Катрин Кер
Магия за зора (3)

Пролог
Пролет, 1064

Онези, които изучават деомера, се оплакват, че говорел в загадки. За да говори в загадки, има причина. Каква е тя ли? Е, работата е там, че и тя, на свой ред, е загадка.

Из Тайната книга на Кадуалон Друида

Из пасищата на запад от деверийското кралство представите за „ден“ и „месец“ губеха своето значение. Годините течаха бавно, с прилива и отлива на сезоните: ледените дъждове през зимата, когато тревата ставаше синкавозелена и сивото небе надвисваше ниско над земята; пролетните разливи, когато потоците излизаха от бреговете си и водите им проблясваха около оцветените в светлозелено от първите листа върби и лещаци; знойното лято; първите дъждове на есента, когато полските цветя разцъфваха за кратко в лилаво и златисто. Народа подкарваше стадата от коне и овце и се отправяше в летния пек на север, а през зимния мраз — на юг. Докато яздеха в едната или другата посока, елфите забелязваха дребните неща: първия елен, изгубил рогата си, или последните диви ягоди. Тъй като боговете винаги бяха наоколо, защото пътуваха с народа си по време на непрестанното му скитане, те не изпитваха нужда от големи празници или специални тържества в своя чест. Когато се случеше да се съберат два-три алара, както наричаха нестройно организираните групи, които бродеха заедно, устройваха празник, за да отбележат срещата с приятели.

И все пак имаше един ден от годината, който се отличаваше от всички останали — пролетното равноденствие, което обикновено бележеше началото на разливите. Далече на север във високите планини снеговете се топяха и изпращаха надолу през пасищата пълноводие, тъй както в далечното минало над Народа се бе разлял друг един прилив, но тогава от кръв. Индивидите от тяхната раса живееха средно по около петстотин години, но вече не беше останал жив свидетел на онези мрачни събития. И все пак Народа не забравяше. Той имаше грижата децата му винаги да си спомнят за това в деня на равноденствието, когато аларите се събираха по десет-дванайсет наведнъж за Възпоменателния ден.

Колкото и да бързаше да потегли на изток към Девери, на Ебани Саломондериел не би му и хрумнало да напусне земите на елфите, преди да е чествал този най-свещен и ужасяващ ден. Заедно с баща си, барда Девабериел, Сребърната ръка, той дойде от морския бряг тук, където се вливаха реките Корапан и Делондериел, близо до древната гора, която бележеше границата на пасищата. Както и очакваха, завариха алардан, сиреч среща на клан. Из високата трева бяха пръснати двеста шатри, боядисани в червено, лилаво и синьо, а недалеч от тях пасяха мирно стадата овце и коне. Малко настрана от останалите се издигаха десет небоядисани шатри, съшити грубо от недощавени кожи.

— В името на Тъмното слънце — възкликна Девабериел. — Както изглежда, някои от Горските хора са дошли при нас.

— Това е добре. Време е да преодолеят страха от своите.

Девабериел кимна в знак на съгласие. Беше изключително красив мъж, с бледа като лунна светлина коса, дълбоко разположени тъмносини очи с вертикално отварящи се като на котка ириси, грациозно издължени уши с остри върхове. Ебани беше наследил цвета на косата му, но във всичко останало приличаше на майчиния си човешки род; опушено сивите очи имаха кръгли ириси, а ушите му, макар и леко заострени, не биеха на очи в земите на хората. Продължиха напред, водейки осемте си коня; два от тях влачеха преплетени пръти, върху които бяха натоварили всичките си земни притежания. Тъй като Девабериел беше бард, а Ебани гертдин, т.е. разказвач или менестрел, те нямаха нужда от големи стада, за да се изхранват. Когато стигнаха до палатките, елфите изтичаха да ги посрещнат и да поздравят барда, като се надпреварваха за честта да нахранят него и сина му. Избраха да разпънат своята рубиненочервена шатра до тази на Танидарио, стара приятелка на Девабериел. Тя често му бе давала съвети и помощ, за да отгледа сам своя син мелез, но Ебани се затрудняваше да я нарече майка. За разлика от собствената му майка отвъд, в Елдид, която си спомняше смътно като нежна, бледа и пухкава, Танидарио беше ловджийка, жена с корави мускули, висока шест стъпки и права като стрела, с катраненочерна коса, спускаща се до кръста й, здраво сплетена на плитка. Когато го посрещна, тя го целуна по бузата, хвана го за раменете, отдалечи го от себе си и се усмихна, сякаш за да покаже, че много е пораснал.

— Готов съм да се обзаложа, че очакваш с нетърпение пролетния лов — рече той.

— Разбира се, малкия ми. Започнах да се сприятелявам с Горските хора и те предложиха да ми покажат как се ловува с копие в гъстата гора. С нетърпение очаквам това предизвикателство.

Ебани се усмихна.

— Знам те аз — рече Танидарио през смях. — Твоята представа за лов е да си намериш меко легло с хубаво момиче в него. Е, може би когато пораснеш, ще започнеш да виждаш нещата по-ясно.

— Че тази пролет ставам на седемдесет и четири.

— Дечко — рече тя и разроши косата му с мазолестата си ръка. — Хайде, да вървим. Съборът започна. Къде се запиля баща ти?

— Отиде при другите бардове. Ще пее веднага след Разказа.

