Цяло лято Саламандър, или Ебани Саломондериел, както беше пълното му елфическо име, пътуваше през Девери по следите на брат си, но го правеше бавно, по дълги и криволичещи пътища, защото Народа никога не бърза за никъде, а независимо от човешката си кръв той беше отгледан сред елфите. Още в самото начало, току-що прекосил границата с Елдид, намери хубаво момиче, което привлече не само с песните си, и прекара с нея две приятни лениви седмици в Кернметин. После, след като навлезе в Пирдон, един благороден лорд му плати добре, за да забавлява гостите на сватбата на дъщеря му — шест весели дни на гуляи. След това той тръгна из Девери, все в посока север, към Кергоней, но се случваше да остава по някой и друг ден в интересен град или пък за седмица в дъна на някой любезен лорд. Когато сканира Родри и установи, че е обсаден, се разбърза, но само докато разбра, че обсадата е вдигната. После реши, че брат му ще бъде в пълна безопасност дълго време, затова се забави с друго момиче, което го очакваше и му беше останало вярно още от предишното лято. В края на краищата му се стори ужасно непочтено да си тръгне бързо, след като то го бе чакало толкова дълго.

И стана така, че се намираше на около сто мили на изток от дъна на Греймин в слънчевия следобед, когато Родри ескортира хералда и съветника до там. Беше се разположил рано на лагер до един поток; рано, просто защото се бе уморил от ездата, така че върза конете си на колчета на малка полянка и отиде до течащата вода да сканира. Видя Родри разтреперан да научава от Кама новината, а тъй като сцената беше наситена с емоция, той дори можеше да чуе — макар и не с ушите си — известна част от разговора. Сякаш наистина стоеше до брат си, когато Беноик овладя нещата. Сетне видението внезапно изчезна, прокудено от собствения му поток от чувства. Скочи на крака и високо изпсува.

— Боговете да са ми на помощ! — рече на глас и поклати учудено глава. — Та наистина кой би си го помислил. Не мога да повярвам, че Джил би го изоставила, просто не мога.

Коленичи отново и се загледа във водата, в която слънчевата светлина танцуваше, и помисли за Джил. Нейният образ изплава бавно и през цялото време изглеждаше някак странно колеблив и замъглен. Тя седеше на една планинска поляна, докато Перин връзваше три коня на колчета, включително нейния Изгрев. Първо помисли, че е болна, защото седеше съвършено неподвижно, а устата й висеше отворена като на селски идиот, но не успя да я разгледа добре, защото видението беше много неясно. Отметна глава и го отпъди.

— Ето, това ми изглежда много страшно, странно и озадачаващо. Ще трябва да огледам по-отблизо.

Призова на елфически Дивите и пред него се материализираха четири гномчета и една силфида.

— Слушайте внимателно, малки братчета. Имам задача за вас и ако я изпълните, ще ви изпея песен. Ще заспя и искам да стоите до мен и да ме пазите. Ако някой човек или пък животно дойде и се приближи, ощипете ме и ме събудете.

Гномчетата кимнаха тържествено, а силфидата се понесе нагоре-надолу из въздуха. Саламандър легна на гръб, кръстоса ръце върху гърдите и забави дишането си, докато не усети как тялото му се слива със затоплената от слънцето земя. Тогава затвори очи и призова своето светлинно тяло. За разлика от хората, майстори на деомера, които използват солидна, синкава, сходна с телата им форма, елфическата прилича повече на огромен трептящ пламък, но от сребриста светлина, откъдето наднича непрекъснато променящ се лик. Когато формата на Саламандър заживя трайно във въображението му, той прехвърли в нея съзнанието си, като отначало се направи, че поглежда през очите му към лежащото под него тяло, сетне видя света в синкавата етерична светлина. Чу звук като рязко щракване; вече се намираше на ефирно равнище и гледаше надолу към спящото си тяло, пазено от Дивите и свързано с него чрез дълга сребриста нишка.

Вдигна се бавно, ориентирайки се по долините, които бяха яркочервени и мътнееха с убитото кафяво на растенията, и от потока, излъчващ първична сила във вид на сребърна завеса, която се носеше високо над водата. Ако се замотаеше в нея, тя би могла да го разкъса на парчета. Внимателно се отдалечи, набра голяма височина и помисли за Джил. Усети някакво придръпване в нейната посока и го последва. Дълго време — нещо, което е невъзможно да се определи на ефирно равнище — се носеше бързо над убиточервената гора, прекъсвана тук-там от по-светлите пространства на фермите, където работеха селяни, чиито аури сияеха около тях, преди всичко в бледожълто и зелено, на синкавия фон на равнището. Пътуваше и все повече, и повече усещаше присъствието на Джил, което го теглеше напред.

Но към края се сдоби с водач. Тъкмо беше прелетял високо над едно малко поточе, когато видя един от Дивите, упътен право към него. В истинската си сфера съществото беше красив възел от сияещи линии и цветове, плътномаслинено, лимоненожълто и кафяво-червено, с по някоя и друга искрица черно, но то очевидно беше в беда, защото се издуваше и ставаше два пъти по-голямо, а сетне се свиваше и трепереше.

— Чакай, чакай, малък братко — обърна се мислено Саламандър към него. — Какво толкова се е случило?

Вместо отговор то се завъртя около себе си и затанцува, но той смътно успя да долови чувствата му: ярост и отчаяние за нещо, което обичаше. Спомни си сивото гномче на Джил.

— Познаваш ли Джил?

То заподскача и се изду от радост.

— Аз съм неин приятел. Заведи ме при нея.

Гномчето се понесе пред него като ловно куче. Докато го следваше, избягвайки извивките на едно възвишение, Саламандър видя далеч долу под себе си планинската долина, която представляваше червено сияние от тревата, осеяно със смътните сребристи аури на конете и две човешки аури. Забеляза, че Периновата е необикновено зелена и сива, каквато за първи път виждаше, а тази на Джил е бледозлатиста, но огромна. Тя се издуваше, излъчваше малки вълни, сетне се свиваше отново до форма, която беше прекалено голяма за което и да е човешко същество. Когато се спусна към нея, видя как Перин се обръща и казва нещо. Аурата на младия лорд излъчи светлинен залп, който се разля върху Джил като океанска вълна. В отговор нейната се набръчка и погълна магнетичното излъчване.

Саламандър се носеше над нея, изтръпнал от шок. За миг Джил вдигна поглед нагоре, право към него и изкрещя на глас. Беше видяла светлинното му тяло.

— Джил, аз съм приятел!

Но макар да го виждаше, сякаш не чуваше мисълта му. Тя скочи на крака и посочи към него, като през цялото време крещеше на Перин, който просто изглеждаше озадачен. Саламандър се извиси нагоре, следвайки сребърната нишка колкото се може по-бързо обратно към тялото си. То си лежеше непокътнато, където го беше оставил, а Дивите все още го пазеха. Сниши се, задържа се над него, сетне се отпусна. Отново чу щракването, усети плътта да го обвива, беше топла и за момент болезнено тежка. Освободи светлинното си тяло; седна, като удари три пъти с длан по земята, за да сложи край на магията. Гномчетата го погледнаха очаквателно.

— Благодаря, приятели мои. Хайде, елате донякъде с мен. Ще ви изпея обещаната песен, но трябва да бързам. Добра моя приятелка е здравата и истински омагьосана.

Зората се издигна над лилавите планини и се плисна над поляната, която, понесена от летния вятър, представляваше зелен порой от трева. Джил седеше върху одеялата си и гледаше как Перин стои приведен до огъня и загрява вода в малко желязно менче. Той извади от дисагите бръснач, малко сапун и спукано огледало и започна да се бръсне, така спокойно и сръчно, сякаш се намираше в спалнята си. През съзнанието на Джил премина някаква смътна идея, че трябва да му пререже гърлото с дългия, остър стоманен бръснач или може би със сребърния си кинжал, но й беше прекалено трудно да мисли.

— Вземи да хапнеш нещо — обади се той.

— След мъничко — и да говори й бе трудно. — Наистина не съм гладна.

Отмести поглед и видя сивото си гномче, което клечеше на няколко ярда отвъд Перин. Толкова се зарадва, като видя мъничкото същество, че скочи и изтича към него, но тъкмо се наведе да го вземе, то се озъби, замахна с нокти и изчезна. Много бавно седна там, където стоеше, чудейки се защо го е яд на нея. Струваше й се, че би трябвало да знае, но паметта не се връщаше. Вдигна камъче от тревата и се загледа в неговата непрекъснато колебаеща се кристална структура и остана така, докато Перин не дойде да я прибере.

Цяла сутрин яздеха през гората, следвайки дълги, обиколни пътеки. Всяко дърво беше живо присъствие, навеждаше се над пътеката и посягаше към нея с рошави пръсти. Някои я плашеха, други изглеждаха съвсем безопасни; трети, определено по-малко, сякаш я молеха да им стане приятелка и протягаха трептящи листати ръце. Отместеше ли поглед от пътеката, гората се превръщаше в лабиринт от здрави стени, прекъсвани единствено от снопове тежка като камък слънчева светлина. От време на време Джил мислеше да се отдели от Перин, но беше безнадеждно загубила представа къде се намира. Понякога си спомняше за Родри и се питаше дали се опитва да я проследи. Не се надяваше особено да й повярва че не е тръгнала по собствената си свободна воля — ако, разбира се, някога ги настигнеше. Как да я намери, когато целият свят се беше променил?

Всеки цвят, дори и сивото на скалите, изглеждаше ярък и сияеше като скъпоценен камък. Стигнеха ли до поляна или планинска ливада, слънцето се изливаше върху нея като вода; беше готова да се закълне, че го усеща как капе и се стича по ръцете й. Небето беше твърд свод от лапис лазули и за първи път в живота си истински повярва, че боговете пътуват по небето така, както ние пътуваме по земята, само защото цветът му наистина сякаш прилягаше на божествата. Под тежкия товар на тази красота тя се усещаше като пияна на седлото и по страните й се стичаха сълзи, предизвикани от гледката, която се разкриваше пред нея. Веднъж, когато яздеха през една ливада, от скривалището си излетяха двойка чучулиги и издигайки се нагоре в лазурното кристално небе, запяха своите сърцераздирателни трели, а крилата им плющяха бързо като мънички гръмотевици. Тогава Джил разбра, че каквото и друго да се случи, този миг, този плясък на криле, тази частица звук ще пребъде, както всъщност и всеки друг миг, като ясен акорд в разгръщащата се музика на Вселената. Когато се опита да каже на Перин за своето прозрение, той просто я зяпна и рече, че била смахната. Тя се засмя, съгласявайки се него.

Този следобед спряха на лагер до един доста голям поток. Перин извади от нещата си корда и кука, каза че тръгва за риба и се отдалечи нагоре по течението. Дълго време Джил лежа на брега, загледана във водата, в Дивите във водовъртежите, бялата пяна на личицата им, следите от лъскавите им телца, гласчетата и живота им, които се сливаха и преливаха едно в друго. Стори й се, че искат нещо от нея, докато накрая си свали дрехите и отиде при тях. Кикотейки се, тя приклякваше и пляскаше из водата с духчетата, като се опитваше да ги хване, а те й се измъкваха и за първи път ги чу ясно как се кискат в отговор, как непрекъснато повтарят името й Джил, Джил, Джил. Сетне внезапно изпищяха и изчезнаха. Тя се обърна и видя Перин, застанал на брега, нанизал на връзка три пъстърви. Сърцето й се сви, също като на ученичка, която вдига поглед от играта си и вижда учителя да я гледа гневно, с недовършена работа в ръце.

Но когато се покатери на брега, той далеч не й беше сърдит — хвана я, целуна я, обви я с желанието си, докато тя на свой ред не го пожела и не легна с готовност с него в тревата. След това той стана, облече се и започна методично да чисти рибата, а тя остана да лежи гола на меката трева и се опита да си спомни името на мъжа, когото бе обичала и който продължаваше да я обича, или поне така подозираше тя. Виждаше мислено лицето му, но паметта отказваше да й даде името му. Озадачена от това, стана и се облече, сетне случайно погледна надолу към потока. Дивите се бяха върнали и я гледаха с укор.

— Родри, Джил — шептяха те. — Как можа да забравиш своя Родри?

Тя се преви и заплака, хлипайки високо. Когато Перин изтича да я утеши, го отблъсна така силно, че той се препъна и падна. Досущ подплашено животно, тя побягна, тичаше бързо през високата трева на поляната и потъна в гората, но глезенът й се закачи за един корен и се просна по очи. За момент остана да лежи там, дишаше тежко и виждаше колко тъмни бяха дърветата, колко застрашително посягаха да я сграбчат. Сега приличаха на строени въоръжени пазачи, вдигнали високо оръжията си. Когато Перин дойде да я прибере, тръгна послушно с него.

Вечерта той запали огън и надяна рибите на зелени клечки, за да ги изпече. Джил хапна няколко хапки, но храната сякаш се лепеше по устата й, рибата внезапно започна да я пресища като чист мед. Той обаче изяде стръвно своя дял, сякаш умираше от глад, сетне заспа край огъня. Гледа го дълго. Щеше да бъде невероятно лесно да го убие, но споменът за гората я възпря. Ако той умреше, щеше да остане сама, уловена като в капан, щеше да гладува, да се върти в кръг, да изпада все повече и повече в паника — с останалата й воля отклони съзнанието си от тези мисли, които заплашваха да я хвърлят в истерия. Втресе я, внезапно изпита студ и се загледа в огъня, където духовете приемаха форми и изчезваха, танцуваха сред пламъците, които човешките същества така мило бяха осигурили. Джил почти ги чуваше как разговарят сред съскането и пукането. После една цепеница прегоря и падна сред дъжд от златисти искри. Сред бързия танц на пламъците се появи истинско лице, златисто и подвижно. Когато й затвори, тя чу истински глас, при това авторитетен.

— Какво ти е, дете? Какво толкова лошо е станало?

— Лошо ли? — Тя едва изпелтечи. — Станало ли е?

За миг лицето я оглеждаше; после изчезна. Донякъде объркана, неспособна да мисли, Джил легна до Перин и заспа.

Безформени като вода, дните протичаха един след друг. Джил не можеше да ги преброи; бе загубила самата представа за броене, сякаш онази част от разума й, която се занимаваше с неща като нощи и монети, беше изпаднала от дисагите и се бе изтърколила в тревата. Когато Перин се опитваше да я заговори, на нея й беше трудно да отвръща, защото думите се губеха във великолепието на гората. За щастие той рядко се обаждаше, очевидно задоволявайки се с мълчаливото й присъствие до него. Вечер, когато устройваха лагер, беше пламенен любовник, често я пожелаваше на одеялата им преди вечеря, а сетне като паж й носеше яденето, докато тя лежеше сънлива до огъня. Мудното му колебание, тътрещата се походка, неопределените усмивки и препъваща се реч — нищо не беше останало от това. Той непрекъснато се смееше, беше спокоен и сръчен, крачеше през дивата местност изпълнен със сила и живот. Предположи, че смахнатото му безличие е просто щит, който вдига, когато е принуден да живее в земите на хората.

Доказателството, че бе права, дойде, когато отидоха в едно село, за да си купят храна на пазара. Перин се върна към предишното си аз, гледайки безцелно насам и натам, запъвайки се на всяко просто изречение, докато се пазареше за сирене и праскови, за хляб от пекаря. Джил нямаше как да му помогне, защото не можеше да приказва по-ясно от него. Веднъж видя жената на селянин да ги гледа озадачена, сякаш се питаше как двойка слабоумни могат да оцелеят на пътя.

Когато свършиха да пазаруват, отидоха в мъничка кръчма да пият по половиница. След като не беше пила друго освен изворна вода, пивото й се стори толкова добро, че Джил се наслаждаваше на всяка глътчица. По пода на малкото помещение имаше пръсната мръсна слама, огнището стоеше непочистено, а масите бяха очукани, но там се почувства щастлива. Хубаво беше да вижда други хора, хора като нея, да чува човешки гласове, вместо неспирния вятър в гората и бърборенето на потоците. Оплешивяващ пълен човек с карираните панталони на търговец й се усмихна приятелски.

— Искам да те питам нещо, момиче — обади се той. — Защо носиш сребърен кинжал?

— О, а, ъ, такова — отвърна Джил. — Баща ми беше сребърен кинжал, разбирате ли. Това ми е спомен от него.

— Наистина един набожен жест.

Изведнъж Джил изживя нещо, което я стресна, защото го чу как си мисли: „Хубаво момиче, но глупаво; е, да, на момичето не му трябва ум.“ Мисълта отекна толкова ясно в съзнанието й, като да я бе изрекъл гласно, но реши, че просто се заблуждава. Когато дойде време да си тръгнат от кръчмата, се разплака само защото се връщаха в самотната дивотия.

Този следобед яздеха през ниски, вълнисти възвишения, докато боровата гора оредя, а в закътаните долини се появиха ферми. Джил нямаше представа къде се намират; знаеше единствено, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Лагер направиха на място, което Перин познаваше добре, или поне така каза, в някаква долинка, през която течеше поточе и беше обградена от бели брези. Преди да запали огъня, той я целуна.

— Хайде да полегнем.

Внезапно мисълта да се люби с него я изпълни с отвращение. Блъсна го, но той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Тя се опитваше да се освободи, но превъзхождащата му сила не й позволи. Грабна я, вдигна я, после я положи бореща се на земята. Тя се съпротивляваше, но през всичкото време знаеше, че бавно, неумолимо му отстъпва, използва само половината от силата си, позволява му от време на време да си открадне по някоя целувка или ласка, докато накрая се предаде, позволи му да я обладае, да я притисне към земята и да превърне света й в огнено удоволствие. Той легна до нея и понечи да каже нещо, сетне заспа изтощен, с отворена уста.

Джил лежеше и гледаше как залезът се стича през клоните като дъжд от жълтици. Белите брези пламтяха с вътрешно сияние, сякаш ги наблюдаваха и благославяха с мълчаливото си присъствие. Чуваше как потокът тече наблизо, безцелното бърборене на Дивите. Точно когато залезът загасваше в полумрак, Перин седна, прозя се и изстена. Видя под очите му тъмни кръгове, два синкави вира от сянка. За миг я погледна втренчено, сякаш не знаеше къде се намират.

— Не ти ли е добре? — попита Джил.

— О, а, ъ, такова, само съм уморен.

Но в течение на вечерта стана ясно, че нещата отиват много по-далеч от обикновена умора. Когато седнаха да се хранят, той се натъпка, сетне отново заспа. Тя седеше край огъня и гледаше как брезите сияят и, както й се стори, се навеждат към тях, за да разгледат тази двойка натрапници в горичката. В един момент помисли, че вижда някой да стои сред дърветата и да я наблюдава, но когато стана, за да погледне по-добре, смътната форма изчезна. След мъничко Перин отново се събуди и отиде с несигурни крачки до огъня. Внезапно подскочил пламък заля лицето му със светлина и сякаш го покри с кръв; очите му заприличаха на две големи, празни, раздрани дупки в маска. При вида му Джил извика.

— Какво има? — попита той.

Но тя не можеше да изрази с думи онова, което инстинктивно разбираше — че следобедното им любене го беше довело до кризисна точка, досущ войн, втурнал се в атака, който не мисли за нищо друго освен за блясъка на стомана около себе си, но изведнъж се озовава отвъд вражеската линия, откъснат и сам, когато е твърде късно да се върне.

