Катрин Кер
Магия за зора (7)

IV

Година 842. Върховният жрец Ретик видял това знамение, докато се разхождал край брега на реката. Ято врабци кълвели из тревата. Изведнъж оттам прелетял гарван. Всички врабчета литнали и последвали гарвана, сякаш и той бил врабче. Негова святост каза, че един ден мъж от друг народ ще дойде да поведе мъжете на Девери на война…

Свещените хроники на Лугкарн

Късно в един топъл есенен ден сребърните кинжали стигнаха до тревистите брегове на Требиткавер. Настана организирана бъркотия, докато деветдесет мъже устройваха лагер за сто и петдесет коня и петнайсет жени, които го следваха; разпъваха палатки и взимаха провизии от две каруци. Шепа незаконни деца тичаха насам-натам и крещяха, най-сетне свободни, след като бяха прекарали един дълъг ден седнали зад някое седло. Докато останалите работеха, Мадин и Карадок се разхождаха, подвикваха по някоя заповед или пък шега. До купчина седла уморената Клуна кърмеше неспокойната си нова дъщеря Помиан. Изглеждаше толкова бледа и едва се държеше, че Мадин приклекна до нея.

— Как се чувстваш, момичето ми? Не биваше да тръгваш толкова скоро след раждането на детето.

— О, та на мен не ми трябва да съм по-добре. Така е по-хубаво, отколкото да не успея да те настигна.

— Бихме могли да почакаме няколко дни.

— Ъ, той капитанът сигурно щеше да чака за такава като мен.

Тя премести бебето на другата си гърда; малкото момиченце вдигна глава и погледна с незрящи очи Мадин. Той й се усмихна и се запита кой ли й беше баща — въпрос, уместен за всяко дете, родено от жените, тръгнали след отряда, но като че ли той беше единственият мъж, който се интересуваше. Когато Карадок го извика да тръгват, той спомена на капитана, че според него Клуна изглежда болна.

— Е, сега ще може де си почине няколко дни — отвърна Карадок. — Смятам да оставим тук тази пиклива сбирщина, която се представя за отряд, докато двамата с теб отидем при този така наречен крал Касил.

— Много добре. Признавам, че не изглеждаме твърде представителни напоследък.

— Никога не сме изглеждали, а тези скапани жени и казармените копелета не ни помагат да имаме вид на бойна част.

— Трябваше да ни заповядаш да ги оставим, когато потеглихме от Елдид.

— Фъшкии. Ако щеш вярвай, но в сърцето на стария капитан има останала мъничко чест, момчето ми. Те са куп пачаври, но моите хора им издуха коремите, нали? Освен това така или иначе ми беше достатъчно недоволството, задето напускаме Елдид. Не исках да се стигне до открит бунт. — Карадок въздъхна дълбоко опечален. — Там се размекнахме. Това е бедата, когато остане човек твърде дълго на едно място. Трябваше отдавна да сме си тръгнали от Елдид.

— Аз все така не разбирам защо трябваше да си тръгнем.

Карадок му хвърли вкиснат поглед и го поведе извън лагера към брега на реката. На косите лъчи на слънцето водата течеше набраздена и златиста покрай обраслите с дива трева брегове.

— Няма да казваш това на никого или ще ти смачкам мутрата — рече Карадок. — Работата е там, че тръгнахме заради един сън, който сънувах.

Мадин се вторачи в него, без да може думичка да произнесе.

— В съня някой ми рече, че вече станало време. Не ми каза защо и за какво време, но чух гласа му и ми звучеше като крал, нахакан и заповеднически. Било време да потеглим на север. Ако умрем от глад в Пирдон, ще знам, че сънят е бил пратен от демони, но боговете са ми свидетели, че преди не съм имал такъв сън. Опитах се да не му обръщам внимание цяла скапана седмица. Но все ми се връщаше. Ако искаш, можеш да ме наречеш глупак.

— Нищо подобно. Но трябва да призная, че съм изненадан от дън душа.

— Не си изненадан и наполовина в сравнение с мен. Остарявам. Оглупявам. Скоро ще ми тече слюнка до някой кръчмарски огън. — Карадок отново въздъхна и поклати глава в привидна тъга. — Намираме се на около десет мили от дъна на крал Касил. Утре отиваме там, за да видим точно колко съм оглупял. Сега да се връщаме в лагера. Ще оставя командването на Оуейн и искам да му дам своите заповеди.

На сутринта Мадин и Карадок тръгнаха рано от лагера и следваха реката до Друлок. След великолепието на Абернауд той не беше нещо особено за кралски град — около две хиляди къщи, натъпкани в обточена с греди каменна стена. Докато водеха конете си по улици, постлани със заровени наполовина трупи поради липса на калдъръм, Мадин започна да се пита дали Карадок наистина не започва да оглупява. Ако това беше перлата в короната на кралството, то изглеждаше, че кралят едва ли ще има как да си позволи сребърните кинжали. Намериха една кръчма до северната порта, поръчаха си пиво, сетне зададоха небрежно въпроси за краля и собствеността му. Когато кръчмарят се впусна да говори за честта, храбростта и далновидността на Негово величество, Карадок направо посърна. Накрая капитанът попита:

— Кажи ми нещо. Поддържа ли Негово височество голяма постоянна войска?

— Толкова голяма, колкото може да изхрани. Човек не знае какво ще направят онези елдидски кучета.

Наученото малко го поразвесели. Взеха си пивото навън, за да поседят на малка дървена пейка пред кръчмата. В този топъл, изпълнен с омара ден гражданите бързаха покрай тях да вършат най-различни работи; от време на време минаваше по някой стар селянин, повел муле натоварено със зеле, млад търговец в многократно кърпени карирани бриги, хубаво момиче, което не им обърна внимание по един многозначителен начин.

— Трябваше да тръгнем на север по-рано — рече Карадок. — Негово величество няма да иска да храни допълнителни хора цяла зима, след като летните сражения са свършили. О, проклет да е онзи сън! Дано демонът, който ми го е изпратил, да се удави в корито с конска пикня.

— Хубаво де, няма нищо страшно, ако отидем да попитаме.

Карадок кимна печално и отпи от пивото си. Надолу по виещата се улица отекна сребърен рог; появи се отряд конници, които вървяха ходом с тържествена крачка. Начело яздеха двама войскари, на чиито ризи имаше бродирани изправени на задните си крака жребци, а други четирима души охрана следваха отзад. В средата, на чудесен кестеняв кон яздеше красиво русо момче на около четиринайсет години. Отхвърлено на гърба му падаше наметалото на бели, червени и златисти карета, прикрепено на едното рамо с огромна златна брошка във формата на пръстен, украсена с рубини. До него на също такъв кестеняв кон яздеше старец с гъста бяла коса и пронизващи сини очи. Мадин му хвърли един поглед, сетне скочи и възкликна:

— Невин! Да славим всички богове!

Старецът се усмихна широко, обърна коня да излезе от редицата, махна, спря да каже нещо на момчето, сетне дойде при тях и слезе от коня си, а Мадин изтича да го посрещне. Той сграбчи протегнатата му ръка и силно я разтърси.

— О, пъклите да ме вземат, сърцето ми ликува да те види, сър.

— И моето също, че си тук — рече Невин с хитричка усмивка. — Виждаш ли, нали ти казах, че пътищата ни ще се пресекат отново.

— И беше прав. Какво правиш в Пирдон?

— Наставник съм на белязания принц. А останалите сребърни кинжали с вас ли са?

— Не са далеч от тук, лагеруват надолу по реката. Я чакай — откъде знаеш за тях?

— Ти как смяташ? Да е имал твоят капитан някакви необикновени сънища напоследък?

Мадин се смръзна от страхопочитание, което премина по гърба му като топящ се сняг. С половиницата в ръка озадаченият Карадок се приближи бавно към тях, а в това време младият принц слезе от коня и го поведе, за да се присъедини към наставника си. Когато Мадин и Карадок коленичиха пред него, принцът им кимна любезно, но жестът беше великолепен и твърд за толкова млад човек. На Мадин веднага му направи впечатление благородството на младия принц, внушителната му стойка, небрежно сложената му на дръжката на меча ръка — така, сякаш е участвал в толкова битки, колкото не отговаряха на годините му. Истински принц, мислеше си той, роден да бъде крал. При тази мисъл смразяващото страхопочитание се засили и той се попита какво ли търси в това забутано кралство магьосникът Невин.

