градските гилдии огромен заем, за да поддържа претенциите си към деверийския трон. Обикновено благородниците гледаха с презрение на търговията, но най-високопоставени хора започваха да ухажват майсторите на гилдиите и търговците всеки път щом Кралят имаше нужда от суха пара. Още вечерта след връщането си Примила участва в първото от много заседания, свикани от гилдиите и търговците, за да изберат представители, които да отидат в двора за пазарлъка. Тъй като искаше, с лекота получи място в делегацията. Търговците се надпреварваха за длъжностите, но малцина майстори бяха готови да се откъснат от работата си.

Най-сетне, след седмица заседания и лобиране, петчленната комисия на гилдиите начело с лихваря Гротир се срещна с четирима от кралските съветници в тясно помещение на втория етаж на кралския брох. Седяха около дълга дъбова маса, а по един писар от двете страни водеше старателно бележки. Примила очакваше заседание с увъртания и изчакване, но главният съветник, тъмноок шкембест мъж на име Кадлеу, обяви направо, че Кралят иска пет хиляди жълтици.

— О, богове! — задави се Гротир. — Съзнавате ли, добри човече, че ако този заем не бъде изплатен навреме, гилдиите ще фалират?

Кадлеу само се усмихна, защото всички в залата знаеха, че Гротир лъже. Започна се сериозният пазарлък, а Примила се замисли върху размера на заема. Щом Кралят имаше нужда от толкова много пари, най-вероятно се готвеше за голяма офанзива, а това не вещаеше добро за пленения принц в Кермор. Срещата завърши без резултат, както всички очакваха. Докато представителите на гилдиите се изнизваха, Примила се забави и попита Кадлеу дали може да отдели време да й покаже кралския парк.

— Разбира се, добра жено. Без съмнение ще бъде интересно за вас, защото работата ви е свързана с растения.

— Вярно казано и за мен е голямо удоволствие да виждам цветята цели, тъй като в работата си най-вече ги надробявам и варя.

Той се усмихна приятно и я поведе около броха. Ниска тухлена ограда, предназначена преди всичко да спира конете, отделяше комплекс от мънички полянки, заобиколени с цветни лехи, подобно зелени скъпоценни камъни, вградени сред телен обков. Прекараха приятно четвърт час в разговор за различните цветя, преди Примила да сметне, че е време да направи следващия си ход.

— Знаете ли — започна тя, — неотдавна търсих редки растения близо до западната граница и стана така, че спрях в Канобейн; извънградската къща на принц Мейл.

— Аха. А там спомнят ли си все още за принца?

— О, много добре при това. Печален е Уирдът на Мейл. Все си мисля, че този заем може да означава само едно — Кралят има намерение да се откаже от него.

— Само за вашите уши, добра жено, но правилно сте предположили. Негово величество щеше да окачи Мейл на въжето и да поднови войната много отдавна, ако принцеса Мадиан не му се молеше и не поддържаше каузата на съпруга си. Тъй като израсна тук, в двора, Кралят винаги я е смятал за своя дъщеря.

— А сега принцесата е мъртва.

— Точно така.

— Ами синът на Мейл?

— Е, заради едната чест Огреторик моли своя сюзерен, но боговете са ми свидетели, че момчето дори не беше родено, когато баща му тръгна на война. Докога ще изпитва сантиментални чувства към човек, когото не е виждал?

Особено когато ще наследи мястото на този някой, си помисли Примила. Беше време по-активно да действа, вместо да разчита на изпуснати намеци от страна на съветници. През седмицата тя подбра няколко чилета от най-фините си конци за бродерия и ги изпрати като дар за съпругата на Огреторик Камлада. Нейните конци, боядисани в синьо с боя от сърпица, много се търсеха, защото само майстор бояджия можеше да направи така, че цялото чиле да има еднакъв, равномерен цвят, нещо страшно важно за дворцовото ръкоделие. Подаръкът й осигури аудиенция с дамата следващия следобед, когато отиде в двореца.

Кралски паж я заведе в изненадващо малка стая на третия етаж в един от страничните брохове. Помещението беше луксозно обзаведено с килими и тапицирани столове, но предлагаше лош изглед от единствения си прозорец. Камлада, хубаво русо момиче на шестнайсет години, прие Примила сама вместо в компанията на прислужващите й жени, с което щеше да отбележи високото си положение. Компания й правеше единствено мъничък териер, който седеше в полите й и от време на време ръмжеше.

— Благодаря ти за финия конец, добра жено. Ще подхожда за една от ризите на съпруга ми.

— В такъв случай, милейди, много съм поласкана.

С усмивка Камлада посочи тапицирано столче за крака близо до своя стол. Примила послушно седна и почака дамата да я огледа.