Долу край реката елфите от Народа бяха сплели груба платформа от пръти. Девабериел стоеше там и се съвещаваше с още четирима бардове. Множеството се беше разположило наоколо, като големите седяха, кръстосали крака под себе си, а децата се щураха насам-натам. Ебани и Танидарио се настаниха на края, близо до малка група Горски хора. Те приличаха на останалите елфи, но бяха облечени в груби кожени дрехи и всеки от мъжете носеше малка резбована тояжка, на която имаше вързани пера и цветни конци, смятани за магични. Обикновено живееха в гъстите гори на север, но понякога слизаха на юг, за да търгуват с другите елфи от Народа. Така и не се бяха цивилизовали истински, затова им се бяха разминали събитията, които другите се бяха събрали да възпоменат.

Постепенно множеството утихна и децата седнаха при родителите си. Отзад на платформата се наредиха четирима бардове, застанали със скръстени на гърди ръце, с леко разтворени крака, тържествена почетна стража на разказвача. Най-старият от тях, Манавер, синът на Контариел, излезе напред и вдигна високо ръце. Ебани се стресна, като разбра, че това ще е последната година, когато този бард ще разказва какво е станало. Възрастта му започваше да личи. Косата му беше станала бяла и рядка, лицето — сбръчкано, а под очите имаше торбички. Когато някой от Народа проявеше признаци на старост, това означаваше, че смъртта му наближава.

— Баща му е бил свидетел на Опожаряването — прошепна Танидарио.

В отговор Ебани само кимна, защото Манавер отпусна ръце. Изключително тренираният му глас прогърмя в топлата тишина:

— Тук сме, за да си спомним.

— Да си спомним — въздъхна в отговор тълпата. — Да си спомним Запада.

— Тук сме, за да си спомним градовете Ринбаладелан с красивите кули, Танбалапалим на широката река, Бравелмелим с Мостовете на дъгата. Да, дошли сме да си спомним за големите и малките градове, както и за всички чудеса на далечния, много далечния запад. Те ни бяха отнети, те са превърнати в руини, из които бродят бухали и лисици, а бурени и тръни пропукват постланите с плочи дворове в дворците на Седемте крале.

Множеството въздъхна в отговор и се намести да изслуша разказа, който някои от тях бяха чували по петстотин, че и повече пъти. Ебани беше наполовина девериец, но усети как в гърлото му се надигат сълзи за изгубеното великолепие и мирните години, когато Народа е живял в изпълнените с чудеса големи градове, разположени в планините, и из добре напояваните равнини на далечния запад. Там елфите упражнявали всички изкуства и занаяти изключително майсторски и толкова съвършени били творбите им, че мнозина ги възприемали като създадени от деомер.

Преди повече от хиляда години, толкова отдавна, че дори се прокрадваха съмнения кога точно е започнало Опожаряването, няколко милиона души от Народа живеели в дълга епоха на мир, под властта на Седемте крале. Сетне се появили предзнаменованията. Пет зими наред падал дебел сняг; пет пролети наред реките преливали. На шестата зима селяните в северната провинция съобщили, че вълците сякаш са подлудели, ловували на големи глутници и нападали пътниците. Мъдреците стигнали до заключението, че вълците трябва да са обезумели от глад, а това, съчетано с времето, означавало глад в планините, може би дори някаква болест по растенията или чума, която би могла да тръгне на юг. Седемте крале се събрали на съвет и изготвили планове; въведен бил справедлив начин за складиране на храна и разпределянето й сред нуждаещите се, както и малък военен налог, за да се справят с вълчите глутници. Освен това събрали майсторите на деомера и мъдреците около тях да се преборят със заплахите и да помогнат на селяните с познанията си. На шестата пролет излезли ескадрони кралски стрелци, за да пазят на север, но те били обучени най-вече да гонят вълци. Затова когато истинските врагове връхлетели като лавина, те оставили след себе си само трупове. Всъщност никой не знаел кои са враговете; те не били нито хора, нито елфи, а нисички същества, подобни на огромни джуджета, облечени били в кожи и използвали само груби копия и топори. Колкото и зле да били въоръжени, бойците им се сражавали с някакво бясно ожесточение, сякаш не ги било еня дали ще живеят, или ще умрат. Освен това били хиляди и на коне. Когато мъдреците се втурнали на север с първите подкрепления, докладвали, че езикът на вражеските орди им е напълно непознат. Подивели от глад, отчаяно бягайки от някаква беда в собствените им земи, те опожарявали, опустошавали и грабели всичко по своя път. Народа не бил виждал преди това коне, което дало преимущество на нападателите, най-вече поради изненадата и по-голямата им подвижност. Накрая елфите свикнали с ужасните зверове, но докато разберат, че конете са по-уязвими за стрелите от хората, северът бил загубен, а от Танбалапалим останали само купища димящи греди и напукани камъни.

Кралете събрали Народа и го повели на война. Всеки мъж и всяка жена, които можели да стрелят с лък, тръгнали на север и за известно време силите се изравнили. Край пътищата денонощно пламтели огньове, на които изгаряли труповете, но въпреки това нашествениците продължавали да нападат под прикритието на дима. Крал Еламандериел, Дал обет на слънцето, ги съжалил заради тяхното отчаяние и се опитал да преговаря с водачите им, като предложил да вземат за себе си източните пасища. В отговор те изклали почетната му стража, набучили главата му на дълго копие и така я разнасяли дни наред пред своите. След това повече нямало пощада. На север тръгнали деца с лъкове, за да заемат мястото на загиналите си родители, а ордите продължавали да прииждат.