— Ваше височество — рече старецът. — Позволете ми да представя сребърния кинжал Мадин и капитана на отряда — Карадок от Кермор. Мъже, вие коленичите пред Марин, белязания принц на Пирдон.

Карадок погледна гневно към Невин, който беше споменал съвсем небрежно името му, без да го познава, но Невин не му обърна внимание и се усмихна любезно.

— Вие сте сребърните кинжали, така ли? — заговори Марин с привлекателна момчешка усмивка. — Може Пирдон да е на края на света, но съм чувал за вашия отряд. Колко души наброявате?

— Деветдесет, Ваше височество — отвърна Карадок. — Имаме си собствен ковач, хирург и бард.

Марин погледна към Невин за съвет.

— Струва си да ги огледаме, Ваше височество, но, разбира се, ще трябва първо да разговаряте с баща си, краля.

— Добре тогава. Бойци, можете да станете и да стоите прави в наше присъствие. — Принцът отново погледна към Невин. — Сигурно не можем да отидем да ги огледаме още сега.

— Няма как, след като кралят ви очаква. Накарайте капитана да ви ги доведе на сутринта.

— Аха, много добре. Капитан Карадок, стройте утре сутринта отряда си пред портите на кралския дворец. Съобщете ми чрез гвардейците на пътя.

С възбуден смях младият принц се върна при хората си с широка крачка. Невин намигна на Мадин, сетне се присъедини към своя господар. Карадок остана с отворена уста, докато царствената група се отдалечи и изчезна от погледа. Взе си пивото от улицата и се върна първи на пейката, където седна с пресилено тежка въздишка.

— Казвай, Мадо. Кой е всъщност старецът?

— Знахарят, който ми спаси живота в Кантрей. Помниш ли, че ти разказвах за Брин Торейдик! И същият той е подсказал на Каудир да избяга от Дън Девери.

— Знахар наставник на принц ли? Фъшкии.

— О, боговете да са ми на помощ, та то е под носа ти и ти не го виждаш! Старецът е деомерец.

Карадок се задави с пивото си.

— Е, той е онзи, който ти е изпратил съня — продължи Мадин след като капитанът се беше оправил. — Та той сам ми каза.

— Добре, ако ни наемат, работата ни няма да е скучна, нали? Майстори на деомера, внушителни млади принцове — всичко изглежда като в твоите песни.

— О, това е по-странно от всяка известна ми песен. Готов съм да се обзаложа, че щом Невин е дошъл да живее в Пирдон, значи се е заловил със сериозни неща и единствено боговете знаят какви са те.

 

 

— Я виж! — сопна се Касил. — Когато казах да си наемеш лична гвардия, мислех за двайсет, а не деветдесет войскари.

— Но, татко, следващото лято ще има сражения. Ще бъде чудесно, ако мога да поведа близо сто души.

— Да поведеш ли? Слушай, пале такова, хиляди пъти съм ти казвал, че в първата кампания ще стоиш отзад.

— Добре, щом наистина се тревожите за мен, колкото повече хора имам, в толкова по-голяма безопасност ще се чувствам.

Касил изръмжа под нос, но това беше от обич.

— Ваше величество, кралю — обади се Невин. — Мога ли да вмъкна една дума?

— Разбира се.

— Смятам мотивите на принца за съмнителни, но той говори истината. Колкото по-голяма е гвардията, толкова по-добре. Спокойно може да дойде време да му трябват много бойци наоколо.

Касил се обърна и го изгледа с присвити очи. Седяха в бедно обзаведената съвещателна зала край кръгла маса, на която имаше само двойка нестабилни бронзови свещници.

— Татко — Марин се наведе през масата, — вие знаете, че знаменията на Невин винаги се сбъдват.

— Не става въпрос за предвижданията му, а за парите. Как ще плащаш и ще храниш деветдесет наемници?

— Получавам данъците от онова парче земя, което е на мое име. Те ще помогнат да се купят провизии за отряда. Като за начало тази есен ще получа цели две крави.

— И за колко време гладни мъже ще оправят месото им?

— Но, татко! Чували сте разказите за сребърните кинжали. Та дори само половината да са верни, те се бият като демони от ада!

Касил се облегна на стола си и докато премисляше, бавно разтриваше брадичка с опакото на дланта си. Невин чакаше мълчаливо, убеден, че в последна сметка Марин няма как да не постигне своето.

— Добре — рече накрая Касил. — Дори и не съм ги виждал още. Ще ги проверя, когато пристигнат утре, и тогава ще решим заедно.

— Благодаря, татко. Знаете, че принцът винаги е готов да се постави на заповедите на краля.

— Марш оттук, малък лицемер такъв! Върви при майка си. Тя ми каза, че би искала да поговори с теб.

Марин му се поклони официално, кимна на Невин, сетне побягна от залата, като затръшна вратата зад себе си и шумно засвири с уста, тичайки по коридора.

— О, богове, следващото лято синът ми тръгва на война! Тази вечер, Невин, се чувствам стар като теб.

— Без съмнение, Ваше величество, но когато слушам за бойна слава, все още чувам момчето, а не мъжа.

— Разбира се, но ще се научи. Само се моля следващата ни кампания да е лека. Чакай, имал ли си някакво знамение?

— Нещо такова. Ваше височество, кралят в Кермор е осъден скоро да умре, според мен, преди да свърши зимата.

Касил се вцепени, стиснал дръжките на стола си.

— Единственият му син е мъртъв — продължи Невин. — Трите му дъщери са твърде млади, за да имат синове. Кажете ми, Ваше величество, представял ли сте си, че някога може да сте крал в Девери? Когато Глин умре, вие сте неговият наследник.

— Ах, пъклото да го вземе, не може да бъде! Та той е още млад човек.

— Треската и разните му там работи спохождат не само старите, но и младите. Ваше величество ще направи добре внимателно да обмисли всичко, защото с жена от Кантрей той няма да е особено любим на новите си васали.

Касил седеше съвършено неподвижно, с притворени клепачи и приличаше на заспал. Невин го остави да помисли няколко минути, преди да продължи.

— И за сребърните кинжали, Ваше величество. На вас ще ви трябват такива мъже, за да имате шанс да претендирате за трона в Кермор.

— Шанс ли? Не ставай глупав, човече! Дори да имах два пъти повече войскари от тези, с които разполагам, шансът ми няма да е по-голям отколкото на бълха в сапунена баня, и смятам, че го знаеш.

— Ако керморските лордове ви приемат, тогава ще имате много голям шанс, Ваше величество.

Касил стана и отиде до отворения прозорец, където студеният нощен въздух влизаше и носеше дъх на влага.

— Ако оголя кралството си от войскари, за да тръгна към Кермор, Елдид ще потегли на север. Излиза, че ще заменя едно кралство с друго, не е ли така? Да зарежа земята, която имам, за да тръгна да придобивам земя, която така и не съм виждал. В Кермор има мъже със също така добри претенции като моите. Някъде назад в родословното ми дърво има незаконен син и другите фракции лесно могат да използват това срещу мен. А докато ние се караме за Кермор, кантрейци ще завладеят останалата част от кралството. Това дали ти се струва добра сделка?

— Не ми се струва, Ваше величество, особено след като познавам човек, който има по-справедливи претенции за трона на цяло Девери от всеки друг.

— Така ли? — Касил се обърна, облегна се на черчевето на прозореца и се усмихна леко, проявявайки чисто абстрактен интерес. — И кой би могъл да е този човек?

— А нима Негово величество няма представа?

Касил се вцепени, само устните му се мърдаха болезнено.

— Според мен Негово величество има представа. — Невин беше неумолим. — Вашият син, Ваше величество. Докато съпруга от рода Кантрей ще бъде аргумент срещу вас, майка от Кантрей засилва стократно положението на принц Марин. Той има връзки с всяка от кралските династии, дори и с елдидската, при това силни връзки.