Напускайки дъна на Греймин, Родри нямаше представа накъде да тръгне. Първия ден вървя на запад, но на залез-слънце в лагера му се появи сивото гномче и се хвърли в ръцете му, притискайки се към него като уплашено дете.

— Ето те и теб! Кажи ми, приятелче, къде е Джил?

Гномчето помисли, посочи на изток, след което изчезна. Пропилях цял скапан ден, помисли си той. И тогава, както бе потънал в отчаяние, изпита странното чувство, че го наблюдават.

Следващите три дни вървя на изток. Докато се носеше по горския път, се усещаше повече като буря, отколкото като човек, яростта и отчаянието се смесваха, за да тласкат мисълта му ту насам, ту натам, раздробявайки на късчета разума. Понякога искаше да я намери единствено за да й пререже гърлото; в други моменти се кълнеше пред себе си, че само да може да си я върне, нямаше да й зададе и един въпрос за онова, което е правила с Перин. Постепенно го обхвана по-скоро безнадеждност отколкото ярост. Перин можеше да я е отвел навсякъде, промъквайки се дълбоко в гората, където никога няма да ги намери. Едничката му надежда беше гномчето, което му се явяваше от време на време. И винаги сочеше на изток и беше изпълнено с бяс, скърцаше със зъби и се хващаше за главата всеки път, когато споменаваше за Перин. Рано или късно, или поне Родри така се надяваше, то щеше да го заведе при Джил.

Късно през деня, когато на небето се събираха бели облаци и заплашваха с дъжд, Родри яздеше по тясна пътека и изведнъж се озова на една поляна. До пътя имаше малка кръгла дървена къщурка, пред вратата на която растяха два дъба. Слезе от коня и го поведе натам, подвиквайки за поздрав. След няколко секунди се появи възрастен мъж с обръсната глава и златната лента на жрец на Бел около врата.

— Добър ден, Ваша святост — поздрави го Родри.

— Нека те благословят боговете, момчето ми. Какво те е разтревожило толкова много?

— О, пъклите да го вземат, нима изглеждам толкова злощастен?

Жрецът само се усмихна, а очите му оставаха почти скрити зад набръчканите клепачи. Беше слаб като тояга, парцаливата туника висеше на него, пръстите му приличаха на разкривени клонки.

— Търся някого, разбирате ли — продължи Родри. — И почти съм загубил надежда, че изобщо ще я намеря. Русо момиче, красиво, но винаги се облича като момче и носи сребърен кинжал. Сигурно пътува с мършав червенокос човек.

— Съпругата ти те е напуснала заради друг ли?

— Да, така е, но откъде знаете?

— Случва се много често, момчето ми, макар и да не се съмнявам, че те боли така, сякаш си първият мъж, изоставен някога от жена — поклати глава и въздъхна. — Не съм я виждал, но влез и помоли боговете да ти помогнат.

По-скоро да направи удоволствие на стария отшелник, отколкото с надежда да получи някакво знамение, Родри го последва в мрачното миришещо на плесен светилище, което заемаше половината от къщата. На правата страна имаше каменен олтар, покрит с грубо ленено платно, за да скрие кървавите петна от жертвоприношенията. Зад него се издигаше масивна статуя на Бел, издялана от дънер, като тялото беше само загатнато, ръцете бяха очертани с по две линии, прорязани в дървото, а туниката — представена с обикновени драскотини. Но лицето беше красиво моделирано, от него гледаха чифт големи очи, които сякаш виждаха, а устата беше така жива, като че всеки миг щеше да заговори. Родри се поклони официално на краля на света, сетне коленичи пред него, а жрецът застана от едната му страна. В здрача Родри изпита чувството, че очите на божеството се обърнаха към поклонника.

— О, най-свети господарю, къде е моята Джил? Ще я видя ли някога отново?

За миг мълчанието в храма се сгъсти; сетне жрецът заговори с кух, кънтящ глас, който беше съвсем различен от преди.

— Тя язди по тъмни пътища. Не я съди строго, когато отново се видите. Един, който не ме почита, я държи в плен.

Родри усети как потрепери от хлад, предизвикан от страхопочитание, подплатено със страх.

— Имаш необикновен Уирд, човече от Елдид — ти, който не си човек като останалите. Един ден ще умреш в служба на кралството, но това няма да е смърт, каквато някога си предполагал за себе си. Човеците ще си спомнят името ти дълги години, нищо че кръвта ти ще е изтекла по скалите и ще си е отишла. Всъщност те ще си го спомнят два пъти, защото ти два пъти ще умреш.

Внезапно жрецът вдигна ръце и ги плесна силно. Зашеметен, Родри се огледа. Статуята отново представляваше само парче изкусно издялано дърво. Божеството си беше отишло.

Целия този ден, придвижвайки се бързо, Родри си блъскаше главата над предзнаменованието. Какво означаваше това, че Джил върви по тъмни пътища? Отчаяно му се искаше това да означава, че Перин я е принудил по някакъв начин да тръгне с него, а тя не е потеглила доброволно, но му беше трудно да се убеди, защото Джил би могла с лекота да убие лорда, ако е опитал да я насили. И все пак се беше вкопчил в първата малка надежда, че тя все още го обича. Сърцето му така се разкъсваше между любов и страх за нея, та едва години по-късно си спомни останалата част от предзнаменованието — че противно на природата и здравия смисъл, той щеше на два пъти да умре.

На другия ден, когато стигна до едно малко селце, му стана по-ясно какво е означавала онази част от божието слово, която се отнасяше до Джил. В мъничка кръчма яде за първи път топла храна и пи половиница пиво. Докато хапваше овнешка яхния до непочистеното огнище, към него се приближи кръчмарят да си побъбри.

— Ти си вторият сребърен кинжал, когото виждаме тук напоследък — рече той. — О, разбира се, предполагам, че момичето не беше истински сребърен кинжал.

— Русо ли беше момичето? — Сърцето на Родри заблъска в гърдите, макар и да се мъчеше да изглежда безразличен. — Красиво, но облечено като момче?

— Точно така! Познаваш ли я?

— Познавам я. Преди колко време бяха тук с червенокосото й момче? Ще ми се да се видя отново с Джил и Перин.

Кръчмарят се замисли, чешейки голото петно на главата си.

— Бих казал преди не повече от четири вечери. Приятели ли са ти? Трябва да кажа, че нито един от тях не приказваше много.

— О, Перин никога не говори много, това е вярно. — Родри се опитваше да звучи весело и дружелюбно. — Но с момичето му човек обикновено може да си побъбри добре.

— Така ли? Тогава сигурно е болна или нещо такова, защото й беше трудно да каже две свързани думи. Взех я за една от онези празноглави женички, нали знаеш — много хубаво лице и нищо между ушите.

— Чакай, надявам се, че не е била болна. Та тя е обикновено весела като чучулига и два пъти по-забавна.

Кръчмарят се замисли дълго.

— Е, може би тя и нейният мъж са били поскарани. Както го гледаше, бих казал, че много я бие. Изглеждаше направо ужасена от него.

Ръката на Родри се сви около половиницата така силно, че кокалчетата му побеляха. „Върви по тъмни пътища — помисли си той, — разбирам.“

— Но независимо от всичко, момчето ми, като потеглиха от тук, тръгнаха на юг. Каза, че отивала на юг, за да търси дядо си.

За миг Родри се зачуди. После се досети: Невин! Разбира се, точно така щеше да го опише.

— Е, хубаво тогава, и много благодаря. — Той подхвърли на човека един от сребърниците на Беноик.

Родри остави половиницата си недовършена и бързо тръгна, насочвайки се към кръстопътя и пътеката, която щеше да го отведе на юг.

Кръчмарят го гледаше и потриваше монетата, докато сребърният кинжал се изгуби от погледа. Изведнъж се почувства виновен и изплашен. Защо беше излъгал по този начин, и то само заради шепата монети, които онзи странен човек му даде? Не обичаше да лъже. Смътно си спомни как се противопоставяше на онзи, но в края на краищата, след всичко казано, го беше направил. Дощя му се да имаше кон, та да препусне след сребърния кинжал и да му каже истината. Поотърси се и вдигна поглед. Селският идиот, бедният Маро, се зададе, тътрейки крака по улицата. Кръчмарят му подхвърли монетата на Родри.

— Хайде, момчето ми, занеси това у дома на майка си и й кажи, че съм казал да купи плат и да ти ушие нова риза.

Ухилен до уши, Маро хукна. Кръчмарят се зае отново с посетителите си.

— На юг ли? — каза на глас Саламандър. — В името на всеки един цирей по топките на Адовия властелин, откъде накъде Родри реши, че трябва да тръгне на юг?

Струпаните около огъня Диви придобиха замислен вид.

— Извинете ме, малки братчета. Това беше просто един риторичен въпрос.

Саламандър стана, протегна се и обърна намръщен поглед към нощното небе, мислейки, че е трябвало да сканира Родри по-рано. Беше едва чирак в деомера и трудно сканираше без помощта на някакъв фокус, а и не можеше да го прави, когато върши друго, като например да язди. Размисли се и реши, че Родри върви на юг просто от същото отчаяние, което му беше донесло късмета на сребърен кинжал. Без деомера самият той никога нямаше да е в състояние да проследи Джил, защото онзи странен неин мъж познаваше гората като дива сърна. Но сега, разбира се, знаеше точно къде се намират, само на десет мили североизточно от него, така че Родри всъщност беше на север от тях и тръгвайки на юг, се движеше точно натам, накъдето трябва. Въпросът беше откъде Родри знае това?

— Утре, малки братчета, утре ще проследим мечката до бърлогата й.

Загрижени, Дивите шумоляха около него, блъскаха се и се щипеха едни други, отваряйки уста, за да изразят отчаяние и ненавист. Саламандър потрепери, обхванат от истински страх. Откъде можеше да знае дали мъжът, откраднал Джил, не беше могъщ майстор на деомера и не отиваше ли самият той към своята гибел.

— Знаете ли какво, изглежда ще трябва да влезна във връзка с Невин и да му разкажа всичко това.

Дивите закимаха енергично в знак на съгласие.

— От друга страна, ако го направя и ми каже да не се занимавам повече с тази гадна бъркотия? Как тогава ще изкупя бавенето си през лятото? Смятам, че ще бъде най-добре да продължа напред.

Дивите размахаха ръце във въздуха, изплезиха му се и изчезнаха като вълна от неподправено отвращение.

* * *

На сутринта тъмните кръгове под очите на Перин изглеждаха виолетови и приличаха на пресни синини на фона на неестествено бледата кожа. Червената му коса вече не пламтеше по същия начин; тя по-скоро беше с убит цвят и сплъстена като козината на болна котка. Работеше бавно, вадеше неща от дисагите си, поглеждаше ги, после ги връщаше на местата им, докато Джил седеше наблизо и го наблюдаваше.

— Изглеждаш наистина болен — обади се тя.

— Само съм уморен.

Почуди се какво толкова я беше еня дали е болен или не, но всъщност беше започнала да смята, че той в не по-малка степен от нея е жертва на странните си способности. Ала тази мисъл й идваше само от време на време; то напоследък изобщо рядко й идваха мисли в главата. Като че ли нещата, които Перин взимаше в ръцете си, непрекъснато променяха размерите си, като ту набъбваха, ту се свиваха и нямаха някакви очертания в истинския смисъл на думата, по-скоро блещукащи силови линии, които показваха къде се срещат с въздуха. Накрая той извади обикновена желязна пръчка, дебела около един пръст, която завършваше с дървена дръжка.

— Благодаря на всички богове — рече той. — Та аз бях започнал да мисля, че съм я загубил.

— Какво е това?

— Променяща жига. Няма да казваш на никого, че имам такава, нали? В Кергоней бесят, ако намерят такова нещо у теб.

Не разбра нищо от думите му. Насили се и направи опит да проумее всичко това, но частица по частица.

— Все още сме в Кергоней, така ли? — попита най-сетне тя.

— Да, но в южната му част. Близо до Гуейнтейр.

— Аха. И за какво е това нещо?

— С него се променя жигата на кон.

— А защо ще те обесят, ако имаш такова нещо в себе си?

— Защото само конекрадците ги носят.

— А защо ти го носиш?

— Защото съм конекрадец.

Джил го зяпна с отворена уста.

— Ти откъде смяташ, че взимам парите, които харчим? — Той се хилеше и очевидно много се забавляваше. — Отвеждам кон от някой благороден лорд, продавам го на един от хората, които познавам, и готово.

Някъде дълбоко в съзнанието на Джил се събуди споменът, че да крадеш е лошо. Тя помисли върху това, докато го гледаше как нарежда отново дисагите. Да крадеш беше лошо, а най-лошо от всичко — да си конекрадец. Ако вземеш коня на човек в необитавана местност, той може да умре. Тате винаги го е казвал. Тате винаги е бил прав.

— Не бива да взимаш коне — рече тя.

— О, та аз взимам само от хора, които могат да понесат загубата.

— И въпреки това е лошо.

— Защо? Аз имам нужда от тях, а те нямат.

Знаеше, че има отговор на този довод, но не можа да си го спомни. Отпусна се назад и се загледа в силфидите, тези крилати форми от блестящ кристал, които си играеха на лекия вятър, втурваха се насам-натам или се отбягваха с плавни извивки.

— Ще те оставя за известно време тук — каза след мъничко Перин. — Парите ни свършват и трябва да открадна кон.

— Ще се върнеш, нали? — Внезапно тя изпита ужас, че ще се загуби безнадеждно без него. — Няма да ме оставиш ей така тук?

— Какво? Разбира се, че няма. Обичам те повече от собствения си живот. Никога няма да те оставя.

Той я притегли в обятията си и я целуна, сетне я притисна към себе си. Не беше сигурна колко време седяха така заедно на топлото слънце, но когато я пусна, то беше близо до своя зенит. Отиде до потока и легна там да гледа как Дивите се забавляват, докато заспа.

Късно следобед на същия ден Родри стигна до Лерин — един от най-големите градове в Кергоней с около петстотин къщи, гушещи се зад ниска каменна стена на бреговете на Камин Ирейн. Тъй като Лерин беше важно пристанище за шлеповете, които сваляха желязо от планината в Девери, той планираше да плати, за да вземат него и коня му, като по този начин даде на себе си и на добичето така необходимата им почивка. Отначало обаче отиде на пазара да разпита за Джил и Перин. Много от местните жители познаваха добре ексцентричния лорд Перин.

— Той е шантав — рече търговецът на сирене — и ако някое момиче е тръгнало с него, то е още по-смахнато.

— Той е нещо повече от смахнат — изръмжа ковачът. — Много пъти съм се питал откъде има всички тези коне.

— А, нали е благородник — намеси се търговецът на платове. — Благородниците имат коне в излишък. Но не съм го виждал от много седмици насам, сребърен кинжал, а момиче като това, дето ти казваш, въобще не съм виждал.

— Нито пък аз — присъедини се към него търговецът на сирене. — Както го казваш, ни се струва доста опасно.

На връщане към евтината кръчма, която си бе набелязал преди това, Родри се чудеше дали Джил и Перин са поели по друг път на юг. Ако беше така, трябваше да изостави плановете си да се спусне по реката, за да не ги подмине. Докато настаняваше коня в конюшнята, навън излезе един човек, за да се присъедини към него — доста безличен мъж с приведения гръб на пътуващ търговец.

— Ти ли си сребърният кинжал, който пита за лорд Перин?

— Да, аз съм, а теб какво те засяга?

— Нищо, но може да имам сведения, които да ти дам, стига да платиш съответната цена.

Родри извади два сребърника от кесията си и ги сложи между пръстите си. Амбулантният търговец се усмихна.

— Идвам насам от югоизток. Прекарах една нощ в малък селски хан на около трийсет мили от тук. Опитвах се да поспя до зазоряване, но чух някой да крещи на двора пред конюшните. Подадох си главата от прозореца и видях нашия Перин да се кара с русото момиче. Тя като да го напускаше, а той й крещеше да не си тръгва.

Родри подаде първия сребърник.

— „Ще намеря никой“, казваше тя — продължи човекът. — Стори ми се дяволски странно нещо, затова някак ми се запечата в ума.

— Сигурно. А каза ли къде е този „невин“?

— Всъщност не каза. Но рече на милорда, че ако се опита да я последва към Кермор, ще му отреже топките със сребърния си кинжал.

Родри се изсмя и му подаде втората монета, сетне бръкна за още една.

— Благодаря ти, човече, и се радвам, че не си могъл да поспиш един час повече онази нощ.

Когато Родри излезе от конюшнята, Мерик се засмя тихичко под нос. Много беше забавно да накараш сребърния кинжал да плаща за лъжливата информация, която щеше да го заведе към неговата гибел.

Джил се събуди внезапно от тропота на задаващи се коне. Седна и се почуди защо не се беше опитала да избяга, преди Перин да се е върнал. Но вече бе прекалено късно. Бавно се изправи, защото земята сякаш се движеше под краката й. Докато отиваше обратно към лагера, тревата се издуваше и набръчкваше, сякаш ходеше по огромен пухен дюшек.

— Джил! Не се страхувай! Помощта идва, макар — да си призная — не съм най-блестящият възможен отмъстител.

Тя се обърна изненадана и зяпна с отворена уста, докато мъжът слезе от коня си от другата страна на поляната. Отначало помисли, че е Родри, но гласът и светлата коса не съответстваха. Сетне си спомни кой е.

— Саламандър! О, богове!

И внезапно заплака, хлипаше превита на две, като се мяташе ту на една, ту на друга страна, докато той не изтича и не я притисна силно.

— Плачи, плачи, малката ми. Всичко е наред, поне донякъде. Била си омагьосана, но сега всичко свърши.

— Значи е наистина така? Деомерец ли е той?

— Не съм сигурен в това, но си била истински и добре омагьосана. Къде отиде?

— Да краде кон от някого.

— Заедно с фъшкиите, без съмнение. Този момък изглежда все по-странен и по-странен.

— Прав си, и още как. Моля ти се, трябва да се махаме, преди да се е върнал.

— О, не е така, защото искам да му кажа едно-две нещица.

— Но той е деомерец!

Саламандър лениво се усмихна.

— Време е всички истини да излязат наяве. И аз съм деомерец.

Тя се отдръпна и го зяпна.

— Та как тогава ще знам, че си била омагьосана, и как иначе щях да те намеря? А сега, хайде. Да оседлаем и приготвим коня ти. Искам да прокълна този тип да върви в третия ад, а сетне трябва да сме на път. Родри е далеч пред нас.

Като чу името на Родри, тя отново започна да хлипа. Саламандър я притисна в прегръдката си.

— Хайде, хайде, малката ми. Помни, че си дъщеря на войн. Ще има време за сълзи, когато се отдалечим достатъчно от тук. Ще го намерим твоя Родри.

— О, боговете да са ми на помощ, не зная дали брат ти ще пожелае да ме вземе отново.

— Моят… слушай, как го разбра?

Настойчивият му тон спря сълзите й.

— Аз… такова, сънувах истински сън. Видях баща ти.

— Богове! Ако имаш такава способност и този тип въпреки това… да де, може да е малко по-силен, отколкото смятах, но проклет да съм, ако побягна, преди да съм го видял. Нека оседлая коня ти, а ти ми разкажи.

Доколкото можа, Джил разказа за Перин и събитията през последните няколко дни, но й беше трудно да намира думи, за да говори в някакъв ред или дори да си спомни всъщност колко време пътува с Перин. Понякога й се струваше, че това са няколко години, друг път — месеци. Стресна се, когато Саламандър й каза, че е било най-много две седмици. Той слушаше и все повече се ядосваше, докато най-накрая прекъсна последното й несвързано изречение, махвайки с ръка.

