Всички са виждали двете усмихнати лица на Богинята — Онази, която дава богата жътва, и Онази, която вселява обич в мъжките сърца. Някои са виждали и Нейното строго лице — Майката, която от време на време наказва съгрешилите си чеда. Ала колцина са виждали четвъртото лице на Богинята, което е скрито и за повечето жени на този свят?

Из беседите на жрицата Камила

I

Ездачът умираше. Той се смъкна от коня на калдъръма, залитна и рухна на колене. Гуенивер се хвърли напред и го сграбчи за раменете, преди да е паднал по очи. Клейд я гледаше със замъглен взор, а през ризата му се процеждаше топла кръв, която обагри ръцете й.

— Загубихме, милейди. Брат ви е мъртъв.

По устните му изби предсмъртна кървава пяна. Когато Гуенивер го пусна, изтощеният до смърт кон рязко отметна глава, после остана неподвижен, само по обляното му в пот тяло пробягваха ситни тръпки. Тя се изправи и видя, че конярчето е дотичало от обора.

— Направи каквото можеш за коня — заръча тя. — После кажи на всички слуги да си вземат нещата и да бягат. Който остане тук, няма да дочака утрото.

Бършейки ръце в роклята си, Гуенивер изтича през двора към високия брох на Вълчия клан, който щеше да изгори тази нощ и нищо не можеше да го спаси. Край почетното огнище в голямата зала се бяха сгушили майка й Долиан, по-малката й сестра Макла и старата слугиня Маб.

— Хората на Глигана трябва да са издебнали войската по пътя — каза Гуенивер. — Авоик е мъртъв и кръвната вражда свърши.

Долиан отметна глава и нададе отчаян вой за мъртвия си съпруг и тримата си сина. Макла избухна в ридания и се вкопчи в Маб.

— Я млъквайте! — кресна Гуенивер. — Отрядът на Глигана положително вече препуска насам, за да ни залови. Много ли ви се иска да станете плячка на победителя?

— Гуен! — проплака Макла. — Как можеш да си тъй безчувствена?

— По-добре безчувствена, отколкото изнасилена. А сега побързайте. Вземете каквото ще може да носи един кон. Тръгваме към Храма на Луната. Ако се доберем живи, жриците ще ни дадат убежище. Мамо, чуваш ли ме, или искаш да видиш какво ще правят войскарите с мен и Маки?

Преднамерената грубост накара Долиан да млъкне.

— Добре — каза Гуенивер. — А сега побързайте.

Когато жените се втурнаха нагоре по витото стълбище, тя ги последва, но вместо в своята влезе в стаята на брат си. От скрина до леглото измъкна риза и чифт стари бриги. Докато се преобличаше с дрехите му, от очите й бликнаха сълзи — искрено бе обичала четиринайсетгодишния Авоик, но сега нямаше време да го оплаква. После закачи на колана кинжал и най-добрия меч, който намери. Нямаше кой знае какъв опит в боравенето с оръжие, но братята й я бяха научили как да върти меча просто защото в тия смутни времена не се знаеше кога на една жена ще се наложи да брани живота си. Накрая разпусна русата си коса и я окастри с кинжала. В нощния мрак щеше да прилича на мъж — поне колкото да сепне всеки разбойник, който би решил да ги нападне по пътя.

Тъй като до храма имаше повече от трийсет мили, Гуенивер непрестанно подвикваше на спътничките си да побързат. Яздеха в тръс, а тук-таме преминаваха и в галоп. От време на време хвърляше поглед през рамо и оглеждаше пътя да види дали зад тях вече не се надига облак прах, който би означавал, че смъртта е по петите им. Малко след залез-слънце пълната луна изгря, за да ги упътва със свещените си лъчи. Долиан вече едва се държеше на седлото от изтощение. Гуенивер зърна край пътя елова горичка и ги поведе натам за кратка почивка. Наложи се да помогнат на Маб и Долиан да слязат от конете.

Гуенивер се върна към пътя и застана на стража. Далече на хоризонта, в посоката, от която бяха пристигнали, трептеше златисто сияние, сякаш изгряваше нова луна. Навярно това бе горящият дън. Тя извади меча, стисна здраво дръжката и унесено се загледа към заревото. Внезапно дочу тропот на копита и зърна препускащ ездач. В горичката зад гърба й конете изцвилиха дружелюбно, без да знаят, че се превръщат в издайници.

— По седлата! — извика тя. — Гответе се да потеглим!

Ездачът се приближи, скочи от коня и измъкна меча си. Докато крачеше към нея, тя различи как лунните лъчи проблясват по бронзовата закопчалка на плаща му — беше от отряда на Глигана.

— Ами ти кой си, момко? — запита човекът.

Гуенивер зае бойна стойка.

— Щом мълчиш, значи си паж на Вълка. И кого пазиш тъй самоотвержено? Не ми се ще да убивам хлапе като теб, обаче заповедта си е заповед, тъй че не се помайвай. Предай ми жените.

Изтръпнала от отчаяние, Гуенивер се хвърли напред и замахна. Изненаданият противник се подхлъзна, въртейки меча си напосоки. Тя замахна отново и го съсече отстрани в шията, после нанесе обратен удар, както я бе учил по-големият й брат Беноик. Със смаян стон врагът рухна на колене и издъхна в нозете й. Гуенивер едва се удържа да не повърне. На светлината на Луната острието на меча вече не лъщеше, както на тренировките, а беше тъмно и окървавено. Ужасеният писък на майка й я накара да се опомни. Изтича към коня на войника, сграбчи юздите му миг преди да побегне и го поведе назад към горичката.

— Какво ни дойде до главите! — проплака Маб. — Девойче, дето съм го отгледала със собствените си ръце, да се бие сега като разбойник по пътищата! О, свещени богове, кога най-сетне ще се смилите над кралството?

— Когато сметнат за добре, тогава — отсече Гуенивер. — А сега на конете! Трябва да се махаме.

Късно през нощта се добраха до Храма на Луната, изграден върху висок хълм и заобиколен от масивен каменен зид. Парите за построяването на тази стена бе събрал бащата на Гуенивер заедно със своите приятели и васали — щедър и предвидлив жест, който днес спасяваше съпругата и дъщерите му. Ако в пристъп на бойно опиянение някой воин обезумееше дотам, че да наруши древните обичаи и да пренебрегне гнева на Богинята, стената щеше да го удържи, докато се опомни. Щом спряха пред портата, Гуенивер се разкрещя колкото й глас държи и млъкна едва когато отвътре се дочу изплашен женски глас. Една жрица, наметната с вълнен шал, открехна портата едва-едва, но я отвори по-широко, след като разпозна Долиан.

— О, милейди, да не би с клана ви да се е случило най-лошото?

— Да. Ще ни подслоните ли?

— На драго сърце, обаче не знам какво да правим с това момче, което ви придружава.

— Не съм момче, просто облякох дрехите на брат си — намеси се Гуенивер. — Мислех си, че ще е по-добре да изглежда сякаш ни придружава мъж.

— Добре тогава — отвърна жрицата с нервен смях. — Хайде, влизайте бързо.

Мрачен и обвит в сенки под бледите лунни лъчи, просторният храмов комплекс обхващаше множество постройки — едни от камък, други набързо сковани от дървени трупи. Сред тихо бъбрене и утешителен шепот няколко жрици с наметнати върху нощните ризи плащове се скупчиха около бегълките, мълвейки утешителни слова, и им помогнаха да слязат от конете. Някои от тях се заеха да приберат животните в конюшнята; други поведоха Гуенивер и нейните спътнички към дългата дървена къща за гости. Някогашното изискано помещение за гостуващи благороднички сега бе претъпкано с нарове и сламеници, тъй като приютяваше жени от най-различни съсловия. Кръвната вражда, изтребила всички мъже от Вълчия клан, беше само нишка в ужасяващия гоблен на гражданската война.

С помощта на фенер жриците намериха в ъгъла свободни легла за новодошлите. Без да обръща внимание на шепота и суетенето, Гуенивер се просна на най-близкото легло и тутакси заспа, както си беше с меча и ботушите.

Когато се събуди сред тишината на опустялата спалня, през тесните прозорчета високо под тавана се лееха потоци слънчева светлина. Толкова често бе посещавала този храм, че за момент се обърка: дали е дошла да се моли за призванието си, или като представителка на клана през празниците на реколтата? Сетне споменът се завърна и я прободе внезапно и болезнено като нож.

— Авоик — прошепна тя. — О, Авоик!

Ала очите й останаха сухи и тя усети, че е гладна. Гуенивер стана, разкърши схванатото си тяло и бавно се отправи към вратата в дъното, зад която се намираше столовата — тясно помещение, претъпкано с маси за множеството приютени жени. При вида й една послушница с бяла рокля и зелен пояс изпищя пронизително, но веднага след това се разсмя.

— Извинявай, Гуен. Помислих те за момче. Сядай, сега ще ти донеса овесена каша.

Преди да седне, Гуенивер разкопча колана с меча и го хвърли на масата до себе си. Плъзна пръст по красивата ножница от потъмняло сребро, инкрустирана с плетеница от спирали и изображения на вълци. Според закона сега тя беше глава на Вълчия клан, макар да не вярваше, че някога ще успее да получи титлата. За да се добере до наследството по женска линия, трябваше да преодолее много повече препятствия, отколкото тиерин Буркан от клана на Глиганите.

След няколко минути Върховната жрица Арда влезе и седна до нея. Макар че вече наближаваше шейсетте, както личеше по прошарената коса и бръчките около очите, тя имаше снага и походка на младо момиче.

— Е, Гуен — каза Арда. — От години говориш, че искаш да станеш жрица. Дошло ли е вече времето, или не?

— Не знам, милейди. Свидетел сте, че винаги съм се съмнявала дали имам призвание… е, ако в момента изобщо имам друг избор.

— Не забравяй, че земите на Вълка са ти зестра. Обзалагам се, че щом плъзне мълвата, мнозина от бащините ти съюзници ще дойдат да те подирят.

— О, богове, та аз никога не съм искала да се омъжвам!

Арда въздъхна тихо и неволно докосна дясната си буза, на която имаше татуиран син лунен сърп. Всеки мъж, който докоснеше в изблик на нечестива страст белязана по този начин жена, се наказваше със смърт. Не само благородниците, но и всеки свободен човек би убил осквернителя без колебание, защото ако Богинята се разгневеше, полята щяха да изсъхнат и повече нямаше да се раждат мъжки рожби.

— Ще трябва да се омъжиш, за да запазиш владенията на Вълците — каза Арда.

— Не се стремя да имам владения. Искам да съхраня клана и мисля за сестра си. Ако дам обет пред Богинята, наследството ще се падне на Маки. Тя винаги е имала купища обожатели, дори когато нямаше кой знае каква зестра.

— Но ще може ли да управлява клана?

— Не, разбира се, затова ще й подбера подходящ съпруг… о, чуйте ме! Как бих могла да се добера до Краля и да го помоля? Обзалагам се, че в момента хората на Глигана препускат насам, за да ни хванат в капан.

Предсказанието й се сбъдна след по-малко от час. Гуенивер тревожно крачеше насам-натам из двора, когато чу да приближава тропотът на множество конници. Изтича към портата заедно с още няколко жрици, които се развикаха на дежурната да затвори. Гуенивер помагаше да наместят тежкото желязно резе, когато зад портата се раздаде тътен на копита и звън на ризници. Арда вече се беше изправила на стената над входа. Гуенивер, разтреперана от ярост, се изкатери при нея.

Долу, на почтително разстояние от двайсетина метра, стояха седемдесет войскари — целият боен отряд на Глигана. Буркан подръпна юздите на коня си и високомерно се приближи до портата. Беше едър мъж на около четирийсет години с прошарена черна коса и гъсти мустаци. Гуенивер се вгледа с ненавист в човека, който беше затрил нейния клан.

— Какво искаш? — подвикна Арда. — Да пристъпиш към Свещената Луна с оръжие в ръката е оскърбление за Богинята.

— Не го приемайте за оскърбление, Ваша святост — отвърна той с плътен, спокоен глас. — Просто бързах да дойда насам. Виждам, че лейди Гуенивер е на сигурно място при вас.

— И тук ще си остане, ако не искате Богинята да прокълне земите ви с безплодие.

— За какъв човек ме мислите? Нима бих дръзнал да наруша свещеното право на убежище? Дошъл съм, за да предложа мир — той се завъртя в седлото и отправи поглед към Гуенивер. — Не една кръвна вражда е завършвала с брак, милейди. Вземете за съпруг втория ми син и управлявайте вълчите земи от името на Глигана.

— Никога не бих позволила някой от рода ти да ме докосне с мръсните си пръсти, копеле такова! — изкрещя Гуенивер с все сила. — Вярваш ли, че ще подкрепя онзи самозван крал, комуто служиш?

Широкото лице на Буркан пламна от ярост.

— Чуй клетвата ми тогава — изръмжа той. — Откажеш ли на моя син, тогава никой друг мъж не ще те има — нито теб, нито сестра ти. Ако се наложи, ще претендирам за вашите земи с правото на победител в кръвната вражда!

— Самозабравяте се, милорд! — кресна Арда. — Не ви разрешавам да останете нито минута повече в храмовите земи. Отведете хората си и да не сте посмял друг път да заплашвате ония, които почитат Богинята.

Буркан се поколеба, после сви рамене и обърна коня. Раздавайки гръмогласни заповеди, той събра хората и се оттегли по пътя в подножието на хълма. Гуенивер стисна юмруци до болка, когато видя отряда да се разполага на лагер сред отсрещната ливада — строго погледнато, извън храмовите владения, но в идеална позиция за обсада.

— Не могат вечно да стоят тук — каза Арда. — Скоро ще трябва да тръгнат към Дън Девери заради задълженията си към техния крал.

— Вярно, но се обзалагам, че ще отлагат до последния момент.

Арда въздъхна. Изведнъж лицето й стана много старо и уморено.

Ето накратко как се стигна до гражданската война. Преди двайсет и четири години Върховният крал почина без принц наследник, а дъщеря му — болнаво и невръстно момиче — умря скоро след него. И трите му сестри обаче имаха синове от благородните си съпрузи — гуербрет Кермор, гуербрет Кантрей и престолонаследника на Елдидското кралство. По закон трона би трябвало да получи синът на първородната сестра, омъжена за Кантрей, но над гуербрета тегнеха основателни подозрения, че е отровил Краля и принцесата, за да се докопа до властта. Гуербрет Кермор раздуха обвинението и поиска престола за сина си, а по-късно подобни претенции предяви престолонаследникът на Елдид, като се позоваваше на факта, че неговият син е от кралско потекло и по бащина линия. Бащата на Гуенивер в никакъв случай не би приел властта на чужденец от Елдид, затова когато омразните Глигани се обявиха в полза на Кантрей, изборът на Вълчия клан бе предопределен.

Лято подир лято битките бушуваха около истинската цел на войната — град Дън Девери, превземан ту от едната, ту от другата страна само за да падне отново след някоя и друга година. Гуенивер не вярваше след толкова много обсади в Свещения град да е останало нещо достойно за внимание, но той беше ключ към кралската власт. Кантрей успя да го удържи през цялата отминала зима, но сега настъпваше пролетта. Из цялото разпокъсано кралство претендентите за трона сбираха своите васали и препотвърждаваха старите съюзи. Гуенивер не се съмняваше, че съюзниците на нейния клан вече са в Кермор.

— И тъй, слушай, Маки — каза тя. — Може да стоим тук цяло лято, но рано или късно някой ще дойде с войска да ни измъкне на свобода.

Макла кимна отчаяна. Двете седяха на малка пейка сред лехи с моркови и зеле в зеленчуковата градина на храма. Шестнайсетгодишната Макла беше красиво момиче, но в този ден я загрозяваха подпухналите от плач очи и немарливо привързаната руса коса.

— Дано да си права — отвърна тя след продължително мълчание. — Ами ако никой не се поблазни от нашите земи? И да се омъжи някой за теб, ще трябва да се сражава с проклетия дърт Глиган. Колкото до мен, вече няма как да ми осигуриш зестра, тъй че сигурно ще гния до края на дните си в тоя противен храм.

— Престани да дрънкаш глупости! Ако дам обет, тогава ще имаш всички земи на клана. Каква по-добра зестра?

— О! — в очите на Макла просветна надежда. — Ти все разправяше, че искаш да станеш жрица.

— Точно така. Престани да се тревожиш. Все ще ти намерим съпруг.

Макла се усмихна, но потокът оплаквания събуди съмнения в съзнанието на сестра й. А какво наистина щеше да стане, ако никой не пожелае да вземе земите на Вълците, защото носят със себе си и враждите им? Тъй като цял живот слушаше само разговори за война, Гуенивер знаеше нещо, което по-наивната Маки не съзнаваше — земите им имаха лошо стратегическо разположение, защото се намираха точно на границата с Кантрей и толкова далеч на изток от Кермор, че трудно можеха да бъдат защитени. А какво щеше да стане, ако Кралят в Кермор реши да затвърди позициите си?

Остави Маки в градината и тръгна нервно да се разхожда. Да имаше как да се добере до Кермор и да помоли Краля! Всички казваха, че бил безукорно благороден мъж и може би щеше да се вслуша в думите й. Ако успее да стигне дотам. Покатери се на отбранителната стена и погледна навън. Минали бяха три дни, а Буркан и хората му продължаваха да лагеруват на поляната.

— Докога ще стоите там, копелдаци мръсни? — промърмори тя.

Както се оказа, не много още. Когато тъкмо след зазоряване на следната сутрин се покачи на стената, видя как войскарите оседлават и товарят каруците с провизиите. Но след изтеглянето им там останаха четирима души и една каруца — стража, снабдена с храна за месеци и предназначена да я държи вътре. Гуенивер занарежда всички гадни псувни, които някога бе чувала, докато се задъха и не можеше да диша. Накрая си каза, че не би трябвало и да очаква друго. Изведнъж се почувства безпомощна. Дори Буркан да бе взел всичките си хора, тя никога не би успяла да пропътува сама сто и осемдесетте мили до Кермор.

— Освен ако тръгна като жрица? — си рече на глас.

Ако имаше синя татуировка на бузата си, щеше да е недосегаема, да не се бои от опасностите по пътищата, все едно, че се движи с цяла армия. Би могла да отиде при Краля да го помоли за бъдещето на своя клан, да намери мъж, който да вземе Маки и да запази името на Вълците живо, а жреческата клетва щеше да придаде сила на молбата й. Сетне можеше да се върне тук и да заживее в храма. Обърна се, облегна се на стената и погледна надолу към двора. Послушничките и по-нискостоящите жрици вече работеха в градината или носеха дърва за кухните. Няколко други жрици се разхождаха, потънали в размисъл, около кръглия храм. Но въпреки цялата тази дейност под топлите лъчи на пролетното слънце цареше тишина. Никой не продумваше без нужда, а и тогава приказваше тихо. За миг почувства, че само като гледаше какво бъдеще я очаква тук, се задушава.

Изведнъж изпита сляпа, безразсъдна ярост. Стоеше хваната в капан, вълк в клетка, който гризе прътовете и беснее срещу тях. Омразата й срещу Буркан се надигна силна като похот, а сетне се пренесе и върху Краля в Кермор. Оказа се попаднала между двамата — да моли единия за позволение да притежава онова, което по право й принадлежеше, а другия — да отмъсти вместо нея. Разтрепери се и замята неистово глава, искаше й се да изкрещи НЕ на цялата Вселена. Попадна в плен на чувство, което не беше по силите й да проумее, защото всъщност корените му се губеха много назад в миналото, далеч, в друг живот, където не по собствена вина веднъж вече се бе оказала между двама мъже. Споменът, разбира се, й се губеше, но сърцевината на чувството оставаше, горчиво и кораво като парче стъкло в гърлото й.

Бавно се овладя. Нямаше полза да се поддава на безумната ярост.

— Трябва да мислиш — рече си тя. — И да молиш Богинята за помощ.

— Основната група се е изтеглила — съобщи Дагуин. — Но са оставили четирима души.

— Копелета! — изръмжа Рикин. — Гледат на нашата лейди като на добър кон, който може да се открадне!