— Това е така. — Касил шепнеше. — Но, о вие, богове! Не ми е хрумвало това преди, истина ти казвам. Никога не съм си представял, че керморската династия ще се срине по този начин. Смяташ ли, че Марин има шанс да бъде приет, или ще трябва да се сражава за трона си?

— Мисля си, че Кермор ще го приветства. Та нали няма да желаят крал от Кантрей?

— Разбира се, че няма. — Касил започна да ходи напред-назад. — Пътят до трона ще е труден и опасен, но как бих могъл да откажа претенциите на собствения си син към неговия Уирд.

— Залогът е по-голям от Уирда на принц Марин. Това е въпрос от голяма важност за цялото кралство. Зная, че говоря за странни знамения и неща от този род без никакви доказателства, но когато получите вестта за смъртта на Глин, ще разберете, че съм говорил истината. Междувременно ще бъде разумно да наемете на Марин колкото е възможно по-голяма гвардия.

— Разумно, разбира се, след като е наследник на два трона. В такъв случай готово! Утре ще огледам онези сребърни кинжали.

На следващата сутрин Марин беше неспокоен — повече, отколкото би било оправдано от предполагаемата възбуда пред перспективата да се сдобие с лична гвардия. Когато Невин му предложи да поговорят, принцът настоя да излязат от дъна и да слязат на тесния пясъчен бряг на острова, където можеха да бъдат съвсем насаме. Беше все още топло за сезона, по небето пъстрееха перести облаци, а листата на брезите бяха болезнено пожълтели.

— Е, добре, Ваше височество — започна билкарят, след като се настаниха на една стърчаща скала. — Какъв сериозен въпрос ви тревожи?

— Може и да е глупост. Може да откачам или нещо подобно.

— Така ли? Я да чуем.

— Ами когато срещнах сребърните кинжали вчера, ме обхвана едно много странно чувство. Това е началото, казваше то. Чувал съм за това как Уирдът говори на разни хора, но никога преди не съм го разбирал. Сега вече го разбирам, защото чух как моят Уирд ми говори. Или съм започнал да откачам?

— Въобще не сте започнали да откачате, повярвайте. Вашият Уирд набира сили, това е то.

Притеснен, принцът се загледа към езерото. Внезапен порив на вятъра набразди водите му.

— Страхувате ли се, Ваше височество?

— Не за себе си. Току-що ми дойде нещо наум. Невин, ако съм предназначен да ставам крал, тогава много хора ще загинат заради мен. Ще трябва да има война, преди да седна на трона.

— Това е вярно.

Той остана безмълвен дълго време още и изглеждаше толкова млад, с абсурдно гладко лице и широко разтворени очи, че сякаш не беше възможно там да седи истинският крал на цяло Девери. Марин беше получил добра подготовка, но на четиринайсет години съвсем не бе готов за предстоящото дело, а Невин се съмняваше, че съществува мъж, независимо колко възрастен и мъдър, който да беше готов.

— Не искам всички тези загинали да ми тежат на съвестта — заговори внезапно, а гласът му звучеше заповеднически.

— Ваше височество няма избор. Ако откажете да приемете своя Уирд, тогава ще загинат повече хора, за да поставят някой лъжлив крал на вашия трон.

В очите на Марин бликнаха сълзи; той ги избърса раздразнен с ръкава си, преди да отговори.

— Тогава ще следвам своя Уирд — изправи се и внезапно стана сякаш по-възрастен. — Нека никой не ми пречи да заема полагаемото ми се по право място.

Точно по пладне дойдоха да им съобщят, че сребърните кинжали са пристигнали. Невин излезе заедно с Марин и краля, за да изпробва по някакъв начин онова, което имаше намерение да прави. На поляната в края на пътя бяха строени бойците, яхнали коне в стройни редици, а Карадок, Мадин и един млад мъж, когото не познаваше, стояха в средата пред тях. Отзад чакаха без ред товарни коне, каруци, жени и дори няколко деца.

— Я виж, изненада — рече Марин. — Не съм смятал, че хора като тях ще имат съпруги.

— Не бих ги нарекъл точно съпруги — отвърна Касил. — Имаш още да учиш, момчето ми.

Невин и Марин яздеха зад краля, когато той препусна в тръс към Карадок. На пръв поглед отрядът не направи силно впечатление на Невин. Бойците бяха относително чисти, а оръжията им — добре поддържани, но бяха изпечена, одърпана пасмина, седяха отпуснати на седлата си и гледаха към краля и принца с едва скрита наглост. На пояса на всеки от тях като предупреждение висеше кинжал в сребърна ножница. Но когато кралят се приближи, Карадок се поклони ниско на седлото.

— Поздрави, Ваше величество. Доведох хората си, както нареди младият принц. Най-смирено се надявам, че Негово височество ще ги намери за подходящи.

— Ще видим, но и да ви предложа да се настаните, ще сте под командването на принца, не под моето.

Карадок погледна към Марин с лека, скептична усмивка, сякаш преценяваше възрастта на момчето. Невин мислено призова Върховните властелини на Въздуха и Огъня, които незабавно откликнаха на предварително уговорения сигнал и се струпаха около момчето. Силата им го обви, придаде му леко сияние, една аура на власт. Появи се лек вятър, който разроши косата му и наду карираното наметало, а сякаш и слънчевата светлина, която падаше върху него, стана по-ярка. Карадок понечи да каже нещо, но отново се поклони, привеждайки се колкото може по-дълбоко.

— Смятам, че за нас ще бъде голяма чест да ви служим, принце мой. Бихте ли желали да направите преглед на бойците ми?

— Ще направя, но искам да ви предупредя, капитане. Ако приемете тази служба, ще трябва да изминете много дълъг път под мое командване. Разбира се, единствено трудните пътища водят към истинската слава.

Карадок отново се поклони, видимо разтърсен от факта, че чува младо момче да говори като герой от балада на бард. Сребърните кинжали внезапно изправиха гърбове и се изпънаха, изпълнени с уважение, а младият лейтенант до Мадин пое рязко дъх от изненада. Когато Невин погледна към него, едва не изруга на глас — Герейнт, а знакът на сокола стоеше на ризата и дръжката на меча тъй, сякаш винаги са си били там.

— Това е Оуейн, съветнико. — Карадок беше забелязал интереса на Невин. — Мой заместник в битка. Мадин е нашият бард, а също и втори след мен в мирните дела.

— Изглежда държиш добре нещата в ръцете си, капитане — обади се Марин.

— Правя каквото мога, принце.

Оуейн разглеждаше Невин с повече любопитство, отколкото беше проявил по отношение на принца и краля. В суровите сини очи той прочете едва доловима реакция на разпознаване, искра от старата им, взаимна омраза, която трая съвършено кратко и беше заменена от объркване. Без съмнение Оуейн се питаше как може да изпитва такава силна ненавист към един невъоръжен старец, когото току-що среща. Невин му се усмихна леко и погледна в друга посока. Имаше лични причини да кипи от възбуда; тук бяха Герейнт и Блейн, които сега се казваха Оуейн и Мадин, тук беше и Карадок, който в предишен свой живот сам беше крал в Кермор под името Глин Първи. Глин беше толкова добър крал, че Невин беше потресен да го види като прокуден мъж и сребърен кинжал, и трябваше да си напомни, че за благото на кралството сега беше необходим тъкмо такъв човек. Наемник като Карадок се биеше само за едно нещо — победа. За него не важаха тънкостите и капаните на честта; той би се принизил да използва всякаква хитрост или мръсен номер, само и само да спечели. Членовете от неговия омагьосан кръг се събираха за работа, а това означаваше, че скоро към тях ще се присъедини и душата на Брангуен. Скоро щеше да получи нова възможност да разплете объркания възел на своя Уирд.

Изведнъж си спомни за жените, които следваха наемниците и се навъртаха на необходимото разстояние зад мъжете си. Призля му, като си помисли, че тя може да е сред тях. Дали е изпаднала толкова ниско в живота? За момент се страхуваше да погледне, а сетне си го наложи. Когато Касил и Карадок започнаха да обсъждат условията, Невин остави принца на грижите на господарите на стихиите и подбутна коня си да мине покрай редиците така, сякаш съветникът на принца искаше да хвърли един последен поглед към бойците, които неговият господар искаше да вземе за своя гвардия. Мадин се отдели от строя и дойде при него.