До есента средните провинции били залети от потоци кръв. Отстъпвайки, мнозина от Народа направили отчаян опит да удържат крайбрежния град Ринбаладелан, но повечето побягнали, като взели добитъка и събрали конете, дали на нашествениците голямо преимущество, натоварили каруците и се отправили на дълъг път на изток, към пасищата, които нашествениците не пожелали. Ринбаладелан се съпротивлявал цялата зима, но през пролетта паднал. На изток дошли нови бежанци и разказвали случки, които били нещо най-обикновено и заради това още по-страшни. Жените от всеки клан били изнасилени, децата им — убити и изядени, къщите им — изгорени заедно с онези, които били толкова немощни, че не могли да побегнат. Всеки от тях бил виждал осквернен храм, безсмислено съборен акведукт, ограбена, а сетне опожарена ферма, вместо да бъде придобита и оползотворена. През цялото лято продължавали да прииждат бежанци… и да гладуват. Уседнал народ, те били свикнали да ловуват само за развлечение. Опитали да хвърлят скътаното си за посев зърно в суровата почва, но тя дала немощна реколта. В известен смисъл малцина се интересували от това дали ще преживеят още една зима или няма, защото очаквали врагът скоро да ги последва на изток. Някои побягнали в горите да търсят подслон сред първобитните племена; малцина стигнали до мястото, което по-късно се превърнало в Елдид; повечето останали, очаквайки своя край.

Но ордите така и не се появили. Постепенно Народа се научил да оцелява благодарение на своите стада и заедно с това откривал какво можели да му дадат пасищата. Започнали да ядат разни неща — и все още продължават да ги ядат — които биха накарали принцовете от Розовата долина да повръщат: гущери и змии, червата, а не само хубавото месо на сърни и антилопи, корени и грудки, които вадели, когато ги намирали. Научили се да сушат конската тор, за да я добавят към малкото дърва за огрев; изоставили каруците, защото правели дълбоки коловози в пасищата, които сега ги хранели по свой собствен начин. Варели главите на рибите за лепило, използвали сухожилия за тетиви на лъковете си и непрекъснато се придвижвали от едно пасище на друго. И не само оцелели, но им се народили деца на мястото на загиналите при внезапни разливи и нещастни случаи по време на лов.

Най-накрая, трийсет и две години след Опожаряването, последният от седемте крале, Ранадир, Високата планина, открил отново поданиците си. През пролетта пристигнал на един алардан заедно с последните шестима стрелци от кралската гвардия и разказал как той и хората му живели в планините като разбойници, отмъщавайки колкото могат за погиналата си страна, и молели боговете да изпратят и други при тях. Сега боговете се вслушали в скръбните им вопли. Ордите можели да завладяват градове, но нямали представа как да ги построят отново. Живеели в струпани надве-натри колиби сред развалините и се опитвали да засеят отровените от самите тях земи. Всеки грозен техен представител носел задигнати скъпоценности, но оставили каналите да се напълнят с мръсотия и в същото време се биели за намаляващата плячка. Сред тях избухнала чума и най-различни други болести, все смъртоносни и скоротечни. Когато разказвал как Ордите измирали, Ранадир виел като луд от смях и Народа се смеел заедно с него.

Дълго време се говорело за връщане — как ще оставят болестите да си свършат работата, а сетне ще избият остатъците от ордите и ще си вземат обратно съсипаното кралство. В продължение на двеста години, до смъртта на Ранадир, мъжете се събирали около лагерните огньове и кроели планове. От време на време луди млади глави се отправяли на запад, за да разузнават. Малцина се връщали, но които успявали, разказвали за всеобща разруха и за това как болестите продължавали да вилнеят. Може би, ако животът из пасищата не бил така суров, някаква армия щяла да потегли на запад, но всяка година измирали почти толкова, колкото и се раждали. И накрая, около четиристотин и петдесет години след Опожаряването, някои от по-младите мъже организирали голям разузнавателен отряд, който да отиде в Ринбаладелан.

— И аз бях сред тях, все още млад мъж — рече Манавер и гласът му едва не секна от вълнение при спомена. — Заедно с двайсет приятели тръгнах на запад, защото много пъти бях слушал баща си да говори за Ринбаладелан с красивите му кули и копнеех да го видя, нищо че гледката можеше да стане причина за смъртта ми. Взехме много колчани със стрели, защото очаквахме кървави сблъсъци с остатъците от ордите. — Той спря за момент и се усмихна с крива самоирония. — Но тях вече ги нямаше. Отдавна бяха измрели, а Ринбаладелан също го нямаше. Татко ми беше разказвал за високи храмове, покрити със сребро и черен кехлибар; видях затревени могили. Разказваше ми за кула, висока петстотин стъпки, изградена от многоцветни камъни; открих тук-там по някой счупен камък. Разказваше ми за огромни шествия по широки улици; проследих затревените им следи. Тук и там откривах по някоя каменна колиба, изградена от развалините. В тях открих скелети, останали непогребани на пода — последните остатъци от Ордите.

Множеството въздъхна и над пасището повя скръбен ветрец. Близо до платформата мъничко момиченце се измъкна от полата на майка си и се изправи.

— А защо, след като всички са измрели, не сме се върнали? — викна то звънко и високо.

Майка му го грабна, но останалите се разсмяха — тъжно веселие, предизвикано от нахаканото момиченце, малко облекчение след цялата тази трагедия. Манавер му се усмихна и рече:

— Къде да се върнем, сладка моя? Кралството беше мъртво, превърнало се в обрасли с растителност руини. Бяхме донесли боговете си на пасищата, а пасищата бяха станали наша майка. Освен това мъжете, които са знаели как да построят красиви градове, да топят желязо и да обработват камъка, вече ги нямаше. Ние, оцелелите, бяхме преди всичко селяни, пастири или дървари. Нищо не знаехме за това как се строят пътища и се обработват редки метали.

Момиченцето преплете глезени и устните му замърдаха безмълвно. Най-накрая то вдигна поглед към умиращия бард.