— Целия си живот съм прекарала в двора — забеляза Камлада. — Съмнявам се, че този подарък е само мил жест от твоя страна. Каква услуга искаш от съпруга ми?

— Съвсем малка. Искам само да не забравя за моето съществуване. Трябва да знаете, че на западната граница има някои много редки растения за бои. Бих искала един ден нашата гилдия да има правото да ги събира и използва, макар гилдията на Аберуин да има първа право върху тях. В края на краищата принцът управлява както Аберуин, така и Канобейн.

— Принц ли? Та той все още не е принц.

— Е, като се имат предвид обстоятелствата, е повече принц от баща си.

Камлада стана рязко и отиде до прозореца, следвана от териера, който вървеше близо до полите й.

— Да не развалих настроението на милейди? — попита Примила. — Смирено прося извинение.

— Само ми напомни за истината. Никой не знае какво място заема съпругът ми и какво ни принадлежи. Сигурно не си срещала принцеса Мадиан.

— Наистина не съм имала тази чест, но съм чувала, че била сладка и предана съпруга.

— Беше. Всички я обожаваха, но какво й донесе това? Толкова я съжалявах, а сега вече е мъртва.

— Вие по право би трябвало да имате нейния ранг.

— Докато свекърът ми е жив, аз нямам никакъв ранг, добра жено. О, звучи ужасно, но наистина много ме е страх. С мен може да се случи същото, каквото и с Мадиан — да се въртя из двора, без каквото и да е влияние, а Кралят дори не ме обича така, както обичаше нея.

— Разбирам страховете на милейди.

Примила разбра и друго — Огреторик не бе виждал своя баща, но се виждаше с жена си всяка нощ. Тя реши, че ще е добре веднага да се свърже с Невин чрез огъня и да му съобщи отровната новинка, която научи.

* * *

Като най-доверен съветник на крал Глин Невин разполагаше с права, далеч надминаващи тези на обикновения царедворец. Още щом свърши разговора с Примила, той отиде в кралските покои, без дори да изпрати паж. В миналото често се бе колебал дали е редно да дава на Краля военни сведения, получени чрез деомер. Сега реши, че трябва, защото претенциите на елдидеца върху трона бяха толкова неоснователни, че си беше чист узурпатор. Когато влезе, установи, че има и друг посетител, принц Кобрин, сега началник на Кралската гвардия. На двайсет и една години Кобрин беше висок, строен и красив, и толкова приличаше на Данин, че понякога двамата с Краля изпитваха болка, като го гледаха.

— По спешна работа ли сте, милорд? — попита Кобрин. — Мога да освободя Негово величество от присъствието си.

— Наистина е спешна, но засяга и вас — Невин се поклони на Глин, който стоеше до огнището. — Елдид сключва огромен заем с майсторите на гилдиите в Абернауд. Само едно е мястото, където той може да похарчи толкова много пари — по нашите граници.

— Така значи — рече Кралят. — Питах се колко дълго можем да доим сълзи за принца заложник. Е, Кобрин, това означава, че трябва да променим стратегията си на летните военни действия до последна подробност. Хъм… обзалагам се, че Елдид ще пресече с войската си границата ни, преди да сме получили официално съобщение, че се отрича от сина си. Затова не ми е нужен деомер.

— Точно така — Кобрин се засмя и в смеха му се долавяше ръмженето на вълк. — Но ние ще приготвим изненада за копелдаците.

— Ваше величество — намеси се Невин, — ще изпълните ли заканата си да обесите принц Мейл?

Глин потри брадичка с опакото на ръката си, докато премисляше какво да отговори. С възрастта масивното му лице бе станало квадратно и пълно, а по бузите му имаше червенина.

— Ще е много мъчително да обеся безпомощен човек, но може да не ми остане избор. Няма да правя нищо, докато не получа официалното съобщение, че е лишен от права. Елдидецът може да промени намерението си, а веднъж обесим ли принца, няма да има как да го върнем от мъртвите.

Същата седмица принц Кобрин поведе петстотин души по крайбрежния път към границата с Елдид, подкрепени с товарни кораби и бойни галери. След тревожни три седмици се върнаха вестители — бяха спечелили голяма победа над една силно изненадана елдидска войска. Два дни по-късно пристигна хералд от Краля на Елдид с писмо, в което официално се отказваше от Мейл и слагаше на негово място сина му Огреторик. Невин отиде веднага да уведоми Мейл.

Намери бившия вече принц седнал до писалището си, върху което се трупаха любимите книги на затворника и бяха пръснати листове пергамент — началото на Мейловия коментар върху „Етика“ на грегинския мъдрец Рийстолин. Невин беше убеден, че коментарът ще бъде отличен, стига Мейл да доживее да го свърши. На трийсет и четири години, принцът беше рано посивял, в гарвановочерната му коса имаше дебели сиви кичури.