— Хайде да оставим пазарлъка на Каро и твоя крал. Пъклото да ме вземе, Невин, страшно се радвам, че ще прекараме зимата заедно в един дън. Зная, че Каудир също ще пожелае да говори с теб.

— Каудир ли? — трябваше му миг, за да си спомни за младия хирург в Дън Девери. — Аха, това ли е хирургът, за когото говореше Карадок? Доколкото разбирам, се е вслушал в съвета, който му дадох преди толкова много години.

— Вслушал се е и съм готов да се обзаложа, че по този начин си е спасил живота, когато Слумар е умрял.

— Добре. И ако може да се съди по тълпата деца, които виждам там, се е вслушал и в съвета ми за абортите. Колко момичета си намерил по пътя, Мадо? Доколкото си спомням, винаги си имал късмет с жените.

— О, тези трудно могат да бъдат наречени само мои. Ние делим онова, което намираме, когато го намираме, нали разбираш.

Невин разбираше, при това съвсем добре. Мисълта за Брангуен, която живее предавана от мъж на мъж, горчеше като отрова в устата му. Повечето от жените яздеха като мъже, с вдигнати нагоре поли, с по едно малко дете отзад, но до една — майки или не — бяха със същия суров и подозрителен поглед както и мъжете им. В самия край, в каруца теглена от муле, седеше бледа руса млада жена и кърмеше бебе.

— Това е Клуна — обади се Мадин и посочи към нея. — Много ще съм ти благодарен, ако веднъж след като се настаним в дъна ти или някой друг знахар я погледне. Тя не се чувства никак добре откак роди, а Каудир като че ли не е в състояние да я оправи. Тя е също толкова моя жена, колкото и всички останали.

— О, да отидем да поговорим с нея още сега. — Стомахът на Невин се сви от страх. — Кралят и твоят капитан без съмнение няма скоро да свършат.

Когато се приближиха, Клуна вдигна изпълнен с безразличие поглед. Под очите си имаше тъмни кръгове като синини от удари, а кожата й беше прекалено бледа. Невин едва не се задави от облекчение, когато разбра, че в края на краищата тя не е Брангуен.

— Това е Невин, най-добрият знахар в кралството — каза Мадин пресилено весело. — Веднага ще те оправи напълно, скъпа моя.

Клуна само се усмихна, сякаш се съмняваше в това.

— Диагнозата е съвсем проста, повярвайте ми — рече Невин. — Една акушерка би я сложила тозчас, но единствените жени, с които си е имал работа Каудир, са били богати и добре нахранени. Виж какво, момиче, кръвта ти е слаба, защото току-що си родила дете, а се обзалагам, че не си се хранила достатъчно. Вземи една ябълка, забий железен пирон в нея и я остави така цяла нощ. Сетне го извади и изяж ябълката. Ще видиш червената следа на жизнерадостната течност, от каквато имаш нужда. Прави това всяка вечер в продължение на две седмици, а след това ще видим.

— Благодаря ви — от изненада Клуна запелтечи. — Колко хубаво, че изискан човек като вас дава съвет на момиче на сребърните кинжали.

— О, аз не съм толкова изискан, колкото изглеждам. Бебето ти е наистина много сладко. Кой е бащата?

— А как бих могла да зная, милорд? — Тя сви рамене с искрено безразличие. — Най-вероятно Мадин или Ейтан, но може и да е на капитана.

В замяна на зимната издръжка и по сребърник на човек, ако водят бой, Карадок се закле във вярност на принц Марин до края на пролетта, когато условията щяха да бъдат преразгледани на Белтейн. Настаняването на такъв голям отряд на тесния островен дън представляваше известен проблем. Шамбеланът и капитанът на Касиловия боен отряд се съвещаваха един час, сетне погнаха слугите из целия двор, докато най-сетне наемниците получиха своя казарма, конюшня за конете си и барака за каруците и допълнителния им багаж. Шамбеланът беше възрастен човек със смайваща памет за най-дребните подробности, както и безукорно чувство за приличие. Той каза на Невин как е бил изключително възмутен, че сребърните кинжали не намират нищо нередно да държат жените в казармата при себе си.

— Е, та защо да намират? — рече Невин. — Така войскарите на краля няма да закачат момичетата. Или пък искаш цяла зима да се бият?

— Ами невинните дечица?

— Да се изпълним с предълбока надежда, че спят дълбоко.

След вечеря Невин излезе навън да посети Мадин в казармата. Когато влезе в дългото помещение, осветено смътно от огъня, трябваше да спре за момент, за да свикне със смесената воня на коне, човешка пот и дим. Повечето бойци играеха на зарове; жените се бяха сгушили в другия край да клюкарстват помежду си, а бебетата спяха близо до тях. При огнището Мадин, Карадок и Каудир седяха на пода и разговаряха, докато Оуейн лежеше наблизо по корем, с подпряна на ръце глава. Изглеждаше заспал, но когато Мадин го представи на Невин, вдигна за миг очи, сетне отново започна да гледа в огъня.

— Ела да поседнеш — рече Каудир и се дръпна малко да направи място. — Радвам се да те видя отново. Смятах, че магьосник като теб ще има по-важна работа от това да продава билки.

— О, билките са важни, момчето ми. Кажи ми как стана така, че сега си тук със сребърен кинжал на пояса.

Дълго време Карадок слушаше внимателно, докато Каудир, Мадин и Невин говореха за минали времена, а Оуейн заспа. В края разговорът се насочи неизбежно към странната работа, за която Невин беше нает в кралския дворец. Знахарят се измъкваше с неопределени отговори, но Карадок не издържа и се включи в разговора им.

— Виж какво, добри магьоснико, за какво му е на деомера да наема попикана сган като нас? Смятам, че имаме право да знаем, тъй като най-вероятно искаш да умрем за принца.

— Ето какво, капитане, нищо не искам от вас. Принцът е онзи, който ви дава месо и медовина.

— Фъшкии. Принцът върши каквото ти му кажеш — поне тогава, когато става дума за нещо важно. — Той размени погледи с Мадин. — Момчето ми направи силно впечатление, бих могъл да кажа, наистина много силно впечатление.

— Така ли?

Карадок се поколеба, но Мадин се приведе напред.

— Намерил си истинския крал, нали? Признай си, Невин. Този момък е истинският крал, само той и никой друг.

На Невин му се щеше да скача, да вика и играе като победител, но се въздържа и само се усмихна леко и загадъчно.

— Кажи ми, капитане — попита небрежно той. — Какво мислиш за това, да поведеш момчетата си от тук, та до Дън Девери?

Карадок изтегли сребърния си кинжал и го вдигна с острието нагоре, така че да улови мигащата и проблясваща светлина от огъня.

— Това е едничката чест, която ни е останала, и в нея ще ти се закълна. Ще видя краля на неговия трон или трупът ми ще падне върху този на принца.

— И си готов да умреш за човек, когото си видял за първи път днес?

— А защо не? По-добре, отколкото да умра за някой дребен нагъл лорд, някой гнусен цирей. — Той се засмя и прибра камата в ножницата й. — А кога започва войната?

— Скоро, капитане. Много скоро.

Усмихвайки се на себе си, Карадок кимна. Невин изпита желание да се разплаче. В обезумелия поглед на капитана той видя кървавата цена, която всички те щяха да платят за победата.

 

 

Тъй като всеки в Елдид знаеше за сребърните кинжали, вестта, че са тръгнали за Пирдон, бързо се разнесе. Браноик реши, че такъв му е бил късметът — да се преместят, когато има нужда от тях. Самотният ездач пътува по-бързо отколкото отряд с обоз, но те имаха аванс от десет денонощия и той не успя да ги настигне по пътя. След като прекара една последна нощ навън, защото нямаше пари за хан, той навлезе в Друлок към пладне и намери евтина кръчма, където похарчи последните си две медни монети за половиница пиво и комат хляб. Яде прав, опрял гръб на стената, държейки под око останалите посетители, които — по неговите представи — не бяха надеждни. Още щом работата понамаля, момичето, което разнасяше поръчките, се приближи с кръшна походка и многозначителна усмивчица. Немита и мършава, тя го привличаше толкова, колкото пълните с бълхи хрътки до огнището, но реши, че все пак може да получи някаква информация от нея.