Камлун кимна мрачно. Тримата бяха последните останали живи от отряда на Вълците и от няколко дни лагеруваха в гористите възвишения зад Храма на Луната, откъдето можеха да пазят жената, която според клетвата си смятаха за своя господарка. Тримата служеха от деца на Вълчия клан и бяха готови да продължат да му служат.

— А колко добре пазят? — попита Рикин. — Въоръжени и готови ли са за бой?

— Съвсем не — Дагуин замълча и се усмихна. — Като се промъкнах до тях, ги видях да седят на тревата и преспокойно да играят на зарове със запретнати ръкави.

— Охо, така значи? Тогава да се надяваме, че боговете ще направят играта им много, много дълга.

Свободните селяни, които обработваха земите на храма, бяха изключително предани на Върховната жрица, отчасти защото вземаше далеч по-малко от реколтата във вид на данъци, отколкото някой благороден лорд, но преди всичко защото смятаха, че за тях и семействата им е чест да служат на Богинята. Арда беше сигурна, поне така каза на Гуенивер, че заради нея някой от мъжете ще е готов да предприеме дългото пътешествие до Дън Девери, за да отнесе там послание.

— На това трябва да се сложи край! Не мога да заповядам на онези мъже да се махнат от земя, която не ми принадлежи, но проклета да съм, ако ги оставя да седят там цяло лято. Ти не си престъпник, намерил убежище при нас, но можем да предполагаме, че стига да има как, ще те убият. Да видим дали този крал, на когото служи Буркан, ще успее да го накара да си прибере хората.

— Смяташ ли, че Кралят ще се вслуша в молбата ти? — попита Гуенивер. — Обзалагам се, че иска земите ни да са в ръцете на един от неговите васали.

— Ще направи добре да се вслуша! Ще помоля Върховната жрица в Дън Девери лично да се застъпи.

Гуенивер държа юздата на коня, докато Арда се качи и подреди дългите си поли на дамското седло, сетне я изпроводи до вратите. Тъй като четиримата Глигани не проявяваха склонност да влязат в храма, портите стояха отворени. Гуенивер и Липила, която пазеше портите в този ден, стояха заедно и гледаха как Арда излезе навън, седнала с предизвикателно достолепие на седлото. Когато мина по пътя край Глиганите, те скочиха на крака и се поклониха дълбоко и почтително пред нея.

— Копелдаци — промърмори Гуенивер. — Придържат се към всяка буква на закона, а, от друга страна, му изтръгват душата.

— Точно така. Питам се дали не биха те и убили.

— По-скоро ще ме отведат при Буркан, за да ме омъжат насила. Предпочитам да умра.

Размениха тревожни погледи. Гуенивер познаваше Липила, откак се помнеше, също и Арда. Бяха й близки като лели или по-възрастни сестри и все пак дълбоко в себе си се съмняваше, че би могла да сподели подредения им живот. Долу на пътя, яздейки на север, Арда заобиколи едно възвишение и изчезна. Глиганите седнаха и се върнаха към играта на зарове. Гуенивер си спомни за мъжа, когото уби по пътя, и изпита желание да въздаде на онези четиримата същия Уирд.

Можеше да се прибере и да свърши нещо полезно в кухнята, но се забави край портите, бъбрейки с Липила, вперила поглед към волните хълмове и поляни, които бяха недостъпни за нея. Изведнъж дочуха далечен тропот на копита, които се приближаваха бързо откъм юг.

— Сигурно Буркан изпраща вестоносци или нещо такова на хората си — отбеляза Липила.

Глиганите на поляната, изглежда, мислеха същото, защото се надигнаха, лениво се протегнаха и се обърнаха по посока на звука. Внезапно от група дървета изскочиха трима ездачи в доспехи и с извадени мечове. Глиганите останаха вцепенени за момент, сетне се развикаха и разпсуваха, заизваждаха мечовете си — ездачите връхлитаха право върху тях. Гуенивер чу как Липила изпищя, когато войскар от Глиганите падна с наполовина отсечена от раменете глава. Един кон се вдигна на задните си крака, олюля се и тя видя точно насреща си щита на ездача.

— Вълци!

Без да се замисли, затича надолу по склона с меч в ръка, а Липила пищеше и я молеше да се върне. Докато тичаше, падна вторият Глиган; върху третия бяха налетели двамина ездачи; четвъртият се отскубна и побягна право нагоре по склона, сякаш в паниката си се опитваше да стигне убежището на храма, макар че самото му присъствие там би било скверно. Когато видя как Гуенивер лети право към него, се поколеба, сетне свърна настрана, опитвайки се да я заобиколи. Тя нададе вой, който приличаше на призрачен смях, бликащ от устата й по собствена воля, връхлетя, замахна и преди той да успее да я парира, съсече дясното му рамо. Когато мечът се изплъзна от безпомощните му пръсти, тя отново се засмя и го прободе в гърлото. При вида на алената кръв, която бликна, и на свличащия се мъж смехът й се извиси до писъка на банши^[1].

— Милейди! — гласът на Рикин проби през смеха й. — О, кълна се в Адовия властелин!

Смехът заглъхна и я остави отвратена и вледенена, вперила очи в трупа в краката си. Като в мъгла долови, че Рикин слиза от коня и тича към нея.

— Милейди! Лейди Гуенивер! Познавате ли ме?

— Какво? — тя вдигна учудено очи. — Разбира се, познавам те, Рико. Та нали половината си живот съм те познавала?

— Милейди, това не чини и свинска пръдня, ако човек обезумее както вас преди малко.

Сякаш й плисна ледена вода в лицето. За момент вторачи в него безумен поглед, а той на свой ред я оглеждаше смутен и разтревожен. Само на деветнайсет години, Рикин беше широколико, слънчево русо момче, според братята й един от най-надеждните хора във войската им, че и в кралството. Чудно й се видя, че я гледа така, сякаш е нещо страшно.

— Ами точно тъй си беше, милейди — рече той. — О, богове, кръвта ми се смрази, като ви чух как се смеете.

— Едва ли и наполовина колкото моята. Обезумяла! В името на Богинята, точно такава бях.

Тъмнокос, строен и вечно ухилен, Дагуин доведе коня си и й се поклони.

— Много лошо, че са оставили само четирима, милейди — отбеляза той. — Можехте да се справите сама с двамина.

— Може би и с трима — рече Рикин. — Къде е Кам?

— Доубива коня си да не се мъчи. Излезе, че една от онези отрепки можела да насочи меча си във вярната посока.

— Е, сега имаме техните коне, а и всичките им провизии — Рикин вдигна поглед към Гуенивер. — Милейди, ние бяхме в гората и чакахме да нанесем удара си. Предположихме, че Глиганите няма да стоят тук цялото скапано лято. Но да знаете, че дънът е опожарен.

— Бях дяволски сигурна в това. А Блейдбир?

— Още стои. Тамошните хора ни дадоха храна — Рикин извърна очи, устните му омекнаха. — Видите ли, Глиганите спипаха отряда ни на пътя. Тъкмо се зазоряваше и бяхме полуоблечени, когато копелетата превалиха височината, без да са ни предизвикали на бой или пък да са свирнали с рог. Бяха два пъти повече от нас, затова лорд Авоик кресна да бягаме да се спасяваме, но не успяхме да го сторим достатъчно бързо. Простете ми, милейди. Трябваше да умра там с него, но си помислих за вас, е, искам да кажа, за вас и всички жени, затова реших, че е по-добре да загина в дъна, докато ви браня.

— И ние така — присъедини се към него Дагуин. — Но закъсняхме. Трябваше дяволски да внимаваме, тъй като пътищата бяха пълни с Глигани, и като стигнахме до дъна, той вече гореше. Едва не полудяхме, защото решихме, че са ви избили, но ей този тук, Рико де, рече, че може да сте се добрали до храма.

— Така че тръгнахме насам — поде Рикин. — А когато намерихме проклетите Глигани да лагеруват пред портите, разбрахме, че трябва да сте вътре.

— Така си и беше — рече Гуенивер. — Хубаво тогава. Вие, момчета, докарайте онези коне и каруцата с припасите горе. Отзад има няколко колиби за съпрузите на жените, които идват само за ден-два. Можете да останете там, докато реша какво ще правим оттук нататък.

Дагуин побърза да изпълни заповедта, но Рикин се забави, потривайки изцапаното си лице с още по-изцапаната си ръка.

— Няма да е зле да заровим тези Глигани, милейди. Не можем да оставим това на светите дами.

— Съвсем вярно. Ъ… Питам се, какво ли ще каже за това Върховната жрица. Е, това си е моя грижа, не ваша. Много ви благодаря, че ме освободихте.

Той й се усмихна, като само леко кривна устни, сетне побърза след останалите.

Макар и да не беше щастлива, че пред портите й са били убити четирима души, Върховната жрица погледна на това примирено, дори отбеляза, че може би Богинята наказва Глиганите за неблагочестивото им поведение.

— Без съмнение — рече Гуенивер. — Защото точно Тя беше онази, която уби момчето. Аз бях само меч в Нейните ръце.

Арда й хвърли остър поглед. Седяха в нейния кабинет — строга каменна стая с рафт на едната стена, на който имаше шест свещени книги, а на другата — маса, отрупана със сметки на храма. Дори сега, когато решението се оформяше в съзнанието й, Гуенивер продължаваше да се колебае. Някога най-голямата й амбиция беше самата тя да стане Върховна жрица тук и да придобие за себе си тази стая.

— Цял следобед й се моля — продължи тя. — Ще те напусна, милейди. Ще се закълна в служба на Луната и ще предам клана на Макла. Сетне ще взема хората си и ще отида в Кермор да представя пред Краля молбата на Вълците. Ако съм татуирана, Глиганите няма да има защо да ми навредят.

— Права си, и все пак е опасно. Не бих искала да се тревожа какво става с теб по пътищата, след като те придружават само трима войскари. Знае ли се на какво са способни хората в такова време, дори да си жрица?

— Няма да бъдат само трима, милейди. С мен ще станат четирима.

Когато започна да проумява какво има предвид Гуенивер, Арда замръзна, присвита на стола си.

— Не помниш ли, че си ми разказвала за четвъртия лик на Богинята? — продължи Гуенивер. — Тъмната й страна, когато луната стане кървава и черна, майката, която изяжда собствените си деца.

— Гуен. Това не.

— Това да — отмятайки глава, тя стана и започна да крачи из помещението. — Ще поведа хората си да участваме във войната. Много време е минало, откак в Девери се е сражавал обрекъл се на Луната воин.

— Ще те убият — Арда се изправи. — Няма да го допусна.

— Не е наша работа да допускаме или не, щом Богинята ме призовава. Днес усетих докосването й.

Погледите им се срещнаха, впиха очи една в друга и в този сблъсък на воли Арда първа отстъпи. Тогава Гуенивер разбра, че вече не е дете, а жена.

— Има начини да се проверят подобни прозрения — заговори най-сетне Арда. — Тази вечер ела в храма. Ако Богинята те дари със знамение, значи нямам право да кажа „Не“. Но ако Тя не го направи…

— По този въпрос ще следвам твоята мъдрост.

— Добре тогава. А какво ще стане, ако те дари с видение, но не с онова, което ти искаш?

— Тогава пак ще й се обрека. Дошло е времето, милейди. Искам да чуя тайното име на Богинята и да положа клетва.

Готвейки се за церемонията, Гуенивер не вечеря. Останалите обитатели на храма вече се хранеха, когато тя извади вода от кладенеца, загря я и се окъпа до огнището в кухнята. После, докато се обличаше, поспря да погледне братовата си риза, която беше шила предишната година. На всяка от платките, везани с червено, беше изобразен бягащият вълк на клана, както и бордюр от преплетени конци, приличащ на верига от възли, направени от много нишки, но всъщност изработен само от един конец, като всеки възел се завързваше неизбежно в следващия. „И моят Уирд е така заплетен“, каза си тя.

При тази мисъл усети студ, сякаш е казала повече, отколкото разбираше. Когато се облече, я обхвана страх. Но не защото можеше да умре в бой; тя знаеше, че ще бъде убита скоро или пък след години. Тъмната Богиня постъпваше по този начин — когато Тя решеше, че им е дошло времето, призоваваше своите жрици да направят последното жертвоприношение. Гуенивер взе колана на меча и се поколеба, почти изкушена да го захвърли на пода; сетне отметна глава и го закопча около кръста си.

Кръглият дървен храм се издигаше в средата на двора. От двете страни на вратата растяха извити, подобни на пламък кипариси, донесени чак от Бардек и пазени вече много, много зими. Когато мина между тях, Гуенивер почувства как я залива вълна от сила, като че прекрачваше през порта към друг свят. Потропа девет пъти на дъбовата врата и изчака отвътре да отговорят с девет приглушени удара. После отвори и влезе в преддверието, оскъдно осветено от единствена свещ. Там я чакаше жрица, облечена в черно.

— Влез с тези дрехи в храма. Вземи и меча си. Така нареди Върховната жрица.

Гладко полираните дървени стени на вътрешното светилище блестяха на светлината на девет маслени лампи, а подът беше покрит с пресни тръстики. На далечната стена се издигаше олтарът — канара, оставена каквато си е била, с изключение на върха, който беше изсечен като маса. Зад него висеше огромно кръгло огледало, единствения Неин образ, който Богинята допускаше в храмовете. Облечена в черно, Арда стоеше от лявата му страна.

— Извади меча от ножницата и го сложи на олтара.

Гуенивер направи поклон пред огледалото, а после изпълни каквото й нареди Върховната жрица. От една странична врата влязоха, без да промълвят дума, три от старшите жрици и застанаха отдясно. Те щяха да са свидетели на обета й.

— Събрали сме се да упътим и приемем една, която иска да служи на Лунната богиня — продължи да говори Арда. — Всички познаваме Гуенивер от Вълчия клан. Има ли някакви възражения срещу посвещаването й?

— Няма — отговориха едновременно трите. — Ние знаем, че тя е благословена от Нашата Господарка.

— Добре тогава — Върховната жрица се обърна към Гуенивер. — Заклеваш ли се да служиш на Богинята през всички свои дни и нощи?

— Заклевам се, милейди.

— Заклеваш ли се, че няма да издадеш тайната на свещеното й име?

— Заклевам се, милейди.

Арда вдигна ръце и плесна три пъти, сетне още три, и накрая още три пъти, отмервайки свещеното число в точните му пропорции. Гуенивер изпита тържествено, но едновременно с това и блажено спокойствие, сладост, подобна на медовина, която се разля по цялото й тяло. Най-сетне решението беше взето, а обетът й — даден.

— Само Нашата Господарка от всички богини — продължи Арда — няма свое име, известно на обикновените хора. Чуваме за Епона, чуваме за Сирона, чуваме за Аранрода, но Нашата Господарка винаги е просто Лунната богиня. — Тя се обърна към трите свидетелки. — А защо ще е така?

— Името е тайно.

— То е мистерия.

— То е загадка.

— И все пак — рече Арда, след като получи отговорите — загадката е лесна за решаване. Какво е името на Богинята?

— Епона.

— Сирона.

— Аранрода.

— И — трите едновременно — всички останали.

— Истината казвате — Арда се обърна към Гуенивер. — Ето това е отговорът на загадката. Всички богини са една богиня. Тя е известна с всички имена и без имена, защото Тя е Една.

— Отдавна си го мислех — прошепна Гуенивер. — Сега знам.

Отново Върховната жрица отмери деветте удара, сетне се обърна към свидетелките.

— Става въпрос как Гуенивер, вече не дама, а жрица, ще служи на Богинята. Да коленичим в молитва пред олтара.

Гуенивер коленичи пред меча. В огледалото виждаше себе си като неясна фигура на мъждукащата светлина, но трудно разпозна лицето си, остриганата коса, мрачно свитите устни, очите, пламтящи от страстно желание за възмездие. „Помогни ми, о, Владетелко на небесата — молеше се тя, — искам кръв и мъст, не сълзи и вайкане.“

— Гледай в огледалото — прошепна Арда. — Помоли я да ти се яви.

Гуенивер разпери ръце на олтара и започна бдението си. Отначало не виждаше друго освен лицето си и храма зад нея. Сетне Арда започна да напява някаква писклива, плачлива песен на стария език. Струваше й се, че кандилата премигват в такт с удължените ритми, тъй както песнопението се засилваше и заглъхваше, извиваше се в храма досущ студен северен вятър. В огледалото видя светлината да се променя, да мъжделее, да се превръща в мрак, трептяща тъмнина, студена като небе без звезди. Песента продължи да стене, оплаквайки с древни думи. Когато в огледалото се появиха звезди, вечният ритъм на безкрайното небе, Гуенивер усети как космите на врата й настръхват. Сред небесните тела изплува образът на Друга.

Тя се извиси сред звездите, разтърси глава и разпиля огромната си черна коса по небето, а лицето й бе мрачно, жадно за кръв. Когато тъмните очи се обърнаха към нея, Гуенивер почти спря да диша. Това беше Богинята на Тъмното Време, Чието сърце е пронизано от мечове и Която изисква същото от онези, които ще й се молят.

— Господарке — прошепна Гуенивер. — Приеми ме като жертва. Винаги ще ти служа.

Очите, свирепи, пламтящи и едновременно с това студени, я огледаха продължително. Гуенивер чувстваше присъствието й навсякъде около себе си, сякаш Богинята стоеше до нея, зад нея, пред нея.

Вземи ме — промълви тя. — Не ще бъда друго, освен меч в ръката ти.

Мечът върху олтара ярко заблестя и по него потече кървава светлина, която лумна нагоре и огледалото почервеня. Напевът спря. Арда бе видяла знамението.

— Закълни й се — гласът на жрицата трепереше, — че в нейна служба ще живееш… — тук гласът й секна — и ще умреш.

— Кълна се в това от дъното на душата си.

В огледалото очите на Богинята излъчваха радост. Светлината върху меча затанцува като пламък, сетне отстъпи. Тя избледня, а огледалото потъмня, показа се кръговратът на звездите, сетне стана черно.

— Това е! — Арда плесна с ръце и звукът прогърмя и отекна в храма.

В огледалото се отразяваше бледото, потно лице на Гуенивер.

— Тя ти се яви — рече Върховната жрица. — Даде ти благословията, която мнозина биха нарекли проклятие. Ти избра, ти се закле. Служи й добре, инак смъртта ще е най-малката ти беда.

— Аз никога не ще й изменя. Та как бих могла, след като надникнах в очите на Нощта?

Арда плесна девет пъти, отмервайки ги три пъти по три. Все още трепереща, Гуенивер се изправи и взе меча си.

— Въобще не вярвах, че Тя ще те приеме — Арда почти плачеше. — Но сега едничкото, което ми остава, е да се моля за теб.

— Ще ценя тези молитви, колкото и далеч да съм от тук.

В храма влязоха още две жрици. Едната носеше сребърна купа със син прах, другата — чифт тънки сребърни игли. Когато видяха меча в ръцете на Гуенивер, те размениха стреснати погледи.

— Направете знака на лявата й буза — им нареди Арда. — Тя служи на Нашата Господарка на Мрака.

Благодарение на провизиите, които бяха взели от Глиганите, Рикин и двамата му другари за първи път от много дни закусиха добре с гореща ечемичена каша и солена сланина. Ядоха бавно, наслаждавайки се на всяка хапка и още повече на временната си безопасност. Тъкмо свършваха, когато Рикин чу някой да води кон към колибата. Скочи на крака и излетя навън с изваден меч, да не би Глиганите да са изпратили шпионин, но видя Гуенивер, облечена в дрехите на брат си и повела едър боен кон. На утринното слънце лявата й страна изглеждаше като изгорена, толкова беше подпухнала и зачервена, а в средата на подутината се виждаше синият сърп на Луната. Тримата зяпаха мълчаливо, а тя им се усмихваше безстрастно.

— Милейди? — проговори най-сетне Рикин. — Значи оставате в храма, така ли?

— Не оставам. Събираме си багажа и тръгваме за Кермор още днес. Натоварете толкова провизии, колкото заловените коне могат да носят.