— Чух достатъчно, малката ми. Мен да питаш, гадното копеле би трябвало да бъде бичувано и обесено. Питам се дали мога да го изправя пред съда на благородник.

Тя го погледна, забеляза как гневът му гори като призрачни пламъци по лицето му и отмести поглед. Но видяното даде тласък на спомените й.

— Тебе ли видях преди известно време? Съзрях на небето един елф, целият обвит в сребърен пламък.

— Наистина си ме видяла, но си видяла само, как да ти кажа… да речем, само образа ми.

Тя кимна, мисълта и споменът отново се изгубиха. Почуди се защо е толкова разгневен на Перин, но по някакъв начин й се струваше, че би трябвало да знае отговора.

Тъкмо Саламандър свършваше с привързването на одеялата зад седлото, когато спря, наведе глава на една страна и се заслуша. Минаха няколко минути, преди тя да чуе звука на конски тропот. Бързо се приближаваха три коня. Привеждайки се под дърветата и заобикаляйки стволовете им, идваше Перин, следван от две кестеняви жребчета. Саламандър тръгна срещу него, а Перин скочи от коня си и пробяга последните няколко ярда.

— Кой си ти? — изкрещя той. — Джил, какво правиш?

Тя трепереше прекалено силно, за да говори, но оседланият и натоварен кон беше достатъчен отговор. Перин се опита да изтича към нея, но Саламандър му препречи пътя. Перин замахна да го удари. Изведнъж се материализира множество Диви, които нападнаха — поне сто от тях се нахвърлиха върху него като глутница кучета на подхвърлен им кокал. Хапеха, щипеха, ритаха и удряха с юмруци. Перин крещеше и квичеше, махаше с ръце, сякаш удряше враг, когото не можеше да види, докато накрая падна, а те се струпаха отгоре му като подмятаща се, надигаща се могилка.

— Достатъчно! — викна Саламандър.

Дивите изчезнаха, оставяйки зад себе си Перин разтреперан и скимтящ на земята.

— Така е по-добре, куче такова — озъби се Саламандър. — Чудесна издънка на Вълчия клан — конекрадец и крадец на съпруги!

С рязък жест вдигна ръка и занарежда под нос поток от думи на елфически. Внезапно Джил видя около Перин да потича зелено-сиво сияние — но не, то се излъчваше от него като облак светлина. От облака на свой ред се проточваха дълги мустачета с цвят на пушек и я омотаваха. Внезапно осъзна, че и тя се намира в подобен облак, но нейният беше бледо златист.

— Виждаш ли това, „лорд“ Перин? Виждаш ли какво си правил?

Перин погледна към нея, сетне към себе си и обратно към Саламандър, после внезапно простена и скри с длани очите си. Гертдинът изрече още няколко елфически думи, след което щракна с пръсти. В ръката му се появи златен меч, направен от нещо, дето приличаше на твърда светлина. Той го размаха, разсичайки поотделно всяко от мустачетата, които я свързваха с Перин. Светлинните линии отскачаха като прерязано въже на вързан кон и с плясък се връщаха към него. Перин пищеше, но тя усещаше как разумът и волята й се връщат, а заедно с тях едно отвращение, пламтяща омраза към този мъж, който я бе обяздил като див кон. После Саламандър занарежда отново, сияещите облаци и мечът изчезнаха. Перин вдигна глава.

— Не ме гледай така, любов моя — прошепна той. — О, в името на бог Керун, ще ме напуснеш, така ли?

— Разбира се, копеле мръсно! Не искам повече да те виждам в прокълнатия ми от боговете живот.

— Джил, Джил, моля те, не си отивай! Обичам те!

— Обичаш ли ме? — Омразата изгаряше устните й. — Плюя на твоята представа за обич.

Перин заплака и риданията му й звучаха като прекрасна музика. На Саламандър сякаш му се дощя да го ритне, но се въздържа.

— Ей, ти — озъби се той. — От чисто съжаление ще ти кажа едно — престани да крадеш жени и коне по този начин или това ще ти донесе смъртта. Чу ли какво ти рекох?

Перин бавно се изправи на крака, обърна се към гертдина, а лицето му се гърчеше така, сякаш отчаяно се мъчеше да събере някакво достойнство.

— Не те зная кой си — прошепна той. — Но няма защо да стоя тук и да те оставям да посипваш раните ми със сол. Не мога да ти попреча да отведеш Джил, така че върви. Чуваш ли ме? Махай се! — гласът му се извиси до писък. — Махайте се! И двамата!

Сетне отново падна разридан на колене.

— Хубаво — Саламандър се обърна към Джил. — Да оставим този скимтящ смотаняк на съдбата, която са му отредили боговете.

— С удоволствие.

Заобиколени от вихрушка възторжени Диви, те се метнаха на конете си. Голям черен гном на пурпурни петна подметна въжето на товарния кон на Саламандър, сетне, когато те потеглиха, изчезна. Джил погледна веднъж назад и видя Перин проснат на тревата. Продължаваше да ридае сред море от надигащ се смарагд; загрижен за него, сивият му кон го подбутваше с муцуната си по рамото. Нищо не й беше доставяло по-голямо удоволствие от болката му.

Около миля яздиха мълчаливо, докато се измъкнаха от дърветата и излязоха на една от калните пътеки, които в Кергоней минаваха за пътища. Там Саламандър спря коня си, махна й да направи същото и се обърна на седлото си, оглеждайки я с искрена загриженост. Тя на свой ред го наблюдаваше озадачена.

— Как се чувстваш, Джил?

— Изтощена.

— Не се съмнявам, но след време ще си възстановиш силите.

— Добре. А светът ще застане ли отново на място?

— Какво? Че какво прави в момента?

— Ами как да ти кажа, всичко е някак… не точно мъгляво, но непрекъснато се движи и тези цветове… наоколо е ярко и сияйно — поколеба се, защото се бореше със забравената задача да съставя изречения. — Нищо няма очертания, разбираш ли? Всичко искри и се прелива. И времето престана да съществува. Чакай, това не е вярно. Но е.

— О, богове! Че какво ти е направил този дървеняк?

— Не зная.

— Извини ме, моля ти се, въпросът е чисто риторичен. Джил, това е дяволски сериозно.

— Това и сама мога да се сетя, благодаря. Ще видя ли някога света такъв, какъвто е в действителност?

— Искаш да кажеш дали ще го видиш, както си го виждала преди, защото колкото се отнася до света, какъвто всъщност е, гълъбице моя, ти го виждаш точно сега. Преди, като повечето хора, си виждала само сивата, мъртва, тъмна и измамна повърхност.

— Чакай, чакай! Тези цветове и това дето всичко се движи…

— … си е съвсем реално. Но и много неудобно. Боговете са милостиви, гургулице. Те позволяват на повечето хора да виждат само онова, което им трябва да виждат, и скриват красотата. Ако не беше така, щяхме да измрем от глад, защото простият акт на откъсването на ябълка от дърво би бил съдбовно и застрашително събитие.

— Не мога да повярвам.

— Всъщност не е необходимо да вярваш. Вярването няма никаква връзка със сегашното ти, при това въпиещо сериозно състояние. Вярването е илюзия и всъщност всичко, което виждат хората, е също илюзия, защото Вселената е просто мрежа от чиста сила.

— Това не може да е вярно!

— Вярно е, но сега не му е времето да спорим по трудно разбираеми въпроси като двама бардекски мъдреци. Кръглоухото копеленце те е увредило повече, отколкото се боях, Джил — замълча и потъна в продължителна, тревожна тишина. — Право да ти кажа — не зная какво да направя по този въпрос. За щастие нашият уважаван Невин ще знае.

— Саламандър, спри да брътвиш! Какво ми е направил Перин?

— Ами гледай, нали видя онези светлинни черти? Всъщност той е изливал в теб жизнена сила повече, отколкото би могла да използваш, или с която да се справиш. Виж какво, всеки път, когато двамата сте лягали заедно, той ти е отдавал огромно количество жизнена сила. Тя не е плътна като вода, но е по-плътна от мисълта и може да се предава в едната или другата посока. Обикновено, когато мъж и жена са заедно, всеки от тях отдава по малко и приема също по малко, така че равновесието се възстановява. Но се съмнявам дали това, което казвам, има някакъв смисъл за теб.

— О, работата е там, че има. — Обърканото й съзнание подаваше образи — на Саркин и Аластир, на тъмния деомер, който беше докоснал и опетнил живота й предишното лято. За миг тя едва не повърна. Когато заговори отново, шепнеше: — Продължавай. Трябва да зная.

— Добре тогава. На Перин му има нещо. Той е изливал жизнената сила като медовина на благороднически пир — повече, отколкото човек би могъл да възстанови в обикновения ход на нещата. И всичката тази излишна сила е препускала из съзнанието ти, била е на твое разположение, както я пожелаеш, но тъй като за съжаление не си имала представа какво да пожелаеш или дори, че е там, тя е потекла по първия възможен канал, отново като вода, ако ми позволиш да разширя и поизлъскам нашето сравнение, гургулице моя, като вода, която избягва от реката само за да тръгне по някаква канавка. Не можеше да лъжеш и да кажеш, че нямаш деомерска дарба, нали разбираш?

— Не ме е еня! Никога не съм искала да имам нещо такова.

— О, разбира се, че не си искала, малка глупачке! Не споря, че е така. Слушай, това са наистина тъмни и опасни въпроси и източник на много странни неща. Онзи, който изучава деомера на Светлината, не би си играл безгрижно с тях — тъй, както изглежда е правил Перин.

— Да не искаш да кажеш, че той следва тъмната пътека?

— Не твърдя и това, защото бедният, слаб, смотан идиот не е способен на подобно нещо. Не зная какво представлява лорд Перин, червеношийке моя, но съм убеден, че трябва да те махнем далеч, колкото се може по-далеч от него. Да вървим. Да стигнем до някое безопасно място и тогава ще видя какво мисли за всичко това Невин.

След като Джил си тръгна, Перин събра сили колкото да разседлае коня си и да го прати да пасе. Легна на одеялата и заспа, събуди се само за няколко мига на залез-слънце, сетне проспа цялата нощ. Когато се събуди на сутринта, без да ще се обърна, протегна ръце към Джил и се разрида, щом си спомни, че си е отишла.

— Как можа да ме напуснеш? Та аз толкова много те обичам.

Насили се да спре да плаче, после седна и огледа лагера. Беше уморен въпреки продължителния си сън, тялото го болеше, сякаш се беше бил. Тогава си спомни за мъжа, който я отведе, и се вцепени от ужас. Деомер. Че как иначе би могъл да му покаже онова странно видение на облаци от светлина и позлатени мечове? Виж какво си правил, лорд Перин. Но той не беше правил нищо, само я беше обичал. Какво общо имаха въжетата от мистична светлина с любовта? А тя каза, че го мрази. Поклати глава, защото не искаше да плаче повече.

Накрая се насили да стане и започна да си събира багажа. Вече се беше поставил в опасност, като остана толкова дълго; лордът, предишният собственик на жребчетата, можеше да дойде да ги търси. Работеше и се питаше накъде да тръгне. Изключено беше да се върне при Нед, поне дълго време още, при положение че там го очакваше гневът на Беноик. Ти си два пъти глупак, си каза той, първо отне жената на друг човек, а сетне я загуби. Знаеше, че в продължение на години Беноик щеше да го обсипва с презрение. След великолепното чувство да има кого да обича, да има човек, който го обича (той отказваше да приеме, че Джил никога не го е обичала), животът пред него се очертаваше като проснал се напред мрачен, мъглив път. Мина сякаш цяла вечност, докато напусне това място. Свършваше по някоя дреболия, като например да навие одеялата, сетне нещо му напомняше за Джил и отново започваше да плаче. Шареният сив кон стоеше близо до него, заравяше муцуна в рамото му или го подбутваше по гърба, като че искаше да му каже да престане да страда.

— Ти поне ме разбираш, нали? — прошепна Перин. — Но не е никак, ама никак трудно да направиш един кон доволен.

Накрая стана готов да потегли, сивият беше оседлан, а товарният му кон и двете нови жребчета — вързани за въжета. Възседна, после остана дълго време на седлото вперил поглед в мястото, което щеше да пази последните му спомени от Джил. А сега къде да отиде? Въпросът му се стори непреодолим. Накрая, когато сивият затанцува раздразнен и неспокоен под него, той потегли на североизток. Недалеч беше град Лерин, а там той познаваше един непочтен джамбазин, който щеше да купи жребчетата, без да задава въпроси. Цял ден язди бавно, а сълзите идваха и си отиваха по свое желание.

Родри можеше веднага да вземе шлеп надолу по реката, ако не беше сивото гномче, което се появи при него рано на сутринта, когато Саламандър догони Джил. Мъничкото същество беше изпаднало в екстаз, танцуваше и се хилеше така широко, че се виждаха всичките му остри зъбки.

— Хубаво, малки братко, доколкото разбирам, ти знаеш, че Джил е напуснала Перин.

Гномчето кимна, сетне посочи на югоизток.

— Там ли се намира Джил?

Гномчето поклати отрицателно глава, сетне имитира смотаната походка на Перин.

— Охо! И колко далеч оттук е милият ни лорд Перин?

Гномчето сви рамене и размаха ръце, сякаш искаше да каже, че не е много далеч. Родри дълго се колеба. От една страна — искаше да тръгне след Джил; от друга — желанието му за мъст беше силно като похот. Накрая то надделя.

— Е, добре, малки братко. Ще оседлая коня си, а ти ще ме заведеш при него.

Гномчето се ухили и заподскача, и все сочеше на юг и на изток.

Късно следобед Родри стигна до едно бедно селце — къщички, струпани на върха на възвишение — и около него нямаше дори свястна стена. Нямаше и кръчма, но жената на ковача държеше в кухнята си няколко бурета пиво за жадни пътници. Тя обаче отказа да приеме сребърен кинжал в къщата си. Във всеки случай му позволи да си купи половиница и да я изпие навън, насред калния двор, където кокошките ровеха близо до малка кочина, в която имаше две прасета. Жената, пълна и с разчорлена сива коса, сложи ръце на кръста си и го гледаше ядно през цялото време, докато пиеше, сякаш смяташе, че ще й открадне половиницата. Родри я изпи и я подаде с пресилен поклон.

— Благодаря, хубава дамо. Оттук едва ли минават много пътници.

— Какво искаш да знаеш?

— Търся един свой приятел, нищо повече, един такъв висок, мършав, с червена коса и…

— Тогава върви при хлебаря. Такъв човек пи при мен половиница само преди по-малко от половин час и каза, че трябвало да си купи хляб.

— О, така ли? А с него имаше ли едно момиче?

— Нямаше, само няколко допълнителни коня. Прекалено много коне, мен ако питаш. Не ми хареса видът му, хич не ми хареса.

Следвайки упътванията й, Родри тръгна бързо по виещата се улица. Когато стигна къщата, в двора на която имаше големи, подобни на пчелни кошери пещи, намери там шарения сив кон на Перин, товарното животно и две жребчета вързани наблизо. Изсмя се на глас, кратко и налудничаво, сетне в сърцето си благодари на великия Бел. Докато връзваше коня си, видя през отворената врата Перин, който подаваше няколко медни монети на човек с платнена престилка. Родри влезе с широка крачка. Перин се обърна с пълни с хлябове ръце и изскимтя от ужас, а това беше порция удоволствие за сребърния кинжал.

— Копеле мръсно — озъби се той. — Къде е жена ми?

— О, е, ъ, такова, не зная.

Пребледнял, хлебарят заотстъпва към вратата. Родри не му обърна внимание и се нахвърли върху Перин. Сграбчи го за ризата и го блъсна в стената толкова силно, че онзи изпусна хлябовете. Нехайно ги ритна настрани и отново го хласна.

— Къде е Джил?

— Не зная — Перин се мъчеше да си поеме дъх. — Кълна се. Остави ме по пътя.

— Зная това, глупако. Къде?

Когато Перин му се усмихна самодоволно, Родри го удари в стомаха. Той се преви и се задави, но другият го изправи и го удари отново.

— Къде те остави?

Заслепен от сълзите в очите си, Перин вдигна глава. Родри го зашлеви през лицето.

— Зная, че ще ме убиеш — задави се Перин. — Нищичко няма да ти кажа.

Не виждаше смисъл да му обяснява, че е дал обет да го остави жив. Сграбчи го за раменете и отново го хласна в стената.

— Къде е тя? Ако ми кажеш, ще те оставя жив.

— Боговете са ми свидетели, че не зная.

Родри се готвеше отново да го удари в стомаха, когато чу зад себе си шум. Погледна през рамо и видя пребледнелия хлебар, а до него ковача, който носеше железен лост, и двама други мъже с готови бухалки за вършитба в ръце.

— Какво означава това, сребърен кинжал? То не може така да дойдеш и да убиеш някого.

— Няма никого да убивам. Това курвенско, попикано копеле ми открадна жената и сега не иска да ми каже къде е тя.

Селяните се замислиха, погледнаха се един други, после спряха погледите си върху меча на Родри. Бяха четирима и имаха добър шанс да се справят дори с човек, който умело върти меча, но изглежда бяха предпазливи хора.

— Е, добре — обади се ковачът. — След като е посегнал на жена ти, тогава това не е наша работа.

— Само излезте от къщата ми — простена хлебарят.

— С удоволствие. Плъховете нямат работа в хамбара.

Изви дясната ръка на Перин зад гърба му и го изблъска навън от хлебарницата. Жертвата му се опита да се измъкне, но Родри го обърна настрани и го блъсна в стената на съседната къща с такава сила, че той изпищя.

— Къде е Джил?

— Не зная, а дори и да знаех, нямаше да ти кажа.

Родри го удари в корема с все сила. Той падна на колене и повърна. Когато свърши, Родри го вдигна силом, изви му отново ръката и го поведе покрай хлебарницата към голям каменен навес. Хвърли го с лицето напред върху стената, отлепи го от нея, обърна го и отново го блъсна. Перин вече едва се държеше на краката си.

— За последен път те питам, къде е тя.

Опитвайки се да си поеме дъх, Перин немощно обърса кръвта, която течеше от носа му и от спуканата му вежда. Родри разкопча колана на меча си и го остави да падне.

— Хайде, страхливецо! Извади меч, ако смееш.

Перин просто се даваше и хленчеше. Стомахът на Родри се сви от чисто отвращение.

— Ах ти, презряно, недорасло скопено прасе такова!

Нахвърли се върху му, сграбчи го с една ръка, а с другата го заудря с все сили. Удоволствието да бие Перин изпълни изцяло съзнанието му, също тъй както стената от пламък препуска през гората и помита всичко пред себе си. Внезапно си спомни свещения обет, който даде на Беноик. Пусна го и го облегна на стената. За щастие лордът все още дишаше. Той погледна за момент с празен поглед Родри, едното му око беше вече почти затворено, опита се да каже нещо, хлъцна, сетне се срина, плъзгайки се бавно по стената. Родри го ритна за последен път, обърна се и видя четиримата селяни, застанали тържествено като съдии, както и три малки момчета, чиито очи щяха да изскочат от възбуда. Наблизо беше сивото гномче, което пляскаше с ръце и се хилеше, като в същото време танцуваше танца на победата. Родри взе колана с меча от земята и го препаса, докато си поемаше дъх.