— Значи никога повече няма да се върнем там?

— Е, „никога“ е силна дума, нея трябва да държиш затворена в устата си, но се съмнявам, сладка моя. Обаче ние помним красивите градове, рожденото си право, нашата родина.

Народа въздъхна с подобаващо уважение, като чу думата „помним“, но никой не се разрида, защото не бяха виждали Розовата долина, нито бяха вървели по Слънчевия път към храмовете. Манавер кимна и отстъпи, давайки път на Девабериел, който излезе напред, за да запее погребална песен за погубената родина. Песните щяха да продължат с часове, защото бардовете щяха да се изреждат да пеят за все по-весели и по-весели неща, докато накрая аларданът щеше да започне да пирува, да празнува и да танцува до зори. Ебани стана и се измъкна. От погребалната песен му се повдигаше, тъй като месеци наред бе слушал баща си да я упражнява. А и деверийската му кръв го караше да се чувства виновен, както ставаше всяка година на Възпоменателния ден.

От разговорите си с деверийски учени Ебани беше сглобил нещо, което никой друг не знаеше за Опожаряването. Не го беше споделил дори с баща си, тъй като това би довело само до омраза между двете раси, от които произлизаше. Ордите били погнати на юг от голям прилив поклонници на Бел, както са се наричали деверийците по времето, когато — преди хиляда години — напуснали своята тайнствена родина. Народа не смяташе деверийците за кръвожадни, но едно време те били безмилостни нашественици, преследвали враговете си, за да им режат главите и с тях да украсяват храмовете на своите богове. Докато бродели, преди да основат Свещения град, преминали през далечния север, колели, грабели, дори взимали за роби някои представители на странната раса, а сетне се спуснали по долината на Авер Трой Матру и се заселили на сегашното си място. А Ордите бягали пред тях, бягали на юг.

— Не сте дигнали меч срещу нас, о, деверийски мъже — прошепна Ебани. — Но въпреки това сте изклали народа на баща ми.

Потръпна леко и се пъхна в палатката, където слънчевата светлина преминаваше през боядисаните кожи и правеше въздуха рубиненочервен. Тъй като бяха пристигнали късно за алардана, по кожения под все още бяха пръснати торби и такъми. Вдигна разсеяно няколко неща и ги окачи на куките, по рейките на шатрата, сетне седна сред бъркотията и започна да рови из една торба от онези, които деверийците носеха. На дъното намери малка кожена кесийка, отвори я и извади от нея прост сребърен пръстен. Представляваше плоска лента, широка половин инч, на която отвън бяха гравирани рози, а отвътре, с елфически букви, думи на непознат език. Розите отразиха червеникавата светлина и сякаш разцъфнаха, бяха представители на двойно култивиран хибриден сорт, какъвто сега можеше да се намери само в Девери.

— А ти да не си плячка от Ринбаладелан или Панбалапалим? — се обърна той с въпрос към него. — Сега моите хора познават единствено дивите рози, а техните цветове имат само по пет листенца.

Пръстенът лежеше безмълвен върху дланта му, един сияещ парадокс. Той нямаше свой деомер, но беше свързан с деомера. Тайнствен безименен скитник го бе дал преди много години на Девабериел като подарък за един от неговите все още неродени синове. Сега една майсторка на деомера беше разчела поличбите и бе станало ясно, че той принадлежи на Родри, най-младия от тримата и — подобно на Ебани — мелез. Но за разлика от неговата, майката на Родри не беше хубавичко селско момиче, а една от най-могъщите благороднички в кралството. Родри така и не биваше да научи истината за своя баща, който беше възложил на Ебани да му отнесе пръстена.

— А какво се очаква от мен да му кажа, когато го открия? — промърмори той на глас, защото да говори му беше по-лесно, отколкото да мисли. — О, да, онази странна особа е казала, че е твой, но не мога да ти обясня защо. Разбира се, не зная защо е твой и никой не знае, така че, мили ми братко, няма да те излъжа, като се извинявам неумело за това. Един майстор на деомера казва, че той въплъщава в себе си твоя Уирд, а друг — че твоят Уирд е този на Елдид. Така се озоваваме в страната на приумиците, нюансите и тайните. О, богове, как само елфическото ми любопитство копнее да узнае истината!

Изсмя се и пъхна пръстена обратно в кесийката му, сетне ги прибра заедно в онази, която носеше около врата си. Скоро щеше да тръгне из земите на хората, където дебнат крадци, и трябваше да се намери по-сигурно място от отворената платнена торба, в която стоеше пръстенът дотогава. Мислейки за предстоящото пътешествие, излезе навън, тръгна бавно по брега, покрай който течеше Делондериел, опръскана в злато от залязващото слънце. Отдалеч чуваше гласа на баща си да нарежда един след друг куплетите, твърд и ясен в скръбта си. Саламандър се загледа в реката и я използва, за да съсредоточи съзнанието си, докато най-накрая неговият деомер сканира Родри. Отначало образът беше блед, но след това картината се проясни.

Стоеше на бойниците на груб каменен дън и гледаше към местността наоколо, където все още имаше петна от сняг под тъмните борове. Беше завит в наметало, а дъхът му се виждаше на студа. Сега, след като Ебани знаеше, че имат общ баща, забеляза онова, което беше пропуснал предишното лято, когато срещна случайно Родри и се беше запитал защо младият войн му се струва толкова познат. Имаше гарвановочерна коса и очи с цвета на метличина, но двамата си приличаха като братя, каквито всъщност и бяха. Докато изучаваше приликата, Ебани се чу отново да мърмори.