Тримата кимнаха в безпрекословно подчинение. Рикин не можеше да откъсне очи от лицето й. Макар никой и по никое време не би я нарекъл красива (лицето й беше прекалено широко, а брадичката — прекалено волева за това), Гуенивер беше привлекателна, висока и стройна, движеше се с изяществото на диво животно. От години оставаше безнадеждно влюбен в нея и всяка зима я гледаше от едната страна на братовата й зала, как тя седи от другата — недостъпна за него. Изпита мрачно задоволство, като видя, че е дала обет. Сега вече нямаше да я има друг мъж.

— Нещо не е наред ли? — попита го тя.

— Не, милейди. Ако ми е позволено да знам, само се чудя за татуировката. Защо е от лявата страна на лицето ти?

— Имаш пълното право да знаеш. Това показва, че съм заклел се в Луната Войн. — Тя се усмихна и сякаш се превърна в различна жена, студена, със строг и свиреп поглед. — А вие сте смятали, че такова нещо има само в песните на бардовете, нали така?

Рикин се стресна, сякаш го зашлеви. Дагуин се задави и хлъцна от изненада.

— Сега вече лейди Макла е глава на Вълчия клан — продължи. — Тя ме направи капитан на своята войска, докато се ожени и съпругът й доведе собствени войскари. Ако дотогава останем живи, ще трябва да изберете дали да се закълнете на новия й съпруг, или да ме последвате. Но сега отиваме в Кермор за летните сражения. Вълчият клан се е заклел да доведе войскари, а ние никога не нарушаваме думата си.

— Много добре, милейди — рече Рикин. — Може да не сме същински отряд, но посмее ли някой да рече нещо за нашия капитан, ще прережа гърлото на копелето.

Потеглиха, движейки се предпазливо, в случай че по пътищата все още се спотайват Глигани. Вървяха по страничните пътеки през планината, като Дагуин и Камлун се сменяха да яздят напред. Кермор беше на десет дни път с кон, но щяха много по-скоро да са в безопасност в дъновете на старите съюзници на Вълците на юг и на изток. В продължение на два дни заобикаляха владенията на Вълците, защото не смееха да яздят на собствената си земя, да не би Глиганите да патрулират из нея. На третия ден сутринта пресякоха реката Нер по малко използван брод и се насочиха повече на изток, отколкото на юг, към земите на Еленовия клан. Тази нощ лагеруваха в окрайнината на гора, която Елените и Вълците използваха заедно като ловен резерват. При вида на познатите дървета от очите на Гуенивер бликнаха сълзи, защото си спомни колко много братята й обичаха да ловуват сред тях.

Докато мъжете връзваха конете за колчета и изграждаха лагера, Гуенивер крачеше неспокойно наоколо. Започваше да изпитва тягостни съмнения. Едно бе да говори, че тръгва на война, а друго — да погледне мъничкия си отряд и да осъзнае, че животът на тези момчета зависи от това как ще ги ръководи. Под претекст, че ще потърси сухи дърва за огъня, тя навлезе в гората и се залута между дърветата, докато не намери малък поток, който течеше безшумно по скалата между обточени с папрат брегове. Около нея старите дъбове хвърляха сянка, която изглеждаше така, сякаш е била там от време оно.

— Богиньо — прошепна тя. — Верния път ли избрах?

Не зърна видение в проблясващата повърхност на потока. Изтегли меча си и се загледа в острието, по което пробягаха пламъци, докато лежеше върху олтара на Богинята. Сетне й се стори, че долавя присъствието на призраци около себе си — Авоик, Мароик, Беноик и най-накрая баща й Кадрик — тези високи мрачни мъже, чийто живот бе доминирал нейния. Но сборът от тяхната гордост се равняваше на нейната собствена.

— Не ще оставя да лежите неотмъстени.

Чу ги да въздъхват за горчивия си Уирд или може би това беше само вятърът сред дърветата, защото си отидоха също така безшумно и бързо, както се бяха събрали. Но тя схвана, че Богинята я е дарила със знамение, също както направи, когато благослови меча й.

— Мъст! Ще я въздадем в името на Богинята, но мъст ще има за всички нас.

Все още с оръжие в ръка, Гуенивер тръгна към своите хора, но зад нея изпука съчка и чу стъпки. Извъртя се назад и вдигна меча си.

— Излез! — отсече тя. — Кой смее да смущава покоя на жрица на Тъмната Страна?

Облечени в изпокъсани и мръсни дрехи, с брадясали лица и сплъстени коси, от храсталака излязоха двама мъже с голи мечове в ръце. Докато я оглеждаха с присвити очи, Гуенивер усети около себе си Богинята, едно осезаемо присъствие, от което настръхна. Огледа ги със студена усмивка, която се появи сякаш по собствена воля на лицето й.

— Така и не ми отговорихте — рече Гуенивер. — Кои сте и какво търсите тук?

Тъмнокос и строен, единият погледна към другия с едва доловима усмивка, но червенокосият поклати отрицателно глава и пристъпи напред.

— А има ли наблизо храм, милейди? — попита той. — Или пък сте отшелник в тази гора?

— Аз нося своя храм в дисагите на коня. Не сте срещали досега жрица от моя обряд и без съмнение няма да ви се случи.

— Тя наистина носи знака на лицето си — намеси се тъмнокосият мъж. — Но се обзалагам, че…

— Дръж си езика, Драуд — озъби се червенокосият. — В цялата тази работа има нещо дяволски странно. Вижте какво, милейди, наистина ли сте съвсем сама в тази проклета гора?

— А какво ти влиза в работата дали е така? Богинята вижда богохулството, колкото и далеч от очите на хората да става то.

Когато Драуд понечи да заговори, Гуенивер пристъпи напред, замахвайки с меча си с върха нагоре, сякаш да го предизвика на дуел. Улови погледа му и го задържа, принуди го да отмести очи, а през цялото това време долавяше присъствието на Богинята като тъмна сянка зад себе си и усмивката не напусна устните й. Драуд отстъпи рязко назад, с широко разтворени очи.

— Тя е смахната — прошепна той.

— Казах: дръж си езика! — сопна се червенокосият. — Има смахнати, а има и осенени от бога, копелдак грозен такъв! Милейди, извинявам се, че ви обезпокоихме. Ще ни дадете ли благословията на вашата Богиня?

— О, с готовност, но знаеш ли за какво ме молиш? — изведнъж се засмя, обзе я вледеняващо веселие, което не успя да потисне. — Елате с мен и ще видим за благословията.

Гуенивер се обърна на пета и закрачи през дърветата. Чуваше как я следват и как Драуд протестира шепнешком, но не се обърна, докато не стигна в лагера.

Когато видя мъжете след нея, Рикин извика и се втурна напред с меч в ръка.

— Няма нищо страшно — успокои го Гуенивер. — Може да съм намерила двамина нови.

За миг мъжете се гледаха зашеметени.

— Драуд! Абрин! — възкликна Рикин. — В името на боговете, какво ви се е случило? Къде са останалите от отряда ви?

Чак тогава Гуенивер забеляза едва различимите гербове върху окаляните им ризи — Елени.

— Мъртви са — отвърна Абрин с монотонен и хладен глас. — И лорд Мейр заедно с тях. Преди пет дни ни нападна дяволски голям кантрейски отряд. Дънът е опожарен и дяволите да ме вземат, ако зная какво е станало с жената на господаря, а и с децата.

— Опитвахме да се доберем до Вълците — намеси се Драуд. Замълча и се усмихна горчиво. — Доколкото разбирам, това едва ли е щяло да ни донесе нещо добро.

— Така е — обади се Гуенивер. — И нашият дън е опожарен. Ей, гладни ли сте? Имаме храна.

Абрин и Драуд нагъваха с вълчи апетит сухар и сирене, сякаш бяха на пиршество, и разказваха между хапките историята си. Около сто и петдесет от собствените войскари на самозвания крал нападнали Елените тъкмо когато напускали дъна на път за Кермор. Също като Авоик лорд Мейр заповядал на хората си да се пръснат, но конете на Абрин и Драуд били убити, докато се опитвали да се отскубнат. Войскарите на Кантрей не ги преследвали; те се насочили право към дъна и нахлули в него без предупреждение, преди да затворят портите.

— Поне така трябва да е станало — завърши Абрин. — Във всеки случай, когато стигнахме до него, беше завзет.

Гуенивер и хората й кимнаха тържествено.

— Така — каза най-сетне тя. — Предполагаме, че са планирали набега си заедно с онзи срещу нас. Проумявам какво са имали предвид краставите плъхове — да изолират земите на Вълците, та да бъде по-лесно на Глиганите да ги задържат.

— Трудно ще им е на свинете да вземат земите на Елените — заяви Абрин. — Лорд Мейр има двама братя, които служат на Краля.

— Без съмнение няма да рискуват да задържат земите на вашия клан — рече Гуенивер. — Прекалено на юг са. Но като са опожарили дъна и са убили вашия лорд, те са отстранили най-близкия ни съюзник. Сега ще се опитат да създадат опорен пункт във владенията на Вълците, а след това ще започнат да гризат земите на Елените.

— Вярно казвате — Абрин я изгледа с искрено възхищение. — Милейди наистина добре разбира военните въпроси.

— Та знаела ли съм друго в живота си освен война? Вижте, ние разполагаме с повече коне. Ако искате, присъединете се към нас, но ви предупреждавам, че Богинята, на която служа, е богиня на мрака и кръвта. Това имах предвид, като ви говорех за нейната благословия. Помислете добре, преди да приемете.

Те обмисляха въпроса, като през цялото време я зяпаха, а накрая Абрин заговори от името и на двамата:

— Какво ни остава, милейди? Та ние сме само двама мъже без чест, без господар, на когото да служим, или пък клан да ни приеме.

— Тогава, решено. Ще яздите под моя заповед и ви обещавам, че ще ви се удаде случай да си отмъстите.

Усмихнаха й се с искрена благодарност. По това време воин, преживял битка, в която е загинал неговият господар, бе опозорен човек, прогонван от всяко убежище и подиграван, където и да отиде.

Малкият отряд пътуваше на юг към Кермор и продължаваше да събира други бойци като Абрин и Драуд, някои от тях оцелели от отряда на Елените и други, които упорито мълчаха за миналото си, но всички достатъчно отчаяни, за да оставят настрана удивлението си при вида на жрицата, застанала начело на отряд. Най-накрая Гуенивер разполагаше с трийсет и седем души, само трима по-малко от онези, които Авоик бе дал дума да доведе. Не можеше да се начуди, че полагат клетва с такава готовност и я приемат за началник толкова лесно. В последния ден от пътя им сподели лагерния огън на Рикин, който й прислужваше като ординарец.

— Я ми кажи — попита го тя, — дали като стигнем в Кермор, момчетата ще изпълняват заповедите ми?

— Разбира се, милейди — изглеждаше изненадан, че го пита. — Вие сте онази, която ги взе от пътя и им даде правото отново да се почувстват мъже. Освен това сте и жрица.

— Това има ли значение за тях?

— Охо, и то как. Вижте какво, всички сме слушали разказите за бойците, дали обет на Луната, нали така? Но е по-голямо чудо да видиш една от тях. Трябва да знаете, че за повечето момчета това е поличба. То е също като деомер и вие сте осенена от деомер. Всички знаем, че положително ще ни донесе късмет.

— Късмет ли? О, не ще ви донесе късмет, а само благоволението на Луната откъм Тъмната й Страна. Наистина ли искаш това благоволение, Рикин? То е нещо сурово, мразовит повей от Отвъдните земи.

Рикин потръпна, сякаш усети полъха. Дълго време стоя загледан в лагерния огън.

— Сурово или не, не ми остава друго — проговори накрая той. — Ще ви следвам, а вие следвайте Богинята и ще видим какво ще донесе Тя на двама ни.

Кермор лежеше на устието на Белавер — водният път, естествен гръбнак на кралството. Там реката беше изрязала широко пристанище във варовиковите скали. Сега, след опустошението на Дън Девери, градът беше втори по големина в кралството с осемдесет хиляди жители, приютени зад каменните стени. Тръгвайки от дълга поредица кейове и пристани, той се простираше нагоре по реката с разпилени криви улици, подобно на вълничките, които предизвиква хвърлен в локва камък. Неговите гуербрети го пазеха, а търговията с Бардек го правеше богат. Крепост вътре в крепостта, Дън Кермор беше построен на ниско изкуствено възвишение насред града и недалеч от реката. Каменният брохов комплекс, каменните странични сгради и казарми, до една покрити с цепен камък, се издигаха зад двоен пръстен от стени; никъде нямаше и парченце дърво, което би могло да пламне от запалена стрела. Извън главната порта имаше защитни кули, самата тя бе обкована с желязо и се отваряше и затваряше с рудан.

Когато въведе войската си през нея, над калдъръмения двор отекнаха възгласи:

— Това са Вълците! В името на всички богове, идват Вълците!

От броха и казармите се изсипаха хора, за да гледат, а пажове в червено и сребристо, цветовете на Краля, изтичаха да ги посрещнат.

— Милорд — възкликна едно от момчетата. — Чухме, че сте убит!

— Убит беше брат ми — рече Гуенивер. — Върви кажи на Краля, че тук е лейди Гуенивер, за да изпълни клетвата на лорд Авоик.

Пажът зяпна с широко разтворени очи към татуираното й лице, после се втурна обратно в броха. Рикин подбутна коня си до нея и се ухили.

— Помислиха ви за призрак от Отвъдното, милейди. Да кажа ли на хората да слязат от конете?

— Точно така. Виж какво, от няколко дни действаш като капитан. Като че е време да им го съобщя официално.

— Милейди ми оказва голяма чест.

— Не е така и ти го знаеш. Никога не си бил смирен, Рико, та не се прави на такъв сега.

Той се засмя, поклони й се леко от седлото и обърна коня към войскарите.

Гуенивер стоеше до своя и оглеждаше нервно броха, чакайки пажа да се върне. Братята й бяха разказвали за великолепието на Кермор, но тя не бе идвала тук. Цели седем етажа висока, масивната кула се съединяваше с три по-ниски кулички, тъмносивият комплекс наподобяваше юмрук на великан, превърнат с магия в камък. Над него се развяваше червено-сребристо знаме, оповестявайки гордо, че сам Кралят е вътре. Огледа се и видя сред нарастващата тълпа всички благородни лордове да я гледат, без да смеят да заговорят, докато Кралят не отсъди по този странен въпрос. Тъкмо започна да ругае пажа, че толкова се бави, когато обкованите в желязо врати се отвориха и навън излезе самият Крал със свита от пажове и съветници.

Глин, гуербрет на Кермор, или Крал на цял Девери, както предпочиташе да го знаят, беше на около двайсет и шест години, висок и здраво сложен, с руса коса, избелена и загрубена с вар съгласно кралската мода; тя бе сресана назад и се стелеше като лъвска грива. Дълбоко поставените му сини очи имаха изражението на непрестанно преследван човек, защото приемаше отговорностите също така сериозно, както и правата си. Когато коленичи пред него, Гуенивер изпита искрено страхопочитание. Цял живот слушаше за този човек, а ето го сега да слага ръце на кръста си и да я разглежда с лека смаяна усмивка.

— Изправете се, лейди Гуенивер — заговори Глин. — Дано не звуча като грубиян, но не съм предполагал, че ще доживея деня, когато жена ще ми доведе войници.

Гуенивер направи реверанс, доколкото можеше да го стори обута в бриги.

— Ваше величество, Вълчият клан никога не е нарушавал своите обети, нито веднъж през тези дълги години на война.

— Това съвсем не го забравям. — Той се поколеба, за да подбере внимателно думите си. — Уведомен съм, че имате сестра. По-късно, когато си починете, вие без съмнение ще искате да разговаряте с мен за съдбата на Вълците.

— Ще поискам, Ваше величество, и ще съм поласкана, ако обърнете внимание на този въпрос.

— Разбира се. Ще останете ли под моя покрив като почетен гост за известно време, или трябва да се върнете веднага в своя храм?

Тук беше ключът и в сърцето си Гуенивер призова Богинята на помощ.

— Ваше величество — отвърна тя, — Пресвещената Луна ме избра да й служа като обрекъл се на Нея воин. Дошла съм да Ви моля за благоволение, а то е: да ми позволите да остана на мястото си начело на отряда, да тръгна с войската Ви и да се бия под ваше командване.

— Какво? — рече той, забравил своята ритуална учтивост. — Вижте, та вие сигурно се шегувате! Какво може да търси жена в сражения и битки?

— Онова, което търси всеки мъж, Ваше величество — чест, слава и възможност да убива враговете на Краля.

Глин се поколеба, загледан в татуировката, сякаш си спомняше старите разкази за онези, които са служили на Тъмната Страна на Богинята, сетне се обърна към отряда.

— Ей, момчета — подвикна им той. — Почитате ли дамата като ваш капитан?

До един войскарите извикаха, че я почитат. От задната редица Дагуин самонадеяно изкрещя, че Гуенивер била деомер.

— Тогава ще приема за знамение това, че в двора ми е дошъл обрекъл се на Богинята воин — заяви Глин. — Много добре, милейди. От мен получавате благоволението, за което молите.

Глин махна с ръка и слугите долетяха като скакалци. Коняри се затичаха да приберат конете; бойци от личния отряд на Краля се забързаха към Рикин да го отведат заедно с хората му в казармата; съветници се появиха край Гуенивер и се поклониха; двама от заместниците на шамбелана приближиха подтичвайки, за да я отведат в голямата зала. Като влезе в нея, се слиса. Беше достатъчно голяма да побере повече от сто маси за отрядите и имаше четири огромни огнища. Сред изящни гоблени по стените висяха знамена в червено и сребристо, а вместо със слама, подът беше покрит с цветни цепени плочи. Гуенивер стоеше и зяпаше като момиче от провинцията, каквото всъщност си беше, когато главният шамбелан на име лорд Оривейн побърза да я поздрави.

— Добре дошла, милейди — заговори той. — Позволете ми да ви настаня в скромния ни брох. Видите ли, тъй като сте благородничка по рождение, а и жрица, просто не зная какъв ранг ви дава това. Може би този на тиерин?

— О, добри ми господине, няма никакво значение, стига в стаята да има легло и огнище. Една жрица на Тъмната Луна не държи на ранга.

Искрено благодарен, Оривейн й целуна ръка, сетне я заведе в малка стая в една от страничните кули и изпрати пажове да донесат снаряжението й. Най-после отново останала насаме, тя закрачи неспокойно насам-натам, питайки се дали Кралят ще сметне, че си струва да се държат земите на Вълчия клан, след като Елените бяха понесли такава загуба. След няколко минути на вратата се почука и влезе един възможен съюзник в битката й за запазването на клана. Лорд Гуетмар беше върлинест млад мъж с хлътнали бузи и гъста рошава коса. По рождение беше чист благородник, но семейството му нямаше земя и се смяташе за леко дискредитирано сред големите кланове. Но роднините на Гуенивер винаги се отнасяха с него като с равен. Той сграбчи и двете й ръце в своите и силно ги стисна.

— Гуен, в името на всички богове, сърцето ми ликува, като те виждам жива. Когато дойде вестта за смъртта на Авоик, просто се поболях, питайки се дали със сестра ти не сте пострадали. Готов бях да тръгна веднага на север, но Негово величество не ми разреши.

— Без съмнение не е искал да загуби теб и хората ти заедно с нашите. Маки е на сигурно място в храма, а мама е при нея.

Ухилен, Гуетмар се разположи на един стол. Гуенивер седна на перваза на прозореца и замислено го огледа.

— Слушай, наистина ли ще тръгнеш с нас на война?

— Ще тръгна. Търся възможност да си отмъстя, дори ако трябва да умра.

— Разбирам те. Моля се на всички богове да ми позволят аз да съм онзи, който ще съсече убиеца на Авоик. Виж какво, ако доживеем до есента, ще се присъединя с хората си към отряда ти и ще застана на твоя страна в тази вражда.

— Благодаря ти. Надявах се, че ще кажеш нещо такова, защото си мисля за земите на Вълчия клан. Сега те са на Маки или поне ще бъдат, стига Кралят да приеме молбата ми да преминат по женска линия. Но аз съм по-възрастна, освен това жрица и тя ще направи дяволски добре да се омъжи за човек, когото аз й избера.