— Видяхте ли? Не го убих, нали?

Всички закимаха в знак на съгласие.

— Мислех, че сребърните кинжали нямат жени — обади се едно от момчетата.

— Аз имах. Ще ви кажа нещо. Ако някога срещнете друг сребърен кинжал с жена, не я пипайте със скапаните си ръце.

Момчетата погледнаха към Перин, сетне отново кимнаха. Когато Родри тръгна към тях, те се отместиха, за да премине спокойно, сетне поеха след него като почетен ескорт, докато си взе коня. Възседна го и потегли, насочвайки се на североизток, за да се върне към реката. Ръцете му бяха окървавени, наранени и го боляха, но никога преди не беше изпитвал по-сладка болка. Още щом селото се изгуби от погледа, на рога на седлото му се появи гномчето.

— Голяма забава падна, нали, малки братко?

Гномчето злобно се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— На прав път ли съм? Наистина ли Джил отива към реката?

И отново то кимна, за да каже „да“.

— В Кермор ли отива?

Завъртя длани и сви рамене да покаже, че всъщност не знае. На Родри му дойде на ума, че за Дивите имената на места нямат никакво значение.

— Добре, ако е тръгнала по реката, със сигурност ще я стигна. Благодаря ти, малки братко. Я по-добре се върни при Джил да я наглеждаш.

От една страна — поради съчувствие, а от друга — че са видели как се извършва акт на правосъдие, ковачът и хлебарят вдигнаха Перин и го отнесоха в краварника на пекаря, където го положиха върху купчина слама. Той едва ги различаваше през полузатворените си от синини очи. Гърдите го боляха страшно и беше убеден, че Родри му е счупил няколко ребра, а спуканата му долна устна кървеше. Жената на хлебаря донесе купа с вода, даде му да пие и му изми лицето.

— Хич не ми хареса видът на онзи сребърен кинжал, сериозно ти казвам. Слушай, наистина ли си му взел жената?

Перин издаде звук, който минаваше за нещо като „да“.

— Я виж ти! Не мога да разбера защо едно момиче ще предпочете тебе пред него, но пък знае ли човек, момичетата понякога са вятърничави. Слушай, можеш да останеш тук за ден-два, момчето ми, ако ми дадеш някоя и друга медна монета за храната на конете.

Перин кимна в знак на съгласие, сетне изгуби свяст.

Раздразнен до степен на ярост, Невин седеше в стаята си и гневно гледаше образа на Саламандър, който танцуваше над пламтящите дървени въглища в мангала. Гертдинът изглеждаше съвсем искрено озадачен.

— Та нали не можех да оставя Джил с онзи дръвник…

— Разбира се, че не си могъл, глупчо! Не е там работата. Работата е в този Перин. Изоставил си тежко болен човек…

— Който многократно е изнасилвал жената на брат ми.

— Зная го и съм бесен заради това, но се опитвам да ти кажа, че той е смъртно болен.

— Че голяма загуба ли ще е, ако умре?

— Дръж си езика, бърборлив елф!

Образът на Саламандър отстъпи и пребледня. Невин пое дълбоко дъх и се овладя.

— Слушай какво, Ебани. Ако продължава по същия начин, Перин ще излее навън жизнената си сила, докато му остане много мъничко. Сетне ще се разболее — най-вероятно от охтика — и ще умре, тъкмо както си предположил. Но междувременно ще навреди на други жени, защото не може иначе. Той е като чумав, разпространява зловредни течности и зараза навсякъде, макар и да не иска на никого да навреди. Сега разбираш ли ме?

— Наистина те разбирам и съжалявам. — Саламандър изглеждаше наистина смирен. — Но какво можех да направя? Да го омагьосам? Да го вържа като един от неговите коне и да го повлека с нас ли? Джил не може да го понася и в нейното състояние…

— Да, прав си. Чакай да помисля… най-близкият деомерец е Лидин в Кантрей. Той може би ще успее да открие Перин и да го прибере. Наистина Джил е трябвало да бъде първата ти грижа. Свържи се с нейната аура и сетне — но внимавай, прави го много бавно — изтегли част от излишния магнетизъм. Процесът сигурно ще отнеме няколко дни, защото ще трябва да го поемеш ти. Или, виж какво, изпусни го. Направи някой от скапаните си номера с него. Може да й достави удоволствие.

— Съмнявам се, че какъвто и да е деомер би й доставил удоволствие, по-скоро ще я ужаси.

— Може и така да е. О, богове! Каква гадна каша ни изсипахте в скутовете!

— Точно така. Виж, има и още нещо странно при Перин. Когато го видях за първи път, си отворих зрението и надникнах в душата му. Мислех, че може би е някакъв мъж, свързан чрез своя Уирд с Джил или нещо подобно.

— И беше ли?

— Не можах да разбера. Не можах да разчета душата му. — Изведнъж Саламандър придоби мрачен вид. — Наистина трябва да съм допуснал моят гняв, ярост и чувство за справедливост да надмогнат разума ми. Все го виждах като получовек, получудовище и въобще не като човек.

— Валандарио, пък и аз сме ти казвали, че деомерът изисква от теб да си владееш чувствата. Сега разбираш ли какво съм имал предвид? О, богове!

— Приеми моите искрени и смирени извинения, майсторе. Тъй като съм виждал Перин, мога да го сканирам винаги, когато ти или Лидин имате нужда от помощта ми.

— И без съмнение ще имаме. Той трябва да бъде заловен.

— Прав си. Не помислих. Но като видях нашата Джил така… о, сломена и засрамена. Сърцето ме заболя за нея.

— То и с мен е така. — Невин осъзна, че част от гнева му по отношение на Саламандър е просто реакция на онова, което се беше случило. — Бих искал да мога да дойда при вас. Ако тръгнете на юг, може би ще стане. Зависи как ще се развият нещата тук.

— А къде си между другото?

Невин намери сили да се засмее.

— Мой ред е да се извинявам. Намирам се в гуербретския дън в Аберуин.

— О, богове! Изненадан съм, че Рийс ти е позволил да пристъпиш неговия праг.

— Е, та него не го е много яд на мен. Лейди Ловиан ме помоли да дойда с нея и да се правя на юридически съветник. За последен път ще се опита да накара Рийс да повика Родри.

— Той без съмнение ще предпочете да види как адовете се стопяват.

— Без съмнение. От друга страна, Рийс обича Аберуин и в края на краищата може да го направи за негово добро.

Образът на Саламандър придоби изключително скептично изражение и Невин въздъхна в знак на съгласие. Да си упорит — това беше ключова част от честта на благородника и Рийс като всички Мелуейдовци нямаше да измени на своята чест.

След разговора си с гертдина Невин отиде до отворения прозорец и се облегна на перваза да погледне навън. От стаята си, която се намираше на горните етажи на броха, виждаше парка, осветен от сто малки кандила, където на просторната затревена площ дворцовите дами имаха вечерно увеселение. Менестрели пееха, а благородниците танцуваха сред трептящите светлини. Чуваше ги как се смеят, почти задъхани, докато се въртяха, тропаха с крака и пляскаха глезените си в такт с арфите и дървените флейти. О, бедна моя Джил, помисли той, ще бъдеш ли и ти някога така щастлива като тях?

Едва не се задави от гняв, изпълнен с хладна ярост към Перин, към Рийс, към всички упорити мъже, които държаха да имат онова, което са пожелали, каквото и да струва то на останалите. Рийс беше по-тежък случай, реши той, защото отказът му да върне брат си можеше да хвърли Елдид в открита война. И тогава всички онези благородни лордове долу щяха да тръгнат за танц на смъртта, това отдавна забравено забавление. Затвори капаците на прозореца така силно, че отекнаха като гръмотевица в стаята, обърна се и закрачи напред-назад. Накрая се отърси от настроението си и се обърна отново към мангала.

Помисли за Родри и в следващия миг образът му се появи. Стоеше, облегнал гръб на стената, в препълнена кръчма и гледаше игра на зарове, като от време на време отпиваше от половиницата си. Понякога, когато Родри беше в особено тъжно настроение, Невин успяваше да стигне до съзнанието му и да му изпраща мисли, но тази вечер той беше погълнат от друго, и колкото и да е странно, съвсем не изглеждаше нещастен. От време на време се усмихваше на себе си, като да си спомняше за някаква победа. Много странно, помисли Невин. Защо не е обзет от тежки мисли за Джил?

Някой почука на вратата и той пропъди видението. Влезе лейди Ловиан, с карирано наметало на рамото, прикачено с брошка във формата на пръстен, обсипана с рубини, които мигаха на светлината на свещите.

— Омръзнаха ли ви танците, милейди?

— И то как, но идвам при теб по друга причина. Дойде бърз куриер от Дън Девери — тя му подаде парче пергамент, което стоеше навито, след като беше прекарало дълго време в тръбата за послания. — Предполага се, че е само за моите очи, но Блейн едва ли ще има нещо против да го прочетеш.

След дългите обредни поздрави писмото само по себе си беше кратко:

Намирам се в Дън Девери при краля. Той ми каза само, че много би искал да разговаря с един познат на вас сребърен кинжал. Ще ревне ли драконът, ако Негово Величество узурпира една от неговите привилегии? Между другото, лорд Талид сякаш е намерил приятел в лицето на Савил от Каминуейн.

Блейн, гуербрет Кум Пекл

— Хм — изсумтя Невин. — Блейн не го бива много по хитростите.

— Ако го прочете, Рийс моментално ще разбере. — Ловиан взе обратно писмото и го пусна в пламтящите дървени въглища. В стаята се разнесе миризмата на горяща кожа и Невин побърза да отвори капаците на прозореца. — Вестта за Савил от Каминуейн е тревожна. Не ми харесва никак мисълта, че Талид е намерил друг гуербрет, който да брани каузата му пред Негово величество.

— На мен също. О, богове, всичко стана много объркано!

— Смяташ ли, че Рийс ще въстане, ако кралят отмени неговия декрет за изгнание?

— Не знам, но може да бъде убеден да го направи от хора, които смятат, че имат шанс да получат неговия ран, ако той умре бездетен.

— Точно така. Във всеки случай ще се опитат да го накарат. От друга страна, ако кралят се намеси, Рийс може да ми запуши досадната уста, без да му се урони достойнството.

— Така е. Ще се перчи колкото си ще за това пред останалите лордове, но в себе си ще го приеме.

— Така се надявам. Е, та ние не знаем дори дали кралят наистина има намерение да повика Родри — тя погледна към огънатата пепел, останала от пергамента в мангала, после взе ръжена и я направи на прах. — Да се надяваме, че Блейн ще ни изпрати вести скоро.

Родри не срещна трудности при намирането на шлеп, с който да слезе до Лугкарн. Коня му настаниха на кърмата заедно с мулетата, които щяха да изтеглят шлепа нагоре по реката, а той получи място на носа заедно с екипажа, но четиримата му членове разговаряха с него колкото се може по-малко. Останалата част от съда беше натоварена с груби чугунени отливки от пещите в Ладотин, високо горе в планината. Той газеше дълбоко във водата, тя беше спокойна, а течението беше гладко и постоянно и за три дни стигнаха на юг, където Родри се забавляваше да гледа как покрай него се плъзга местността. Оставиха зад себе си планините и пред тях се простираха, зелени и златисти, осветени от късното лятно слънце, тревистите ливади и тучните, засети със зърно ниви на провинция Гуейнтейр, равни и безкрайни.

На четвъртия ден пресякоха границата и навлязоха в същинско Девери, макар Родри да не забеляза някаква промяна в местността, която да покаже това. Към пладне капитанът на шлепа му каза, че още същата вечер ще стигнат в Лугкарн.

— Ние сме дотук, сребърен кинжал, но съм готов да се обзаложа, че можеш да намериш друг шлеп, който слиза към Дън Девери.

— Чудесно. Така е дяволски по-бързо от пътуването с кон, а трябва час по-скоро да стигна в Кермор.

Капитанът се почеса замислено по главата.

— Не съм много запознат с движението по реката на юг от кралския град, но съм готов да се обзаложа, че има шлепове — сви грамадните си рамене. — Е, независимо дали има или няма, все пак ще си на една седмица път с кон от Кермор.

В късния следобед Родри забеляза първите признаци, че наближават града. Отначало помисли, че вижда облаци на хоризонта на юг, но кормчията го просвети. Във въздуха беше увиснал тъмен облак дим от пещите за дървени въглища, дим от самите дървени въглища, които превръщаха чугуна в лугкарнска стомана. Докато стигнат кейовете, непосредствено извън стените на града, ленената му риза беше опръскана със сажди. Кейовете и складовете на брега бяха мръсносиви. Като минаваше през портата на почернените градски стени, Родри си помисли, че ще се радва да остави зад себе си Лугкарн.

Но под саждите това беше един богат град. Докато търсеше хан, който да е достатъчно западнал, за да приеме сребърен кинжал, той мина покрай хубави къщи, някои от тях високи колкото брох на беден лорд, с окачени над портите им дървени табели, които оповестяваха с изрязани на тях букви, че там живее един или друг голям търговски клан. Навсякъде из града срещаше храмове. Имаше и такива на слабо известни богове, но в повечето случаи те представляваха малки светилища в ъгъла на някой от храмовете на Бел. Докато неговият голям храм бе просторен като дън, с паркове и пристройки. Накрая стигна до бедна част на града, край южния бряг на реката, но срещна малцина просяци, а дори сред дървените хижи на докерите и въглищарите почти не видя човек в дрипи или измършавяло от глад дете.

Намери западнала кръчма, чийто собственик му позволи срещу няколко гологана да спи в плевника на конюшнята. Настани коня си и се върна да хапне от най-доброто, което предлагаше заведението — плувнала в мазнина овнешка яхния, която му поднесоха със стар хляб да си топи соса. Занесе яденето си на една маса, където можеше да стои с гръб към стената, и докато се хранеше, огледа останалите посетители. Повечето имаха вид на честни работници, събрали се да пийнат по половиница, докато предъвкват местните клюки, но един от тях беше може би пътник като него, висок мъж с права черна коса и кожа с цвят на орехова черупка, която подсказваше, че във вените му тече бардекска кръв. Веднъж-дваж Родри забеляза, че човекът го гледа с любопитство, а когато свърши да се храни, онзи дойде при него с половиница в ръка.

— От север ли идваш, сребърен кинжал?

— Точно оттам, защо?

— Защото съм тръгнал нататък. За там съм се упътил. Ще ми се да зная какви са пътищата в Гуейнтейр.

— Е, това не мога да ти кажа, защото слязох с шлеп.

— Добър начин да пътуваш, когато слизаш надолу по реката, но не дотам, когато се качваш. Е, както и да е, благодаря ти — но се забави за момент, сякаш се чудеше нещо, докато накрая приседна. — Знаеш ли какво, някога един сребърен кинжал ми направи услуга и нямам нищо против да я върна на друг член от неговото войнство — сетне сведе гласа си до шепот. — Видът ти е на човек, който произлиза от Елдид.

— Така е.

— Да не би да си случайно Родри от Аберуин, а?

— Аз съм. Чакай, откъде знаеш името ми?

— О, та то се чува навсякъде на юг. Това имах предвид, като казах, че ще върна услуга. Ще ти дам полезен съвет. Както изглежда, всеки скапан гуербрет е изпратил войскарите си да те търсят. Ако бях на твое място, бих тръгнал на запад.

— Какво? За какво ме търсят, в името на черния задник на Адовия властелин?

Онзи се приведе по-близко.

— Срещу теб е повдигнато обвинение от някой си тиерин Ейгуик от Кергоней. Твърди, че си отсякъл главата на брат му в сражение.

Внезапно Родри разбра за какво става дума — или поне помисли, че е разбрал. Без съмнение Греймин е хвърлил върху него вината, за да постигне мирен договор. В края на краищата, кой би повярвал на думата на един сребърен кинжал, след като лордът твърди обратното?

— О, богове! Не съм правил такова нещо!

— Това не ме интересува. Но както вече ти казах, внимавай в каква посока тръгваш.

— Благодаря ти от все сърце.

Цялата вечер Родри не свали очи от вратата на кръчмата. Ако това обвинение бъде подкрепено в съда на гуербрет, щяха да го обезглавят, както изискваха свещените закони. За щастие годините, прекарани по дългия път, го бяха научили на много начини да избягва неприятностите. Вече не вървеше да слезе с шлеп на юг, защото кралската гвардия можеше на всяко място да го спре на брега и да го претърси. Трябваше да се измъкне на юг по странични пътища и, разбира се, да лъже за името си. Кермор беше достатъчно голям и там можеше да остане в неизвестност поне ден-два. Щом намереше Джил, щеше да има свидетел на своя страна. Освен това, напомни си той, там е Невин. Дори един гуербрет щеше да се вслуша в думите на стареца.

На сутринта, за да заблуди преследвачите си, излезе през източната порта. Много по-късно, когато беше прекалено късно, осъзна, че тиерин Беноик никога не би станал съучастник в такава измама.

— Някой здравата те е отупал, момчето ми — рече лечителят Гуел. — Кой е бил той?

— О, а, ъ, такова — изломоти Перин. — Един сребърен кинжал.

— Виж ти? Е, глупав е човекът, който си навлича гнева на сребърен кинжал.

— Аз… такова… вече ще знам.

В лъскавото огледало, което висеше на стената в магазина на лечителя, виждаше собственото си лице, което беше все още синьо-зелено и раздуто.

— Трябвало е отдавна да махнеш този счупен зъб — рече Гуел.

— Истината казваш, но допреди два дни не можех да яздя. Той ми счупи и няколко ребра.

— Разбирам. Е, отсега нататък ще стоиш настрана от сребърните кинжали.

— Мога да ти се закълна, че ще бъде така.

Изваждането на зъба се оказа по-болезнено, отколкото самото му счупване, тъй като отне много повече време и единственото обезболяващо средство, с което лечителят разполагаше, беше чашка силна медовина. Минаха няколко часа, преди Перин да е в състояние да напусне магазина на лечителя и едва мъкнейки се, да се добере до хана си в крайните квартали на Лерин. Стовари се върху леглото в стаята и се загледа злощастно в тавана, а мисълта му се въртеше безкрайно в кръг: какво да прави? Идеята да се върне в Кергоней и да се подложи на презрението на чичо си предизвикваше болезнени спазми в стомаха му. Освен това ставаше въпрос и за Джил. Както изглежда, с течение на дните все повече я обикваше и започваше да смята, че не я е оценявал както трябва, докато не я загуби. Това, че повечето мъже не бяха много по-различни по отношение на онези, които обичаха, не му носеше никаква утеха. Ех, да можеше да говори с нея, да помоли да й обясни, да й каже колко много я обича — сигурен беше, че щеше да се вслуша в думите му, стига да я намери сама, ако може да я откъсне от онзи човек с ужасяващия поглед и още по-ужасяващия му деомер. Да можеше. Та той дори не знаеше накъде са тръгнали!

А дали би могъл да я намери? Както беше объркан, едва ли не полудял от болка и изпитващ последиците от медовината на лечителя, започна да мисли за нея като за истинския дом на сърцето си, а заедно с тази мисъл дойде притеглянето, онова мисловно подръпване, което винаги му бе показвало пътя към други домове. Бавно, щадейки болящата го челюст, той седна на леглото и остана напълно неподвижен. И наистина го почувства — на юг. Тръгнала бе на юг. Заплака, но този път с растяща надежда, че ще може да я стигне и да я следва, докато намери възможност да остане насаме с нея и по някакъв начин — о, с помощта на великия Керун — отново да я открадне.