— Колко път има до дъна на крал Касил, моме?

— Около две мили по пътя, който води на запад. Сигурно си много отдалеч, след като не знаеш това.

— Така си е. А сега ми кажи, мина ли оттук един отряд наемници? Момчетата, които ми трябват, идат от Елдид и носят кинжали със сребърни дръжки.

— Минаха, наистина минаха и изглеждаха опасни хора. Не зная защо кралят ги нае.

— Защото са без никакво съмнение най-добрите бойци в трите кралства.

Излезе бързо, преди тя да продължи да флиртува с него. Навън го чакаше кафявият му кон, натоварен с всичко, което притежаваше на този свят: завивки, чифт почти празни дисаги и щита, надран и очукан под мърлявата вар, с която беше намазан. Надяваше се Карадок да не го отхвърли заради това, че няма доспехи, но поне имаше добър меч и знаеше как да си служи с него.

Когато Браноик стигна пътя, водещ до дъна на Касил, часовите не го пуснаха да мине, а също и не пожелаха да предадат съобщение от мръсен непознат с опасен вид. Тъй като нямаше пари за подкуп, опита първо с учтивост, сетне с убедителност, но нищо не свърши работа. Часовите само му се присмяха и му казаха, че ако иска да се срещне с Карадок, ще трябва да лагерува там, докато капитанът излезе навън. По това време Браноик вече беше така вбесен, че се изкуши да извади меча си и да постигне със сила искането си, но здравият разум надделя. Не беше дошъл чак от Елдид само за да бъде обесен от някакъв дребен крал.

— Добре тогава — рече той. — Ще седя пред портите и ще гладувам, пък може би най-накрая ще се засрамите достатъчно и ще ме пуснете да влезна.

Докато се отдалечаваше, водейки коня си, той хвърли поглед назад и видя как часовите придобиха загрижен вид, сякаш го смятаха способен на такова нещо. Всъщност тъй като беше без пари и храна, той нямаше голям избор. На поляната от другата страна на пътя разхлаби юздечката на коня и го пусна да пасе, сетне седна на място, откъдето да може да гледа гневно към часовите и те да го виждат. Утринта се точеше и те непрекъснато му хвърляха нервни погледи, които можеха да се дължат на чувство за вина, но, разбира се, съществуваше вероятност и да се боят от гнева му. Браноик беше само на двайсет години, но беше висок шест стъпки и четири инча, с широки рамене, дълги ръце на човек, роден да върти меча, със стойка на боец. На лявата му буза имаше дебел, набръчкан белег — спомен от дуела до смърт, заради който го бяха пропъдили от дъна на баща му в Белглейд. И по-храбри мъже от часовите на Касил бяха губили нервите си заради него.

Беше стоял край пътя около два часа, когато чу звука на сребърни рогове. Вътрешните врати се отвориха, а часовите се изпънаха мирно като лъкове. Сребърните кинжали минаха, отпуснати на седлата с небрежната арогантност, с която ги беше запомнил. Начело яздеше момче на около четиринайсет години с карирана наметка в червено, златисто и бяло през рамото. Когато Браноик пристъпи напред, един от часовите му кресна.

— Ей, ти! Връщай се! Това е белязаният принц Марин и да не безпокоиш капитана, когато язди с него.

Сърцето го заболя, но той отстъпи, без да спори. Делата на един принц трябваше да имат предимство пред тези на обикновения човек. Тъкмо се готвеше да си седне на мястото, когато чу да го викат, този път беше сам принцът. Той побърза да се върне и сграбчи стремето на момчето в знак на смирение.

— Всеки, който поиска, има достъп до мен. — Марин хвърли многозначителен поглед към часовите. — Принцът е пастир на своя народ, а не един от вълците. Отсега нататък помнете това. — Той се обърна към Браноик с безразлична, но любезна усмивка. — Така! Какъв е въпросът, който искаше да ми поставиш?

— Смирено благодаря, Ваше височество — Браноик направо пелтечеше от изумление. — Но всъщност исках да приказвам с Карадок.

— Е, това е милост, която много лесно мога да даря. Вземи си коня и повърви с нас донякъде.

Браноик изтича да изпълни заповедта. Когато се изравни с Карадок, капитанът му се усмихна с необикновено хитричка усмивка.

— Браноик от Белглейд, нали? Какво търсиш по дългия път на север?

— Тебе търся. Помниш ли кога се срещнахме за последен път? Ти ми каза, че би ме взел, ако искам да тръгна с вас. Това просто шега ли беше?

— Шега беше само защото не вярвах, че ще пожелаеш да напуснеш дъна на благородния си баща, а не защото не бих се радвал да те имам в отряда си.

— В такъв случай благодаря на боговете. Ако не си знае мястото, незаконният син го търпят по-малко и от сребърен кинжал. Прогониха ме. Заради един дуел на честта.

Веждите на Карадок отскочиха нагоре.

— Чух за това. Убил си най-малкия син на гуербрета на Елрид, нали? Но защо ще те пъди баща ти за това? Чух, че боят бил честен.

— Честен беше, а на него присъстваше и жрец на Бел. — За миг Браноик загуби дар слово; имаше чувството, че едва ли не физически се задави от несправедливостта. — Но така баща ми се сдобиваше с мощен враг и за да укроти скапания гуербрет ме изрита. През цялото време, докато пътувах на север, се боях за живота си, смятайки, че Елрид ще изпрати да ме убият по пътя, но може да не съм имал право да мисля така или пък съм се измъкнал от неговите хора.

— Според мен второто, доколкото си спомням Негова светлост. Е, добре, момчето ми, взимам те, ала трябва да спечелиш кинжала. Ако се бием, ще получиш пълен дял от заплащането, но ще трябва да се докажеш, преди да накарам ковача Ото да ти направи кинжал. Съгласен?

— Съгласен. И благодаря — никой на този свят освен теб не би ме взел.

Няколко минути се движиха в мълчание. Браноик изучаваше младия принц, който яздеше само на няколко ярда пред тях и се питаше какво точно го прави толкова необикновен. Беше хубаво момче, но хубави мъже колкото щеш в кралството, а никой от тях нямаше неговото чаровно и властно излъчване. Имаше и други принцове, които ходеха така изправени и имаха същите изискани маниери, но никой от тях не изглеждаше като Марин — сякаш излязъл от стар епос. На моменти му се струваше, че самият въздух около него пукаше и пращеше, наситен с някаква невидима мощ.

— А какво мислиш за нашия господар? — попита тихо Карадок.

— Ами той ме кара да си спомням за някаква странна клюка, която чух в Елдид.

— Клюка ли?

— Ами… знамения и други от този род.

— Знамения за какво?

В пристъп на смущение Браноик само сви рамене.

— Говори, момче!

— Ами за единствения истински крал на Девери.

Карадок тихичко се засмя.

— Ако останеш в отряда, момчето ми, ще оставиш Елдид и Пирдон далеч зад себе си. Би ли могъл да го понесеш?

— С лекота. Но чакай — какво ми казваш? Ще стигнем ли един хубав ден до Дън Девери?

— Абе, това ще стане, но мога да ти обещая дълъг кървав път до Свещения град — Карадок се обърна на седлото. — Мадин, я ела тук. Имаме си нов боец.

По някакъв начин беше станало така, че Браноик не беше срещат барда при предишните му взимания-давания със сребърните кинжали. Беше около трийсет и три годишен, слаб, но корав мъж, с гъста къдрава руса коса, посивяла на слепоочията и с много препатили сини очи. Браноик го хареса в мига, когато го видя. По някакъв странен начин той имаше чувството, че се познават отпреди, макар и да не помнеше откъде и откога. Цял следобед Мадин го запознаваше с хората, обясняваше му правилата на отряда, а когато се върнаха в дъна, му намери място за коня и легло и, общо взето, положи неимоверни усилия да го накара да се отпусне. На вечеря седнаха заедно и Браноик спокойно остави барда да говори повече от него.