— Без съмнение ще й избереш свестен съпруг — внезапно натъжен, Гуетмар погледна настрани. — Тя напълно го заслужава.

— Слушай, глупчо такъв. Говоря за теб. Зная, че Маки винаги е била рязка с теб и се е държала като студенокръвно животинче, но сега ще е готова да се ожени и за Адовия властелин, само и само да се измъкне от храма. Аз нямам намерение да кажа на някой жаден за земя лорд къде се намира тя, докато не получиш възможност да й изпратиш предложение.

— Гуен! Та аз искрено обичам сестра ти, не просто земите й.

— Зная. Защо смяташ, че ти го предлагам?

Той отметна глава и се засмя така радостно, сякаш слънце бе пробило през буреносни облаци.

— Никога не съм мислил, че ще имам възможност да се оженя за нея — рече накрая той. — Да взема името на Вълците и враждата на Вълците ми се струва дяволски ниска цена за това.

Гуетмар я придружи до голямата зала. От едната страна на помещението имаше издигнат подиум, където се хранеха Кралят и благородниците. Глин не се виждаше, но там седяха много лордове, лениво отпиваха пиво и слушаха как бардът свири. Седнаха при лорд Меймик, по-възрастен мъж, който се познаваше добре с бащата на Гуенивер. Той поглади сивите си мустаци и я огледа тъжно, но слава Богу не каза и дума за избрания от нея път. След като Кралят бе дал одобрението си, никой не би посмял да го постави под въпрос.

Неизбежно разговорът се насочи към предстоящата лятна офанзива. Очакваше се тя да бъде вяла. След кървавите сражения през последните няколко години Кермор просто не разполагаше с достатъчно хора да обсади Дън Девери, нито пък Кантрей имаше достатъчно сили да нанесе истински удар срещу Кермор.

— Ако ме питате, предстоят ни множество малки схватки — обяви Меймик. — А може би един добър удар на север като отплата за Еленовия и Вълчия клан.

— Няколко бързи набега и едва ли нещо повече — съгласи се Гуетмар. — Но пък ще трябва да имаме предвид Елдид на западната граница.

— Точно така — лорд Меймик погледна към Гуенивер. — Стават все по-дръзки и по-дръзки, като правят дълбоки набези, за да обезкървят нас и Кантрей. Обзалагам се, че Елдид няма да хвърли основните си сили, докато и двете ни страни не се изтощят.

— Разбирам. Струва ми се, че е точно така.

В далечния край на подиума при малката врата, която водеше към кралското стълбище, настъпи раздвижване. Двама пажове коленичиха церемониално, докато трети разтвори широко вратата. Очаквайки да види Краля, Гуенивер се приготви да стане, но се появи друг мъж и се поспря да огледа събралата се компания. Рус и синеок, той много приличаше на Глин, но беше строен, докато Кралят беше здрав и набит. Дългите му ръце на сабльор стояха скръстени плътно на гърдите, докато оглеждаше лордовете с презрително присвити очи.

— Кой е този? — попита шепнешком Гуенивер. — Мислех, че братът на Краля е мъртъв.

— Мъртъв е същинският му брат — отвърна Гуетмар. — Този е Данин, едно от копелетата на стария гуербрет, единственото момче сред тях. Но Кралят е много благоразположен към него и го направи капитан на личната си гвардия. Ако го видиш как се бие, ще забравиш какъв се е родил. Върти меча като бог, а не като човек.

С пъхнати в колана на меча си палци Данин се приближи бавно до тях, кимна любезно, но хладно на Гуетмар, сетне огледа Гуенивер. На платките на ризата му имаше избродиран кораб, герба на Кермор, но върху ръкавите си носеше изображение на връхлитащ сокол.

— Значи — рече накрая той — вие сте жрицата, която се смята за воин, нали така?

— Аз съм. А предполагам, вие сте човекът, който мисли, че може да го оспори.

Данин седна до нея и се обърна, подпрян на масата. Когато заговори, гледаше към залата, а не към нея.

— Какво ви кара да смятате, че можете да въртите меч? — попита той.

— Питайте хората ми. Никога не се хваля сама.

— Вече говорих с Рикин. Той имаше нахалството да ми каже, че сте обезумявала.

— Така е. Или ще ме наречете лъжкиня?

— Не е моя работа да ви наричам каквато и да е. Кралят ми заповяда да ви взема заедно с отряда в неговата гвардия и правя онова, което той казва.

— Същото правя и аз.

— Отсега нататък ще правиш каквото аз кажа. Разбра ли ме, моме?

Гуенивер отметна китката си и плисна съдържанието на половиницата си в лицето му. Лордовете на масата ахнаха и запсуваха, тя изскочи от масата, вперила поглед в Данин, вдигнал невъзмутимо нагоре очи, без да обръща внимание на пивото, което се стичаше по лицето му.

— Ей ти, слушай — рече тя. — Наистина си кучи син, но аз съм дъщеря на Вълк. Щом искаш толкова да опиташ какво мога, ела отвън.

— Чуйте я само. Докачливо моме, така ли?

Тя го зашлеви през лицето с такава сила, че той залитна.

— Никой мъж не може да си позволи да ме нарече „моме“.

Голямата зала застина в гробовно мълчание и всички вътре, от паж до благороден лорд, се обърнаха да гледат.

— Забравяте с кого говорите — продължи тя. — Или пък сте сляп и не виждате татуировката на лицето ми?

Данин вдиша бавно ръка към бузата си и потърка там, където го зашлевиха, но очите му не се отделяха от нейните. Бяха студени, дълбоки и плашещи със силата си.

— Ще приеме ли дамата моите извинения?

Когато коленичи пред нея, цялата зала ахна и това прозвуча като морски вълни.

— Наистина страшно съжалявам, че ви обидих, Ваша святост. Наистина трябва да съм полудял. Който посмее повече да ви нарече „моме“, ще отговаря пред меча ми.

— Благодаря. Простен сте.

С лека усмивка Данин се изправи и избърса с ръкав мокрото си от пивото лице, но все така я гледаше. За един много кратък миг съжали, че е дала клетва за непорочност. Плавният начин, по който се движеше, непринудената му стойка, самата му самонадеяност й се стори красива, здрава и чиста като острието на меч на слънце. Сетне си спомни тъмните очи на Богинята и съжалението отмина.

— Кажете ми нещо — рече той. — Яздите ли начело на отряда си?

— Да, яздя. Готова съм по-скоро да умра, отколкото да се каже, че ръководя хората си отзад.

— Друго не съм и очаквал.

Данин се поклони, сетне тръгна бавно и високомерно покрай лордовете към вратата. Когато тя се затвори зад него, залата зажужа от тих шепот.

— О, богове! — Гуетмар избърса потта от челото си. — Наистина реших, че е настъпил последният ти час. Ти си единственият човек в кралството, който се е изпречил на пътя му и пет минути по-късно е все още жив.

— О, глупости — рече Гуенивер. — Без съмнение има достатъчно разум, за да посегне на обрекла се на Луната жрица.

— Ба — изсумтя Меймик. — Данин първо убива, а после мисли.

Минути по-късно при Гуенивер дойде паж да й съобщи, че Кралят желае да разговаря насаме с нея. Съзнавайки огромната чест, която й се оказва, тя го последва на втория етаж на главния брох, където Глин разполагаше с поредица от стаи, мебелирани със столове и маси с дърворезба, с накачени по стените гоблени и подове, постлани с великолепни бардекски килими. Кралят стоеше край огнище от светъл пясъчник, на който бяха изсечени кораби и плетеници. Коленичи пред него, но той й нареди да стане.

— Мислех за всички ваши роднини, загинали служейки ми — рече Глин. — Тази история с Вълците много ми тежи, Ваша святост. Желаете ли да ме помолите земите и името да се предадат по низходяща женска линия?

— Да, Ваше величество. След като вече съм дала своя обет, не мога да притежавам нищо извън онова, което се побира в голям чувал, но сестра ми скоро ще се сгоди за мъж, който е готов да приеме и враждата заедно с името ни.

— Разбирам. За да бъда честен, трябва да ви кажа, че въпреки желанието ми няма да съм в състояние да предприема нещо по въпроса със земите ви, но съм напълно готов да позволя името да мине на синовете на сестра ви. Много ми се ще да отстраня Глиганите от вашите владения, но зависи от това как ще се развие лятната кампания.

— Негово величество е безкрайно почтен и великодушен. Разбирам, че бедата на моя клан е само една от многото му грижи.

— За съжаление говорите самата истина, Ваша святост. Иска ми се да не беше така.

На излизане от Краля Гуенивер срещна Данин, който без каквато и да е церемониалност и без някой да е съобщил за идването му, отвори онази съвършено забранена врата. Като я видя, по лицето му пробяга само сянка от усмивка.

— Ваша святост — рече той. — Сърцето ми кърви за гибелта на вашите близки. Ще направя каквото мога, за да отмъстя за тях.

— Лорд Данин е много любезен и има моята благодарност.

Изведнъж тя потрепери от студ и усети лепкавата ръка на опасността върху гърба си. Беше очевидно, че Богинята й изпраща предупреждение.

На другата сутрин, докато се разхождаше из външния двор с Рикин, Гуенивер видя как опърпан старец въвежда две товарни мулета през портите. Беше облечен в мръсни кафяви бриги и многократно кърпена риза с гербовете на Глин по нея, но ходеше изправен и енергично като млад принц. Няколко пажове изтичаха да му помогнат с мулетата и тя забеляза, че се отнасят с почит към стареца.

— Кой е този, Рико?

— Старият Невин, милейди, и това е истинското му име. Казва, че в пристъп на гняв татко му го нарекъл „никой“ — в думите на Рикин пролича някакво странно страхопочитание пред стареца. — Той е билкар. Събира билки и ги носи на хирурзите, а освен това отглежда някои билки тук, в дъна.

Пажовете отвеждаха мулетата. Един от помощниците на шамбелана, който минаваше оттам, спря да се поклони на билкаря.

— Е, да, разбира се — рече Гуенивер. — Очевидно е полезно да имаш наоколо служител като нашия Невин, но защо хората се отнасят с него като с лорд?

— Ами — Рикин изглеждаше странно смутен — у стареца има нещо, което те кара да го уважаваш.

— Така ли? Казвай какво има! Виждам, че криеш нещо.

— Добре, милейди, всички казват, че владеел деомера и аз съм почти готов да го повярвам.

— Я стига глупости!

— Не са глупости, милейди. Знае се, че Кралят слиза в градината на стария Невин и двамата разговарят с часове.

— И това го прави майстор на деомера, така ли? Без съмнение Кралят изпитва от време на време нужда да остави настрана държавните дела, а старецът го забавлява или нещо такова.

— Щом така смята милейди — съгласи се той. Но си личеше, че не вярва и дума на онова, което тя каза.

В този момент самият Невин дойде при тях и поздрави дружески Рикин, който начаса му се поклони. Когато старецът погледна към Гуенивер, очите му станаха студени като северен вятър и сякаш проникнаха до самата й душа. Внезапно изпита увереност, че го познава, че по някакъв странен начин е очаквала да го намери, че целият й живот я е водил насам при този опърпан билкар. Сетне това чувство избледня и той приятно й се усмихна.

— Добро утро, милейди — проговори Невин. — Славата ви се е разнесла из целия дън.

— Наистина ли? — Гуенивер все още не се бе окопитила. — Е, това би трябвало да радва душата ми.

— Да, обреклите се на Луната воини са нещо рядко, но наистина нашите времена са достатъчно мрачни, та да има място за Онази с Прободеното от Меч Сърце.

Гуенивер направо зяпна. Откъде един мъж може да знае това тайно име? Невин тържествено й се поклони.

— Ще ме извините, Ваша святост. Трябва да се погрижа пажовете да разтоварят внимателно билките. Без съмнение ще се срещнем пак.

Той бавно се отдалечи, а Гуенивер гледа дълго след него. Накрая се обърна към Рикин:

— Е, така да бъде, капитане — отсече тя. — Той наистина владее деомера.

В същото време Кралят се съвещаваше в тясната заседателна зала, в която нямаше нищо освен дълга маса и пергаментова карта на Девери, окачена на каменната стена. Глин седеше в единия край на помещението на стол с висока облегалка, покрит с церемониалното карирано наметало. От дясната му страна беше Данин, а съветниците в черните си одежди бяха накацали на високи столове край масата като врани около разсипано зърно. Тази сутрин Кралят беше поканил да присъства Амайн, Върховен жрец на Бел в Кермор. Докато съветниците ставаха един по един да дават тържествено съвети по военните въпроси, Данин гледаше през прозореца и си мислеше за други неща, защото истинското решение щеше да бъде обмислено и взето по-късно от Краля и бойните му васали. Към края на срещата обаче разговорът засегна въпрос, който привлече вниманието му. Садар, старец с бакенбарди и трепереща брадичка, стана и се поклони на Краля.

— Най-смирено се извинявам, че ви питам, Ваше величество — започна той. — Но се чудя защо взехте в отряда си лейди Гуенивер.

— След всичко онова, което нейният клан е направил за мен, нямаше как да пренебрегна молбата й — отвърна Глин. — Убеден съм, че нашият Данин ще направи така, че да не я сполети беда, и тя скоро ще се умори да воюва.

— Ами, ние си мислехме — старецът замълча и погледна към останалите съветници за подкрепа, — че, как да го кажа, много по-лесно могат да й бъдат спестени тези изпитания, като просто я принудите да се върне в храма, а по-късно да съобщите на хората й.

Данин измъкна украсения си със скъпоценни камъни кинжал и го хвърли, така че той попадна точно пред Садар. Сепнат, съветникът отскочи назад, а кинжалът се заби в дървото и затрепери.

— Искам да знам нещо — отбеляза Данин. — Как може страхливец като теб да оценява боец като нея?

Кралят се засмя, всички съветници също се засмяха насила, дори Садар.

— Данин има високо мнение за нейния дух, добри ми съветници — рече Глин. — А по такива въпроси вярвам на неговата преценка.

— Никога не бих поставил под въпрос мнението на лорд Данин по военни въпроси, Ваше величество. Просто мислех доколко е благопристойно.

— Това си го заври отзад — сопна се Данин.

— Дръж си езика! — намеси се остро Кралят. — Добри ми съветнико, уверявам те, че ценя твоята мъдрост далеч повече от моя безочлив брат, но вече съм дал клетва на честта. Освен това съм поканил Негова святост на съвета ни, за да обясни как стои въпросът.

Всички се обърнаха към жреца, който се надигна и кимна към присъстващите. Като всички васали, жрецът на Бел беше с гладко обръсната глава, около врата си носеше вита златна верига и беше облечен в проста ленена туника, прихваната в кръста с парче обикновено въже. От пояса му висеше малък златен полумесец.

— Кралят пожела да узнае какъв е статутът на култа, който следва лейди Гуенивер — заговори с тих, загадъчен тон Амайн. — Той е напълно законен и води произхода си от времето на Зората, когато, според хрониките, под жестокия натиск на обстоятелствата жените били принудени да стават воини. Обожаването на Луната от Тъмната й Страна не бива в никакъв случай да се смесва с обредите както на Епона, така и на Аранрода. — При споменаването на второто име той поспря и преплете показалец и среден пръст в знак, който предпазва от зла магия. Мнозина от съветниците направиха същото. — Искрено казано, бях изненадан, че войнският култ е все още жив, но доколкото разбирам, в храмовете светите дами са запазили преданията.

Когато Амайн седна отново, мъжете се спогледаха неспокойно.

— Както виждаш, добри ми Садар — рече Глин, — не мога да пренебрегна волята на Светата Богиня.

— Разбира се, Ваше величество, че не може и дано Тя ми прости, че въобще съм се усъмнил в предопределението на дамата.

Съвещанието свърши и всички се разотидоха, като си кимаха помирително и се покланяха един на друг. Глин излезе с широка крачка от помещението, а Данин се забави, колкото да си вземе кинжала от масата. Садар проследи с отровен поглед как го прибира. Данин последва Краля в частните му покои. Един паж им донесе по половиница пиво. Данин зае предложения от брат му стол, въпреки че с удоволствие би седнал като куче в краката му.

— Слушай какво, Дано, тази пасмина от хвалипръцковци ми досажда не по-малко, отколкото на теб, но трябва да разчитам на тяхната вярност. Инак кой ще управлява това скапано, така наречено кралство, когато тръгнем на бран?

— Вярно казвате, Ваше величество, и Ви поднасям извиненията си.

Глин въздъхна и отпи от пивото, загледан в празното огнище. Напоследък изпадаше в такива мрачни настроения и това дълбоко тревожеше брат му.

— Какво мори сърцето на Негово величество? — попита Данин.

— Смъртта на Авоик, а и смъртта на братята му. О, дяволите да го вземат, понякога като си мисля за всичката тази гибел, която донесе на кралството моята претенция към трона, се питам дали мога да бъда крал.

— Какво? Та само един истински крал би могъл да има такива съмнения. Обзалагам се, че Кантрей не дава и свинска пръдня за това кой умира в негово име.

— Ти вярваш в мен, Дано, нали?

— О, по дяволите, ще дам живота си за теб.

— Знаеш ли — Глин вдигна поглед и очите му се замъглиха с нещо, което подозрително напомняше сълзи, — има моменти, когато бих полудял без теб.

Данин беше прекалено стреснат, за да каже нещо. Глин отметна глава и се изправи.

— Остави ме — отсече той. — Искам да съм сам.

Данин побърза да изпълни пряката заповед, колкото и да му се искаше да остане. С натежало сърце отиде да се разходи из двора. Оставаше му несигурната надежда, щом тръгнат на бран, мрачните настроения на Глин да се разсеят. Най-вероятно това лято нямаше да има големи сражения. Набезите, доколкото предстояха, сигурно щеше да води той. Кралят щеше да остане в дъна и да изпада в мрачните си настроения, тъй като беше прекалено ценен, за да се поеме рискът от раняване в някакво незначително сражение.

Накрая безцелният му ход го доведе в района на казармата. Там, пред своята конюшня, войскари на Вълците тимаряха конете си. Покачена върху теглича на една каруца, лейди Гуенивер ги гледаше. Въпреки остриганата коса и мъжките дрехи Данин можеше да мисли за нея само като за жена, при това привлекателна. Големите й сияещи очи светеха като маяци и го привличаха. Начинът, по който се движеше, също го привличаше — всеки жест беше категоричен, но и плавен, сякаш извличаше енергия от скрит източник. Когато го зърна, тя се смъкна от теглича и тръгна насреща му.

— Лорд Данин, хората ми имат нужда от одеяла и дрехи.

— Тогава ще ги получат днес. Вече сте част от домакинството на Краля, затова помнете, че онова, от което имате нужда, влиза във вашата издръжка.

— В такъв случай ви благодаря. Негово величество е наистина безкрайно великодушен.

— Така е. Аз имам основание повече от мнозина други да хваля великодушието му. Колко са незаконните синове, получили титла и място в двора?

Тя трепна, а той се усмихна. Обичаше да вади на показ деликатната тема за раждането си и да я навира в лицата на благородниците, преди те да успеят да я използват срещу него. За момент се поколеба, спомняйки си лекцията на Амайн за нейния култ, но нещо сякаш го накара да заговори:

— Тази луна на бузата ви, тя наистина ли е белег за обет?

— А какво друго би могла да е?

— Ами, мислех си, че може да е хитрост, начин да пътувате в безопасност и не бих ви упрекнал за това. Жена на път с боен отряд е най-добре да има покровителството на Богинята — или да накара мъжете да смятат, че го има.

— Прав сте, но сега този сърп обгръща целия ми живот. Дала съм обет на Нея и й оставам вярна.

Тихият и студен тон сам по себе си носеше послание.

— Разбирам — побърза да каже той. — Е, далеч съм от мисълта да се съмнявам в това как една жрица получава своите видения. Исках да ви попитам нещо друго. Има ли сестра ви кандидат, когото предпочитате за нея? Ще поговоря с Краля за него.