— Значи от мен не се очаква да ти кажа истината, така ли, братко? Какво трябва да направя, да изпочупя всички огледала около теб ли? Родри трябва да се мисли за човек и потомък на мелуейдовци, ми казва моята учителка по деомер. О, да, чудесно! Тогава може би ще е най-добре да ти връча пръстена и да изчезна, преди да се вгледаш по-внимателно в лицето ми!

Образът на Родри внезапно се обърна и погледна сякаш право към него, като че ли се вслушваше в думите на отстоящия на голямо разстояние роднина. Ебани му се усмихна, сетне разшири видението, като придвижваше гледната си точка по местността, която попадаше в рамките на сканирането, тоест в радиус на около три мили от неговия фокус. Видя остри, покрити с борове каменисти височини, а тук-там из тях бяха пръснати малки ферми. Най-вероятно Родри се намираше в провинция Кергоней на разстояние не по-малко от петстотин мили от мястото, на което стоеше гертдинът в момента.

— Значи ти предстои дълго пътуване през лятото, Ебани, момчето ми — си каза той. — От друга страна ще бъде наистина срамота да тръгна, преди да е свършило празненството.

 

 

На стените на дъна на лорд Гуогир беше студено, но Родри се забави още малко и продължи да оглежда възвишенията на Кергоней, без всъщност да ги вижда. За момент се почуди дали не откача, защото му се стори, че чува някой да му говори, макар на бойниците да нямаше друг освен него. Думите бяха неясни, но някой го беше нарекъл брат и казваше, че трябвало да му връчи подарък. Раздразнен отметна глава и реши, че всъщност това е игра на вятъра. Единственият брат, когото познаваше, го мразеше от дън сърце, та не му се виждаше вероятно да му дава подарък, ако не ставаше дума за кама в гърба. Докато онзи глас, стига да е бил глас, звучеше топло и дружелюбно.

Облегна се на влажния камък, извади сребърния кинжал от пояса си и се замисли за брат си Рийс, гуербрет Аберуин, който го беше пропъдил в изгнание преди години. Кинжалът беше прекрасен, остър като стомана и лъщящ като сребро, но беше клеймо на позора, превръщаше го в безчестен наемен войн, който се бие само за пари и никога за чест. Време беше да потегли по дългия път, както сребърните кинжали наричаха своя живот. През миналата есен се сражава добре за лорд Гуогир, дори получи рана докато му служеше, но сребърните кинжали са добре дошли за кратко време и шамбеланът вече мърмореше, че трябва да храни не само него, но и жена му. Прибра кинжала в ножницата и погледна към студеното, но ясно небе. По всяка вероятност снегът отдавна се беше стопил.

— Утре потегляме — рече на глас той. — А ако си мислил за мен, братко, нека мисълта накара вътрешностите ти да пламнат.

 

 

Далеч на юг в малък елдидски градец настъпваше събитие, което наистина щеше да донесе на гуербрет Рийс такава болка, каквато му беше пожелал по-малкият му брат, макар Родри да нямаше как да го знае. Дън Брудлин — крепост, дарена едва неотдавна на нейния лорд Гаред — беше изпълнена с напрегната суетня. Самият лорд крачеше неспокойно из голямата си зала с чашка медовина в ръка, докато втората му съпруга Донила раждаше горе, в женската зала. Както е при първо дете, родилните мъки бяха продължителни и тиерин Ловиан, а и останалите присъстващи жени вече започваха да се тревожат. Донила клечеше на родилното столче и се държеше за дебелото въже, което висеше от носеща греда на тавана, лицето й беше пребледняло, а дългата й кестенява коса — сплъстена от пот. Прислужницата й Гала стоеше на колене край нея и от време на време й бършеше лицето с влажна кърпа.

— Дайте й да смуче малко влага от чист парцал — рече знахарят, който присъстваше на раждането. — Но съвсем мъничко.

Друга прислужничка се втурна без миг колебание за чиста кърпа и прясна вода. Старият Невин беше известен като най-добрият знахар в кралството, но освен това всички говореха, че бил майстор на деомера. Ловиан се усмихна на страхопочитанието на момичето, но едва-едва, защото много добре знаеше, че слуховете са верни. Погледна към Невин, който прочете въпроса в очите й, затова й се усмихна окуражаващо, после каза нещо на Донила. Леденосините му очи сякаш се забиха в нейните меки кестеняви очи и уловиха самата й душа. Тя се усмихна и се отпусна, като че част от болката си беше отишла.

— Наближава, милейди. — Гласът му беше много мек и добър. — Сега дишайте дълбоко, но не бутайте бебето. То скоро ще излезе.

Донила кимна, изпъшка от контракция и въздъхна продължително. Ловиан беше раждала четирима синове, но не си спомняше така дълго да се е мъчила. Реши, че може просто да е забравила. Човек забравя болката, при това необикновено бързо. Стана и закрачи неспокойно, застана до отворения прозорец и се загледа навън към яркия пролетен ден, разсъждавайки върху иронията на съдбата. Донила много искаше да има дете, ала сега сигурно й се щеше да е била наистина ялова. Когато младата жена отново простена, Ловиан трепна съчувствено.

— Главичката се показва, милейди! — възликува победно Невин. — Скоро, много скоро ще стане. Сега се напънете.

Ловиан остана при прозореца, докато не чу тъничък плач, един добър, здрав плач. Обърна се и видя как Невин и слугинята слагат Донила на сламеника, приготвен край столчето и поставят бебето на гърдата й, тъй както все още беше свързано с майка си чрез пълната връв. С треперещи пръсти тя погали мекия пух по главичката му и се усмихна с широко отворени, триумфиращи очи.