— Имам дяволски лоши новини за теб — рече Невин.

— Отказали са се от мен? — говореше равно, дори сухо. — Помислих, че натам върви, след като чух стражата да разговаря за война на границата.

— Боя се, че е вярно.

— Е, тогава идеите на Рийстолин за добродетелта ще ми свършат добра работа. Излиза, че единственото предназначение на живота ми е било да умра достойно долу на пазарния площад. Бих казал, че в този смисъл силата на духа ще е най-подходящата добродетел, ти как мислиш?

— Слушай. Готов съм да използвам цялото си влияние и ако то значи нещо, ти няма да увиснеш на въжето.

— Е, това ми дава надежда. А може би ще е по-добре да ме обесят и да замина свободен в Отвъдните земи, вместо да седя и да плесенясвам тук. Знаеш ли, че съм тук повече време, отколкото съм бил принц на Елдид. Представи си. Повече от половината ми живот е минал като гостенин на Глин.

— Обзалагам се, че свободата на Отвъдните земи няма да изглежда така привлекателна, когато палачът ти сложи примката около шията. Ще се върна веднага след като говоря с Краля.

Поради дворцовите дела Невин можа да разговаря насаме с Негово величество едва в късния следобед. Излязоха навън в градината зад броха. Край декоративния поток една върба бе спуснала вейки във водата; розите бяха напъпили с кървавочервени цветове, едничкото цветно петно в мъничкия парк, внимателно планиран така, че да изглежда диворастящ.

— Дошъл съм да моля за живота на Мейл, Ваше величество — рече Невин.

— Знаех, че ще дойдеш. Склонен съм да го освободя и да го пусна да си ходи, но не виждам как да го направя, никак не виждам. Там той ще е ожесточен враг, а и най-лошото от всичко е как ще изтълкува елдидецът моята милост? Без съмнение като слабост, а не мога да си го позволя. Въпрос на чест е.

— Негово величество е прав, че не може да го освободи, но той би могъл да е полезен отново в бъдеще.

— Може и да бъде, но пак повтарям, няма ли да го приеме Елдид като слабост?

— Боговете ще го приемат за сила. Чие мнение цени повече Негово величество?

Глин откъсна една роза, сложи я в свитата си като чашка мазолеста широка длан и се замисли, леко намръщен.

— Ваше величество? — обади се Невин. — Направо ви моля за живота му.

Глин въздъхна и му подаде розата.

— Добре тогава. Не мога да ти откажа след всичко, което си направил за мен. Елдидецът има наследници колкото люпилото на хитра стара кокошка, но кой знае? Може да дойде ден, когато ще съжалява, че се е отказал от Мейл.

Тъй като Гавра се радваше на благоразположението и покровителството на най-важния кралски съветник, работата й в града се бе развила. Сега притежаваше къща и магазин в квартала на търговците и печелеше достатъчно пари да издържа себе си и двете си деца, копелетата на принца, Ебруа и Думорик. В продължение на години Гавра бе понасяла клюката, която я клеймеше като пачавра, която ражда от всякакви мъже, които хареса, защото така беше по-добре, отколкото децата й да бъдат заклани като наследници на вражеска династия. Сега, след като официално лишиха Мейл от правата му, тя се чудеше дали да не каже на децата истината, но не намираше смисъл в това. Нали не бяха виждали баща си, макар и да живееше на по-малко от две мили от тях.

Предполагаше, че хората, които охраняват Мейл, знаеха, че е негова любовница, но си държаха езиците зад зъбите. Това се дължеше отчасти на мъжко съчувствие към скучния му живот, но преди всичко на ужаса, който изпитваха от онова, с което Невин би ги наказал, ако издадяха тайната. Когато този ден отиде в стаята на кулата, дори я поздравиха за помилването на принца.

Още щом влезе, тя се хвърли в обятията на Мейл. За момент се притискаха един към друг и тя усети, че той трепери.

— Благодари на всички богове, че ще живееш — рече накрая Гавра.

— Ти какво мислиш, че правя — замълча, за да я целуне. — О, бедна моя любов, ти заслужаваш истински съпруг и щастлив живот, не човек като мен.

— Животът ми е бил достатъчно щастлив просто защото знаех, че ме обичаш.

Той отново я целуна и тя се притисна към него, усещайки, че са досущ две изплашени деца, прегърнали се в изпълнена с кошмари тъмнина. Невин няма да остави да го обесят, мислеше тя, но, о, Богиньо скъпа, докога ли ще живее милият старец?