— Ето, това е много странно — оповести Саламандър. — Родри продължава да върви на юг, но кълна се в ушите на жребеца на Епона, не мога да разбера защо се движи по всевъзможни скапани пътеки за добитъка и селски пътища, вместо да язди по кралския път?

Джил се обърна да го погледне. Седяха на кърмата на речен шлеп и Саламандър използваше пенещата се, опръскана със светли петна вода, за да фокусира при сканирането. Тъй като тя все още не се беше освободила от излишната сила, водата й се струваше плътна като гравирано сребро, но си напомняше, че онова, което вижда, е само въображаемо. Колкото и Саламандър да се мъчеше да я убеди, тя отказваше да повярва, че й се разкрива скритата действителност.

— Да не би да търси някой да го наеме?

— Ни най-малко, а аз го наблюдавам от два дни вече. Изглежда знае къде отива, но е дяволски внимателен по пътя — отметна раздразнен глава и вдигна поглед от реката. — Хубаво, ще проследя отново своя многоуважаван брат по-късно. Как се чувстваш тази сутрин?

— Много по-добре. Поне нещата стоят на местата си, без да мърдат непрекъснато.

— В такъв случай излиза, че има някаква полза от несръчното ми лечение.

— Повярвай ми, искрено съм ти благодарна.

Известно време тя стоя, разсеяно загледана в хоризонта на юг, където димът на Лугкарн беше надвиснал като мъничък облак. Как й се искаше просто да забрави за Перин, искаше й се Саламандър да има някаква магия, която да изтрие напълно от паметта й спомена за него, но разбираше, че срамът, който изпитва, ще я преследва години наред. Усещаше се неимоверно опетнена, като жрица, която е нарушила обетите си, а освен това в известен смисъл и тя имаше вина за отвличането си. Да беше казала на Родри или да бе призовала Невин по-рано, или… поредицата от „да беше“ продължаваше безкрайно.

— Съдейки по хирейда в очите ти — обади се изведнъж Саламандър, — мисля, че отново си обзета от мрачни мисли.

— А как да не съм обзета? Чудесно е, че тичаме след Родри, но си представям как той направо ще ме прокълне, когато го намерим.

— Защо? Ти си толкова виновна, колкото и конете, които Перин краде.

Тя само поклати глава, за да не рукнат сълзите й.

— Слушай какво, Джил, гугутке моя. Разсъдъкът ти се върна и отново можеш да мислиш. Нека ти кажа нещо. Много разсъждавах за нашия лорд конекрадец, а разговарях и с Невин. Има нещо дяволски необикновено около това момче. Така както излива живота си навън, има нещо, което бихме могли да наречем рана в душата.

— Но аз съм онази, която попадна в скапаните му ръце. О, боговете са ми свидетели — никога не съм си представяла, че ще съм безволна като кръчмарска пачавра.

Саламандър изръмжа под нос.

— Не си ли чула и една проклета дума от онова, което говоря? Не е въпрос на слаба воля. Ти беше омагьосана, омотана от деомер и със замъглена от деомер глава. Още щом жизнената му сила те е заляла, вече не си имала своя воля, а само неговата. Цялата му похот се е изливала през тебе като вода по канал.

За момент си спомни какво усещаше, когато й се усмихваше по този негов особен начин, и й се дощя да повърне.

— Защо наричаш това рана? — поиска да знае тя.

— Защото това рано или късно ще го затрие.

— Хубаво. Как ми се иска да съм там и да гледам.

— Никой не очаква от теб да се чувстваш по-различно, изискано мое момиченце. Но не разбираш ли? Ти си също толкова невинна, колкото ако те беше вързал и те беше изнасилил.

— И боговете са ми свидетели, че това най-много ме мъчи. Усещах се отвратително безпомощна.

— Та ти наистина си била безпомощна.

— Е, да, вярно е. Но ми е дяволски трудно да си го призная.

— От друга страна, циреите трябва да се пробиват.

Тя замахна на ужким да го удари и той й се усмихна.

— Наистина се връщаш към старото си аз. Но не разбираш ли, че има нещо много странно? При положение че Перин наистина не владее деомера, то тогава, в името на всички пъкли, искам да знам откъде му идва силата? Какво му е нанесло раната?

— Колкото и да ми е омразно да говоря за онова скапано и червясало копеле, трябва да призная, че въпросът представлява известен интерес.

— Голям интерес представлява, особено за Невин. За съжаление в момента няма отговор.

— Ако някой може да го открие, това ще е Невин.

— Точно така. Особено след като го докопа.

— Има ли намерение да го издирва?

— Всъщност не. Чаках да поукрепнеш, но вече смятам, че ще можеш да го понесеш. Перин върви по петите ни.

Усети как кръвта й се оттегли от лицето. Саламандър хвана китката й и я задържа с две ръце.

— Ти вече не си застрашена, наистина не си.

— Може би не сега, но какво ще стане, когато тръгнем отново по следите на Родри?

— Дотогава Перин ще е на път за Елдид под въоръжена охрана. Ето какво, в двора има деомерец на име лорд Мадок. Той е наредил Перин да бъде арестуван, щом влезе в града, сетне ще го препрати при Невин. От онова, което си ми разказвала, променливата жига в дисагите на лордчето ще е повече от достатъчно основание за кралските стражи да го арестуват.

— Значи отиваме в Дън Девери?

— Точно така. И може да не ни се наложи да го напускаме. Познаваш ли братовчеда на Родри, Блейн от Кум Пекл?

— Познавам го.

— В момента добрият гуербрет е в двора. Невин иска от нас да говорим с него. Изглежда кралят е съобщил, че желае да се види с Родри. Очевидно различните гуербрети го търсят и когато го намерят, ще го изпратят право в Дън Девери.

— Кралят ли? Че защо…

— Не зная, но смятам, че можем да предположим. Кралят знае, че Рийс няма да има наследници за Аберуин.

— Ще го призоват да се върне.

— Точно така. Й съвсем скоро ти, Джил, ще имаш великолепна сватба.

— О, нима? Говориш като селския идиот. Помисли! Никога няма да допуснат наследникът на Елдид, най-важният ран в кралството, да се ожени за копелето на един сребърен кинжал. Единственото, на което бих могла да се надявам, е да съм отново негова скапана метреса, да живея в двора му и да мразя жена му. Разбира се, ако продължава да ме иска. Ти какво си мислиш, че това е една от твоите приказки ли?

— Имам определено и противно чувство, че съм смятал точно това. Джил, моля те да ми простиш.

Тя само сви рамене и се загледа в обработваемата земя, която се плъзгаше покрай тях. Стадо бели говеда с ръждивочервени уши пиеха от реката. Пазеха ги едно момче и две кучета.

— Прощаваш ли ми? — попита най-сетне той.

— Прощавам ти и се извинявам, все още не съм се оправила.

— Точно така. След като подмамиш Перин при нас, би могла — стига да искаш — да си отидеш, без да се виждаш с Родри.

— Никога. Може да ме прокълне, като ме види, но искам да му кажа, че не съм спряла да го обичам.

Саламандър понечи да рече нещо, но тя зарови лице в ръцете си и зарида.

Кралският палат в Дън Девери беше огромен — шест брохови кули, съединени с обширен комплекс от по-малки брохове, заобиколен от пристройки и защитен с две крепостни стени. Като почетен гост Блейн, гуербрет Кум Пекл, разполагаше с луксозен апартамент в една от външните кули и прозорците му гледаха към парка, който се простираше между двете стени. В приемната му стая имаше четири стола с възглавници от лилаво бардекско кадифе, както и маса, и собствено огнище. Блейн не се интересуваше от подобен лукс сам по себе си, но го оценяваше като признак на кралското благоразположение. Разбира се, имаше и още нещо — при това му идване го придружаваше съпругата му Канифа и той искаше да я вижда заобиколена от удобства. Висока жена с тъмна коса и кафяви като на сърна очи, Канифа беше толкова спокойна, колкото той лесно възбудим. Бракът им беше уреден, както обикновено става, но вътре в себе си Блейн смяташе, че е случил изключително със съпругата си. На моменти дори признаваше пред себе си, че я обича.

Точно тази сутрин Канифа беше призована да прислужва на кралицата в частните й покои — изключителна чест, каквато й бе оказвана и преди. Блейн беше приседнал на перваза на прозореца в спалнята им и я гледаше как с особена грижа се облича. След като една от слугините й положи няколко рокли на леглото, тя отпрати момичето и разгледа с какво разполага, после избра скромна рокля от гълъбово сива бардекска коприна — цвят, на който добре изпъкваха червените и бели карета на блейновия клан.

— Мисля, че съпругата на гуербрет Савил също ще прислужва на кралицата тази сутрин — забеляза тя. — Предполагам, че моят господар би желал да си държа ушите отворени.

— Твоят господар наистина не би желал нищо повече. Какво представлява всъщност съпругата?

— Невестулка, но хубава. Доколкото разбирам, много си подхождат.

— По невестулството вероятно. Трудно е да се нарече Савил хубав. Дяволите да ме вземат, ако мога да разбера защо гребе точно в тази река! Каминуейн е далеч от Белглейд. Каква полза би могъл да има от Талид?

— Мисля, че имат общ кръвен сродник и все пак онова, което казва моят господар, е съвсем вярно. Ще видя дали ще успея да предразположа хубавата лейди Прейфа — замълча и се усмихна. — Но ако ще се жертвам по този начин, очаквам хубав подарък от нашия Родри, когато го призоват да се върне.

— От най-хубавата бардекска коприна, в това не се съмнявам. Ще се погрижа да ти отдаде дължимото. Е, разбира се, ако успеем да го върнем.

Докато Канифа беше при кралицата, Блейн също посрещаше гостенин — могъщ човек, който си струваше да бъде предразположен по други причини. Той накара пажа си да донесе сребърна гарафа с медовина и две стъклени чашки, сетне отпрати момчето. Гуербретът напълни чашките със собствените си ръце и подаде едната на гостенина си, който отпи от нея с вид на ценител. Неотдавна обявеният за лорд Мадок, трети кралски коняр, беше строен мъж на около четирийсет години с добре подстригана, едва прошарена руса коса и весели сини очи. Освен това, както се говореше, бил племенник на Невин. „Хайде де! — помисли Блейн. — Дали е племенник не зная, но съм готов да се обзаложа, че и той е магьосник“. Тъй като преди да получи назначението си в двора, Мадок преуспяваше, отглеждайки коне в провинция Кантрей, той наистина си вършеше работата добре и се държеше простичко, но възпитано, което му даваше възможност да се впише в двора също така безпроблемно, както и всеки друг дребен лорд — дори още по-добре. От начина обаче, по който гледаше или се усмихваше от време на време, проличаваше, че властта и великолепието на двора не му правят никакво впечатление.

— Благодаря за поканата да ви посетя, Ваша светлост — обади се Мадок. — На какво дължа честта?

— Донякъде на най-обикновено гостоприемство. Познавам добре вуйчо ви.

— Разбира се. Неотдавна получих писмо от него. Той е много добре.

— Великолепно. Все още ли е в Елдид?

— Там е, Ваша светлост. Ловиан, тиерин Дън Гуербин, го е взела на работа при себе си.

„Бих се обзаложил — помисли Блейн, — че е по-вероятно той да я е взел на работа при себе си, независимо дали тя си дава сметка за това или не.“

— Добра вест — рече на глас той. — Нашият Невин вече доста остаря, за да обикаля по пътищата с мулето си.

— Здравето му е истинско чудо, нали, Ваша светлост? Но пък и майка ми е все още жива и здрава и ако че минава седемдесетте, умът й сече като бръснач.

— Тогава да се надяваме боговете да ви дадат да наследите тяхната жизненост — Блейн му се усмихна приятелски. — Ловиан ми е роднина, разбира се, сестра е на майка ми.

— Така съм чувал, Ваша светлост, и нищо чудно, защото напоследък доста се говори за вашия братовчед Родри.

— Без съмнение. Общо взето, да се опитваш да запазиш някаква тайна в двора е празно губене на време. Готов съм да се обзаложа, че клюката се е понесла още щом Негово величество ме повика тук.

— Всъщност още по-рано — Мадок поклати привидно натъжен глава. — Първите слухове, които тръгнаха, Ваша светлост, бяха, че кралят може би ще ви повика.

— В такъв случай сигурно знаете, че Негово величество търси моя пройдоха братовчед.

— Зная, разбира се, а клюката е, че кралят се готви да отмени неговата присъда за прокуждане.

— Е, не бих могъл да ви кажа, дали това е вярно или не. Трябва да знаете, че не са ме заклевали да пазя някаква тайна — просто Негово величество не ми е казвал. Предполагам, че все още не е сигурен.

— Най-вероятно, Ваше сиятелство. Не е лесна работа да отмениш постановление на гуербрет.

— Точно така — Блейн направи пауза, за да отпие голяма глътка медовина. — Но, дяволите да го вземат, кралят не може да направи нищо, докато не намерят Родри.

— Все така ли няма вести, Ваше сиятелство?

— Никакви при това. Кълна се във всички богове и съпругите им, че не мога да разбера какво им има на тази купчина идиоти, които гуербретите наричат войскари? Наистина кралството е голямо, но досега все трябваше да издирят един сребърен кинжал.

— Така смятам и аз, Ваша светлост. — За миг Мадок придоби разтревожен вид. — Наистина смятам, че те биха могли да го издирят доста бързо.

— И аз също — сега идваше най-важното и затова Блейн направи кратка пауза. — Всъщност се питах, дали не бихте помогнали в издирването.

— Аз ли, Ваша светлост? Е, наистина ще направя всичко, което ми позволяват задълженията тук, но не съм сигурен дали ще е достатъчно.

— Аз също не съм съвсем сигурен, но подозирам, че човек, известен като племенник на Невин, е в състояние да види неща, скрити от другите.

Мадок премига два пъти, сетне се усмихна.

— Аха, Ваша светлост, значи вие знаете, че той владее деомера.

— Зная. Той направи всичко възможно да ми го покаже миналото лято. Сякаш съвсем лесно виждаше неща, които се намираха на голямо разстояние.

— Това е така, Ваше сиятелство. Ще ви кажа направо. Ако можех да сканирам Родри, щях да го направя, но не съм го виждал в плът и кръв, затова не съм в състояние.

Блейн трябваше да отпие от медовината си, за да скрие своето изумление. Очакваше дълги увъртания, докато Мадок признае истината, но той направо изплю камъчето.

— Разбирам — рече Блейн най-накрая. — Жалко.

— Наистина е жалко. Може би ще мога да ви осигуря вести по друг начин. Негово сиятелство е прав. Нещата започват да стават тревожни. Наистина досега Родри трябваше да бъде намерен.

— Точно така. Знаете ли от какво най-много се страхувам? Че може би някой от мъжете, чиито кланове имат шанс да наследят Аберуин, когато Рийс умре, са взели мерки да отстранят законния наследник.

— О, богове! Могат ли да паднат толкова ниско?

— Аберуин е сред най-богатите ранове в кралството и ще става още по-богат. Само преди година кралят даде на града по-либерална харта. Едно от условията беше Аберуин да има дял от кралския монопол върху търговията с Бардек.

Мадок кимна, а устата му се разкриви в мрачна усмивка.

— Добре разбирам какво иска да каже Негова светлост. Хубаво тогава. Ще ме извини ли за момент Негова светлост?

— Разбира се.

Блейн очакваше Мадок да излезе от стаята, но вместо това той отиде до прозореца и се загледа към небето, където се кълбяха бели облаци, предвестници на буря. Докато той стоеше там, Блейн успя да гаврътне още две чашки медовина, питайки се какво прави този човек; но накрая Мадок се обърна и изглеждаше разтревожен.

— Родри се намира съвсем близо до Драудбри и сякаш се отправя на юг. Купил си е втори кон, за да се придвижва по-бързо. Както изглежда, се е насочил към Кермор.

— Чудя се какво ли ще търсят в Кермор?

— Те ли, Ваша светлост?

— Ами Джил не е ли с него?

— Извинявам се, Ваше сиятелство. Забравих, че няма как да знаете. Двамата с Джил са били разделени поради неочаквано стечение на обстоятелствата. Тя го следва с един приятел, един гертдин, който много мило е предложил да я придружава. Последното, което чух, е, че идват в Дън Девери да молят за вашата помощ.

— Която ще имат, разбира се — за миг Блейн се замисли. — Виждали ли сте някога братовчед ми или жена му?

— Не съм, Ваше сиятелство.

— Те си подхождат като чифт хубави ботуши. Ако Родри ще наследява Аберуин, бих предпочел да видя до него Джил вместо някоя благородна овца, която майка му ще избере.

— Но нали тя е от народа?

— Така е, но подобни дреболии са били уреждани и преди. Ще трябва да помисля по въпроса.

Няколко часа по-късно на Блейн му хрумна, че той безрезервно повярва на онова, което му каза Мадок. Виждал съм и преди деомер, напомни си той, но въпреки това потрепери. Какво бе прочел Мадок по облачното небе?

Поради дъжда екипажът на шлепа опъна брезент над кърмата, едно далеч не идеално прикритие, но по-добро от никакво. Завита плътно в наметката, Джил гледаше как Саламандър стои, вперил поглед в пенещата се вода, която бързо минаваше покрай тях. От време на време устните му се движеха, сякаш произнасяха безмълвно по някоя дума. Зрението й вече почти се бе възстановило. Водата беше просто вода; Саламандър вече не променяше цвета си в зависимост от това какво изпитва. Багрите си оставаха само малко по-ярки, очертанията и формите бяха като че ли по-напрегнати и й напомняха великолепието, което виждаше наоколо си, когато беше потопена в забранената сила. С известен присмех към себе си трябваше да признае, че донякъде съжалява за изгубената красота. Накрая Саламандър се обърна към нея и прошепна.

— Разговарях с лорд Мадок. Искаше да знае къде за последен път съм сканирал Родри, за да каже на Блейн. Макар че това едва ли ще свърши някаква особена работа. Един спешен куриер все пак не би могъл да го стигне.

— Това е така, но куриерът би могъл да каже на гуербрета на Кермор да стои нащрек за идването му.

— Ако остане в Кермор.

Джил разпери ръце, за да покаже, че е безпомощна. Щеше й се да не бе учила Родри да върви така добре по дългия път. В продължение на дни той се промъкваше през мрежата от войскари, които го търсеха като лисица в храсталак.

— Е, утре ще бъдем в Дън Девери — обади се Саламандър. — И ще можем да разговаряме направо с Блейн.

— Добре. Знаеш ли, че въпреки всичко наистина очаквам с нетърпение да видя кралския град. Бродя из кралството от осемгодишна, но никога не съм ходила там. За сребърните кинжали не се намира работа в земите на краля.

Изведнъж сивото гномче се появи на по-малко от стъпка от нея. Когато протегна ръце към него, то се поколеба и се намръщи.

— О, хайде, малкото ми! Какво толкова съм направила, че да те е яд на мен?

То издържа само още миг, след което се хвърли в ръцете й. Тя го притисна силно към себе си.

— Толкова се радвам, че ми прости. Липсваше ми.

Гномчето се усмихна, протегна ръчичка и я потупа по бузата.

— Стига да имаме късмет, скоро ще сме отново при Родри. Ходило ли си при него? Добре ли е?

То кимна утвърдително и на двата й въпроса и се сгуши в нея като коте.

