По онова време Кермор все още не се беше разраснал до мястото, където се сливат реките Гуармейл и Бел. Там имаше малко селце — Дейвер, което се състоеше от около четирийсет къщи и два дървени пристана, с няколко хана — да обслужват пътниците, които не биха успели да стигнат до Кермор преди падането на нощта. Кралската галера спря там привидно да купи пиво, но всъщност за да остави Джил на брега. Тъй като Саламандър носеше писма за гуербрета, той веднага щеше да бъде забелязан като важен човек в града. Тя обаче искаше да зададе въпроси на хора, които не биха желали да имат нищо общо с никого, дето да е свързан с Негова светлост и неговите стражници, затова трябваше да влезе сама.

Носейки старото седло и поводи, които купи от Дън Девери специално за целта, натоварена и с багажа си, тя изигра голямо представление, куцайки и псувайки на влизане в селото, сякаш е трябвало да върви дълго време с ботушите си за езда. Когато стигна до прашното открито място, което служеше за селски мегдан, видя двама безделници, седнали в сянката на една върба.

— Какво се е случило, сребърен кинжал? Да не си загубил коня?

— Точно така. Счупи си крака на около пет мили северно от тук. Има ли в селото някой, който може да ми продаде друг? В името на всички възможни богове, надявам се никога да не ми се налага да ходя толкова много.

Тъй като конете представляваха лукс, който не можеха да си позволят, селяните злобничко се засмяха, но един от тях махна с ръка в южна посока.

— Опитай в големия хан край пътя за Кермор. Понякога старият Мат има един-два излишни коня в конюшнята си.

— Благодаря ви. Между другото, да сте виждали друг сребърен кинжал да минава напоследък оттук? Търся един мой приятел, той е от Елдид, но представа нямам под какво име пътува сега.

Двамата се спогледаха.

— А бе, както виждам, и ти си сребърен кинжал, така че въобще не смятам, че ще направя някаква беля, ако ти кажа. Преди два дни оттук мина елдидец, който се наричаше Адорик. Имаше кинжал в пояса си.

— За какво го търсят? — намеси се вторият.

— Да пукна, ако зная. На такива като мен войскарите на гуербрета не казват какво знаят. — Джил сви рамене, доколкото можа под целия си товар. — Е, ще вървя. Ще ми се счупи гръбнакът.

Докато куцукаше, тя си мислеше, че Родри трябва да е похарчил много сребро по пътя си дотук, за да накара местните хора да си държат езика зад зъбите. Дори и при това положение беше много странно, че никой от онези, които е срещнал по пътя си, не е казал на хората на гуербрета истината, след като човекът, който им е дал парите, е потеглил. „Нищо чудно славата на сребърните кинжали да ги кара да са честни — предположи тя, — чисто и просто ги е страх, че ако не изпълнят своята страна на сделката, Родри или друг някой ще се върне да им пререже гърлата.“

Намери без особени трудности големия хан и стария Мат, а и той наистина имаше кон за продаване, един доста добър кон с бели чорапки и бяло на гърдите. Пазари се достатъчно дълго, за да звучи убедително, сетне плати с част от парите на Блейн и оседла животното. Напусна селото в бърз ход, но след като се отдалечиха достатъчно, тя остави коня да препуска в лек галоп.

След около час, малко преди залез-слънце, Джил стигна северните порти на града. Винаги, когато идваше в Кермор, я налягаше малко тъга. Родителите й бяха родени и израснали там, а тя бе слушала за него цял живот, затова й се струваше, че би трябвало да бъде и нейно родно място. „Само че аз нямам родно място“, помисли си Джил. Сега, повече от всеки друг път, имаше причина да се чувства напълно непозната, защото деомерът влизаше в града заедно с нея. Осъзна, че колкото и да се бори срещу собствената си деомерска способност, тя вече я беше превърнала в чужденка сред своите хора и устните й се извиха в горчива усмивка. Освен всичко друго това я поставяше в опасност. Докато водеше коня си по тесните, виещи се улици, през групи от просяци, тълпи от търговци и граждани, много добре съзнаваше, че ще е страшно лесно за някого да се промъкне зад гърба й и да забие кинжал в ребрата й. Вървейки към пристанището, непрестанно се оглеждаше.

Това беше може би причината да види старицата. Тъкмо когато пресичаше пазарния площад, една каруца, натоварена със сено за конете на гуербрета, взе малко остро завоя и се прекатури, като запуши улицата. Псувайки, каруцарите се вдигнаха от калдъръма, хората, които вървяха зад тях, се струпаха в безпорядък, а един благородник на кон започна да крещи на всички моментално да му се махат от пътя. Джил обърна коня си и започна да се промъква назад покрай постройките. Изведнъж усети, че я наблюдават и рязко се извърна. Сивокоса жена с черната забрадка на вдовица седеше на ниска стена с пазарска кошница в полите си. Макар и много пъти кърпена, простичката й синя рокля беше чиста, вързана с внимателно надиплена фуста. Тя гледаше така напрегнато към нея, че Джил неволно хвана дръжката на меча си. Старицата се сви.

— Извинявай, момче. Напомняш ми някого, когото сякаш съм познавала.

— Няма нищо, добра жено.

Отпред тълпата се разчисти и започна да се разпръсва. Джил побърза да мине през отворилата се пролука, но се закова на място. Този глас — гласът на старицата — о, богове, той звучеше познато! Но на кого приличаше? На майчиния й. Псувайки под нос, Джил накара коня да се обърне сред тълпата и си проби път до стената. Старицата вече я нямаше. Претърси в продължение на двайсетина минути района около пазарния площад, но така и не зърна жената, която би могла да е нейна баба. Усети как очите й се пълнят със сълзи, раздразнена ги изтри, сетне се насочи към пристанището. Родри — и деомерът — бяха по-важни от собственото й семейство.