— Син, Ваше сиятелство! — рече с предрезгавял глас родилката. — Дала съм още един син на своя господар.

— При това чудесен и здрав — отвърна Ловиан. — Да отида ли да съобщя на господин лорда добрата вест?

Донила кимна, загледана в мъничкото личице; бебето вече сучеше от гърдата й.

Докато слизаше, Ловиан усещаше в сърцето си мъка и изпитваше чувство за вина заради това. Разбира се, Донила заслужаваше да преживее този победен миг, своя миг на реабилитация. След десет години бездетен брак първият й съпруг я беше прогонил като ялова, а това е горчиво унижение за всяка жена, дори по-лошо от мъчителната мисъл, че никога няма да има деца. Сега беше родила син и всеки в Елдид щеше да знае, че не е ялова. За беда обаче малката й победа имаше важни политически последици, които вторият й съпруг сякаш разбираше до болка добре. Гаред беше на средна възраст и имаше двама сина и дъщеря от първия си брак; беше човек солиден, чиято руса коса и мустаци вече бяха прошарени с бяло. Той искрено се зарадва на донесената от Ловиан вест, разсмя се и изкрещя на бойците от отряда си, които седяха в другия край на залата, че има син. Сетне, почти веднага, изтри победното изражение от лицето си.

— Дължа извинения за злорадството, Ваша светлост — рече той. — Но мъжете така реагират.

— Не е необходимо да се извинявате, братовчеде — отвърна Ловиан уморено. — Нито пък на Рийс, макар и да ви съветвам за известно време да стоите настрана от Аберуин.

— Така и смятах да направя, повярвайте ми.

Ето тук се криеше разковничето; гуербрет Рийс беше първият съпруг на Донила — онзи, който я бе опозорил като ялова, защото нямаше наследници на обширния си ран, един от най-важните в цялото кралство. Ако умреше бездетен, както сега изглеждаше най-вероятно, и при положение че различните кандидати щяха да се опитат да вземат гуербретството за собствения си клан, в Елдид спокойно можеше да избухне открита война. Ловиан беше привързана към братовчеда си и неговата съпруга, но тя присъстваше като свидетел на раждането поради политическите последици, които то носеше със себе си. Тиерин на Дън Гуербин, тя имаше големи имоти и много васали, затова не можеше да обикаля из владенията си и да бабува на жените им, тъй като времето й беше скъпоценно. Но трябваше да се увери със собствените си очи, че Донила наистина ражда дете.

— Смятате ли, че Рийс ще осинови някое момче? — попита Гаред.

— Вече нямам представа какво ще направи или няма да направи Рийс, нищо че ми е първороден син. Във всеки случай осиновен наследник няма да има голям шанс в Съвета на избирателите. Разумното би било да повика Родри да се върне от изгнание.

Гаред вдигна въпросително едната си вежда.

— Все още не съм изгубила надежда — сопна се Ловиан. — Но истина ви казвам, милорд, разбирам вашия скептицизъм.

След още половин час в голямата зала влезе Невин. Висок мъж с гъста бяла коса и лице сбръчкано като старо зебло, той се движеше уверено, с широки крачки към почетната маса, където изискано се поклони на Гаред. Когато оповести, че милордът може да посети своята лейди, онзи излетя като подплашен заек, защото обичаше младата си жена по един едва ли не непристоен начин. Невин прие половиница пиво от един паж и седна до Ловиан.

— Е — забеляза той, — като се има предвид възрастта й, тя роди забележително добре за първо дете. Доколкото ви познавам, вие сте доволна въпреки всичко.

— Точно така. Винаги съм била привързана към нея. Ех, да можеше друг ужасен мъж да я е пропъдил.

Невин се усмихна със свити устни и отпи една съвсем заслужена глътка пиво.

— Утре заминавам — рече той. — Отивам в Дън Девери. Сега вече имам свой племенник в двора и мога да научавам клюките от кралските съвети.

— Племенник, няма що! Но въпреки това се радвам, че е там. Започвам да си мисля, че единствената ни надежда е Негово величество да отмени присъдата на Рийс. Случвало се е.

— Случвало се е и гуербрети да въстават срещу такава намеса. Смятате ли, че Рийс би го направил?

— Не зная. О, Богинята ми е свидетел, че сърцето ме боли, като си помисля как за Елдид се задава война, и то само заради двамата мои каращи се помежду си синове!

— Войната още не е започнала и проклет да съм, ако не направя всичко по силите си да не се стигне дотам.

Но той изглеждаше толкова уморен, че тя внезапно изпита страх. Наистина беше най-могъщият майстор на деомера в кралството, но все пак беше човек. Освен това се беше озовал в политическа интрига, с каквато неговото магично призвание не го беше подготвило да се справи, или поне на нея така й се струваше.

— Както и да е — обади се най-сетне тя. — Поне детето се роди с добри предзнаменования. Винаги са казвали, че момчето, което се роди на първия ден от пролетта, ще има късмет.

— Така е, и да се надяваме тази пролет да е дошла с добри предзнаменования за всички нас.

Разсеяният начин, по който го каза, й даде да разбере, че той много се съмнява дали ще е така. Тя се колебаеше дали да го попита, защото колкото и да й се искаше да научи истината, изпитваше голям страх от това, което щеше да чуе. В този миг към нея се приближи един паж. Момчето изглеждаше съвсем объркано.

— Ваша светлост? Пред вратите стои благороден лорд. Дали да попитам вас какво да правя, или да отида да потърся лорд Гаред?

— Можеш да попиташ мен, защото съм с по-висок ранг от него. Ако имах ранга на Гаред, тогава трябваше да отидеш да го потърсиш. И така, кой е този благороден лорд?