Другият лейтенант в отряда, Оуейн, беше нещо съвършено различно. Едва бяха свършили да се хранят, когато той се приближи с половиница в ръка и Браноик усети, че го мрази. Той реши, че има нещо в стойката на наглия кучи син, позата с отметната назад глава, лекотата, с която ръката му стоеше на дръжката на сребърния му кинжал.

— Ей, ти! — сопна се Оуейн. — От герба ти разбирам, че си бил с клана на Орлите от Белглейд.

— Така е. И теб какво ти влиза в работата?

— Нищо, ако не се смята една дреболия. — Оуейн направи пауза и отпи нагло от пивото си. — Имаш знака на клана по цялото си снаряжение. Искам да го махнеш.

— Какво?!

— Чу ме какво ти казах. — Оуейн докосна платката на ризата си, на която беше бродиран сокол. — Орлите приличат прекалено много на моя знак. Искам да ги няма.

— Охо, искаш значи? — Бавно и внимателно Браноик се измъкна от пейката и се изправи пред него. Смътно осъзна, че в залата беше настанала тишина. — Аз съм се родил в този клан, попикано, нафукано помиярче такова! Стига да искам, имам пълното право да нося този знак, а аз искам!

Като по магия Карадок се появи помежду им и хвана ръката на Браноик, която стоеше върху дръжката на меча му.

— Слушай, Оуейн — рече капитанът. — Нещата на момчето скоро ще се изпогубят или изпочупят и орлите ще полетят по собствено желание.

— Не желая да чакам.

— Не разрешавам да се биете в залата на нашия принц.

— Тогава да излезем на двора — намеси се Браноик. — Нека решим въпроса с юмручен бой между двама ни и който победи, получава право да носи знака си.

— За новак си доста нагло копеленце. — В този момент Оуейн забеляза мрачния израз върху лицето на Карадок. — Е, добре тогава. Да бъде както ти желаеш.

Когато излязоха навън, след тях се изсипаха да гледат почти всички присъстващи в голямата зала. Докато двамина пажове изтичаха за факли, противниците си свалиха коланите с мечовете и ги подадоха на Мадин. Между зрителите се размениха облози. Когато факлите пристигнаха, Браноик и Оуейн застанаха един срещу друг и започнаха да кръжат, преценявайки се взаимно. Тъй като Браноик беше печелил всички боеве с юмруци, които някога бе водил, беше самоуверен — прекалено самоуверен. Той се приведе право напред, замахна и усети как Оуейн парира удара му, като в същото време един юмрук се заби в корема му. Той изпусна въздуха си и отскочи назад, но Оуейн вече беше там, подпирайки го с удар по брадичката отстрани. От удара не го заболя особено, но Браноик изпадна в яростта на берсеркер; замахваше, нанасяше прави удари, без да усеща нищо освен все по-голямо замайване, тъй като Оуейн парираше, танцуваше и удряше в отговор.

— Стига! — гласът на Карадок разкъса червената мъгла, в която бе потънал Браноик. — Казах да спрете и да застанете мирно, в името на топките на Адовия властелин.

Ръце се протегнаха и го дръпнаха назад. Браноик отметна глава, за да поеме рязко въздух, и видя от спуканата му лява вежда да пръска кръв. Оуейн стоеше пред него и носът му кървеше. Той се усмихна, когато Браноик отстъпи, усещайки коленете му да се подгъват. Мъжете, които го държаха, го отпуснаха внимателно на калдъръма, където можеше само да седи и да се мъчи да поема дъх, докато лицето и коремът му пулсираха от болка, а кръвта се стичаше по бузата му.

— С това да се сложи край — каза Карадок. — Оуейн получава пиленцата, след като е така привързан към тях, но не желая никой да се подиграва за това на Браноик. Ясно ли е?

Чуха се гласове, изразяващи съгласието на останалите сребърни кинжали. Сред поток от добродушен смях тълпата се разпръсна и докато се прибираха бавно в голямата зала, хората уреждаха помежду си облозите. Браноик остана отвън; чувстваше се унизен и не беше дълбоко убеден, че оттук нататък ще може да погледне друг човек в очите. Мадин го хвана за ръката и му помогна да стане.

— Я слушай, момче, досега не съм виждал човек, който да разкървави носа на Оуейн.

— Не е необходимо да лъжеш, за да ме успокояваш.

— Не лъжа. Съумееш ли да не позволиш на Оуейн да те повали в безсъзнание на калдъръма, то си спечелил един вид победа.

Каза го така искрено, че Браноик усети как срамът му отстъпва. Упътиха се към казармата, но той се олюляваше и препъваше, затова трябваше да се обляга на Мадин. На половината път ги спря старец, когото бардът му беше посочил по-рано същата вечер като съветник на принца. Невин вдигна фенера, който носеше, и се вгледа в окървавеното лице на Браноик.

— Ще кажа на Каудир да отиде в казармата. Момчето има нужда от два шева на спуканата си вежда. Погрижи се да го накараш да си легне.

— О, готов съм да се обзаложа, че тази вечер няма да иска да танцува.

Браноик се опита да се усмихне на шегата, но устните прекалено много го боляха. Внезапно Невин впери очи в неговите, погледът му го набучи като копие, прониквайки дълбоко в душата му. Тъй както беше замаян, почувства, че по някаква причина, която трябваше да си спомни, на всяка цена да си спомни, той сякаш цял живот се бе опитвал да намери този човек. Сетне прозрението му отстъпи поради пристъп на гадене.

— Ще повърне — каза спокойно Невин. — Няма нищо, момчето ми. Повърни всичко.

Браноик падна на колене и повърна, защото коремът му гореше от юмрука на Оуейн. Това, че Невин го гледаше в такова състояние, го накара да се почувства унизен както никога преди това в живота си, но когато всичко свърши и вдигна глава да се извини, старецът вече не беше там.

 

 

Невин се върна в стаята си, запали приготвените дърва с махане на ръка и седна да разсъждава за русия млад елдидец, когото Карадок беше взел от пътя като бездомно куче. Още в момента, когато го видя, позна или по-скоро разбра съвсем ясно, че би трябвало да познава душата, която го гледаше през тези сини като метличина очи. За съжаление никак не можеше да си спомни точно, кой е бил той в предишните си животи. Мадин беше добре разположен към момчето, докато Оуейн го бе намразил от пръв поглед и, както изглеждаше, чувствата им бяха взаимни. Значи беше логично да се предполага, че в последния си живот Браноик може да е бил верен войскар от бойния отряд на Гуенивер и продължава да изпитва старата си ненавист към човека, който се бе опитал да изнасили свещената жрица. Тъй като Невин изобщо не беше обръщал особено внимание на отряда, съвсем естествено не можеше да си спомни всички войскари в него. От друга страна, усещаше така силно деомера около момчето, че положително трябваше да се очаква той да е бил нещо повече от войскар на Гуин и Рикин.

— Може би зет й? — рече той на глас. — А всъщност как му беше името? О, богове, и това не мога да си спомня! Сигурно започвам да остарявам.

В отделни моменти през следващите няколко дни умът му се блъскаше като териер пред клетката на плъх над проблема кой е Браноик — ръмжеше и скърцаше със зъби, но не можеше да измъкне плъха. Все пак реши, че идването на момъка е някакво знамение, при това истинско, а не подправено и с театрален привкус, каквито той и жреците разпространяваха за идването на краля. По един и по двама хората, на които беше имал доверие в предишни животи, пристигаха да му помагат да въдвори мир в кралството.

Скоро обаче получи застрашителни вести, които погълнаха вниманието му. Преди няколко седмици беше изпратил да вземат от храма на Бел в Хендир преписи от две важни творби върху обичайните закони в Девери, а когато пратеникът се върна, донесе и писмо от Данир — върховен жрец в Кермор. То беше запечатано два пъти и написано на древния език на Родината, който малцина можеха да четат.