— Ще ми се да знаех къде отива.

Гномчето вдигна очи и посочи към нея.

— След мен ли върви?

И отново то кимна утвърдително, но с такова безразличие, че тя не беше сигурна дали наистина я е разбрало. Саламандър наблюдаваше всичко това внимателно.

— От интересно по-интересно — обяви той. — Но се питам какво ли означава?

Лечителят беше посъветвал Перин да остане в Лерин още няколко дни, за да се възстанови от побоя, но той напусна града още щом беше в състояние да язди. Веднъж насочил мислите си към Джил, той изпитваше такава болка, сякаш му се беше отворила още една рана и го теглеше след нея. Но копнежът му беше примесен със страх от странния човек със светлата като лунен лъч коса, който я отведе. Премисляйки всичко, започна да се пита дали по някакъв начин не е сънувал онази ужасяваща сцена, когато видя облаци от цветна светлина и пламтящи мечове. Всеки път, когато се опитваше да убеди себе си, че я е сънувал, се натъкваше на неоспоримия факт, че Джил я няма. Той просто отказваше да признае, че въобще е могла да го напусне по своя воля; в тази работа имаше намесен още един човек, при това много мощен. Повечето хора в кралството отхвърляха разказите за деомер, но Перин винаги инстинктивно ги бе приемал за верни; той смяташе, че наистина има нещо, наречено деомер, и хора, способни да сътворят чудеса с него. Сега, колкото и малко удовлетворение да му носеше, това се оказа вярно. Единствената му утеха оставаше, че макар Джил да не е до него, тя не е и с Родри.

Язди три дни и стигна до Гадмир — голям, процъфтяващ град, пазен от двоен обръч каменни стени. Би предпочел въобще да не влиза в града, но провизиите му бяха на свършване. Обикновено мразеше да ходи в градове, натъпкани с множество вонящи, запотени хора, затворени в своите дребни човешки грижи като прасета в кочина, но тази вечер изпита известно удоволствие да седи в кръчмата на западнал хан и около него да има човешки същества, които го разсейваха от постоянния му, болезнен копнеж по Джил. В гората щеше непрекъснато да изпитва липсата й; тук можеше да пие силно пиво и да се опита да я забрави. Когато кръчмарят дойде да го попита дали ще остане за през нощта, той се подчини на някакъв импулс и каза, че ще остане.

— Но, ъ, а, не искам да спя с друг човек. Може ли, о, а, да спя в плевника?

— Не виждам защо не. Там има много място.

Перин взе още една половиница пиво и си намери място в отдалечен ъгъл. Имаше намерение просто да пие, докато се напие така, че да престане да мисли, но кръчмарското момиче го накара да си промени намерението. Беше кръглолико дребно същество, тъмнокосо, с много видели тъмни очи и усмивка, която обещаваше ако не друго, то поне няколко интересни часа. Перин реши, че тя представлява много по-добър начин да се откъсне от мислите си за Джил, отколкото да си докара един махмурлук. Побъбри с нея няколко минути, попита я как й е името, което се оказа Алейда, и установи, както и очакваше, че е напълно хладна към него. Когато тя се обърна да си върви, той й дари една от своите усмивки. Не разбираше какво прави, но усмивката както винаги свърши работа. Алейда впери поглед в него, устните й останаха полуотворени и зашеметена остана на мястото си. Когато й се усмихна отново, тя хвърли нервен поглед към кръчмаря, сетне се приближи.

— Дали кръчмарят ще има нещо против да поговориш с някой от посетителите?

— О, няма, стига само да говорим.

— А ти каква си му? Негова дъщеря ли?

— Ха! Има си хас!

— Така ли? — Перин направи пауза и се усмихна отново с копнеж. — Значи си изкарваш част от парите, като му топлиш леглото, така ли?

Алейда се изчерви, но се приближи още повече, докато едрите й гърди не докоснаха ръката му. Той се усмихна още веднъж и беше възнаграден, като видя как погледът й се замъгли и тя му се усмихна в отговор. Перин забеляза, че кръчмарят беше погълнат от разговора си с двама търговци, рискува и сложи длан на бузата й.

— Както го гледам, не ми изглежда много мъжествен. Момиче като теб би могло да се радва на малко по-добра компания за една вечер. Спя вън в плевнята, нали разбираш. Настрана… е, такова… настрана де. Бих могъл да отида там веднага.

— Мога да дойда след мъничко, но не бива да оставам дълго — тя се изкиска по някакъв странен, опиянен начин. — Но пък и няма много време да отнеме, нали?

Алейда се изкиска отново и побърза към кухнята. Перин се забави достатъчно дълго, за да довърши пивото си и да уталожи подозренията на кръчмаря, сетне се измъкна и отиде в плевнята. Тъй като момичето трябваше да се крие, не взе фенер. Намери багажа си в бокса на коня, извлече го нагоре по стълбата и препъвайки се, просна одеялата и си изу ботушите. Докато чакаше в натрупаното сено, започна да се пита защо въобще си е дал зор да я прелъсти. Нито една жена нямаше да е равна на Джил. Мисълта за нея го доведе едва ли не до сълзи, но след няколко минути вниманието му привлече Алейда, която се катереше по стълбата. Стана да я посрещне и я целуна, преди да й хрумне да си промени намерението.

— О, богове! — Тя изглеждаше искрено разтревожена. — Наистина не мога да разбера какво ми става, защо тичам така след теб?

— Нищо лошо. Ела легни при мен и ще ти покажа защо.

Тя покорно му позволи да я заведе при одеялата си. Отначало се държеше срамежливо в обятията му, но с всяка негова целувка той долавяше не само нарастващото полово напрежение, но и сила, едно странно тъмно чувство, което се надигаше някъде от дълбините му и го заливаше, докато накрая стана дори по-силно от половата страст. Силата растеше и тя реагираше на нея, стенейки в обятията му при всяка ласка. Накрая му хвана ръката.

— Нямам време да си свалям роклята. Просто я запретни, и то веднага. Моля те, а?

Щом свършиха, тя го целуна за последен път и му призна искрено, че би искала да остане цяла нощ, а сетне побърза да се върне при ревнивия си мъж. По това време Перин беше толкова изтощен, че се зарадва, когато тя си отиде. Падна върху одеялата, впери поглед в странната, изпълнена със светлини тъмнина, която се въртеше бавно около него. Опита се да затвори очи, но чувството за движение продължи, при това толкова силно, че изпита желание да повърне и побърза да ги отвори. Усещаше как по гърба и гърдите му се стича студена пот, а треперещите му устни са обезкървени и студени. Понечи да стане и да потърси помощ в кръчмата, но разбра, че не би могъл да слезе по стълбата, без да си счупи врата. Можеше само да лежи, стиснал сеното под себе си, и да се моли да не умре.

Паниката го заливаше с плисък като бурно море вълнолом. Спомни си за деомереца, който отведе Джил — за човека, който го подиграваше, а накрая добави и една последна обида: трябва да спреш да крадеш жени и коне или това ще те убие. Тогава Перин сметна, че някой вбесен съпруг ще го убие или нещо подобно, но сега осъзна истината. Нещо му имаше, нещо много сериозно му имаше и той не знаеше какво е то. А дали деомерецът знаеше? Би ли му помогнал, ако знаеше? Не беше много вероятно, съдейки по изпълнените с омраза думи, които човекът му каза в лицето. Мислите му се въртяха ли, въртяха като объркан брътвеж; накрая заспа, срина се в тъмнина без сънища.

Джил зърна за първи път Дън Девери около два часа преди пладне на следващия ден, когато шлепът пристана на доковете, на около половин миля северно от него. Тя дълго гледа масивните стени, които се виеха около града, който се издигаше над тях върху седемте си хълма. Дори и оттам, където се намираха, можеше да различи едва-едва покривите на кралския дворец. Високо над кулите и плющейки на вятъра плаваха мънички жълти петънца, които сигурно бяха златотъканите знамена с изправения на задните си крака дракон на кралската династия.

— Страшна гледка, нали? — обади се Саламандър. — Хайде да свалим конете на брега и да тръгваме. Почакай само да видиш портите.

Портите бяха повече от дванайсет стъпки високи и двайсет широки и целите покрити с резба — медальони с основни мотиви, заобиколени с преплитащи се панделки. Железните обкови също бяха украсени със спирали и розетки. Заради дебелите повече от двайсет стъпки стени се образуваше нещо като тунел, през който минаха и се намериха пред още едни порти в края му, също така богато украсени като първите. Отвъд тях се виждаше широко свободно място, засадено с дъбове, намиращо се около централен фонтан, сред чиито пръски се издигаше изправен на задните си крака дракон. След този парк започваха да се извиват тесните улици. Те се въртяха като спирала покрай къщите и нагоре по хълмовете или се виеха надолу покрай магазини и кръчми, на запад, по посока на езерото. Където и да погледнеше, Джил виждаше хора, които бързаха по своя си работа, а тук-там и великолепно облечени войскари от личната гвардия на краля.

Саламандър я заведе в хана, който имаше предвид — триетажен брох сред градина с трева. Тя вдигна поглед към покрива, покрит с хубави цепени плочи и забеляза, че по прозорците блести стъкло.

— Не можем да отседнем тук! Това ще струва цяло състояние!

— Джил, стисната моя гугутке! — Гертдинът поклати глава с привидна тъга. — Ако е така, то ще спечеля цяло състояние в кръчмата, за да платя. Не понасям евтините ханове. Те вонят, сламениците им са пълни с гадинки. Ако исках да спя на пода, щях да съм се родил куче.

— Е, има много прилични ханове, които струват по-малко.

— Защо да се заяждаме за няколко сребърника? Освен това тук ни чака един човек.

Когато поведоха конете си към портите, навън, без да бърза, излезе млад мъж. Той хвърли поглед на ценител към великолепната наметка и обточените със злато такъми на коня и се поклони.

— С вас ли е този сребърен кинжал, сър?

— Точно така. Моята лична охрана. Имате ли стая на втория етаж?

— Имаме. Веднага ще повикам момчето да се погрижи за конете ви, сър.

— Чудесно. Първо искаме да се изкъпем.

Но се наложи да отложат този необходим лукс за известно време. Джил последва Саламандър в кръчмата, подът на която беше застлан с бардекски килими, а закачалките за факлите по стените бяха сребърни. Вътре тя забеляза висок мъж в карирани бриги на благородник, който крачеше напред-назад близо до огнището. Като го видя, сърцето я заболя, защото Блейн приличаше страшно на Родри.

— Това е гуербрет Блейн! — съобщи тя.

— Разбира се. Той е човекът, с когото ще се срещаме тук.

— Той не знае за… е, за Перин, нали?

— Разбира се, че не знае! Ти да не мислиш, че не уважавам твоята чест? Остави това на мен.

Когато се упътиха към него, Блейн ги видя и тръгна да ги посрещне. Саламандър му направи изящен поклон, но той му отвърна едва-едва, а вместо това грабна ръката на Джил и здраво я стисна.

— Сърцето ми ликува да те види, Джил, макар че щеше да ликува още повече, ако Родри беше с теб! — Той се обърна и установи, че кръчмарят гледа със зяпнала уста как гуербретът поздравява един сребърен кинжал като стар приятел. — Ханджия! Изпрати шише от най-добрата си медовина в техните стаи! А също и плато със студени меса.

Стаите оправдаха най-лошите страхове на Джил за разходите, който щяха да направят. Не само бяха покрити с килими, но и всичката мебелировка беше от красиво полирано дърво, украсено с резба в преплитащи се мотиви, като да беше в благороднически дън. Шишето и платото пристигнаха веднага. Блейн подаде на слугинята два пъти повече пари, отколкото струваше донесеното, и властно я отпрати.

— А сега — започна гуербретът, като си наля пълна чашка. — Лорд Мадок ми каза, гертдин, че сте способен и на повече неща от това да разказвате приказки, така че можете свободно да говорите. Знаете ли къде се намира Родри?

— Почти в Кермор. Всъщност… — той спря за момент, за да погледне от прозореца по посока на слънцето. — Бих казал, че в момента се намира в Кермор. Но защо се намира там, за съжаление не мога да ви кажа, Ваша светлост.

— То очевидно никой не може, проклети да са всички! — Блейн погледна към Джил. — Налей си медовина, сребърен кинжал. Голям път си минала. Между другото, Джил, как стана така, че Родри те е оставил сама?

— Ах, Ваше сиятелство, това е наистина странна история. — Саламандър се намеси сръчно в разговора. — Родри беше нает в Кергоней, нали разбирате.

— Дочух нещо за Беноик и неприятната му рода.

— Тогава ме улеснявате. Ами Родри оставил Джил в дъна на някакъв лорд Нед — човека, който го е наел, но така и не се върнал да я вземе. За щастие минах оттам — търсех я по мои собствени причини. Сканирах Родри и установих, че язди на юг. Не мога да повярвам, че просто я е изоставил.

— Нито пък аз — Блейн вдигна чашката си за поздрав към нея. — Не си го помислила и за момент, момичето ми, нали?

Джил се насили и храбро се усмихна.

— И така, след като много мислих по въпроса, предъвквах го и разсъждавах, стигнах до заключение, че по напълно неясни причини някой подмамва Родри на юг. Според едно-две сведения, до които се добрах, някой му е казал, че Джил го е оставила и той е хукнал след нея. Както и да е, той има поведението на преследван човек през целия път на юг от Лугкарн, макар и преди това да пътуваше открито. Нещо му се е случило в Лугкарн или някой му е казал някаква лъжа.

— Това наистина ми се струва логично. — Блейн въздъхна и отпи здравата. — Готов съм да се обзаложа, че е свързано по някакъв начин с положението в Аберуин. Знаеш, че Родри има врагове, нали?

— Знаем, Ваша светлост. Кралят взе ли вече решение за връщането му?

Джил се обърна и се зае да налива медовина в една от чашките. Щеше й се да може просто да се напие и да забрави, че й отнемат Родри.

— Джил — рече Блейн, — като че ли нещо ти е много криво.

— А защо да не ми е, Ваша светлост? Загубвам своя мъж. Смятате ли, че ще позволят на Родри да се ожени за жена като мен?

— Не виждам защо не, след като ти дам благородническа титла. Аз давам земя на твое име в Кум Пекл. Боговете са ми свидетели, че в моята провинция земя колкото щеш.

— Ваша светлост! — Джил едва проговори. — Вие сте прекалено щедър! Как мога аз…

— Шът! Слушай, Джил, Родри вече не е слабият по-млад брат. Веднъж след като уредим връщането му, той ще бъде единственият наследник на Аберуин, а това означава, че когато злият му брат умре, ще е гуербрет. Ще бъде в положение да пожелае която жена си иска, независимо какво мислят по въпроса майка му или останалите благородници.

— Виждаш ли, гълъбице моя? Ето ти край съвсем като в моите приказки.

— Така изглежда.

Джил се усмихна, защото и двамата искаха да е доволна, но усети как по гърба й се спусна деомерско предупреждение. Блейн се увлече в монолог за елдидската политика, а тя отиде до прозореца и се загледа към градината долу. Наистина Саламандър беше разказал на Блейн една чудесна история и очевидно, че тя ще я брани. Ако Родри не искаше вече да има нищо общо с нея, всички щяха да решат, че му е омръзнала и я е оставил, както често правят мъжете с жените си. А ако й простеше… допускането просто я смаза — тя, една от най-нисшите сред простолюдието, можеше някой ден да бъде съпруга на велик гуербрет. За момент изпита ужас, като помисли за отговорностите и властта, с която ще разполага. Ловиан ще ме научи, си каза тя, разбира се, ако Родри продължава да ме иска.

Но наред с тази мисъл дойде и друга… по-точно не мисъл, а чувство, по-скоро внезапно усещане за нещо, което изисква неотложно действие. Родри беше в опасност. Разбра съвършено ясно, че се намира в най-голямата опасност в своя живот и в този момент той мисли само за нея. Затвори очи и отправи мисъл към него, опита се отчаяно да стигне до него, да го предупреди. През съзнанието й препускаха образи, смътни като онези, които човек вижда, когато започва да заспива, непрекъснато променящи се картини: Родри крачи по тясна улица, Родри се скрива в странична уличка, когато край него преминават градски стражи. Образите преминаваха бързо, но чувството за опасност нарастваше, докато тя вече почти не можеше да диша. Разговаряше с някого — питаше го за Невин, питаше за нея — те го лъжеха, казваха, че била в Кермор, насочваха го услужливо…

— Родри, не отивай!

Чу как нещо се счупи, огледа се замаяна и установи, че е изпуснала чашката, която държеше. Блейн и Саламандър се бяха обърнали и я гледаха. Беше изкрещяла предупреждението си на глас.

— Какво става, за бога? — рече Блейн.

— Родри е в Кермор. Той е в опасност. Зная, че е в опасност. Видях я — почувствах я. Опитах се да го предупредя. — Тя отметна назад глава и зарида, защото разбра, че предупреждението така и не е стигнало до него. — Трябва да отидем в Кермор. Трябва веднага да тръгваме.

Когато тя се разрида, Блейн остави чашката си и се втурна да я потупва несръчно по гърба, макар и да мислеше, че разумът й е отслабнал и се е вдетинила от мъка, но Саламандър прие предупреждението й напълно сериозно. През сълзи го видя да щрака с пръсти над мангала в ъгъла, сетне да се вглежда в святкащите пламъци. Преглътна сълзите си и избърса лице с ръкав.

— О, богове! — в гласа му прозвуча паника. — Не мога да го намеря! Джил, не мога да го сканирам!

Сякаш стаята се разду около нея, а светлината стана болезнено ярка. Сребърната гарафа на масата започна да искри като огън.

— Викай Невин — рече тя. Тогава Блейн я грабна и я довлече до един стол, и я блъсна да седне. Тя се отпусна в него и загледа как Саламандър се навежда над мангала. Туниката му започна да се вее около тялото му, сякаш подухваше лек ветрец. Страх я беше да гледа към сложните шарки на килимите.

— Джил, да викам ли хирург? — попита Блейн.

— Не е необходимо. Това е само страх. — Застави се да вдигне лице и да го погледне. — Ваша светлост, не разбирате ли какво означава това? Помните ли Аластир? Ако Саламандър не може да сканира Родри, тогава някой го крие — с деомер.

Образът на Саламандър танцуваше над огъня почти разплакан. Самият Невин се чувстваше отпаднал и обзет от ярост, ругаеше се, че не е видял да се задава тази опасност. Пропуснал ли беше някакво предзнаменование, изпратено му от Властелините на светлината? Просто не знаеше.

— И аз не мога да го открия — помисли той.

— Да не е мъртъв?

— Не може да е мъртъв, защото Джил щеше да разбере, ако е така. Смятам, че след като е видяла толкова много от опасността, в която се е намирал, можем да й се доверим, че щеше да почувства смъртта му. Колко бързо можеш да стигнеш в Кермор?

— Би трябвало да сме там утре.

— О, богове! Какво ще правите, ще се превърнете в птици и ще полетите ли?

— Нищо такова всъщност. — Саламандър успя леко да се усмихне. — Кралят е поставил на разположение на Блейн една от своите речни галери. Казаха ми, че Белавер течал дяволски бързо от тук до Драудбри.

— Чудесно. Блейн идва ли с вас?

— Не. Интригата в двора може да накара сърцето на човек да се пръсне, затова не смее да си тръгне. Но имаме писма от него до гуербрета в Кермор. Ще дойдеш ли при нас там?