— Така ли? Та вие ми предлагате огромна услуга.

— Какво? Какво искате да кажете?

— О, милорд, нима не разбирате, че в очите на двора вие притежавате страхотно богатство? Вие разполагате с повече влияние върху Краля от който и да е друг. Ако не го цените, то може да се превърне в проклятие.

Данин само се усмихна, озадачен от настойчивия й тон. Не спираше да се учудва как жените винаги се хващат за несъществени подробности.

— Във всеки случай — продължи тя — кандидатът е лорд Гуетмар от Елшовия клан.

— Сражавал съм се редом с него и той е свестен човек. Ще го спомена на Краля.

— Благодаря.

С лек реверанс Гуенивер се отдалечи, като го остави в мрачен хирейд заради жена, която никога нямаше да притежава.

Лорд Данин изпълни обещанието си да говори с Краля много по-скоро, отколкото Гуенивер очакваше. Същия следобед съветникът Садар дойде в стаята й с важна вест. От уважение към възрастта му тя го настани на стол до огнището и му наля малко медовина, сетне зае стола срещу него.

— Благодаря ви, Ваша святост — заговори той с тънкия си, изсушен гласец. — Исках лично да ви съобщя как се радва сърцето ми, че Вълчият клан ще продължи да съществува.

— И ви благодаря за това, добри ми господине.

Той се усмихна и отпи изящно глътчица медовина.

— Сам Кралят ме помоли да дойда да говоря с вас — продължи той, подчертавайки думите „сам Кралят“. — Той е взел важното решение лорд Гуетмар да се откаже от верността си към Елшовия клан и да се ожени за сестра ви.

— Чудесно! — Гуенивер вдигна чашката си за наздравица. — Сега остава само да измъкнем Макла от храма.

— О, имам новини и по този въпрос. Кралят иска да я доведете скоро. Ще заеме на вас и Гуетмар двеста души от личната си гвардия, които да подсилят вашите отряди.

— Пъклото да го вземе! Негово величество е безкрайно великодушен.

— Така е наистина. Лорд Данин ще ви предвожда.

Садар замълча, сякаш очакваше тя да реагира веднага. Гуенивер наклони глава настрана и се загледа в него.

— Е добре — рече накрая съветникът. — А какво мисли Нейна святост за лорд Данин, ако мога да попитам?

— Хората казват, че бил несравним в битка, добри ми господине, и наистина само това има значение за мен.

— Така ли?

Нещо в усмивката на стареца я накара да си спомни странното предупреждение на Богинята, но не каза нищо.

— Е — поде Садар, — не е моя работа да поставям под съмнение светите обети, милейди, но позволете едно малко предупреждение; то идва от човек, чийто дълъг живот го прави откровен понякога. Лорд Данин е крайно поривист човек. На ваше място бих го държал под око — поспря, за да довърши медовината в чашката си. — О, как се радвам да ви видя тук, Ваша святост. Без съмнение вашата Богиня ви е изпратила в знак на благосклонност към нашия крал.

— Да се надяваме, че не е така. Нейната благосклонност е тъмна и хладна като окървавено острие.

Усмивката на Садар замръзна на устните му. След миг той стана, поклони се любезно и побърза да се сбогува.

Известно време Гуенивер премисля странно безпокоящите я думи на съветника. Би се обърнала към Богинята за съвет, но работата беше там, че не знаеше как да го направи. Онова, което й беше известно за обредите на Тъмната Страна, беше съвсем малко, защото и малко имаше запазено. Жриците в храма знаеха няколко песни и ритуали, които трябваше да се изпълняват при залеза на луната; тук-таме се помнеха откъслечно някои молитви в сражение от времето на Зората. И нищо повече. Без храм с огледало и олтар Гуенивер просто не можеше да измисли как да се обърне към Богинята. В дисагите си имаше препоръчително писмо от Арда до Върховната жрица в керморския храм, но се въздържаше да отиде при тази опитна в градските дела и свързана с двора дама с необичайните си въпроси за Тъмната Страна на Луната.

Огледалото обаче даваше ключ към решението. По-късно Гуенивер слезе в града, но вместо в храма, отиде на пазара и си купи посребрено бронзово огледало, достатъчно малко да се побере в дисагите й. След вечеря се затвори в стаята, където единствената светлина идваше от свещ, подпря огледалото на една ракла и коленичи пред него. Сребристо и разкривено, лицето й се взираше в нея.

— Господарке — прошепна тя. — Господарке на Мрака.

Представи си видението в храма, но то не беше нищо повече от мъртъв спомен. През последните седмици толкова често се бе връщала към него, че образът беше ясно закован в съзнанието й като картина, която можеше да изучава от най-различни ъгли, да гледа меча си върху олтара, сетне огледалото или Арда, застанала близо до нея. Имаше някакъв начин да я види в това огледало, мислеше си тя, и може би образът й щеше да оживее. Опита се да го създаде в огледалото, но то си оставаше празно. Изведнъж се почувства глупаво. Без съмнение искаше невъзможното, но някакъв упорит инстинкт я подтикваше в опитите да принуди образа на Богинята да премине върху бляскавото сребро.

Беше вече много късно, прозяваше се и трудно се съсредоточаваше. И тогава, съвсем неочаквано, откри начина в съзнанието си. Получи се както при детето, което иска да подкара колело с пръчка и му се струва, че колкото и упорито да се старае, колелото винаги ще пада, а сетне изведнъж, без съзнателно усилие, то започва да се търкаля и детето вече никога няма да се проваля в опитите си. Първо видя в огледалото да премигват смътни очертания. После, някак внезапно, в него изплува Богинята, остана само за миг, но Я имаше там.

— Да бъде славно името на моята Господарка!

Гуенивер престана да чувства умора. Половината нощ стоя пред огледалото, коленете и гърбът й се схванаха и я заболяха, докато накрая започна да вижда Богинята така ясно, сякаш ликът й беше нарисуван върху огледалото. Най-после образът се раздвижи и тъмните очи на нощта погледнаха още веднъж към нея. Богинята се усмихна, благославяйки едничката си поклонничка в цялото обширно Деверийско кралство. Гуенивер се разплака, но се разплака от чиста, свята радост.

Данин беше убеден, че планът ще проработи добре, тъй като беше прост. Докато той придружаваше Гуенивер и нейните хора до Храма на Луната, двамата братя на лорд Мейр от Елените щяха да поведат наказателния набег в заетата от Кантрей територия и, стига да е възможно, да нанесат удар върху собствените владения на Глиганите.

— Това ще погълне вниманието им и те няма да се грижат за земите на Вълците — забеляза Глин.

— Така ще е, Ваше величество. Трябва да нападат само докато накарат лъжекраля да върне жената на лорд Мейр. Тогава ние ще сме отдавна на път обратно към Кермор.

— Добър план, отвсякъде погледнато — Глин се замисли за момент. — Ясно е, че истинската битка за владенията на Вълците няма да се води до есента, когато Глиганите ще имат възможност да подемат отново кръвната си вражда.

След като Кралят го освободи, Данин отиде в женските покои да нагледа сина си. Преди години Глин му намери жена от благороден клан, който в замяна на кралската благосклонност пренебрегна неговото незаконно раждане. Герейна умря от родилна треска, но бебето се роди здраво. Сега Кобрин беше на четири годинки и вече бърбореше за оръжия и битки. Този следобед Данин го взе от кралските детски покои и го заведе на двора да види конете. Тъй като бойните отряди се връщаха след учения по пътищата, дворът беше пълен с войскари и коне. Данин взе момчето и го метна на рамото си като чувал със зърно. Беше красиво дете, със светла като лен коса, с тъмносини очи като тези на баща му. Кобрин преметна ръчички около врата на баща си и го притисна към себе си.

— Обичам те, тате.

За миг Данин остана прекалено изненадан, за да отговори, защото самият той беше израснал с нарастваща омраза към баща си.

— Така ли? — рече най-сетне той. — Е, благодаря ти.

Докато се разхождаха из двора, а Кобрин бърбореше за всеки кон, който виждаше, Данин зърна до главната порта Гуенивер да разговаря с група лордове. Когато ги приближиха, Кобрин се изви в ръцете му и я посочи.

— Тате, това е жена.

Всички се разсмяха, а момчето се засрами и зарови лице в рамото на Данин. Гуенивер се приближи да го огледа по-добре.

— Какво красиво дете! — възкликна тя. — Не е ваше, нали?

— Мое е. Някога бях женен.

— Виж ти изненада. Смятах, че не сте от мъжете, които се женят.

— Много погрешно мнение имате за мен, милейди.

Гуенивер настръхна като подплашена кошута. Той я гледаше и моментът се проточи в неудобно мълчание. Данин се проклинаше за упоритото си влечение към тази недостъпна за него жена. Накрая Кобрин се обади с тънкия си гласец и го спаси:

— Знаеш ли? Кралят ми е чичо.

— Така излиза — с облекчение Гуенивер насочи вниманието си към детето. — Харесва ли ти?

— Да. Той е великолепен.

— По-великолепен, отколкото моето пале осъзнава на тази възраст — рече Данин. — Негово величество прие официално момчето ми в наследствената линия веднага след собствените си синове. Много рядко отрокът на копеле става принц.

— В името на черния задник на Адовия Властелин! Е, синко, съвсем си прав. Наистина е великолепен.

По време на вечерята Данин установи, че следи почти хипнотизиран Гуенивер, макар и самата мисъл за това да представляваше богохулство. Една стара поговорка обобщаваше бедата му: най-доброто, което може да направи мъж, обикнал обрекло се на Луната момиче, е да се отдели на много мили разстояние от своето безнадеждно изкушение. Златната й коса блестеше на светлината на свещите, тя държеше сребърната чашка с тънките си пръсти, така хубави и нежни, че трудно можеше да си представи как може да въртят меч. От онова, което му каза Рикин, излизаше, че е убивала само поради късмет, а късметът има свойството да напуска човека в сражение.

След като свърши вечерята, Данин стана, отиде до масата й и клекна, като по този начин я принуди да се наведе и да разговаря само с него.

— Исках да ви питам нещо — рече той. — Имате ли доспехи?

— Нямам. Та аз никога не съм носила доспехи.

— Какво? О, богове, тогава сигурно нямате представа колко тежат.

— Несъмнено ще свикна с тях. Моята Богиня ще ме пази, докато Тя иска да съм жива, а сетне, когато пожелае да умра, ще позволи да ме убият. А дойде ли това време, няма да е от значение дали съм облечена и в най-добрите доспехи в кралството.

— Това си е така, когато Уирдът на човека го споходи, но добрите доспехи отклоняват много дребни беди.

Тя се засмя, очите им се срещнаха и тогава той почувства, че се разбират един друг опасно добре. Бързо се изправи.

— Ако зависи от мен, това лято няма да умирате, Ваша святост. Сигурно ще ви е неприятно да изпълнявате заповедите на едно копеле, но вземем ли веднъж сестра ви, ще се упражнявате с мен като тринайсетгодишен войскар, новак в бойния отряд. Повечето от тях оживяват и порастват, нали така? Те правят каквото им кажа; вие също ще го правите.

Очите й пламнаха от ярост, тя се опита да стане, но той се измъкна.

— Лека нощ, милейди, и дано сънищата ви са святи.

Побърза да се отдалечи, преди да го е предизвикала на бой. В очите й видя, че точно това ще стане.

Невин не беше съвсем сигурен по кое време у Краля се е зародило подозрение, че опърпаният му стар служител владее деомера. Когато преди около шест години предложи услугите си в Дън Кермор, го срещна само един от заместниците на шамбелана и му дадоха стая в колиба за слуги. През годините беше виждал Глин само отдалеч, обикновено по време на някое церемониално шествие. Изнасяше му тази безличност; присъстваше там само за да проследява събитията, не да се меси в политиката. Беше избрал двора на Глин само защото не можеше да понася Слумар Кантрей — потаен, коварен и подозрителен до степен на параноя.

Но тъй като Глин проявяваше благосклонност към онези, които му служат, някъде през втората година бе разбрал за човека, предложил такава ценна услуга. Той покани Невин на официална аудиенция в голямата зала, за да му благодари, че отглежда лековити билки, така необходими по време на война. Разбира се, аудиенцията бе кратка и освен Невин присъстваха няколко други служители. По някакъв начин обаче бе привлякъл вниманието на Краля, защото не след дълго Глин посети билковата градина зад конюшните и отново разговаря с него. Това се превърна в нещо като навик; винаги, когато имаше свободно време, Кралят идваше и задаваше въпроси за една или друга билка, за кръговрата на годишните времена и отглеждането на растения. По този начин сигурно се освобождаваше от товара, който носеше, и от интригите около себе си.

На третата година Невин получи самостоятелна приятна стая в една от страничните кули с единственото обяснение, че имал право да се радва на малко уединение. Скоро след това дойде мястото в голямата зала на маса заедно с други придворни. И посещенията на Краля станаха по-продължителни, особено през зимата, когато имаше повече свободно време и понякога владетелят искаше от служителя си откровено мнение за онова, което ставаше в двора. Невин отговаряше предпазливо, но Кралят беше доволен и от време на време правеше дребни намеци — знаел, че Невин е нещо повече от мърлявия старец, за какъвто се представяше.

Сега Кралят очевидно бе решил, че е дошло времето да бъде откровен. Сутринта, когато Елените вече бяха повели малка войска за набега си срещу Глиганите, а Невин плевеше леха със зарасличе, дойде паж да съобщи, че Кралят искал да се види с него в залата на съвета. Невин изми набързо ръцете си в кожена кофа с вода и последва момчето в броха. Глин беше сам в тясното помещение, приседнал небрежно в края на масата, загледан в пергаментовата карта, върху която падаше слънчева светлина от прозореца. Изрязана от цяла телешка кожа, картата беше износена, а написаното избледняло на места. Тук-таме имаше черти, изтеглени с червено мастило, сетне изстъргани отново, но старите граници и бойни линии прозираха подобно кървящ палимпсест^[2]. При вида й на Невин му докривя — та нали за неговото кралство се сражаваха други хора. От всички в Девери той имаше най-голямо право на уивърнския трон. Разбира се, ако успее да убеди някого, че след всички тези години принц Галрион е все още жив.

— Повиках те да те питам нещо — започна направо Глин. — Ти си единственият човек, за когото съм убеден, че ще си държи езика зад зъбите. Дори жреците бърборят помежду си като стари жени.

— Старите жени знаят повече да мълчат, Ваше величество.

— Работата е там, че за да получа отговор, са нужни жречески познания — тук Глин замълча. — Надявах се, че майстор на деомера ще е в състояние да ме посъветва.

— А смята ли Негово величество, че притежавам такива знания?

— Смята. А греши ли Негово величество?

— Не греши.

Глин се усмихна доволно, но кратко.

— Тогава отговори ми — продължи той. — Ако някой мъж или жена е дал обет в храм, има ли начин този обет да бъде върнат, без да се оскърбят боговете?

— Само при редки обстоятелства. Да предположим, че със съдействието на покварен жрец някой човек е дал погрешен обет, то тогава онзи, който стои над жреца, може да не приеме обета. Може би има начин човек, дал обет, да се откаже от него, като посвети остатъка от живота си в служба на божеството, но това ще е много деликатна работа.

— В нашия случай едва ли става дума за това?

— Охо! Доколкото разбирам, Негово величество е забелязал как брат му копнее по забраненото.

— Как да не забележи? Трябва ли ти деомер, за да видиш кон в стая, добри ми вълшебнико?

— Така си е. Само се надявам, че никой друг не го е видял, Ваше величество. Прекалено много са хората, които завиждат на Данин.

Глин въздъхна и кимна в знак на съгласие.

— Ако един старец може да предложи съвет на Негово величество — продължи Невин, — Кралят ще направи най-добре да поговори с брат си за това. Ще бъде ужасно и скверно, ако Данин изкуши Гуенивер да наруши обета си.

Глин въздъхна отново и погледна към картата.

— Ще трябва да уредя Данин отново да се ожени — рече той. — Мислех да му дам лейди Макла и земите на Вълците, но не ми се ще да е далеч от двора ми по цяла зима. Може би моят егоизъм е бил за добро. Без съмнение Гуенивер ще посещава често сестра си.

— Без съмнение, Ваше величество. Мога ли да си позволя волността да ви попитам, защо цените толкова високо лорд Данин? Искам да знаете, че според мен той е достоен за вашето благоволение, но рядко някой вижда така качествата на бащините си копелета. Повечето предпочитат въобще да не ги забелязват.

— Така е. Ще ти кажа. Тъй като баща ми е предявил претенции към трона от мое име още като съм бил бебе, ме възпитаваха за крал. За едно момче това звучи великолепно — ще взема Свещения град след славни битки, ще бъда владетел на всичко, до което ми стига погледът, ще спася кралството от война. Но веднъж, когато бях навън, на двора видях конярчетата да измъчват друго момче. По онова време то беше само на около шест годинки, а аз — на осем. Те му се подиграваха, че е копеле, а когато се опита да удари едно от тях, се нахвърлиха върху му и започнаха да го налагат. Затова изтичах и им наредих да престанат. Почувствах се страшно великодушен, дори съвсем като крал, защото съм защитил бедното малко същество — той се усмихна с прекалена самоирония. — И така вдигнах момчето, избърсах му кървящия нос и в името на всички богове на небето, все едно, че се видях в огледало. Разбира се от само себе си, че никой не бе казал на младия крал, как баща му си е падал по кухненски прислужнички. Е добре, открих това онази сутрин. И така влязох с гръм и трясък в стаята на Татко като крал, какъвто се чувствах, и поисках да разбера какво според него смята, че прави. Жалко, че не би могъл да видиш изражението на лицето му.

Невин си позволи да се засмее.

— Във всеки случай — продължи Глин — настоях Данин да дойде да живее с мен, защото беше мой брат, независимо какво мисли по въпроса баща ми. Мъничко по мъничко момчето ми разправи какво е преживяло, подигравано и презирано като хлапе, което мие чиниите в кухнята и е принудено да изпитва благодарност, че му дават да яде огризките. Тогава, добри ми вълшебнико, започнах по своя детски начин да си мисля какво означава това да си владетел. И дадох тържествена клетва пред Великия Бел, че няма никога да поставя волята си над всичко останало и да я следвам така, както е правил баща ми. Само това ми стига, за да уважавам Данин. Той ми подари нещо, което струва повече от сто коня. Но извън всичко той е единственият човек в този двор, който ме обича за това, което съм, а не заради влиянието и земята, която може да получи от мен. Глупаво ли ти звучи това, че държа на такива неща? Сигурно, предполагам.

— Негово величество никак не е глупав. Негово величество е един от най-нормалните хора, които съм срещал, и за да не си помислите, че това е само ласкателство, позволете ми да добавя, че в налудничаво време като нашето е проклятие да си нормален.

— Така значи? — Кралят отмести поглед. — Сигурно казваш истината. Е, благодаря, добри човече, за съвета. Ако имам възможност в някой от следващите дни, ще сляза в градината да видя как върви.

След като напусна кралските покои, Невин отиде в стаята си, вместо да се върне към плевенето. В душата му цареше смут. Питаше се дали е речено Глин да владее като единствен крал Девери, надявайки се, че такъв ще е Уирдът му, но пък знаеше, че бъдещето не му се открива. Залости вратата, за да е сигурен, че няма да го безпокоят, застана в средата на малкото помещение и си представи как държи в дясната си ръка меч от син огън. Постепенно впрегна волята си в образа, докато той заживя сам, независимо накъде насочваше вниманието си. Едва тогава очерта с меча кръг от сини пламъци около себе си, представяйки си ги, докато и те не заживяха собствен живот.

Остави настрана меча, седна в средата на трепкащия и сияещ кръг и създаде пред себе си въображаемия образ на шестолъчна звезда. Той също сияеше, но в златиста светлина, символ на центъра и равновесието на всички неща, както и източник на истинската кралска власт. Призовавайки Кралете на Елемента Етер, той се съсредоточи в шестоъгълника, образуван в центъра на преплетените триъгълници, и го използва, за да гледа чрез него, така както по-несръчните в деомера си служат с камък или огледало.