„Крал Глин се разболя — пишеше Данир. — Всички шушукат за отрова, макар и това да ме съмнява. Хирурзите на краля диагностицираха прилив на кръв в черния дроб и наистина не е никаква тайна, че той си позволяваше да пие медовина в неприлични количества още от времето, когато беше достатъчно пораснал, за да пие. Но сметнах за добре да ти съобщя въпреки това за тези слухове, защото не бива да се говори, че истинският крал е наредил да бъде отровен един от съперниците му. Ще се радвам да получа какъвто и да е съвет от теб, но в името на всички богове, пиши само на древния език.“

Когато свърши да чете, Невин избухна и занарежда отвратителни псувни както на древния, така и съвременния език. Данир беше повече от прав; ако се заговореше, че Марин е използвал отрова, за да стигне до трона, никой нямаше да повярва, че той е истинският крал. Всякаква вина — ако наистина имаше такава — трябваше да се хвърли върху някой от другите претенденти в Дън Девери или по-скоро върху някой от любимците от рода на Глиганите, които заобикаляха осемнайсетгодишния крал. В този миг Невин си спомни за Каудир и благодари от дън душа на Властелините на светлината за това, че му дават оръжията, които му бяха нужни, за да спечели тази битка. Показанията на хирурга за обстоятелствата, свързани със смъртта на предишния крал, щяха без съмнение да насочат всички подозрения право там, където им беше мястото. Усмихвайки се мрачно, Невин се върна на писалището си и съчини незабавно писмо до Данир.

И все пак когато свърши и то бе здраво запечатано за всеки случай — да не би да се намери някой, който да чете на древния език, той остана дълго време седнал на писалището си да размисля по въпроса за отровата. По всичко личеше, че Глин умира от предизвикани от самия него естествени причини, но нямаше никакво съмнение, че в разкъсаните кралства вече има отрова. Кой я забърква? Ами ако има следовници на тъмния деомер, които чакат своя шанс да хвърлят страната в още по-голям хаос? И знаеха ли те за Марин? Вцепени се и започна да се ругае, наричайки се глупак, горделив оглупял тъпак, който си мисли, че може да скрие такава ключова тайна от онези, чиято работа е да измъкват тайни. Трябваше да провери дали подозренията му са верни и ако беше така, то от простото сканиране в огъня нямаше да има никаква полза.

Залости вратата на стаята си и легна на леглото по гръб с ръце, скръстени на гърдите. Отначало успокои дишането си, после призова светлинното тяло и видя сияещата човешка форма в съзнанието си. Тогава вля в нея волята си, докато тя не застана до него в стаята. После прехвърли в нея съзнанието си, чу щракване и се понесе във въздуха, виждайки под себе си своето неподвижно тяло. Измъкна се през прозореца и полетя нагоре, докато дънът остана под него. Постройката изглеждаше като черна, безжизнена буца сред първичната сила, която се издигаше от езерото. В тази мъгла му беше трудно да стои на едно място принуден беше да се бори с някои наистина опасни течения — и все пак й се зарадва, защото нейното присъствие щеше да направи сканирането в дъна наистина трудно. Водната площ го бе превърнала в сигурна крепост не само на физическо равнище.

Подбирайки внимателно пътя си, Невин се измъкна от аурата на езерото и полетя над заспалата местност, която имаше мътно кафяво излъчване, защото есента изсмукваше енергията на растителния свят. Приели истинските си форми — красиви, вечно променящи се кристални структури от цветна светлина — Дивите се струпаха около него и го придружиха в полета му. На около пет мили от дъна получи първото си предупреждение за зло присъствие, защото духчетата спряха и потрепериха, сетне изчезнаха, припламвайки със сребристи оттенъци, после светлината им постепенно се изгуби. Спря и изчака, надвиснал над гористо пространство, за да се приюти в отзвучаващото му сияние. Нито един от Дивите не се върна. Каквото и да ги беше подплашило, им беше вдъхнало голям страх. Издигна се по-високо, докато синята светлина се сгъсти като мъгла, която непрекъснато се виеше и носеше, скривайки гледката под него. Представи си как от върховете на пръстите му потича светлина, тя се появи и нетрайният продукт на мисълта незабавно прие формата, която му наложи. Той очерта огромен магически защитен печат пред себе си. Щеше да се вижда от голямо разстояние и да послужи като идеална примамка, която да привлече вниманието на други в ефирното пространство.

Доста почака като ловец до примамката, докато накрая зърна далеч от себе си в сините мъгли друго светлинно тяло с човешка форма. Очерта още един магичен знак, този път изразяващ привет и дружелюбие, но вместо отговор неговият спътник отначало се закова, сетне се обърна и побягна с голяма скорост. Невин инстинктивно го последва, но се спря, преди да се е отдалечил. Нямаше представа колко е силен врагът, а и дали е сам. Но беше сигурен, че става дума за враг. Всеки служител на Светлината щеше да отговори с подобен знак, а сетне да дойде да се срещне с него.

Невин се върна в дъна и физическото си тяло, вместо да рискува и да влезе безразсъдно в битка. Протегна се, седна на леглото и погледна към огъня в огнището.

— Лоши вести. Мисля, че някой ни шпионира.

Уплашени, духовете на огъня вдигнаха високи пламъци и изпратиха дъжд от искри нагоре по комина.

— Ако видите нещо, макар и малко необикновено, ми кажете.

В огнището пламтящите саламандри кимнаха в знак на съгласие. Невин стана, взе си дебелата наметка и излезе от стаята. Качи се нагоре по спиралната стълба до последната площадка на броха. Там имаше капак, от който можеше да се излезе на покрива. Трябваше да постави един странен часови.

Първо вдигна високо ръце и призова мощта на Свещената светлина, която стои зад всички богове. Видимият й символ дойде при него като пламтящо копие и го прониза от главата до петите. За миг остана неподвижен, отдавайки й почит, сетне разпери ръце на височината на раменете и по този начин накара светлината да образува лъч между ръцете му. Тъй както стоеше в този кръст, светлината набъбна, даде му сили, сетне бавно угасна от само себе си. Когато съвсем изчезна, той прибра ръцете си, сетне си представи меч от пламтяща светлина в дясната ръка. Щом образът заживя независим от волята му, обиколи покрива, движейки се по посока на часовниковата стрелка, и използва меча, за да очертае огромен пръстен от златиста светлина на небето. Пръстенът се спусна бавно към земята, оставяйки подире си завеса от светлина около целия дън. Три пъти извървя този път, докато стената заживя по своя воля в ефирното пространство.

На всяка от посоките на света той очерта печат във формата на петолъчна звезда от син огън. След като и четирите посоки бяха запечатани, разтегли светлината така, че тя вече не беше пръстен, а полукълбо, застанало над дъна като навес. Очерта и два последни печата на зенита и надира, сетне изтегли силата от астралния меч и той изчезна. За да отбележи края на магическото си действие, тропна три пъти с крак по покрива. Но сводът остана видим — разбира се, видим за онзи, който има деомерски взор. Трябваше да подновява печатите по пет пъти на ден — винаги когато астралните приливи се променят, и всеки, който се намираше под свода, щеше да е на сигурно място от зли, дебнещи очи.

Въздухът беше режещ поради задаващата се зима, затова се зави добре в плаща си. Отиде до стената и хвърли за всеки случай поглед към двора. Някой вървеше долу, а начинът, по който се придвижваше, беше подозрителен — правеше по няколко крачки, спираше да се огледа внимателно, сетне отново тръгваше бавно напред. Тъй като съзнанието му беше изпълнено с мисли за шпиони, Невин слезе от покрива и се втурна надолу по вътрешната стълба толкова бързо, че едва не сложи край на физическото си съществуване още в същия този момент. Когато изтича на двора, тайнствената фигура вече не се виждаше. Мърморейки под нос, призова Дивите, сред които имаше едро разноцветно гномче, което наистина беше видяло дебнещия човек. Гномчето го поведе веднага около основния брох към конюшните без никакъв признак на страх и това подсказа на Невин, че се е поддал на чувствата си и тъмният деомер няма шпионин в дъна. И наистина, когато откри търсения, видя, че това е Браноик. Дори в тъмното, с този ръст и изправената си походка той трудно можеше да бъде сбъркан с другиго.

— Добър вечер, момче. На чист въздух ли си излязъл?

— В известен смисъл, съветнико. Аз… ами, то… стори ми се, че видях огън.

— О, богове! Къде?

— Е, сбъркал съм, разбирате ли — гласът му звучеше страшно смутено. — Дяволски се радвам, че не взех да събудя всички. Сигурно съм имал лош сън.