— Талид от Белглейд, Ваша светлост. Той каза нещо наистина много странно. Попита дали е добре дошъл в дъна, който би трябвало да е негов?

Невин, който седеше до Ловиан, изруга под нос.

— О, богове — рече с отпаднал глас Ловиан. — Точно сега да ми се появи. Добре, момче, бягай и му кажи, че е добре дошъл в дъна, наречен Брудлин. Точно това му кажи и нищо повече.

Още щом пажът хукна, Невин се обърна към нея с въпросително вдигната вежда.

— Това води началото си от войната на Лодлейн — отвърна тя с натежал от умора глас. — Съпругата на Корбин е сестра на Талид. Тя се върна при брат си още преди да е започнала войната, защото присъствието на Лодлейн в дъна я подлудяваше, и не бих казала, че я упреквам за това. Но сетне, след като убиха Корбин, й отнех владението, защото беше напуснала съпруга си. Ако не го бях направила, всички верни мои хора биха замърморили. Предложих й в замяна пари и коне, но Талид не й позволи да вземе ни пара̀, ни кобилка дори.

Прекъсна думите си, защото предметът на обяснението крачеше през голямата зала, като едновременно с това сваляше от себе си наметката и ръкавиците за езда. Талид от Белглейд беше набит четирийсетгодишен мъж със сива коса, все още прошарена с руси кичури, и умни зелени очи. Той подхвърли наметката си на пажа, приближи се и се поклони дълбоко на тиеринката. Учтивата му усмивка не разкриваше нищо.

— Изненадана съм да ви видя тук, милорд — рече Ловиан.

— Дойдох да поздравя Гаред за раждането на детето му. Пажът ми каза, че било момче.

— Така е, при това здраво.

— В такъв случай Дън Брудлин има още един наследник, нали? — Талид замълча, за да вземе половиница пиво от една прислужница. — Е, нека боговете са свидетели, че е справедливо.

Ловиан се поколеба дали да не го предизвика на дуел веднага. Спокойно би могла да го направи, ако беше мъж, и — следователно — в състояние да се бие на собствените си дуели, но както стояха нещата, трябваше да призове някой да я замести. На призива положително щеше да се отзове капитанът на нейния отряд Кълин от Кермор, който без никакво съмнение въртеше меча най-добре от всички в Девери. Стори й се доста несправедливо да осъди Талид на сигурна смърт заради някоя и друга гадна забележка.

— Предпочитам да отмина това, милорд — рече Ловиан, с ледена нотка в гласа си. — Ако се чувствате ощетен, имате възможност да поискате от гуербрета да разгледа вашата молба и аз ще дойда в двора му, когато ми заповяда.

— Гуербретът, Ваша светлост, е ваш син.

— Прав сте и аз внимателно го отгледах, така че да е справедлив.

При тези думи Талид сведе внезапно поглед към масата и беше дотолкова почтен, че се изчерви. В дуела на думи Ловиан беше нанесла първия удар.

— Изненадана съм, че сте дошли тук само за да посипете сол на стара рана — рече тя.

— Въпросът е много важен за гуербретството, нали? Вие забравяте, Ваша светлост, че имам място в Съвета на избирателите.

Ловиан наистина беше забравила и се прокле наум за този си пропуск. Талид отпи от чашата и погледна с любезната си, потайна усмивка към нея и Невин.

— Надявах се, че ще дойда навреме, за да съм свидетел на раждането — рече най-сетне той. — Доколкото разбирам, не е имало свидетел, който да не е от дома.

— Никой освен мен и знахаря тук.

— И никой, милейди, не би посмял да оспори думата ви, било то в открит съд или в частен разговор. — Усмивката вече не беше така мила. — Бихме могли да приемем за дадено, наистина, че лейди Донила не е ялова, независимо от това как са изглеждали нещата преди.

Ловиан го дари със сияйна усмивка, но го намрази от дън душа.

— Точно така, милорд. Приемам за дадено също, че ще съберете съвета, за да обсъдите вестта колкото е възможно по-скоро.

 

 

Талид си тръгна далеч преди вечеря, като подхвърли, че нейде наблизо ще го посрещнат по-добре. Придаваше си такъв мъченически и онеправдан вид, че Невин изпита желание да го зарита и да не спре, докато не го изхвърли от голямата зала. Заради Ловиан се въздържа. Вместо това се качи да нагледа Донила, която вече почиваше в собственото си легло с повитото бебе до себе си. След няколко минути Ловиан се присъедини към тях, за да каже няколко мили думи на младата жена, а изражението на лицето й беше така спокойно, сякаш не беше чувала името Талид. Невин излезе след нея и я последва в помещението, където тя отиде. То представляваше част от апартамента, отреден за нея при това посещение. Макар и просто обзаведено, вероятно беше най-доброто, с което разполагаше Дън Брудлин; както братовчед й, така и неговата лейди имаха основания да са й благодарни, че им е дарила това владение, отбеляза тя.

— Но както излиза, този подарък е съпроводен с неприятности — рече Невин. — Не съм знаел, че Талид понася всичко толкова тежко.

— Не само той, но и половината лордове в тиеринството. Когато го дадох на Гаред, знаех, че ще последват неприятности, но каквото и да бях направила, пак щях да ги имам. Е, сигурно ако го бях дала на теб, никой не би мърморил, но ти не го щеше и това си е.

— Хайде стига, Лова! Карате ме едва ли не да се чувствам виновен.