Виденията се появяваха замъглени, едва-едва се оформяха, преди да се разпръснат, събираха се и се разкъсваха като облаци при силен вятър, и там той не видя нищо от Уирда на Глин. Дори във Вътрешните земи теченията бяха неспокойни, силите неуравновесени, светлината притъпена. На всяко кралство или народ съответства част от Вътрешните земи — хората я смятат за място и това може да послужи като образ — и тя е истинският източник на събитията, които се случват в кралството, също както всеки човек има своя тайна и безсмъртна душа, определяща онова, което човекът нарича своя воля или късмет. Деверийците виждаха да бушуват войни между амбициозни мъже; същите тези мъже се виждаха като автори на своите действия; Невин виждаше истината. Дребните вражди между претендентите за престола бяха само симптоми на кризата, както температурата е само симптом на болестта, сам по себе си сериозен, но не и истински убиец. Там, във Вътрешните земи, черните сили на Неистовата Смърт бяха се изплъзнали от контрол, превръщайки всичко в хаос. Противопоставяха им се само шепа пазещи Светлината бойци. Невин беше най-обикновен служител на Великите, но имаше своя битка във войната в кралството. В края на краищата, ако се допусне да се вдигне много високо, температурата може да убие пациента.

Силите на Неистовата Смърт не бяха хора, някаква войска на злото, водена от същества с разпознаваема душа. Напротив, те по свой собствен начин бяха естествени, като падащия дъжд, но излезли извън контрол. Приличаха на река по време на наводнение, която прелива от бреговете си, помитайки ферми и градове пред себе си. Всеки народ или кралство има в душата си склонност към хаос: слабости, алчност, дребна гордост, надменност. Хората могат да ги отхвърлят или да им се поддадат. На воля те освобождават енергия, която изтича в съответно тъмно място във Вътрешните земи. Така беше и с Девери в това смутно време. Набъбнали, силите се носеха надолу досущ водопад.

Невин просто не беше сигурен доколко може да се намесва на физическото ниво. Работата на деомера е фина, свързана с влияния, образи и внимателна работа на съзнанието. Пряката намеса в света е обикновено толкова необичайна за владеещия деомера, че Невин внимаваше да не го прави, докато не е настъпило времето за това. Едно погрешно действие би донесло само нова победа на Хаоса и Мрака. Но сърцето му се свиваше, че трябва да чака, да гледа смъртта, болестите, страданието и нищетата, които войната разнасяше из цялото кралство. И най-лошо от всичко бе, че се намираха и зли майстори на тъмния деомер, които злорадстваха над страданието и сбираха за своите тъмни цели силата, освобождавана от прилива на Хаоса. Времето им ще дойде, напомняше си той, тях ги очакваха тъмнината в края на света и проклятието в края на епохата на епохите.

Като прост слуга той не можеше да ги изпрати в мрака, преди да им е дошло времето, също както не можеше да види дали някой ден Глин ще властва над мирно кралство в Дън Девери. С въздишка прекъсна безплодните си терзания, изтри звездата и кръга. Отиде до прозореца и се наведе навън, загледан как далеч под него войскарите бързат през двора, запътени за вечеря към голямата зала. Гледайки как се смеят и шегуват, го прониза чувство за вина. Старата му грешка беше допринесла за войната, или поне той така мислеше. Много отдавна, когато още беше престолонаследник, трябваше да избира между това да се ожени за Брангуен от клана на Соколите и много бавно да изучава деомера (защото щеше да има жена и деца, за които да се грижи), или да я изостави и да се посвети на това изкуство. В несръчния си опит да има най-хубавото и от двете, той донесе смърт на трима души — самата Брангуен, брат й Герейнт, който я любеше с кръвосмесителна и безбожна страст, и лорд Блейн от Глиганите, един благороден кандидат, който имаше лошия късмет да бъде оплетен от лудостта на Герейнт.

Да беше се оженил за Брангуен, упрекваше се той, щяха да имат деца, които на свой ред щяха да създадат поколение, да наследят трона и да предотвратят гражданската война. Може би. Каза си, че никой не би могъл да знае щяло ли е да бъде така. Но историята с Глиганите имаше също връзка с неговата грешка. Откак получиха земята на Соколите като възмездие за смъртта на Блейн, Глиганите се замаяха от гордост и високомерие, докато накрая подтикнаха гуербрет Кантрей да издигне претенции за трон, който никога не е бил предназначен за него.

Сега всички действащи лица в древната трагедия бяха събрани тук, в Кермор. На вечеря Невин огледа залата и ги видя до един: Блейн, който се хранеше заедно с останалите войскари на Вълците като техния капитан Рикин; Герейнт, седнал от лявата страна на Глин като негов брат; Брангуен със синята татуировка на обрекъл се на Луната воин. Всички оставаха все така обвързани, но сърцето му се свиваше най-много заради съдбата на Гуенивер в този живот.

Невин седеше на маса с писаря и жена му, главния коняр и неговата жена, двама заместници на шамбелана и овдовелия оръжейник Исгерин. Тази вечер Исгерин забеляза, че Невин гледа как лейди Гуенивер се храни, и спомена как по-рано през деня Данин я довел при него да я снабди с доспехи.

— За щастие бях запазил едни, които ставаха на лорд Данин, когато беше на около четиринайсет години — продължи Исгерин. — Можехме, разбира се, да ги развалим и да направим от тях по-голям номер, но бяха такова хубаво изделие, че го пазех за някого от младите принцове, като му дойде времето. Сега свърши работа.

— Точно така. А какво мислеше лордът за това, че дамата ще носи старите му доспехи?

— Колкото и да е странно, беше доволен. Рече нещо, че било поличба.

„Готов съм да се обзаложа, че така е казал — помисли си Невин, — проклет да е.“

Веднага щом свърши с вечерята, той си тръгна, но забеляза, че Данин се отправя към Гуенивер с намерение да седне на масата й. Забави се малко край подиума, за да подслуша, но Данин й зададе само невинен въпрос за доспехите.

— Ох, боговете да са ми на помощ — засмя се тя. — Раменете ме болят и горят като огън от това нещо! Сигурно тежи поне десет оки.

— Така е наистина — рече Данин. — Но продължавайте да ги носите всяка проклета минута, която сте в състояние да ги издържите. Не бих желал да загубя боец с вашия дух поради липса на подготовка.

Пиянски ухилен, младият лорд Олдак, пълен, тежък младеж с прекалено високо мнение за себе си, се наведе през масата.

— Боец ли? — рече той. — Абе, Данин, какво става с очите ти.

— Те виждат синята татуировка на лицето й. А както се отнася до всички, които са под мое командване, тя е боец и само това има значете.

— Вярно казано, разбира се — Олдак обърса с опакото на ръката си своите напоени с медовина мустаци. — Но виж какво, Гуен, не може да се отрече, че си е момѐ, което изглежда достатъчно добре, за да накара човек да забрави за това.

Бързо и точно, като яребица, когато изскача от скривалището си, Данин се изправи, пресегна се и сграбчи Олдак за ризата. Чаши се затъркаляха и разляха, мъже се разкрещяха, докато той извличаше ритащия и крещящ лорд през масата. С един последен замах го стовари в краката на Гуенивер.

— Извини се — озъби се той. — Никой не може да нарече една лейди и жрица „моме“.

Всички мъже в залата гледаха в мъртво мълчание. Олдак се задави, поемайки дъх, сетне се изправи на колене.

— Хайде — подритна го Данин.

— Най-смирено се извинявам — рече задъхано Олдак. — Никога повече няма да ви нарека така, Ваша святост. Моля вашата Богиня да ми прости.

— Ти си глупак — рече Гуенивер. — Но извинението ти е прието.

Олдак се изправи, приглади подгизналата от медовина риза и се обърна към Данин.

— Нека Богинята ми прости обидата — рече той. — А колкото до теб, копеле…

Данин сложи ръка на дръжката на меча и от местата си наскачаха мъже.

— Дали господин лордът е готов да ми отправи официално предизвикателство? — гласът на Данин беше кадифян като на камериерка от дамските покои.

Хванат в капан, Олдак гледаше ту на една, ту на друга страна, а устните му мърдаха нервно, докато обмисляше какво да предпочете — накърнената чест или сигурната смърт. Данин чакаше усмихнат. На почетната маса се изправи Кралят.

— Достатъчно! — кресна Глин. — Чумата да ви тръшне и двамата, че се биете в моята зала! Дано, връщай се тук и сядай. Олдак, с теб искам да поговорим по-късно в покоите ми.

Пламнал от срам, Олдак се завъртя на пета и изтича навън. Навел глава като ударено куче, Данин се промъкна обратно до брат си. Както бе склонен да прави в моменти на слабост, Невин мислеше за Герейнт, докато излизаше. Той, изглежда, бе решен да се отнася почтено с Гуенивер и да преодолее коренящата се в миналото страст, която търсеше път към повърхността. Пожелавам повече сили на момчето, помисли си Невин, може би ще се освободи от нея в този живот. Но наред с тази мисъл почувства и лепкавия хлад на деомера по гърба си. Там имаше опасност, опасност, която не му се разкриваше.

Гуенивер се върна в храма на Луната начело на малка армия. През един пролетен ден, когато залязващото слънце къпеше високите стени със златна светлина, двамата с Гуетмар оставиха отрядите в подножието на хълма и се изкачиха пешком до портите, които се открехнаха и там се показа лицето на Липила.

— Та това си ти, Гуен! — пропя тя. — Като видяхме войската, помислихме, че може би се връщат онези отвратителни Глигани или нещо такова.

— Ние сме. Дошли сме да вземем Маки. Обещах й сватба и сватба ще има.

— Чудесно! Нещастното момиче много страда тук. Влизай, влизай. Душата ми ликува, че те виждам.

Гуенивер влезе и Макла се втурна да я посрещне. Тя се хвърли в прегръдките на сестра си. Дворът на храма беше пълен с жени, които гледаха усмихнати и разчувствани как Маки плаче от радост.

— Толкова се тревожех, мислех си, че може да си загинала — проплака тя.

— Да, но ето ме, върнах се. Сега се стегни, Маки. Доведох ти съпруг и всичко ще се оправи. Ще имаш голяма сватба в самия кралски двор.

Макла изпищя от радост и сключи пръсти пред устата си.

— Така че си събери нещата, докато разговарям с Арда — продължи Гуенивер. — Лорд Гуетмар те очаква.

— Гуетмар ли? Та той е грозен!

— Значи няма да се тревожиш, че може да заплоди слугините ти с копелета. Слушай, малка глупачке, той е единственият мъж в двора, който би се оженил за теб не за зестрата, а защото те обича, затова започни да откриваш добрите му качества. Във всеки случай, когато духне свещта, няма да виждаш лицето му.

Макла простена театрално, но се затича към спалнята. Едва тогава Гуенивер забеляза майка им, застанала в края на тълпата. Долиан стоеше със скръстени на гърдите ръце, сякаш носеше в тях мъката си, а очите й бяха пълни със сълзи. Гуенивер се отправи колебливо към нея.

— Ти ожени добре сестра си — рече Долиан с треперещ глас. — Гордея се с теб.

— Благодаря ти, мамо. Добре ли си?

— Доколкото мога, като те гледам такава. Гуен, Гуен, моля те. Остани тук в храма.

— Не мога, мамо. Аз съм последната чест, останала на клана.

— Чест ли? Охо, чест значи? Ти не си по-добра от баща си, не си по-свястна от всичките си братя, които до един говореха за чест, докато, истина ти казвам, не започнах да си мисля, че ще полудея. Вас не ви радва честта, вас ви радва клането — внезапно тя отметна глава и думите й потекоха като придошла река. — Тях не ги интересуваше, че ги обичам; о, това беше много по-малко от проклетата им чест и тръгваха на рат един след друг, докато кланът ни напълно се обезкърви. И всичко това, за да потопят кралството в сълзи! Гуен, как можеш да ми сториш това? Как можеш да направиш също като тях?

— Трябва, мамо. Ти имаш Маки и скоро ще бъдеш старата дама на нашите владения.

— Владенията ли казваш? — просъска Долиан. — Изгорен дън и опустошени земи, всичко за едната чест! Гуен, моля те, не тръгвай! — и се разплака, хлипайки на глас.

Гуенивер не можеше да проговори, нито да се помръдне. Другите жени наобиколиха Долиан и я отведоха бързо настрани, но през цялото време хвърляха гневни погледи към неблагодарната дъщеря. Докато бягаше през портите, тя чуваше пронизителния писък на майка си, която я оплакваше продължително и високо. „За нея вече съм мъртва“, мислеше тя. Но такава беше волята на Богинята и не можеше да плаче, колкото и да копнееше за сълзите.

— Какво става? — попита Гуетмар.

— Нищо. Маки скоро ще излезе — тя се извърна и погледна надолу, търсейки да види Рикин сред хората си. — В името на косматия черен задник на Адовия властелин, душата ми ще заликува, като се върнем в Кермор.

Където и да беше, не успя да види Рикин, но зърна Данин. Начело на кралските войскари, той седеше изящно на седлото. Скоро щеше да тръгне на рат под негово командване и си помисли, че Богинята й е изпратила великолепен учител в изкуството на смъртта.

Невин имаше няколко чираци в билкарството, но най-способният сред тях беше Гавра — високо, стройно момиче с гарвановочерна коса и кафяви като лешник очи. Бе се родила дъщеря на ханджия в Кермор и не се плашеше от тежка работа, а също така беше решена да постигне по-добър живот. През двете години, докато се обучаваше при него, тя напредна много. Затова й разрешаваше да му помага всеки следобед, докато се грижеше за по-обикновени заболявания или нещастни случаи сред слугите в двореца, които официалните хирурзи не удостояваха с внимание. Освен това на Гавра й сечеше умът, когато станеше въпрос за дворцови интриги. Данин и Гуенивер се бяха върнали само преди два дни, когато чирачката донесе интересна новина.

— Днес ме спря, за да говори с мен, лорд Олдак — поде Гавра.

— Така ли? Пак ли започна да ти досажда?

— О, беше много, много любезен, но смятам, че имаше нещо непочтено наум. Учителю, ще поговорите ли с него? Дяволски трудно е да оскърбиш един благородник, но онова, което най-малко искам в този живот, е негово копеле, пък и копелето на когото и да е другиго.

— Тогава ще поговоря. Ти си под мое покровителство, все едно си ми дъщеря, и да ме вземат мътните, ако не отида при самия Крал, стига да трябва.

— Благодаря, много благодаря. Но се разтревожих не само от пиянското му хилене. Той имаше наглостта да оскърби лейди Гуенивер. Според мен тя е великолепна и не искам да чувам такива приказки от когото и да било.

— А какво точно рече той?

— О, сякаш по-скоро намекваше разни неща. Как двамата с лорд Данин прекарвали много време на учебната площадка.

Невин изръмжа под нос.

— Говореше повече срещу господин лорда, отколкото срещу Нейна святост — продължи Гавра. — Питаше ме дали не ми се види странно, че господин лордът толкова напъва да учи лейди Гуенивер на своето изкуство, но с това ме притесни не по-малко. Казах му, че простата слугиня от народа стои прекалено ниско, за да мисли каквото и да е за господин лорда, сетне си отидох.

— Добро момиче. Както виждам, ще трябва да поговоря с Олдак за повече неща. Ако до ушите на Гуенивер стигне, че я е оскърбявал, той може скоропостижно да умре.

— Е, няма да се натъжа, ако това стане.

Още на другия ден Гуенивер и Данин дойдоха на следобедния им прием. Бяха току-що свършили да мажат с мехлем одрасканата ръка на един помощник-соколар, когато двамата влязоха, дрънчейки и тракайки с пълно бойно снаряжение. Данин притискаше към бузата си окървавен парцал.

— Ще се погрижиш ли за капитана, добри ми билкарю? — попита Гуенивер. — Неудобно му е да отиде при хирурга.

— Ако ми бе позволено да нарека кучка една жрица, щях да го направя.

Гуенивер само се засмя. Капитанът махна парцала и се показа подута и одрана до кръв буза, а от две леки порязвания капеше кръв.

— Упражнявахме се с тъпи остриета — обясни Гуенивер. — Но и те могат да направят добър оток, а той отказа да носи шлем за нашия урок.

— Глупост — рече Данин. — От моя страна, искам да кажа. Въобще не смятах, че ще успее да се приближи до мен.

— Така ли? — забеляза Невин. — Излиза, че дамата е по-надарена за тези неща, отколкото бихме сметнали и двамата.

Данин му се усмихна така безочливо, че Невин изпита изкушение да промие раните с най-силната настойка, с която разполагаше. Но в знак на смирение използва топла вода, напомняйки си настойчиво, че Данин не е Герейнт и макар душата да е същата, личността е различна и Данин има основания за своето високомерие, каквито Герейнт никога не бе имал. И все пак Невин побесняваше всеки път, когато студените очи на капитана се стрелваха към Гуенивер. След като той си отиде, Невин си позволи да въздъхне по повод глупавата гордост, която може да има зъб на някого цели сто и трийсет години.

Гуенивер се забави да побъбри с Гавра, оглеждайки с любопитство билките и настойките, а тя за щастие не спомена за обидите на лорд Олдак. Макар че дамата очевидно не ги забелязваше, из помещението я следваха Диви. Понякога те я подръпваха срамежливо за ръкава сякаш за да им обърне внимание. Дивите винаги разпознаваха човека, надарен с дарба за деомер, и такива хора привличаха мъничките същества. Накрая те изчезнаха, клатейки разочаровано глави. Невин внезапно се запита дали Гуенивер не е открила, без да ще, деомерската си дарба и не я използва в служба на своята Богиня. Самата мисъл го накара да изтръпне от тревога и по някакъв начин го беше проявил, защото Гуенивер попита:

— Нещо не е наред ли, добри ми билкарю?

— О, нищо, нищо. Само се питах кога ще тръгвате на война.

— Скоро, след сватбата на Маки. Ще патрулираме по границата на Елдид. Може и да не стигнем до сражение, или поне така ми каза лорд Данин, затова не тревожи душата си, добри ми билкарю.

Тя се усмихна и той отново изпита същия страх, който стисна сърцето му, но само кимна и нищо не отвърна.

Сватбеното тържество продължи цял ден с турнирни сражения и конни надбягвания, танци и песни на бардовете. Привечер онези няколко души, останали все още трезви, бяха претъпкани с ядене и им се спеше. Оставаше само една последна формалност, преди Гуетмар и Макла да се оттеглят за първата брачна нощ в стаята си. Глин привика двойката, Гуенивер и шепа свидетели в покоите си, за да присъства на подписването на брачния договор. Обикновено Кралят не би се занимавал лично с такова нещо, но унаследяването по женска линия на такъв голям клан беше нещо важно. Когато Гуенивер дойде, с изненада видя сред свидетелите Данин, Ивир и Садар — и Невин.

Кралският писар прочете декрета, с който Гуетмар ставаше глава на Вълчия клан и му се даваше зестрата на Макла при условие, че ще я владее като Вълк и ще бъде докрай верен на този клан. Гуетмар пръв направи своя знак на документа, след което се подписа Гуенивер, за последен път в качеството си на глава на Вълчия клан. След това направи своя знак Данин, а след него — останалите свидетели.

— Така, готово — рече Глин. — Гуетмар от Вълците, разрешаваме да напуснете стаята и да отведете булката във вашите покои.

С много поклони и реверанси новобрачните и съветниците напуснаха помещението, но Глин даде с ръка знак на Гуенивер и Невин да останат при тях двамата с Данин. Един паж донесе пиво в сребърни халби, сетне дискретно се оттегли.

— Е — поде Кралят. — Спазих обещанието, което ви дадох за името на Вълците. Искрено се надявам баща ви и братята ви да разберат за това в Отвъдното.

— Присъединявам се към надеждата ви, Ваше величество, и съм щастлива от великодушието ви по отношение на човек, който стои толкова по-ниско от вас.

— Трудно ми е да сметна, че една жрица стои по-ниско от мен.

— Негово величество е изключително набожен и Богинята ще го възнагради за това — Гуенивер направи реверанс. — Но жрица или не, аз се сражавам под негово командване.