— Така ли? Я ми разкажи за него!

— Добре де, след като съм нов, дадоха ми легло точно до прозореца, от който духа. Сънувах, че съм буден и гледам навън, а стените на дъна пламтяха от огън. Затова понечих да вдигна тревога, но сетне си спомних, че стените са от камък, а не са дървена отбранителна ограда или нещо подобно. Точно тогава трябва да съм се събудил. Но лежах, мислех за това и ме глождеше, затуй си грабнах ботушите и излязох да огледам. Още веднага ми стана ясно, че сигурно е било сън, но беше сън, изпратен от демон — толкова беше ясен, добри човече.

Невин остана напълно слисан. Очевидно младият дангалак имаше деомерски заложби и в сънното си състояние беше видял как Невин запечатва стените. Но пък никой от мъжете в магичния кръг на неговия Уирд не беше проявявал такива дарби. Пъклите да го вземат, мислеше си раздразнен, кой беше този?

— Кажи ми, често ли имаш такива сънища?

— Ами, понякога. Искам да кажа, че преди не съм сънувал за огньове, но се случва да сънувам сънища, които изглеждат толкова истински, та съм готов да се закълна, че съм съвсем буден. От време на време… — гласът му пресекна.

— От време на време сънуваш нещо, което се оказва вярно.

Браноик се задави и отстъпи рязко назад.

— С ваше разрешение — запелтечи той. — Ще направя добре да се прибера. Тук ще се вкочанясам.

Обърна се и направо побягна от човека, който беше разкрил тайната му. „Млад глупчо!“ — помисли си Невин с обич. Трябваше да поговори отново с Браноик, независимо кой е… Внезапно видя онова, което се мъдреше под носа му, но той го отбутваше, защото никак не му се нравеше.

— Не може да бъде! Властелините на Уирда не биха постъпили така с мен! А дали наистина не биха постъпили?

Спомни си последното превъплъщение на неговата Брангуен, когато като Гуенивер тя мечтаеше да стане най-добрият войн в цяло Девери. В този живот властелините на Уирда й бяха дали тяло, подходящо да изпълни мечтата си, а сетне, или поне той така се надяваше, окончателно да приключи с нея. В основата си душите имат само една полярност, която се превръща в пол при влизането във физическото тяло, но всяка от тях прекарва част от живота си в телата на противоположния пол, за да получи завършен опит от световете на формата. Невин просто не бе пожелал да види, че за Брангуен този момент е настъпил — неговата хубава, изящна, мъничка Гуени, както той продължаваше да я нарича. Нямаше как да знае дали тя не изживява някаква част от своя Уирд, която няма нищо общо с него. Независимо по каква причина тя се беше върнала при него, както си знаеше, че ще стане, но като Браноик от Белглейд.

Докато крачеше напред-назад из тъмния, безмълвен двор на дъна, Невин се почувства уморен до смърт. В избора, който душата й беше направила с новото си тяло, прочете мрачно послание. Дълбоко в себе си се бе надявал, че тя отново ще го обикне, че ще имат топла, човешка връзка, а не само студената дисциплина, която свързва майстора с неговия чирак. Очевидно подобна обич не беше разрешена; в Браноик съзря предупреждението, че трябва да научи на деомер вътрешната душа и да забрави за външната форма и нейните чувства. Колкото и да го болеше сърцето, щеше да приеме волята на Великите, тъй както бе приемал много неща през дългите години, изминали от момента, когато произнесе прибързания си обет.

А в края на краищата имаше да свърши толкова важна работа, че неговите чувства, дори собственият му Уирд изглеждаха без никакво значение. Мислейки за предстоящата битка, той остави настрана личната си мъка и почувства как в сърцето му лумва надежда. Очакваха го опасности и много големи скърби, но след това Светлината щеше отново да се възцари в съсипаното кралство.

* * *

Сутринта на следващия ден, който беше хладен, но слънчев, Мадин излезе да се поразходи по брега на езерото. Намери топло местенце в завета на върба с опадали листа и седна да настрои арфата си. По начало тя не беше скъп инструмент, а сега вече — очукана и издрана от дългите години, през които я държеше зад седлото, но издаваше най-сладките тонове в цялото кралство. Много бардове в големите зали на велики лордове му бяха предлагали злато за нея, но той по-скоро би се разделил с единия си крак, отколкото с арфата. Същите тези бардове го бяха молили да им каже тайната си, но я бе запазил за себе си. В края на краищата кой би му повярвал, ако кажеше истината — че Дивите са я омагьосали? Често ги виждаше как я докосват и я галят като любима котка, а всеки път след това тя издаваше нови, още по-сладки, по-сърцераздирателни тонове.

Докато настройваше струните този ден край езерото, Дивите дойдоха да слушат, появявайки се от въздуха, издигайки се от водата — силфиди, спрайтове и гномчета, струпваха се около човека, когото смятаха за свой личен бард.

— Смятам, че е време да съчиня песен за принц Марин. Предполагам и вие го смятате за истинския крал. Виждал съм ви да яздите на седлото му и да се струпвате около него в залата.

До един те закимаха и придобиха най-сериозното си възможно изражение, но накрая една русалка, от която капеше въображаема вода, не можа да издържи да стои повече мирна. Тя се пресегна и ощипа с всичка сила едно зелено гномче. То я плесна и двамата се сбиха, ритаха се и се хапеха. Накрая Мадин им кресна да престанат. Страшно нацупени, те седнаха отново, колкото се може по-далече един от друг.

— Така може. А дали да не изпея първо за Слепеца Дили, а? Какво ще кажете?

Духчетата закимаха ухилени и се струпаха по-наблизо. С течение на годините Мадин беше разработил простите народни песни за Слепеца Дили и Дивите, превръщайки ги в някакъв епос, добавяйки стих след стих и разяснявайки различните истории. Беше научил на своята псевдосага бардове в най-различни дънове, където имаше благородни деца, така че половината Елдид вече знаеше песента. В подобни моменти, когато войните изглеждаха много далеч, го забавляваше мисълта, че една детска песничка ще го надживее, ще минава от бард на бард, когато той отдавна ще е изгнил в своя гроб на воин.

Щом свърши песента — а тя беше дълга двайсет минути — повечето Диви се измъкнаха, но няколко останаха. Сред тях беше и верният му син спрайт. Той се бе настанил близо до Мадин, който седеше загледан към езерото, а арфата почиваше безмълвна в ръцете му. Спомни си за друго езеро, там в Кантрей, преди около десет години, което го беше измъчвало в жаждата му, докато яздеше и умираше. Трябва да е било по същото време на деня, реши той, защото тогава слънцето беше опръскало набръчканите води точно както сега изглеждаше Друлок пред него. В спомените си виждаше тъмните тръстики и белия жерав, усети горящата го жажда и болката, гадното бръмчене на мухите и мрачното си отчаяние.

— Струваше си — рече той на спрайта. — Та нали ме доведе при Невин.

Спрайтчето кимна и го потупа нежно по коляното. Мадин се усмихна и се замисли за онова, което предстоеше. За него нямаше ни най-малко съмнение, че Невин е намерил мъжа, роден да бъде крал на цяло Девери. Със сърцето и душата си вярваше, че младият принц е бил избран не от друг, а от боговете, да обедини отново кралството. Скоро, когато Марин потеглеше да завоюва онова, което беше негово по право, той, заедно с останалите сребърни кинжали, щеше да тръгне след него. Единственото, което се питаше Мадин, беше кога ще дойде времето. Слънчевата светлина избледня върху езерото и вечерният вятър се усили. Започна да изпитва чувството, че целият му живот го беше водил към този момент, когато той, Карадок, Оуейн и бойците от отряда станат готови, досущ стрели, заредени в лъковете на редица стрелци. „Скоро — каза си той, — наистина много скоро.“

Скочи на крака и изкрещя. Смехът му на берсеркер се извиси и отекна от другата страна на езерото, по посока на залеза. Струните на арфата иззвънтяха тихичко в отговор, трептейки на вятъра. Усмихнат, той я преметна през рамо и тръгна обратно към дъна, пламтящ с топлината на огъня и огрян от светлината на факлите в спускащата се нощ.