— Харесва ми това „едва ли не“. Но винаги, когато някой по-високо стоящ лорд дарява земя, има засегнати. Ще ми се само Талид да нямаше място в съвета. И о, богове, в каква гадна каша се превръща цялата тази работа! Сега вече, дори и жената на Рийс да роди бебе, никой не би повярвал, че е негово.

— Точно така. Аз…

Вратата се тресна, отекна весел кикот и в стаята се втурна дете на около две години, преследвано от бавачка. Момиченцето беше слабичко за възрастта си, с гъста, къдрава, гарвановочерна коса и виолетови очи, почти толкова тъмно лилави, каквито са очите на елфите — въобще едно смайващо красиво същество. Гукайки, то се метна във високопоставения скут на Ловиан.

— Бабо, бабо, обичам те, бабо.

— И аз те обичам, Родлет, но ти си непослушна и ни прекъсна.

Рода се изви в скута й, за да изгледа тържествуващо Невин. Семейната прилика беше голяма.

— Почти бях забравил за дъщерята на Родри. Тя определено не прилича на майка си, нали?

— Ни най-малко, защото кръвта на мелуейдовци е силна, а и Олуен, бедното момиче, беше от онези руси и безлични същества. Копелето на Родри би могло да играе важна роля в онова, което предстои, затова я държа при себе си непрекъснато — да следя как се възпитава, разбира се. — Докато изтъкваше политическите си съображения, тя целуна детето по темето с истинска привързаност, сетне направи знак на бавачката. — А сега позволи на госпожа Тевила да те отведе и да ти даде малко хляб и мляко. Почти е време за лягане.

Рода хленчи, моли се и накрая ревна, но Ловиан остана непреклонна и я вдигна, за да я подаде на бавачката, която се навърташе край вратата. Невин не й беше обръщал внимание преди това, но сега забеляза, че беше внушителна жена на около трийсет години, тъмноока и с тъмна коса, и с едва ли не сурово правилни черти. Когато си отиде заедно с момиченцето, за което се грижеше, Невин попита за нея.

— Тева ли? — отговори Ловиан. — Очарователна жена с желязна воля, която й е необходима, при положение че си има работа с Рода, уверявам те. Вдовица е, всъщност има свое момче, което е… О, богове, не си спомням на колко е години, но е достатъчно голямо, за да може Кълин да го готви за отряда. Мъжът й беше ковач в града ми, но преди две зими умря внезапно от треска. Тъй като няма роднини, жреците я препоръчаха на моята благотворителност, а аз имах нужда от жена за Рода. — Тя въздъхна и тъй като бяха сами и можеше да е откровена, рече: — Предполагам, че това се дължи на елфическата кръв в жилите й.

— Бих казал, че е така, макар и Рода да няма толкова много от нея.

— Цяла четвъртина, да не забравяме. Не се хващай на собствените си лъжи за следата от елфическа кръв в мелуейдовци.

— То не е лъжа, защото има такава, но в случая не е важно. Доколкото разбирам, имаш намерение да ожениш детето добре някой ден, а?

— С положителност ще се погрижа за влиятелен брак, а освен това имам намерение да я науча как да използва всеки брак за собствените си цели. Ако може да впряга всичкото това упорство, с нея ще трябва да се съобразяват в Елдид, независимо че е незаконородена.

Невин се съгласи с някакви мъгляви думи, защото не искаше да я обременява допълнително, но в себе си се почуди дали това дете би могло да бъде опитомено и натикано в тесния калъп на една благородница. Рано или късно дивата й кръв щеше да се прояви.

Преди да потегли от Дън Брудлин, Невин се погрижи да сканира Родри и когато установи, че е добре, съобщи това на Ловиан. Докато яздеше, водейки зад себе си товарното муле, той изпита страх, който се дължеше колкото на логика, толкова и на деомерско предупреждение. Предишното лято той и хората, които следваха деомера на светлината, бяха спечелили поредица от победи над следовниците на деомера на мрака. Те не само бяха осуетили внимателно замислен заговор на тъмните майстори, но също така бяха съсипали един от важните им източници на приходи — вноса на опиум и различни отрови в кралството. Тъмните щяха да търсят отплата; те винаги постъпваха така и той си напомни, че трябва да внимава по време на пътешествията си. Наистина съществуваше голяма вероятност те да кроят плановете си в продължение на години, да се опитват да подготвят нещо толкова хитро и засукано, че да не може да се долови. Много беше вероятно, но в същото време деомерските предупреждения се спускаха като студена тръпка по гърба му. След като тъмните майстори бяха застрашени, те без съмнение щяха да нанесат ответния си удар колкото се може по-скоро. Единственият въпрос беше как.

И все пак напираха много по-светски въпроси, които също така изискваха вниманието му. Гуербретството беше прекалено богато, прекалено желано, за да остане мирно, ако линията на унаследяване бъде прекъсната. Колкото и да не обичаше да се намесва в кроежите и враждите на благородните кланове, Невин разбираше, че неговият дълг по отношение на повлияния от деомера Уирд на Родри му налагаше да се погрижи за рана му и за неговите невинни поданици, които — за разлика от благородници като Талид — предпочитаха мира пред войната. Той щеше да се бори с всички средства, с които разполагаше, за да запази Аберуин невредим. Колкото и скептично да гледаше Ловиан на политическата му опитност (нещо, което много добре знаеше), той беше повече подготвен за такава битка от всеки друг в кралството, дори и от най-мъдрите съветници на върховния крал. О, за изминалото време съм научил едно-друго, помисли той, а нашият Родри, макар и скромен боец, поставен извън закона човек, се намира тъкмо в средата на тази каша! Всичко това се бе случило преди повече от сто години, но той знаеше какво означава битка за трона, и то не на обикновен гуербрет, а на крал.