— Или под моето, когато потеглим — намеси се Данин. — Надявам се, че милейди ще помни това.

Всички се обърнаха към него. В очите на Глин блесна студено предупреждение. Очевидно Данин беше пиян, с почервеняло от медовината лице и отпуснато чене.

— Аз се сражавам навсякъде под командването на моята Богиня — каза Гуенивер хладно. — И се надявам, че лорд Данин няма да го забравя.

— О, я стига — тук Данин направи пауза, за да отпие една съвършено излишна глътка пиво. — Не желая нищо друго, освен да служа на твоята Богиня, като те пазя жива. Умряла не можеш да й се молиш, нали така? Освен това ти си дяволски ценна, за да те загубим. Всички знаят, че твоето присъствие тук е добро предзнаменование.

Глин понечи да заговори, но Невин го изпревари.

— Господин лордът казва истината — рече старецът. — Но ще направи най-добре да внимава какви думи използва, като говори пред една от Светите Дами.

— А на теб какво ти влиза в работата, старче?

— Дано! — сряза го Кралят.

— Извинявам се — Данин обърна замъглените си очи към Гуенивер. — И на вас, милейди, но просто исках да ви предупредя. Зная, че се смятате за боец, но…

— Смятам ли се? — Гуенивер се изправи на крака. — Богинята ме беляза за кръв и хич не си въобразявай, че ще ме спреш.

— Така ли? Е, ще видим. За каузата на брат си съм готов да се опъна на самия Адов властелин, по същия начин ще се опъна, ако трябва, и на твоята Богиня.

— Данин, дръж си езика — намеси се Невин. — Ти не знаеш какво говориш.

Лицето на Данин поаленя от ярост. Кралят посегна да хване ръката му, но прекалено късно; с ругатня Данин метна половиницата с пиво право към главата на Невин. Старецът кресна само една неразбираема дума. Половиницата спря във въздуха, сякаш сграбчена от невидима ръка, а пивото се разля по целия под. Гуенивер усети как кръвта се отдръпва от лицето й и я пронизва мраз. Невидимата ръка постави чашата съвсем елегантно на пода, с гърлото нагоре. Данин я зяпна, опита се да каже нещо, сетне се разтресе цял, почти изтрезнял от страх. Докато Глин се разсмя.

— Когато дойде на себе си, добри ми Невин — рече той, — брат ми ще се извини.

— Не е необходимо. Пияният не отговаря напълно за провиненията си. Извинете ме, Ваше величество, за разлятото на килима. Видите ли, духовете не са много съобразителни и затова не им мина през ум да хванат това проклето нещо с гърлото нагоре.

„Духове ли? — помисли си Гуенивер. — О, богове, щом Невин владее деомера, тази стая е положително пълна с тях!“ Огледа се неспокойно, но не видя нищо. Мърморейки, че ще извика паж да почисти пивото, Данин стана и избяга от помещението.

— Има много начини да накараш някого да се държи възпитано — забеляза Кралят. — Милейди, позволете ми да се извиня.

— Негово величество не носи вина за случилото се. Както казва Невин, пияният човек не е съвсем на себе си.

Останаха още малко при Краля, но неприятният инцидент скоро ги принуди да си тръгнат. Гуенивер предположи, че по-късно Кралят ще има какво да каже на брат си. Вървеше по коридора с Невин и се питаше защо ли човек с неговите способности се задоволява с такова скромно място в двора, но беше прекалено изплашена, за да го попита направо.

— Е, добри ми вълшебнико — рече най-сетне тя. — Доколкото разбирам, щом човек като теб му помага, Негово величество ще бъде крал на цяло Девери.

— Не бих заложил пари на това.

Тя се закова, обърна се и се вгледа в него. Невин й се усмихна уморено.

— Кой знае какво са намислили боговете? — продължи той. — Както добре знаете, Богинята, на която служите, има тъмна душа. Възможно е Тя да ви е изпратила тук да присъствате на кървав разгром.

— Може и така да е — прилоша й при тази мисъл, но тя беше логична. — Ще се моля да не е.

— И аз също. Глин е добър човек и чудесен крал, но не ми е дадено да прозра как ще свърши всичко. Милейди, моля ви да запазите моя деомер в тайна от останалия двор.

— Както желаеш. И без това едва ли някой ще ми повярва, ако му кажа.

— Може би няма — той замълча и продължи да я гледа. — Надявам се, че лорд Данин ще се отнася към вас с цялото уважение, което изисква положението ви.

— Добре ще направи. Уверявам те, че нямам намерение да нарушавам обета си.

Той се стресна, а тя се засмя.

— На една жрица прилича да е пряма понякога — рече Гуенивер. — Сестра ми може да ти каже, че никога не съм премълчавала.

— Хубаво. Тогава нека и аз да съм прям. Сърцето ми се свива, че тръгвате на война. Ще се моля на вашата Богиня да ви покровителства.

Гуенивер си тръгна, поласкана, че човек с неговата власт може да е загрижен за нея.

Светлината от факли хвърляше отблясъци по стените, докато армията се строяваше на двора. Рикин вървеше сред хората си, прозяваше се, тъй като бе спал твърде малко тази нощ, и ги подканяше все така да бързат. Покрай тях трополяха каруци с провизии, а сънливите каруцари плющяха с дългите си камшици. Винаги бе мечтал за деня, когато ще тръгне на война като капитан, а не като обикновен войскар. Един след друг хората му извеждаха конете си и се нареждаха пред поилката. Рикин намери Камлун, който държеше юздите не само на своя, но и на коня на Дагуин.

— А къде е Дагуин? — попита Рикин. Вместо отговор Камлун посочи с палец към близката конюшня, където Дагуин и момиче от кухненската прислуга се прегръщаха страстно в сянката на стената.

— Последно сладко сбогуване — рече ухилен той. — Не зная как го прави. Мога да се закълна, че е омайвал по едно момиче във всеки дън, в който сме били.

— Ако не и по две. Даго, хайде! Остави малко като се върнем!

Меките сребристи звуци от рога на лорд Данин отекнаха из дъна. Когато Дагуин се откъсна от момичето, бойците от отряда започнаха да му подвикват и да го задяват. Давайки заповеди, Рикин възседна коня си. Подчинените му последваха примера и познатото скърцане и дрънчене, което ги съпровождаше, му прозвуча по-сладко от песента на бард. Изведе ги от дъна, където пред портите чакаше останалата част от войската — повече от триста души, докато каруците, товарните коне и слугите се бяха скупчили от едната страна. Гуенивер изведе коня си от бъркотията, дойде и застана до Рикин.

— Добра утрин, милейди — рече той и леко се поклони от седлото.

— Добра да е. Това е чудесно, Рико. В живота си не съм се чувствала така щастлива.

Рикин се ухили и помисли, че тя е като младо момче, което за първи път тръгва на бой. Струваше му се невероятно, че тя стоеше тук, облечена в доспехи като всички останали, с качулка, отметната назад, откриваща меките остригани къдри на златните й коси и синята татуировка върху бузата. Небето посивя с идването на зората и светлините от факлите избледняха. Над портите слуги започнаха да закачат веригите за рудана. Възседнал ниския си як кон, лорд Данин мина покрай редицата, спирайки се тук и там, за да поговори с някого, докато накрая дойде в тръс до Гуенивер.

— Вие ще яздите начело на редицата с мене, Ваша святост.

— О, така ли? И на какво дължа тази чест?

— На благородния си произход — Данин се усмихна с присвити устни. — Той е дяволски по-добър от моя, нали така?

Докато те се отдалечаваха, Рикин се загледа в гърба на Данин и разбра, че го мрази.

Цяла сутрин войската се придвижваше на запад, следвайки брега, който се виеше край морските скали. Рикин виждаше океана, искрящо тюркоазен, на бели петна. По него се носеха бавни вълни и се разливаха далеч долу върху светлия пясък. Отдясно се разстилаха добре обработвани ниви от личните владения на Краля, златни стърнища, по които от време на време се забелязваше приведен на две селянин да събира последните зърна от първата реколта. Обикновено Рикин би си подсвирквал просто защото денят беше чудесен и те вървяха към слава, но днес яздеше, потънал в мисли, сам начело на бойния отряд, вместо до партньора, както бе свикнал.

Но вечерта, когато войската спря да лагерува на широките поляни покрай скалите, при неговия огън дойде Гуенивер, натоварена с багаж. Той скочи и пое товара.

— Трябваше аз да се погрижа за коня ви, милейди.

— Остави. Когато се налага, мога да вържа един кон на колче. Ще споделя с теб огъня.

— Това радва сърцето ми. Питах се: докога лорд Данин ще ви държи до себе си.

— И какво точно искаш да кажеш?

— Само каквото казах, милейди. Ще отида да ви донеса вечеря от каруците.

Той побърза да се отдалечи, а Гуенивер го проследи, сложила ръце на кръста. Прокле голямата си уста. Когато се върна, тя седеше до огъня и ровеше из дисагите си за нещо, но ги остави, за да вземе от него хляба и телешката пастърма.

— Какво точно искаше да кажеш за нашето копеле? Желая да чуя истината от теб.

— Е добре, аз и цялата проклета армия зачитаме обета ви. А той?

— Той няма да има избор. Какво те кара да се съмняваш?

— Нищо, милейди. Извинете ме.

Все така вперила подозрителен поглед в него, тя се поколеба, после се обърна, извади от дисагите си чифт зарове, започна да ги подхвърля в ръка като изпечен войскар и поиска да знае.

— Готов ли си? Можем да играем на тресчици.

— Разбира се, милейди. Хвърляйте първа.

Гуенивер ги метна на светлината на огъня.

— Пет! О, по дяволите! Пет! — простена тя. — Сега си ти, но се надявам това да е последната петица, която хвърлям.

Играха цялата вечер и нито веднъж тя не спомена името на лорд Данин. Но на другия ден, преди да потеглят отново, отиде да говори с кралския капитан, а сетне се върна с вестта, че оттук нататък ще язди със своите хора.

Тази сутрин морето беше изпълнило околността с гъста мъгла, която направи въздуха студен като през зимата и се просмука в дебелите им вълнени наметала. Войскарите яздеха мълчаливо в потискащата влага. Гуенивер мърмореше не по-малко от своите хора, но в края на краищата мъглата се оказа благодат. Почти по пладне стигнаха до Морлин, малък пристанищен град на около трийсет мили от границата с Елдид, и намериха вратите затворени. Данин ги поздрави от името на Глин и тогава пазачите се наведоха през бойниците на каменната стена.

— В името на боговете! Войскари на Кермор! — кресна един от тях. — Отваряйте портите, момчета! Да знаете как се радваме, милорд Данин!

— Защо? Неприятности ли има?

— Неприятности, и то какви. Извън залива обикалят елдидски кораби, а елдидски войскари палят фермите покрай пътя на север.

Рикин внезапно заобича мъглата, защото държеше бойните кораби неподвижни в морето, откъдето не можеха да нападнат пристанището и да го опожарят. Минаха през портите и видяха, че градът беше като по събор. Фермерите от мили наоколо се бяха стекли заедно със семействата, добитъка и прасетата зад стените. Всяка улица представляваше лагер, където жените шетаха в набързо опънатите палатки, децата търчаха между огньовете, а кучета ги следваха. Данин потърси място да строи хората си, сетне ги остави да се точат из уличките, гъмжащи от вързани на колчета животни. Рикин последва Гуенивер, която си проправяше път към Данин сред бъркотията.

— Е, милейди — рече Рикин. — Излиза, че май ще се посражаваме.

— Чакам с нетърпение — тя му се усмихна открито и ведро.

От близка кръчма излезе дебел посивял мъж, който навличаше върху ризата и бригите си дълга черна церемониална дреха. Той хвана стремето на Данин в знак на вярност и се представи като Морло, кмет на града.

— И кога видяхте тези кораби? — попита Данин.

— Преди три дни, милорд. Рибарите дойдоха и донесоха новината. Съобщиха за голям търговски кораб, придружен от две галери.

— Разбирам. Тогава пристанището ви не е застрашено. Обзалагам се, че корабите са тук само за да снабдяват войската с храна. Къде е местният лорд? Не беше ли тиерин Кавид?

— Тъкмо той — Морло замълча и прокара разтревожен ръка през очите си. — Но последните два дни не е имало и следа от него или войскарите му, а това, мисля си, не вещае добро. Страхувахме се да му изпратим вестоносец.

Данин изруга и се обърна към Гуенивер.

— Да извеждаме момчетата оттук. Ако не е загинал, Кавид е обсаден. Разумно ще е да проводим и вестоносец в Кермор, да изпратят кораби да прогонят елдидските негодници. Твоят капитан е може би точно подходящият човек.

— О, не — отвърна твърдо Гуенивер. — Милорд.

Данин пламна. Само дългогодишният навик да се подчинява на военната дисциплина възпря Рикин да се хване за меча.

— Както желае, милейди — рече най-сетне Данин. — Ще проводя назад някое от моите момчета.

Войската си проправи път през града като разбъркана тълпа, сетне се престрои на северния път. След като Данин й нареди, Гуенивер тръгна до него без особено желание и остави Рикин на мрачните му мисли. После Дагуин излезе от строя и се присъедини към него. В продължение на около десет мили се придвижваха бързо, оставяйки обоза да ги следва с мудния си ход, сетне спряха в обширно пасище.

Рикин видя Данин да изпраща напред разузнавачи.

— Какво според теб означава това? — попита Дагуин.

— Неприятност. Какво друго? В името на божествените задници, не ми се щеше нашата господарка да влезе толкова скоро в бой.

— О, фъшкии, Рико. Тя е най-малко застрашената сред нас. Богинята държи ръката си над нея денем и нощем.

Говореше спокойно и убедено, така че Рикин се отпусна. След половин час разузнавачите се върнаха. От човек на човек се предаде вестта — дънът на тиерин Кавид бил обсаден от сто елдидски войскари и се намирал на около две мили. Без да чакат да им наредят, хората се заприготвяха, разхлабиха мечовете в ножниците, дръпнаха качулките на ризниците над главите си и посегнаха към метателните си копия. Рикин видя, че Гуенивер спори яростно с Данин, докато накрая гневно дръпна коня си от редицата и препусна към своя отряд.

— Копелдакът му високомерен! — озъби се тя.

— Какво е сторил, милейди? — попита Рикин. — Заповяда ви да ни държите в тила като резерв?

— Точно така. Откъде знаеш?

— Разумно е, милейди. Нашият отряд никога не се е сражавал заедно. Това има някакво значение.

— Това добре, но ми се подигра, проклет да е! „Нека милейди е така добра да не се пречка“, ми рече. „Ако моите триста души не могат да изколят три пъти по-малко елдидски кучета, тогава ще имаме много голяма нужда от помощта на вашата Богиня.“

— Мътните да го вземат!

— Точно така. А това е по-скоро оскърбление към Богинята, отколкото към мен. Ако Кралят не държеше дяволски много на него, щях да го убия веднага.

Когато войската потегли, отрядът на Гуенивер тръгна отзад. Преминаха в тръс през наскоро опожарени ниви — черните стърнища стояха като неми свидетели на набезите, — сетне пресякоха през брода един поток и се изкачиха на нисък хълм. От върха му Рикин видя тъмната кула на броха сред земните валове и лагера на обсадата, разпилян на поляната. Данин извика бойния призив и поведе войската си надолу в стремглав галоп, а вражеският стан внезапно оживя от крясъци. Резервът тръгна в тържествен тръс след нападащите.

Под тях станът се превърна във вихрушка от прах и дрънчене; мъже крещяха, тичаха за конете си и когато атаката на Данин се изсипа върху тях, се биеха отчаяно пешком. Дори и Гуенивер да наруши заповедите, помисли си Рикин, нямаше начин да се включат в неравната битка, защото войскарите на Данин сякаш заляха полесражението като разбиваща се в бряг вълна. Тъкмо тогава портите на дъна се отвориха и хората на Кавид се стовариха в гръб върху обсаждащите. Крясъци огласяваха околността, гъмжилото се люшкаше насам и натам, коне се вдигаха на задните си крака, мечове проблясваха. Гуенивер гледаше и се усмихваше. Рикин внезапно изпита страх от нея.

С бойни викове, или по-скоро ужасени писъци, малка групичка от елдидски войскари се отскубна от мелето и в паниката си се понесе право към резерва. Рикин можа само да изтегли меча си, преди Гуенивер да изкрещи бойно предизвикателство и да забие шпорите в коня си. Препусна след нея с вик. Чуваше, че хората му го следват, но не откъсваше очи от нея. Видя я да се врязва насред отчаяната група.

— Ах, мамка му! — изруга той и пришпори силно коня си.

Пред погледа му острието й се издигна окървавено и войскар падна от седлото си, но около нея вече имаше трима други. Надавайки боен вик, той ги нападна в тил. Замахна силно, съсече кон, нанесе здрав удар по гърба на един от враговете, сечеше насам и натам, сякаш отбиваше с камшик хрътки от сърна. Вдясно от него Дагуин уби войскар. Един елдидец обърна несръчно коня си. Рикин го мушна толкова силно, че проби ризницата му и го уби на място. Когато изтегли сабята си, мъртвецът се претърколи от седлото под копитата на коня му и той се вдигна на задните си крака. После стъпи отново долу и тогава чу Гуенивер да се смее, да вие и крещи като демон, видя я как убива още един. Сетне бойците на Вълците ги наобиколиха и сражението свърши.

Развеселена, сякаш е чула великолепна шега, Гуенивер се приближи до него.

— Убих двамина — съобщи тя злорадо. — Какво толкова лошо е станало, Рико?

— В името на всички дяволи, следващия път, когато се втурнеш срещу безнадеждно превъзхождащ те брой хора, поне ме вземи със себе си! Ти, малка глупачка! Сметнах, че няма повече да те видя жива. Искам да кажа… ъъ, е… милейди.

— Знаех, че ще си достатъчно съобразителен да ме последваш и ти го направи, нали?

Отрядът се струпа наоколо с погледи, изпълнени със страхопочитание.

— Гледайте само — проговори Дагуин. — Конят й няма и драскотина по себе си.

Бойците зашушукаха помежду си и шепотът им прошумя като вълна от суеверие, в която имаше колкото почит, толкова и чист страх.

— Заради Богинята — рече тя. — Тя се биеше наред с мен.

Ругаейки под нос, мъжете дръпнаха назад конете си — но не се отдалечиха много, защото дадената й от Богинята сила разливаше като огън топлината си. Рикин не бе виждал усмивка като нейната, така стегната и студена, сякаш изсечена по лицето на божество. Но като чу познат вик зад тях, усмивката й изчезна. Хората се разделиха да пропуснат лорд Данин до дамата.

— Значи хората ти видяха малко бой, а? — рече той. — Ти ли поведе тази атака, Рико? В името на всички демони се надявам, че тя е имала достатъчно ум в главата си да стои настрана.

Целият отряд се извърна и с блеснали от ярост очи се струпа около него. Когато ръката на Данин хвана дръжката на меча, Рикин изтегли своя.

— Назад! — кресна Гуенивер. — Оставете го!

Псувайки под нос, те дръпнаха конете си, всички освен Рикин, който отиде до лорда и му се поклони леко от седлото, макар и все още с меч в ръка.

— Господин лордът забравя, че говори на жрица. Хората ми и аз най-смирено молим господин лорда да го помни отсега нататък. Моята господарка поведе атаката, милорд. Всички я видяхме как се бие с четирима и уби двама от тях, преди да я стигнем.

Побелял, Данин рязко се обърна към Гуенивер.

— Истината е, че не се сражавах под твоя команда — рече тя. — Можете да спорите на дребно с Луната кой е моят командир. А що се отнася до теб, Рико, ти самият се би като демон от ада. Кълна се, че и ти почти обезумя.

Осъзнавайки, че тя говори истината, Рикин усети как го обхващат чувства, които не може да разбере. Никога преди не се бе сражавал по този начин, предпочиташе да набележи своя човек добре и строго да следва стратегията си. Стори му се, че нейната Богиня се е пресегнала, за да сложи ръка върху него, и го прониза студ.