— Тръгвам веднага. Не съм си представял, че ще се стигне дотам. Не разбираш ли какво най-вероятно е станало? Сигурно съперниците на Родри са наели някоя от бардекските кървави гилдии да се отърват от него.

Образът на Саламандър, който се носеше над огъня, изглеждаше страшно озадачен:

— Та как дребни елдидски лордове ще знаят дори за съществуването на тези гилдии?

— Е, може да им е казал някой търговец или друг, или… виждам какво имаш предвид. Като го казах на глас, изведнъж започна да ми изглежда невероятно.

— Какво се е случило тогава?

— Какво ли наистина? Внимавайте много, докато стигна в Кермор. О, богове, трябва да взема кораб! Не мога да тръгна, преди да съм говорил с Ловиан, разбира се, но мога да започна да си събирам багажа. Нейна светлост е на лов с гуербрета.

Долу, на елдидския бряг, беше ярък слънчев ден, но вятърът, който плющеше в сребърносините знамена на Аберуин беше хладен, а в сенките, които падаха в големия двор на гуербретския дън, си беше направо студено. Застанала до коня си, лейди Ловиан хвърли изпълнен със съмнение поглед към небето.

— Може би ще е малко ветровито да пуснем соколите.

— О, нека си опитаме късмета, мамо — отвърна Рийс.

Говореше престорено весело и тя разбра, че този лов е бил устроен само като претекст да поговори с нея насаме.

— В такъв случай, разбира се. Ако не друго, поне ще си пояздим хубаво.

Възседнаха и излязоха от дъна на улиците на Аберуин. Зад тях идваха соколарите, с качулатите птици на китките си и четирима войскари от бойния отряд на Рийс за ескорт. Докато минаваха по виещите се улици, народът се кланяше на своя господар, който отвръщаше с вдигната ръка. Понякога, съвсем спонтанно, момчета и младежи го приветстваха. Независимо от ината си, Рийс беше добър управник, стриктно справедлив в присъдите си по отношение на всички, с изключение на по-малкия си брат, и жителите на неговия град го ценяха заради това.

Напуснаха Аберуин и се насочиха на север по пътя, който следваше течението на Гуин, искряща и пълноводна след обилните летни дъждове. Сред върбите и леските, които растяха покрай водата, Ловиан видя едно-две дървета, които пожълтяваха.

— Както изглежда, есента ще дойде твърде рано тази година — забеляза тя.

— Наистина. Е, лятото беше студено. — Рийс погледна назад, за да се увери, че хората му ги следват на достатъчно голямо разстояние, сетне се обърна към нея. — Виж какво, мамо, искам да те питам нещо. За малката Рода.

— Така ли?

— Мисля си дали да не я осиновя официално и да я узаконя.

Ловиан не успя да измисли какво да му отговори. Рийс й се усмихна иронично, нещо, което сигурно му е струвало твърде много.

— Време е да погледна суровата истина в очите. Няма да дам на Аберуин наследник.

— Гуербретството не може да се предава по женска линия.

— Разбира се, че не може, но все някой ден тя ще се омъжи, нали? Ще има съпруг, може би един-двама сина. Поне ще имат малко мелуейдска кръв в тях.

— Разбира се, ако Съветът на избирателите приеме съпруга й за твой наследник.

— Има такива прецеденти, стотици прецеденти за изминалите години — той отметна гневно глава. — Освен това поне ще накара моите васали да се поспрат. О, богове, да не смяташ, че не ме боли? Зная дяволски добре, че всеки тиерин в Елдид вече крои планове и политиканства, за да вземе моята земя за сина си, когато умра.

— За съжаление си съвършено прав. Но ти знаеш, скъпи мой, че има много по-лесно решение…

— Няма да върна Родри.

Устата му се сви по начин, който тя добре познаваше.

— Разбира се, че както реши Негова светлост, но как можеш да осиновиш детето без разрешението на баща му?

— Родри е престъпник. Съгласно закона тя няма баща.

— В такъв случай много добре. Ще помисля по въпроса, щом Негова светлост предпочита да упорства като диво прасе.

Той само сви рамене при обидата и отново се загледа в пътя пред себе си. Ловиан се запита защо дори си е дала зор да намекне, да прави планове и да настоява за връщането на по-малкия си син. „Рийс чисто и просто не може да понесе мисълта Родри да го наследи — помисли тя. — Е, да можеше на Родри да му се роди син от тази негова Джил, но бедното момиче върви навсякъде с него, спи под дъжда на земята и само богинята знае какво още. Без съмнение женските й течности са съвсем пресъхнали и…“

Внезапно конят на Рийс подлудя. Само това можа да си помисли Ловиан, когато черното животно изцвили, подскочи и се вдигна на задните си крака, ритайки с предните си копита, сякаш се бранеше от някакъв враг. Рийс полетя напред и се хвана за врата му, сетне се смъкна встрани, когато той отново подскочи. Беше великолепен ездач, но конят се вдигаше на задните си крака и се мяташе в пълна паника, което не очакваше. Тя чу хората му да крещят, чу тропота на конете им, но черният жребец под Рийс се извъртя, подскочи, подхлъзна се и падна, хвърляйки лошо Рийс на земята, сетне се стовари върху него. Чу женски писък и осъзна, че гласът беше нейният.

Изведнъж отвсякъде наоколо й се струпаха войскарите от ескорта. Един от тях сграбчи поводите на уплашения й кон и я отведе настрана; другите скочиха на земята и се втурнаха към господаря си. Ловиан се овладя и махна на войскаря, който държеше нейния кон.

— Препусни към дъна! Доведи Невин и каруца!

— Милейди! — Той й се поклони от седлото, сетне се понесе в галоп назад.

Ловиан скочи на земята и побърза да отиде при Рийс, тъкмо когато конят му успя да се вдигне. Десният му преден крак беше счупен и висеше. Един от войскарите й препречи пътя.

— Милейди, по-добре да не гледате.

— Не говори глупости! Грижила съм се достатъчно за ранени.

Блъсна го настрана и коленичи до Рийс. Лежеше съвършено неподвижен и отначало го сметна за мъртъв, но когато го докосна по бузата, клепачите му трепнаха и се отвориха. С лице, разкривено в агония, той се опита да говори.

— Шът, шът, малкия ми. Скоро ще дойде Невин.

Той кимна, сетне се загледа към небето, устата му се гърчеше от болка. Челото над окото му беше срязано и от него струеше кръв; виждаше, че левият му крак е счупен, вероятно на няколко места. Но тя разбра, че може би най-тежките поражения са вътрешните — там, където нямаше как да помогне никакъв хирург, дори и Невин. Можеше само да чака и да се моли на боговете, докато старецът не се появи в галоп, а зад него трополеше каруца. Невин скочи от коня и изтича.

— Жив ли е?

— Почти.

Ловиан се отдалечи, за да не му пречи и остана с ескорта край пътя, а Невин се залови за работа, изправи крака и надве-натри го шинира. Видя го да клати глава и да ругае под нос, докато прокарваше дългите си грациозни ръце по тялото на Рийс, и сърцето й изстина. Накрая той повика каруцаря, за да вдигнат двамата гуербрета и го положат в каруцата. За свой късмет по това време Рийс беше загубил свяст. Ловиан се качи при него и сложи окървавената му глава в скута си. Невин я гледаше и в сините му като ледени блокчета очи не се четеше нищо.

— Искам жестоката истина — рече Ловиан. — Ще умре ли?

— Е, милейди, просто не зная. Негова светлост е наистина много здрав мъж и ще се бори за живота си, но нещата са твърде сериозни. По-слаб човек щеше вече да е умрял.

Потеглиха бавно към Аберуин, за да се друса колкото се може по-малко каруцата с наранения мъж. В съзнанието си Ловиан непрекъснато се връщаше мислено към нещастния случай. Защо се беше подплашил конят? По пътя не минаваше дори и мишка. Случилото се беше като деомер. Внезапно се вцепени и повика Невин, който яздеше малко зад тях. Той подбутна коня си и тръгна до нея.

— Невин, случи се нещо изключително странно.

— Войскарят, когото сте изпратили да ме повика, каза същото, милейди. Мога ли да предложа да обсъдим въпроса насаме?

— Разбира се — тя усети как страхът я стегна за гърлото. Очевидно старецът се съгласяваше с внезапното й прозрение.

Мадрона, жената на Рийс, ги посрещна на портите. Гъвкава и руса, тя беше някак безлично хубава, но сега лицето й носеше белега на желязна воля. Ловиан се възхити от снаха си, която беше искрено привързана към своя съпруг.

— Стаята му е готова — рече Мадрона. — Лошо ли…

— Лошо, наистина, но не е свършен. Двете с теб ще го изправим.

Докато войскарите носеха Рийс към стаята му, Ловиан отиде в апартамента си, свали напоената с кръв рокля и се изми внимателно. Облече чиста дреха, сдържана, от сив лен, сетне се погледна в огледалото. Лицето, което видя там, сякаш се бе състарило с години за една сутрин. С болка отбеляза дълбоките гънки, които разсичаха бузите й, и зашеметения, почти безжизнен израз в очите.

— О, Богиньо, нима ще погребвам още един син?

Остави огледалото и се обърна, съзнавайки, че въпреки изкуството на Невин и неговите билки точно така ще стане. Но не можеше да заплаче. Спомни си деня, когато преживя това с втория си син, нежния Ейдри, който беше навършил само шестнайсет години. Донесоха го завит в одеяло и вързан на собствения му кон, убит в сражение редом с баща си. Стоеше в двора и гледаше как войскарите срязват въжетата и го свалят, но не си позволи дори една сълза, защото знаеше, че бойният отряд гледа и ако бе допуснала да се разплаче, щеше да се разкрещи като луда. Сега се чувстваше по същия начин. Колкото и да я вбесяваше Рийс, той си оставаше първородният й син.

Отметна глава, напусна стаята и слезе в голямата зала. Откъм страната на войскарите мъжете пиеха упорито и малко приказваха, дори и десетимата от собствения й отряд, които беше довела като ескорт. Когато мина покрай тях, направи знак на своя капитан Кълин от Кермор. Той побърза да дойде до почетната маса и коленичи до нея.

— Ще живее ли, милейди?

— Остава ми само да се надявам, капитане. Искам да изпратя бърз куриер до Дън Девери. Кралят трябва да бъде уведомен за това. Избери когото смяташ за най-подходящ и нека войскарят да се приготви.

— Разбира се, милейди, но е по-добре да отиде някой от войскарите на Рийс.

— От формална гледна точка сигурно си прав, но не мога да им заповядвам.

— Но, милейди, та вие сте регент сега.

— О, богове, наистина! Стана толкова бързо, че не съм и помислила.

— С всекиго би било така, милейди. — Той се поколеба, очевидно изпълнен със съчувствие, но трябваше да се съобрази със своя ранг. Накрая заговори отново: — Ваша светлост знае, че не съм бил съгласен с гуербрета в миналото, но ме боли, като гледам мъката ви.

— Благодаря ти.

Когато той вдигна поглед, тя внезапно си спомни за Родри и за това какво може да означава смъртта на Рийс. Посивелият от битки воин, коленичил до нея, обичаше Родри като син и тя разбираше, че Кълин се разкъсва като нея. Ако Рийс умреше — дори и само да лежеше болен в продължение на месеци — кралят би имал пълно основание да отзове брат му, а Рийс нямаше как да каже и дума против това. Тя искаше от все сърце Родри да се прибере у дома, но как да понесе всичко, което ставаше!

— О, богове — дори и на нея самата гласът й прозвуча като стенание и тя се застави да овладее надигащите се сълзи. — Капитане, изпратете ми писар и капитана на отряда на Рийс. Трябва да изпратим колкото се може по-бързо съобщение в Дън Девери.

Часове наред Невин работи над пострадалия гуербрет, но докато наместваше счупения крак и зашиваше лошата рана над окото, надеждите му ставаха все по-малки. Рано или късно, и по-скоро рано, Рийс щеше да умре. Падането беше увредило единия от дробовете му — Невин го чуваше, като си слагаше ухото на гърдите на гуербрета — но нямаше как да знае колко тежко е поражението. Рийс не плюеше кръв и това беше добър признак, защото противното щеше да означава, че парче от множеството му счупени ребра е пробило дроба. След време можеше и да оздравее, макар Невин да се съмняваше в това. По-лошо бяха засегнати бъбреците. Отваряйки второто си зрение, Невин виждаше аурата на гуербрета, а в нея различните завихряния на енергия, които съответстваха на основните органи на тялото. Не разчиташе много на този вид диагноза и все пак тя му позволяваше да прецени, че нещо вътре съвсем не е наред и то има за център бъбреците. Въпреки това не можеше да разбере колко всъщност не е наред. Знаеше, че постепенно всичко ще стане ужасяващо ясно.

Накрая свърши онова, което можеше да направи. Подпрян на възглавници, разположен върху огромното легло със синьо-сребърния балдахин, избродиран навсякъде с драконовия символ на рана, Рийс лежеше и мъчително поемаше всяка частица въздух, която успяваше. Гарвановочерната му коса беше сплъстена на челото от пот, а когато отвори очи, те бяха мътни.

— Ще живея ли?

— Това зависи до голяма степен от вас, Ваша светлост. Ще се борите ли да живеете?

Рие се усмихна, сякаш искаше да каже, че въпросът е излишен, след което припадна. Невин въздъхна и отиде до вратата на стаята да пусне вътре съпругата на гуербрета, която беше чакала търпеливо през всички тези безкрайни часове. Тя му се усмихна неуверено, после изтича до леглото на съпруга си.

— Ако забележите и най-незначително влошаване, изпратете веднага паж да ме повика, милейди. Отивам в голямата зала да се нахраня.

— Така ще направя, добри знахарю. Благодаря.

Невин влезе в смълчаното помещение. Бойните отряди се хранеха безмълвно; слугите се движеха между тях, без да кажат и дума. Сама начело на почетната маса, Ловиан човъркаше парче печена птица, взимаше по някоя хапчица, после оставяше кинжала за храна на масата и гледаше в пространството. Невин седна от дясната й страна.

— Трябва да се опитате да се храните, Ваша светлост.

— Разбира се, но всичко има вкуса на мръсотия от двора на конюшните. Изпратих вестител до Дън Гуербин да доведе слугините ми. Започвам да имам нужда от тях.

— Точно така. Като регент ще имате да свършите много сериозни дела.

Дойде слуга и донесе блюдо, на което имаше пилешко и зеле, а също и половиница пиво. С надеждата, че няма да засегне Ловиан, Невин се залови здравата да яде. След всичката тежка работа, която му се наложи да върши цял следобед, беше огладнял. Тя погълна с мъка парченце хляб като послушно дете.

— Изпратих също бърз куриер до Дън Девери — отбеляза Ловиан. — Ще слезе с кораб до Кермор, а оттам ще тръгне на кон.

— Добре, но смятам да изпратя мое съобщение. Кралят трябва да разбере какво е станало преди… колкото е възможно по-скоро, а моите съобщения пътуват по-бързо от конете.

— Не се съмнявам — рече тя и се отърси като мокро куче. — Кажи ми истината, приятелю. Когато се изпусна и каза „преди“, имаше предвид преди Рийс да умре, нали?

— Боя се, че е така. Имате моите извинения. Може да минат седмици, но…

Тя кимна, вперила поглед в своята чиния, сетне внезапно я бутна настрана. Сълзите й бяха готови да бликнат, но тя отметна глава, седна изправена и го погледна твърдо.

— Нека лъжем пред бедната му съпруга — рече Ловиан. — Да й оставим мъничко надежда. Тежко е да останеш вдовица, след като си била съпруга само една година.

— Така е, съгласен съм. Освен това боговете могат да се намесят и да го оставят да живее. Имало е един-два случая, когато съм загубвал надежда, но пациентът се е възстановявал.

— Добре тогава — но уморения тон, с който го каза, подсказваше, че няма да си позволи такава надежда. — А какво мислиш за нещастния случай? Около коня и муха не бръмчеше.

— Така разбрах от онова, което ми каза вашият вестоносец. — Поколеба се, питайки се колко може да разкрие. — Не съм съвсем сигурен какво се е случило, но мога да направя някои предположения. Сигурно са убили бедното животно, за да не се мъчи?

— Така е. Войскарите ми обясниха, че е било в страшни мъки през целия път обратно до дъна, затова са му прерязали гърлото и са дали месото на един фермер наблизо.

— Съмнявам се, че щеше да ми каже нещо особено.

— Чакай, да не би да можеш да разговаряш с животни.

— Ни най-малко, милейди, уверявам ви. Но можех да направя едно-две неща и да преценя реакциите му. Е, както вече казах, от това положително нищо нямаше да излезе. Ето какво мисля. Повечето животни имат онова, което хората наричат второ зрение — с други думи, те виждат Дивите и няколко типа видения. Възможно е конят да е бил подплашен от злосторни Диви или от някакво видение.

— Видение ли? Имаш предвид призрак или нещо подобно, така ли?

— Нещо подобно. Но досега не съм чувал да се е говорело покрай речния път да има призрак или банши, а те обикновено са свързани с определено място.

— Не съм чувала да се говори и за други някакви видения по този път.

— Точно така. Според мен можем да заключим, че видението или Дивите, или каквото там е било, е съзнателно изпратено.

— Изпратено ли? — Лицето й пребледня.

— Точно така, милейди. Готов съм да се обзаложа, че някой е използвал деомер, за да се опита да убие сина ви. Кълна ви се, че когато го открия, той ще съжалява за деня, в който се е родил.

— Благодаря ти — говореше шепнешком, но беше спокойна, със студеното, горчиво спокойствие на воин, който оглежда бойното поле. — Казал ми беше, че зад лорд Кобрин и неговия бунт е стоял зъл деомер. Никога не съм си представяла, че ще стана свидетелка на кръвна вражда на деомер, но до това се свеждат нещата, нали? Първо се опитват да убият Родри, а сега успяха с Рийс. По някаква причина те мразят клана Мелуейд.

— О, богове, та вие сте права. А Родри е… — спря се в последния миг. Нямаше причина да я товари с истината точно в този момент. — … някъде по пътищата. Без съмнение войскарите на краля скоро ще го намерят. Боговете знаят, че те сега имат повече от всякога причини да го търсят.

Ловиан кимна, вперила поглед в чинията си. Невин стана и отиде при огъня. Налагаше се още веднага да съобщи на Саламандър, че не може да дойде в Кермор. Трябваше да направи всичко, на което беше способен, за да запази Рийс жив, докато кралят реши да върне Родри и да го възстанови за наследник на Аберуин. Имаше и още нещо да предаде, мрачната истина, която беше проумяла Ловиан — че нещата са отишли много по-далеч от политиканстването на елдидските лордове. Тъмният деомер беше повел война с клана Мелуейд.

На краля му избелваха косата. Лалин Втори, върховен крал на цяло Девери и Елдид, седеше насред собствената си стая на ниска пейка, по която бяха изрязани борещи се двукраки дракони, а кралският бръснар нареждаше пешкири по раменете на Негово величество. Като чест, съответстваща на високия му ранг, на Блейн беше разрешено да коленичи до краля и да държи сребърния поднос с принадлежностите. Той се опитваше да остане насаме с Лалин, откак Мадок дойде да му съобщи вестите, но сред цялата церемониалност, която заобикаляше монарха, това не беше никак лесно. Макар и кралят искрено да желаеше да чуе какво има да му каже, това беше първата възможност, която им се отдаде за цялата вечер.

Бръснарят започна да маже мократа коса на Негово величество с вар от дървена купа. Скоро Лалин щеше да заприлича на един от великите герои от времето на Зората, с лъвска грива от корава, сресана назад коса, която добавяше още височина към шестте му стъпки. Тази прическа беше кралски прерогатив и, както отбеляза Негово величество, кралска досада.

— Дяволски късметлия си, Блейн, нали? Виж как страдаме и се радвай, че си се родил син на гуербрет.

— Радвам се, че съм такъв, Ваше величество.

Бръснарят зави два горещи, вдигащи пара пешкира около главата на краля и ги закрепи със златен обръч.

— Ваше величество, ще трябва да минат няколко минути.

— Винаги е било повече от няколко. Можеш да ни оставиш.

Бръснарят се поклони и се оттегли заднешком в коридора. Блейн искрено се надяваше, че кралят ще повярва на необикновения му разказ.

— Хайде, Блейн, какви са неотложните вести?

— Ваше величество спомня ли си за лорд Мадок?

— Племенникът на магьосника ли? Разбира се.

— Охо! Значи Негово величество знае, че Невин е магьосник?

— Разбира се, че зная. Та традицията за магьосници с името Невин се предава от крал на белязан принц. Както ми каза баща ми, това име е един вид почетна титла, която се предава заедно с кралската власт. В много трудни моменти в помощ на краля се притичва един или друг Невин. Винаги съм смятал това за необикновена приказка и съм се чудил защо баща ми ще ми разказва такава лъжа, докато не бяха откраднати скъпоценностите и — ето ти го — Невин се появи да ми ги върне. Трябва да ти кажа, че побързах да се помоля на баща си в Отвъдните земи и да му се извиня.

— Разбирам. Е, тогава Негово величество сигурно ще ми повярва, като му кажа, че и Мадок владее деомера.

— Аха, така си и мислех, но не бях сигурен. Наистина се радвам да го разбера, но това ли всъщност искаш да ми кажеш?

— Съвсем не, Ваше величество. Научих, че деомерците имат начини да си изпращат мисловни съобщения. По-рано тази вечер Мадок дойде при мен със спешни новини от Невин. Тъй като разбираше, че за човек от неговия ранг няма да е лесно да получи частна аудиенция при краля, а това трябва да се запази в тайна колкото се може по-дълго, той ме помоли да ви го предам аз. Скоро целият двор ще разбере, защото един бърз куриер е на път от Аберуин насам, но Невин иска Ваше величество да научи пръв новините.

— Разбирам. И каква е тази сериозна вест?

— Рийс от Аберуин е паднал лошо при нещастие на лов тази сутрин, Ваше величество. Съмняват се дали ще живее дълго — може би седмица, най-много месец.

Кралят впери за миг поглед в него, сетне изпсува по начин, който би подхождал повече на обикновен войскар, отколкото на кралска особа.

— Съгласен съм, Ваше величество. Виждате защо сметнах за най-добре Негово величество да научи вестта незабавно.

— Точно така — рече кралят и докато премисляше нещата внимателно, намести един от пешкирите, който се опитваше да се изплъзне. — И наистина ти благодаря за това. Елдидската политика винаги е била опасна.

— Негово величество е съвършено прав. Без съмнение не е необходимо да напомням на Негово величество, че със смъртта на Рийс се прекъсва династичната линия на Аберуин.

— Така е. А и също много добре съзнавам какво означава за Негова светлост прокуденият му братовчед. Бъди сигурен, че обмислям въпроса.

Блейн почувства официалния тон на краля като шамар през лицето си. Напомняха му, че независимо колко често ловуваха или пиеха заедно, независимо колко непринудено Лалин се шегуваше с него, когато изпаднеше в такова настроение, кралят стои също толкова високо над него, колкото той над обикновените хора.

— Смирено благодаря, Ваше величество. Да мислите по въпроса е единственото, за което ви моля в случая.

Кралят кимна и отмести поглед.

— Бъди така добър и кажи на бръснаря, че вече може да влиза. Искам да ми махне тези пешкири, при това веднага. Трябва сериозно да помисля.

Въпреки че кралят се върна към един по-фамилиарен тон, Блейн разбра, че е освободен. Докато ставаше и се кланяше, той се питаше точно какво Талид от Белглейд и съюзниците му са говорили на Негово величество.

— Зная, че Блейн ще се грижи добре за него, но не ми е приятно да оставям Изгрев — рече Джил.

— О, я стига, гълъбице моя! — Саламандър беше зает с това да затваря и връзва дисагите си. — Всяко момче в кралските конюшни ще се суети около животното, а с повече късмет няма да се бавим дълго.

— Съмнявам се, че ще имаме такъв късмет.

Той спря, обърна се и я погледна. Намираха се в стаята в хана и навсякъде около тях беше пръснат приготвеният багаж.

— Добре. Да не мислиш…

— Не мисля — той въздъхна театрално. — Просто се опитвах да те утеша.

На вратата се почука кратко и без да чака покана, влезе Блейн. С него имаше двама прислужници, които веднага започнаха да събират багажа.

— Галерата е готова — съобщи гуербретът. — Ще ви придружа до пристанището.

— Негова светлост е много любезен. — Саламандър му се поклони. — И Негово величество кралят също.

— Така ли? Открих — или би трябвало да кажа, че моята съпруга е открила — защо Савил от Каминуейн се намесва в тази работа. По-малкият му брат имал някакви далечни претенции към Аберуин.

— Наистина ли? — обади се Джил. — Не съм чувала лейди Ловиан да споменава за него.

— Е, това не е нещо, на което би се спряла леля ми. Бащата на Родри имал две незаконни дъщери от своя любовница. Братът на Савил се оженил за едната от тях.

— Две дъщери ли? — намеси се Саламандър. — Я си представи! Или… о, разбира се. Имате предвид гуербрет Тингир.

— Та кого другиго бих имал предвид?

Джил ритна скришом Саламандър.

— Никого, Ваша светлост. Просто бях забравил името на гуербрета.

— Аха. Е, трудно е човек да помни всички благороднически родословия. Ето — Блейн подхвърли на Саламандър една бродирана платнена кесия. — Използвай разумно това.

Подсвирквайки си под нос, Саламандър опита колко тежи и раздрънка съдържанието й.

— Ако съдя по тежестта и звука, Ваша светлост, вътре сигурно има дяволски много злато.

— Колкото можах да събера. Да знаеш, че имам намерение да си го получа обратно от моя непрокопсан братовчед, когато стане Аберуин.

Говореше с безразличен тон, но Джил долови напрежението в гласа му; може би се чудеше дали не се разорява без особена полза. И отново беше смазана от огромната тежест на властта, задушаващата плетеница от задължения и интриги, които обхващаха дори нещо така хубаво като обичта на Блейн и Родри един към друг. Саламандър се поклони церемониално пред гуербрета.

— Ще направим всичко по силите си да запазим капиталовложението на Негова светлост — след това щракна с пръсти и кесията изчезна, сякаш се разтвори в нищото.

Слънцето вече залязваше и дълги сенки изпълваха виещите се улици. Когато стигнаха до дървените пристани на юг от града, небето изглеждаше кадифено синьо-сиво от сумрака. Храбри лястовици се спускаха и извиваха над тревистите речни брегове. Кралската галера, дълга четирийсет стъпки и загладена като пор за лов, беше там, ниско газеща във водата. При всеки ключ за гребло имаше изрисуван щит с кралския двукрак дракон, а хората, които чакаха на греблата, носеха бели ризи, бродирани с кралския дракон и дълги плетеници.

— Кралският елит? — Саламандър вдигна вежда.

— Точно същият — рече Блейн. — Но не мога да ти кажа дали Негово величество прави това заради Родри или заради мен.

— Кралят положително не иска да види Елдид пламнал от война, нали? — рече Саламандър. — Защото ако Родри не се върне, ще има война. Всеки клан ще обвинява другите за това, че са убили законния наследник и ще иска да вземе рана.

— Убеден съм, че Негово величество знае това не по-зле от теб — рече Блейн, но гласът му прозвуча необикновено сковано, може би малко изплашено. — Не зная какви са всичките му мисли, гертдин.

Като видя Блейн, капитанът на галерата скочи на пристана, бързо се приближи до тях и се поклони. Докато слугите товареха багажа на борда, Джил се извърна и се загледа в гладката повърхност на реката. Опита се отчаяно да сканира Родри, но неподготвеното й съзнание не й показваше нищо. Изведнъж почувства друг страх и неволно изскимтя на глас.

— Какво има? — попита Саламандър.

— Перин. Той е наблизо. Зная го.

Тя се извърна бързо, едва ли не готова да го види сред тълпата зад тях, обаче там нямаше никой освен любопитни минувачи и неколцина носачи. Но й се стори, че от кадифеното небе към нея се спуска дълга нишка мъгла. И Саламандър я видя. Вдигна ръка, промърмори няколко думи и нишката изчезна.

— Наистина е в града. Мадок ще се погрижи за това, Джил. Никак не се притеснявай.

— Все пак не можем ли да се качим на проклетия кораб и да се махаме оттук?

— Още сега. Капитанът ни дава знак да се качваме.

Перин спря тъкмо извън южната порта на града. Само миг преди това почувства близостта на Джил; сега следата беше изчезнала. Шареният сив кон тропна нетърпеливо и отметна глава. Когато по-рано този следобед влязоха в огромния град, животното едва не се подплаши. Перин трябваше да впрегне всичкото си умение да въздейства на конете, за да го успокои, но и след това той беше все още неспокоен.

— Хей ти! Ще влизаш или ще излизаш? Време е да затворим портата.

Перин се обърна и видя двама от градските стражи да се приближават бързо към него, като единият от тях носеше факел. Под дългия свод между двете порти беше станало вече тъмно.

— О, а, ъ, такова… ще влизам, мисля.

— Тогава не мисли, а се размърдай.

Перин послушно поведе конете си към вътрешната порта, а пазачът с факела го вдигна високо, така че да освети ясно лицето му.

— Да не би името ти да е лорд Перин от Алобри, а?

— Точно така. Защо?

Стражът свирна високо и остро три пъти. Другият пазач го сграбчи за рамото с лявата си ръка, а с дясната стовари юмрук в корема му толкова бързо, че той не успя да се дръпне. Преви се и започна да повръща, а в това време още двама стражи изтичаха и дръпнаха поводите на конете от безпомощните му пръсти.

— Добре свършена работа! Наистина хванахте невестулката, която дири лорд Мадок.

— Негова светлост ми каза, че говорел като глупак и без съмнение е глупак, след като потвърждава името си така лесно.

Светът се въртеше и танцуваше около него, но Перин се насили да изправи глава тъкмо навреме, за да види как един от стражите рови из дисагите му. С победен вик той вдигна нагоре променящата жига. Лордът направи немощен опит да го грабне, но друг пазач го зашлеви през лицето.

— Да ги нямаме такива, конекрадец такъв. Сега единственото, което ще изпише тази жига, ще е смъртната ти присъда.

Разоръжиха го, вързаха му ръцете отзад, сетне го помъкнаха по улиците. Малкото хора, които бяха вечерта навън, спираха да гледат и да се подиграват, когато пазачите им съобщаваха, че е конекрадец. На едно място срещнаха строен младеж, който носеше карирани бриги на благородник. Следваше го паж с факел.

— Конекрадец значи, така ли? — попита младият лорд. — Кога ще го бесите?

— Не зная, милорд. Ще трябва първо да бъде осъден.

— Наистина. Е, без съмнение ще науча. Любовницата ми много обича бесенето, нали разбираш? — Той намигна заговорнически на пазача. — Намира го твърде… нека да кажем възбуждащо? И затова я водя всеки път, когато бесят някого.

Накрая стигнаха в сградата на градската стража в полите на кралското възвишение и предадоха Перин на хората вътре, но онзи, който първи го разпозна, остана да го придружи до самия кралски комплекс. Дотогава Перин се беше възстановил достатъчно от ударите, за да изпита целия ужас на онова, което го чакаше — щяха да го бесят. Нямаше смисъл да лъже кралските чиновници; променящата жига беше сама по себе си достатъчна, за да го обесят. В миг изпита сантиментална болка, че повече няма да зърне Джил, но страхът му беше прекалено голям, за да го е еня дали ще я види или не. Онова, което имаше значение, беше, че ще умре. Колкото и да полагаше усилия да се овладее и да посрещне смъртта като боец, продължаваше да трепери и да се поти. Когато пазачите забелязаха това, се разсмяха.

— Трябвало е да мислиш за въжето, когато си пипал чуждите коне, страхливо копеленце такова.

— Сигурно донякъде е приятно да бъдеш обесен, момче. Човек го надървял, а сетне, когато увиснел на въжето, се празнел по себе си.

През цялото време, докато го мъкнеха през лабиринта от бараки и пристройки, които заобикаляха кралския брохов комплекс с многото му кули, не спираха да се гаврят с него. При неясната светлина на факлите Перин напълно загуби ориентация. Когато го блъснаха в мъничка килия в дълго каменно здание, нямаше представа накъде е север и още по-малко какво е разположението на кралския комплекс.

Килията беше дълга около четири стъпки в двете посоки, с относително чиста слама на пода и кожена кофа, пълна с мухи в единия ъгъл. Във вратата имаше малък отвор с решетка, през който проникваше бледа светлина от коридора. Перин застана до вратата и се опита да чуе какво си говорят тъмничарите, но те тръгнаха и думите им престанаха да стигат до него. Преди да се отдалечат, чу само: „Разбира се, че лорд Мадок ще се интересува, та нали е един от кралските коняри?“ Изведнъж коленете му омекнаха. Той се отпусна на сламата, после падна ничком и зарови лице в дланите си. По някакъв начин беше предизвикал един от могъщите служители на краля. Беше обречен.

Перин нямаше представа колко време е седял там, преди вратата да се отвори. Един пазач му подаде чиния с половин хляб и няколко резена студено месо на нея.

— Жалко, че трябваше да ти вземем кинжала, момче. — Усмивката му не беше приятна. — Гризи със зъби като вълк. На сутринта при теб ще дойде един от помощнник-юридическите съветници.

— Защо?

— Да ти каже какви са ти правата, разбира се. Видиш ли, хванат си на местопрестъплението, но въпреки това ще има процес и твое право е до теб да стои някой от твоя род. Кажи на човека и той ще изпрати хералд да го повика.

— Не искам да знаят. Предпочитам да ме нарежат бавно на парчета, вместо да погледна в очите чичо си.

— Жалко, че не си помислил за това преди, а? Е, убеден съм, че ще може да се уреди. Щом не искаш роднините си, не е необходимо да се прахосва времето на хералда.

Пазачът му подаде половиница пиво, сетне заключи вратата. Перин го чу как си свирка, докато се отдалечаваше.

Храната и питието бяха неочаквано добри, но Перин яде само за да мине времето. Остана без апетит при мисълта, че Беноик и Нед ще научат за позора му. Независимо дали щяха да присъстват на обесването му или не, те рано или късно щяха да научат. Сети се за думите на пазача, че е трябвало да помисли за това преди, и пророни още няколко сълзи, защото беше истина.

— Но аз всъщност не ги крадях. Те ме следваха, не беше ли така?

— Само в известен смисъл.

Той изквича и подскочи на крака, изпускайки хляба върху сламата. От другата страна на вратата стоеше човек с приятен вид, рус и със сини очи. Самото изобилие на сложна бродерия по ризата му показваше, че е член на кралското домакинство.

— Аз съм лорд Мадок. Пазачи, изведете го.

— Още сега ли ще ме бесите?

— Нищо подобно. Искам да си поговорим, момче.

Вързаха му ръцете и го поведоха към стаята на пазачите, която представляваше дълго, тясно помещение с потискащо нисък таван. На едната стена имаше ред халки и запалени факли; покрай другата — тясна маса, върху която бяха наредени оръдията за мъчение на палача.

— Ще призная — изблея Перин. — Не е необходимо да ми правите нищо.

— Чудесно, но не съм имал намерение да ги карам да те изтезават. Искам да те огледам. Пазачи, вържете го на стената; после можете да вървите да си довършите вечерята.

— Благодарим, Ваша милост — капитанът на пазачите му се поклони. — Имате ли представа кога ще го съдят?

— О, няма да го съдят тук. Негово величество го предава на Рийс, гуербрет Аберуин. Това идиотче е изнасилило дъщерята на един от високо ценените поданици на гуербрета, а според законите на Елдид баща й има право да го накълца на парчета.

Коленете на Перин се подвиха. Ако не беше вързан на желязна халка, прикрепена на стената, щеше да падне.

— Ха — изръмжа капитанът. — Страшен благородник, дето изнасилва жени и краде коне, няма що.

Когато пазачите си отидоха, Мадок се обърна към Перин и го огледа с такива студени и безразлични очи, че той започна отново да се поти.

— Знаеш ли кой е бащата на Джил, момче?

— Не зная, милорд.

— Кълин от Кермор, ето кой.

Перин хлъцна, после издаде задавен стон.

— Точно така. На него ще дадат меч и щит, на теб ще ти връчат кама да се браниш, сетне ще го пуснат срещу ти. Смяташ ли, че ще можеш да спечелиш в обреден бой?

Перин поклати отрицателно глава.

— И аз се съмнявам. Но дори да разполагаше с всичкото злато на света, за да го предложиш като компенсация, Кълин нямаше да го вземе, а щеше да иска да види цвета на кръвта ти. Така че или ще правиш каквото ти казвам, или ще се изправиш пред него.

— Каквото пожелаете, милорд. Всичко ще направя. Моля ви се, аз не съм я изнасилвал, наистина не съм. Мислех, че ме обича, наистина мислех така.

— Зная и твоята глупост е едно от нещата, които сега ще те спасят. Ще ми дадеш ли честната си дума, че ако те развържа, няма да се опиташ да избягаш?

— От сърце. Съмнявам се, че бих могъл да бягам — така, както се чувствам.

— Без съмнение. — Мадок отстъпи и го загледа по особен начин, очите му се движеха тъй, сякаш оглеждаха навсякъде около Перин, а не самия него. — Всъщност ти си почти умрял, нали?

Думите на лорда изглеждаха съвсем верни. Още щом го развърза, Перин се олюля и щеше да падне, ако Мадок не го бе подкрепил. Кралският служител го поведе или по-скоро го повлече към една ниска пейка до огнището, където имаше положени прахан и малки клечки за подпалване на огън. Мадок сложи две цепеници, сетне щракна с пръсти. Огънят избухна и затанцува по дървото. Перин изпищя. Затисна уста с длани, за да не изпищи отново, сетне се обърна рязко, присвит, и погледна с ужас към Мадок.

— Ами изглеждаше така, сякаш ти е студено, момче. Помислих да запаля малко огън. И сега, млади глупако, разбра ли в какво си се забъркал? Отсега нататък ще правиш точно каквото ти казвам или…

— Ще правя. Всичко, което кажете, милорд. Кълна ви се в честта на Вълчия клан и боговете на моя народ.

— Добре. Помни това по време на пътуването си за Елдид.

— Там ли отивам? Вие казахте, че няма…

— Казах, че няма да оставя Кълин да те докопа. Там има друг човек, който много държи да си поговори с теб. Вуйчо ми.

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Кер Магия за зора (9)

Метаданни

Данни

Магия за зора

Информация

История

Сваляне / Връзки

II

Катрин Кер
Магия за зора (9)