Тиерин Кавид, строен и русокос, на не повече от двайсет години, се смееше и приказваше едновременно, изпаднал в полуистерия от неочакваното си спасение. Той разказа на Гуенивер и Данин цялата история, докато хапваха набързо на почетната маса в голямата му зала, където керморските войскари се бяха разположили на пода поради липса на достатъчно пейки. До него седеше и слушаше бременната му млада жена, а храната пред нея оставаше недокосната.

— Досега не съм ги виждал така дяволски нахакани — рече Кавид. — Винаги е имало набези, е, вие го знаете, но никога толкова много. В името на Адовия властелин пред портите ми се стовариха най-малко триста, ако не и четиристотин, ей така, изведнъж. Сетне оставиха част от войската да ме държи приклещен тук и потеглиха. Сигурен бях, че отиват към Морлин, но ако излезех навън само с петдесет души, нямаше да доживеем да видим града. Молех се някой от съюзниците ми да научи за това, да дойде и да ме освободи.

— Без съмнение самите те са прекалено заети — рече Данин. — Утре ще потеглим на север след копелдаците.

— Ще трябва да оставя хора за гарнизон, но, разбира се, ще тръгна с вас.

— Не е необходимо и още по-малко е разумно. Може да се върнат да си приберат хората от обсадата. Ще ви дам петдесет души за подкрепление.

— Това няма да сме аз и моят отряд — намеси се Гуенивер. — Лорд Данин може да пропъди тази мисъл от главата си.

Когато той се обърна и я изгледа студено и продължително, Гуенивер се усмихна, защото си спомни как му се бяха нахвърлили хората й на бойното поле. Изглежда и Данин си го спомняше добре.

— Както желае милейди — рече той. — Но това не предвещава нищо хубаво, милорд. Изглежда, Елдид има намерение отсега нататък здраво да притиска западната граница.

Съпругата на тиерина стана и избяга от залата; ръцете й бяха така здраво стиснати, че кокалчетата им побеляха.

— На какво разстояние са най-близките ви васали? — попита Данин.

— Петнайсет мили на север, а има и един на шестнайсет мили на запад — или би трябвало да кажа, имаше. Кой знае дали неговият дън е все още читав.

Когато Данин изпсува на глас, устните на Кавид се извиха в нещо като усмивка.

— Ще ви помоля, когато се върнете в двора, да предадете на Негово величество нещо от мен — рече той с монотонен глас. — Не зная колко още можем да издържим. Когато тръгнете на север, милорд, огледайте се. Едно време по целия път от тук до границата с Елдид, покрай Авер Вик, имаше владения. Само се огледайте и вижте колко деверийски лордове са останали.

— Не се съмнявам, че Негово величество ще оправи нещата.

— И добре ще стори. Аз съм се клел, че ще умра за нашия Крал, и стигне ли се дотам, ще го направя, но има други, които са готови да се сдобрят с Елдид, ако това ще сложи край на набезите.

Данин стовари двете си ръце с дланите надолу върху масата и се приведе напред.

— Тогава нека аз ви кажа нещо — изръмжа той. — Ако някой стане предател, тогава аз и моите хора ще правим набези срещу неговите земи. Попитайте вашите недоволни приятели кое ще е по-лошо.

Той стана от пейката, обърна се на пета и стъпвайки наперено, се отдалечи, без да каже и дума повече. Кавид въздъхна и взе половиницата си с пиво.

— Познавате ли добре Данин, лейди Гуенивер? — попита той.

— Наистина не, милорд. За първи път го видях тази пролет.

— Тогава ви предстоят много интересни преживявания.

Сутринта войската тръгна на север през изоставени ферми, от които беше плячкосана всичката храна. По тях можеха да следват елдидските войскари не по-зле, отколкото по отпечатъците, оставени от копитата на конете им по пътя. На залез-слънце стигнаха опожарено до основи село. Сред почернелите дървета и купчините напукани камъни от селския кладенец бяха пръснати обгорели греди.

— Изглежда, людете са избягали навреме, милейди — рече Рикин.

— Така изглежда. Виж там!

До развалините имаше ливада, селската мера, обточена с гъсто засадени тополи. Сред дърветата се виждаха жени и деца, които се гушеха в тях, мъже с лостове, вили, тояги, всякакви подръчни предмети, които бяха грабнали, когато са ги налетели войскарите. Двама старци излязоха да ги посрещнат и Гуенивер слезе от коня да се присъедини към Данин. Те се загледаха в татуировката й, сетне коленичиха.

— Ще да сте керморски войскари — заяви единият от тях.

— Такива сме — потвърди Данин. — Кога ви нападнаха? Колко души бяха?

— Преди два дни, господин лорде — старецът смукна замислено през зъбите си. — А пък колко са били, е, трудно може да се каже, защото се появиха ей така, изневиделица. Младият Молик беше, видите ли, навън с кравите и без него щяха да са ни избили, но той ги видял, че идват, и хукнал насам.

— А как е разбрал Молик, че са врагове?

— Носели такива едни сини щитове, с такива едни сребърни дракони на тях, та Молик не е виждал такова нещо в живота си, затова решил, че не е за добро.

— Съвсем прав е бил — той погледна към Гуенивер. — Знаете ли какво означават щитовете? Тези войскари са част от личния отряд на Краля, а те никога не тръгват да се сражават, без с тях да е някой от принцовете.

— Принц ли? — старецът плю на земята. — Трябва да е бил много скапан и беден принц, щом му трябват толкова много нашите крави. Взеха всичко, каквото намериха, милорд. Кравите, пилетата, всяко дребно парченце храна, което имахме.

— Без съмнение. Е, за известно време ще се храните добре. Ще ви оставим всичката храна, която можем да отделим, и един-два товарни коня, които сигурно ще успеете да размените срещу зърно за посев.

Старецът му целуна ръка, сетне започна да хлипа, а раменете му конвулсивно потрепваха. Гуенивер гледаше сащисана, защото очакваше Данин да го е грижа за селяните по-малко от повечето лордове, което беше дяволски малко. Капитанът се обърна към нея с крива усмивка.

— Зная какво значи да нямаш нищо — рече той. — Спомням си го всеки Божи ден. Това е нещо, което не бихте могли да разберете, нали, преблагородна лейди?

Засрамена, Гуенивер се отдалечи, но първата заповед, която даде на коларите, беше: да разтоварят храна за селяните.

След като войската се настани за нощувка и постовете заеха местата си, Гуенивер се присъедини към Данин за военно съвещание при неговия огън. В светлината на танцуващите пламъци лицето му оставаше помрачено от сянка; той начерта на земята речната долина.

— Рано или късно ще трябва да свърнат на юг, да се срещнат с корабите си — рече той. — Тогава ще се сблъскаме, ако не и по-рано.

— Така ще стане. Вижте, ако вземем този принц жив, хубава плячка ще закараме у дома.

— Какво? По-скоро ще набуча главата му на кол.

— Не ставайте глупав. Ако държим в ръцете си царски син, ще спрем тези набези, без да изтеглим и един меч.

Данин подсвирна под нос и вдигна очи.

— Е, милейди, каквото и мнение да съм имал за това доколко умеете да въртите меча, няма съмнение, че разбирате от война. Добре тогава. Ще направим всичко възможно да сгащим този принц като заек в капан.

На сутринта изпратиха напред войскарите на най-добрите коне; те се отдалечаваха и се връщаха, правеха кръгове пред войската, като чайки около кораб, който влиза в пристанище. Малко след пладне намериха мястото, където врагът беше лагерувал предишната нощ. Сред смачканата трева и отпадъците, които оставя голям боен отряд, имаше две огнища и пръснати говежди кокали. Две от селските крави нямаше повече да се върнат у дома, но следите ясно показваха, че войскарите карат около петдесет глави добитък.

— И това е смъртната им присъда — забеляза весело Данин. — Дори с проклетите каруци можем да се придвижваме по-бързо, отколкото те с добитъка. Ето какъв ще е нашият план, когато ги доближим. Оставяме каруците назад и тръгваме рано, за да ги хванем на път. Разбира се, принцът ще е начело на колоната, затова ще изпратим един клин от най-добрите ми хора право зад него, за да го откъснем, докато останалите момчета ще натикат походния ред в техния обоз. Двамата с вас и шепа подбрани войскари нападаме направо принца и го обграждаме. Внимавайте да не го свалите от коня. Свършено е с нашия заложник, ако го премажем с копитата.

— Великолепно звучи. Душата ми ликува, че включваш мен и хората ми.

— Имаме нужда от всеки боец, с когото разполагаме. Нищо, че един от тях е жена.

През останалата част от деня Данин яздеше отзад, вървеше по петите на каруцарите и гонеше войската да се придвижва бързо. Начело на колоната във великолепно усамотение Гуенивер получаваше докладите на разузнавачите и послушно водеше хората натам, накъдето те й казваха. Когато час преди залез дойде време да се разположат на лагер, за да могат конете да се напасат, разузнавачите бяха сигурни, че елдидците се намират само на около пет мили пред тях. И най-хубавото от всичко бе, че изобщо не бяха срещали вражески разузнавачи, една удобна проява на самоувереност от страна на принца.

Гуенивер съобщи вестите на Рикин, докато двамата играеха на зарове за трески от дървата за лагерния им огън.

— Значи, милейди, утре ще водим истинска битка.

— Точно така. Ти ще бъдеш с мен, когато тръгнем за принца.

Той се усмихна и хвърли заровете, но излезе петица, с което загуби играта. Когато й връчи две трески, тя си спомни как й подаде първите пролетни теменужки, срамежливо, без да каже и дума, след като сигурно беше прекарал часове да ги търси. Запита се как е могла да бъде толкова сляпа и въобще да не предположи, че я е обичал през цялото това време войскар от народа.

— Ще хвърляш ли? — обади се той. — Прекалено съм назад, за да те оставя да се изсулиш от играта сега.

Тя хвърли, мислейки си, че няма нищо против, когато не се обръща към нея с „милейди“, или пък й се кара, щом направи нещо глупаво. Странно, като се има предвид, че за такава проява на неуважение братята й щяха да заповядат да го наложат с бич. Това я накара да се запита дали и тя не го обича по свой собствен начин, но беше късно да мисли за такива неща. Сега принадлежеше единствено на Богинята, завинаги.

На другата сутрин войскарите станаха още на зазоряване. Данин разпредели хората, назначи временни командири и събра двайсет и петимата, които щяха да тръгнат с него и Гуенивер да нападнат принца. Когато тръгнаха, яркото лятно слънце огряваше зелените ливади. Тя се чувстваше напълно спокойна, сякаш не мъкнете близо петнайсет оки доспехи, а се носеше във въздуха. Отправи наум дълга молитва към Богинята и започна да се усмихва. След дългите часове, прекарани пред огледалото, в съзнанието й се оформи без усилие видението с тъмните очи на нощта и ужасяващата красота на Богинята, напрегната в очакване на кръвта, която предстоеше да се пролее. Гуенивер чуваше песен, плачливо ридание в четвъртинки тонове, така старинно, така необикновено, та беше убедена, че го помни от много отдавна, от времената на преклонение пред Тъмната Луна. Пеенето стана толкова истинско и високо, че се сепна, когато Данин заповяда да спрат.

Зашеметена се огледа и видя, че отрядът се намира близо до залесено място. Някога сигурно е било част от ловния резерват на някой лорд, тъй като гората беше рядка, преобладаваха лиственици и явор, а храсти, които да пречат на конете, почти нямаше. Със заповеди Данин разтури военния строй и разпръсна хората сред дърветата. От другата страна се намираше пътят, а далеч долу, на север, тя видя да се задава облак прах. Докато елдидците приближаваха бавно и спокойно към засадата, войскарите хванаха щитовете и изтеглиха копията.

Стигнаха само на четвърт миля от тях, преди някой с по-остри очи от вражеския отряд да забележи нещо странно между дърветата отпред. Тревогата се разпространи сред войскарите подобно степен огън и те спряха объркани. Гуенивер виждаше добитъка, който мучеше жалостиво в края на колоната.

— Хайде! — изкрещя Данин, забравяйки за рога си. — Вижте им сметката!

Като облак стрели редиците излетяха от прикритието и се нахвърлиха върху вражеската колона. На слънцето проблеснаха остриета на копия, които засипаха елдидската редица — освен отпред, където някое щастливо попадение можеше да ги лиши от принца. Елдидците се заобръщаха да ги посрещнат, но първият отряд нанесе удара си с меч в ръка близо до авангарда. Битката се разля и от двете страни на пътя — един бушуващ хаос от хора и коне.

— Към принца! — изкрещя Данин.

Надавайки боен вик, наподобяващ вой, той се понесе към челото на колоната, последван като река от подбраните си хора. Гуенивер се опита да изкрещи, но гласът й се превърна в смях. Този път той бе така студен, така кух, че й стана ясно — Богинята използваше нейния глас, вселила се бе в нейното тяло, говореше и се сражаваше чрез Своята жрица. Сред надигащия се прах към тях препускаха десет елдидци. Когато видя щит с дракон, обточен със сребро и скъпоценни камъни по него, тя разбра, че храбростта на принца го хвърляше в ръцете им.

— Рико! — изкрещя тя. — Ей го там!

Смехът не й позволи повече да вика и двете групи се сблъскаха, размесвайки се и въртейки се с конете си. Тя замахна да съсече един елдидски кон, засегна го леко и видя ярка кръв на върха на меча си. Внезапно целият свят избухна в мъглява червенина. Тя се смееше и виеше, посегна да съсече, подбутна коня си напред, замахна отново и парира несръчно замахване в отговор. През червената мъгла видя изпълненото с ужас лице на врага, докато той парираше и замахваше на свой ред, и смехът й се извиси като песента, която чуваше в съзнанието си. Самият му страх я накара да го мрази. Направи лъжливо движение, накара го да се пресегне прекалено далеч, после рискува, нанесе удар и го съсече през лицето. Кръвта бликна и изтри страха му от погледа й. Остави го да пада, сетне се втурна напред до Рикин.

Елдидците се сражаваха срещу числено превъзхождащи ги противници, но се струпаха около своя принц и отчаяно се опитваха да държат керморския отряд далеч от него. Гуенивер видя как Данин напада отзад, биейки се с един войскар, който се хвърли пред него, за да му препречи пътя към принца. С два бързи замаха Данин уби първо коня, после конника и се понесе навътре, но през цялото време, докато се биеше мълчаливо, устата му оставаше някак отпусната, сякаш цялото това клане го отегчаваше. Гуенивер съзря своята възможност, когато групата около принца се опита да се престрои. Налетя на елдидски войскар отстрани и го уби, пронизвайки го там, където ризницата му се съединяваше в подмишницата. Смехът й изтъня до писъка на банши и тя се обърна срещу конника до него.

Сребърният щит се извъртя да я пресрещне, докато белоснежният кон понесе принца в безнадеждна атака. Когато той замахна право към нея, Гуенивер видя очите му, сини като метличина, студени и решителни. Ударът беше толкова силен и точен, че разцепи щита й наполовина, но тя замахна отдолу и го удари с плоското на острието по китката, облечена в рицарска ръкавица. Той изкрещя и пусна сабята. По мъртвешки бледото му лице разбра, че китката е счупена. От другата страна Данин замахна с щита си и го удари по слепоочието. Зашеметен и задъхан, принцът се олюля на седлото, Гуенивер прибра меча в ножницата, хвана сребърния ръб на щита и по този начин го принуди да се обърне към нея. В този момент Рикин сграбчи юздите на млечнобелия му кон и принцът беше хванат в капан.

— Добре изиграно! — изкрещя Данин. — Махнете го оттук!

С пияни от шока и болка очи принцът внезапно посегна с лявата ръка към кинжала на кръста си, но Гуенивер го изтегли преди него.

— Без самоубийства — рече тя. — Да ти се е щяло някога да видиш Кермор, момчето ми?

Данин и останалите му хора извъртяха конете си и се втурнаха обратно към битката, която се вихреше с крясъци около тях. Дагуин се присъедини към Гуенивер и Рикин, и тримата отведоха принца в противоположна посока, надолу по пътя; спряха в сянката на едно дърво.

— Свали тази ръкавица, Рико — заповяда Гуенивер. — Ако китката му се подуе в нея, ще трябва ковач, за да го освободим от проклетото нещо.

Принцът дръпна шлема си с лявата ръка и го запокити в праха. Когато обърна към нея пълните си със сълзи очи, тя разбра, че е най-много на седемнайсет години. Рикин издърпа ръкавицата, той изръмжа и захапа долната си устна така силно, че потече кръв. Изведнъж Гуенивер усети студена тръпка по гърба си — опасност. Изкрещя, обърна се на седлото и видя елдидски войскари, устремени в галоп право към тях, отряд от около десет конници, който имаше преднина от няколко дължини пред преследващите ги керморци.

— О, фъшкии! — възкликна Дагуин. — Трябва да са видели проклетия кон на принца!

Гуенивер дръпна рязко коня си в обратна посока, изтегли меча и се понесе право към идващите ездачи. Докато виеше и се смееше, кървавочервената мъгла се спусна отново пред очите й. Двамината ездачи начело свърнаха покрай нея и се насочиха към принца. Тя понечи да се обърне, но към нея препускаше друг щит с дракон. Викът й премина в писък и захвърляйки по дяволите всички уроци за предпазливост, тя се приведе рисковано на седлото и нанесе удар право към врага, пронизвайки го, без да помисли за ответния удар. Спуканият й щит падна, но Богинята насочваше меча й, който разсече ризницата му. Докато той се свличаше от седлото, тя обърна коня си. Мислеше единствено за Рикин, който зад нея имаше двамина противници.

Сега вече елдидските войскари ги настигнаха и с бесен вой се понесоха към принца. Гуенивер виждаше как белият кон се изправя на задните си крака и подскача, за да отхвърли безпомощния си ездач. Мечовете заблестяха и когато се втурна в безредицата, чу бойния вик на Рикин.

— Рико! Дагуин! — изкрещя тя.

Може да беше смешно, но Дагуин й отвърна с боен вик и продължи да се бие като демон. Застанали гърбом един към друг, той и Рикин по-скоро отбиваха, отколкото сечаха, отчаяно опитвайки се да останат на седлата сред множеството елдидски мечове. Гуенивер съсече един враг в гърба, обърна се на седлото и едва успя да отбие удар отстрани. Зад себе си чу керморски гласове, но продължи да напира смеейки се, въртеше меча си, усещаше как от ризницата й отскачат удари, отвръщаше, докато проби път до Рикин. Конят му умираше под него, лицето му беше обляно в кръв.

— Качвай се зад мен! — му изкрещя тя.

Рикин отскочи от седлото, конят му падна. Тя нанасяше удари и отбиваше слепешката, докато той се покатери зад нея, а конят пръхтеше и танцуваше под тях. Елдидски войскар ги нападна, но изпищя и се изви, когато получи удар в гърба си. Псувайки колкото му глас държи, Данин си проправи път през тълпата и грабна юздите на белия кон. Бавно малкият водовъртеж на смъртта стихна, докато керморци преследваха последните елдидски войскари надолу по пътя. Внезапно Гуенивер усети, че Богинята я напуска. Тя заплака като дете, заспало в полите на майка си, за да се събуди само в непознато легло.

— По дяволите! — сопна се Данин. — Да не си ранена?

— Не съм. В един миг Богинята беше сложила ръка върху ми, а след това вече я нямаше.

— Видях Я! — проговори Рикин с немощен глас. — Когато влизаш в сражение, Гуен, ти си самата Богиня.

Тя се извърна и погледна към него. Той притискаше с ръка кървавата рана на лицето си, очите му бяха присвити от болка. Спокойната убеденост в тона му плашеше.

— Истината казвам — рече Рикин. — За мен ти си Богинята.

Бележки

[1] Банши — фигура от келтския фолклор; призрак на жена, която пищи по този начин в знак, че предстои някой от нейното семейство да умре. — Б.пр. ↑

[2] Палимпсест — старинен писмен паметник, чийто първоначален текст е заличен, за да се използва пергаментът втори път. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Кер Магия за мрак (3)

Метаданни

Данни

Магия за мрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девери, 773

I

Катрин Кер
Магия за мрак (3)