Непосредствено около керморското пристанище се простираше кварталът, наречен Дъното, който представляваше гъста плетеница от тесни улички, мръсни магазини, бардаци и кръчми, все предназначени за моряците, или може би е по-добре да се каже предназначени да ги ограбват. Джил търсеше информация, която можеше да получи от Дъното, но нямаше намерение да прекарва нощта там. На безопасно разстояние, нагоре по течението на реката, в сив, но почтен район със складове и къщички на докери, намери хан на име Капстан, който се ползваше с добра слава сред сребърните кинжали, или поне с толкова добра репутация, колкото можеше да има един хан на сребърни кинжали. Джил настани коня си във воняща барака с продънен покрив, докато плешивият, кривоглед ханджия се чешеше и гледаше, без да посегне да й помогне.

— Дяволски млад си да имаш кинжал.

— Тебе какво ти влиза в работата? — Джил положи ръка върху дръжката му.

— Нищо, нищо. Можеш да имаш самостоятелна стая, ако искаш, момчето ми. По това време на годината няма много посетители.

— Готово.

Стаята представляваше мъничък клин на втория етаж, с разкривени капаци на прозорците и сламеник на пода.

Тя го изрита настрана и се разщъкаха раздразнени пълчища от дървеници. Стовари багажа си в ъгъла, сетне си тръгна, затваряйки с катанец вратата зад себе си. Дългото и тясно помещение на кръчмата беше тъмно и опушено, но масите и сламата по пода — сравнително чисти. Джил влезе наперено, стараейки се да изглежда колкото се може по-мъжествена, и си взе половиница пиво. Рано или късно някой щеше да разбере, че е жена, ала тя предпочиташе това да стане колкото се може по-късно. Тъй като улучи точно времето за вечеря, кръчмата беше препълнена с моряци, които харчеха заплатите си, подпомагани от няколко момичета, наоколо бяха седнали амбулантни търговци и тук-там мъже, по чието облекло не можеше да се определи какви са по професия, но по всяка вероятност бяха крадци. Кръчмарят посочи към огнището. Там една дебела жена се въртеше около котела.

— Тази вечер имаме говеждо яхния, сребърен кинжал.

— Хубаво.

Джил вдигна половиницата си за поздрав и се отдалечи, заставайки с гръб към стената. Беше отпила само няколко глътки пиво, когато чу някой да вика в двора на хана. Кръчмарят изтича до прозореца.

— О, богове, това са от войскарите на гуербрета! Идват насам.

Неколцина от клиентите се изпариха през задната врата още преди мъж в ризница да блъсне предната врата и да влезе. Трима мъже с мечове, облечени в тъмночервени бриги, влязоха и притиснаха ханджията.

— Горе има ли още клиенти?

— Не зная да има. Чакайте, какво означава всичко това?

— Търсим някого, това е всичко — единият от мечоносците се обърна и започна да разглежда тълпата. — Вече минахме през цялото Дъно. Човек може да се обзаложи, че не бяхме съвсем добре дошли, но минахме навсякъде. Ей, ти, сребърен кинжал! Ела тук!

Джил се приближи толкова бавно и нагло, колкото можеше да си позволи.

— Как се казваш, момче?

— Гилин. Тебе какво те интересува?

— Нищо, боклук такъв, щом така ще се държиш. Познаваш ли мъж на име Родри от Аберуин? Той е от вашата банда.

— Познавам го. Видях го, когато бях в Кергоней. За какво го търсите?

— Не ти влиза в работата — той понечи да се обърне, после се усмихна примирително. — Виж какво, все пак ще ти кажа. Кълна се в честта си, че го търсим за добро, не за зло. Не го търсим за престъпление или нещо такова. Ако го видиш, кажи му, а? Страшно ще спечели, ако се появи в дъна на Негова светлост.

— Разбира се, че ще му кажа.

Хората на гуербрета изтрополяха навън, а клиентите на кръчмата единодушно въздъхнаха с облекчение. Кръчмарят се обърна към Джил.

— Вярваш ли в онова, което казаха за твоя приятел?

— Вярвам, защото Родри е много странен човек — тя млъкна, за да отпие от половиницата. — Не е казвал думичка за миналото си, а сребърните кинжали не ровят да разберат какво може да е направил някой човек, но се обзалагам, че е роден благородник.

— Не може да бъде! — Очите му се разшириха от учудване. — Лорд със сребърен кинжал.

Тя забеляза, че мнозина наостриха уши.

— Е, та той вече не е лорд, но имаше поведението на роден благородник, кланяше се дълбоко или едва-едва и знаеше неща, които са известни само на бардовете. Освен това си личеше и по начина, по който седеше на коня си. Човек не язди по този великолепен начин, освен ако учителят по езда на благородния му баща не го е качвал на пони, когато е бил още на три годинки.

— Питам се, какво ли е направил, за да се опозори? — обади се едно от момичетата с тъжна въздишка. — Звучи ми като тъжна история. Хубав ли е?

— Предполагам — Джил сви безразлично рамене. — Повече ме интересуваше дали умее добре да се бие.

— Без съмнение. Мъже! — Момичето се фръцна и отново започна да се занимава с двамина олюляващи се моряци в ъгъла.

Всички останали се усмихнаха и се върнаха към половиниците и разговорите си. Джил искрено се слиса колко лесно я приеха за момче. Като си помислеше, тя наистина имаше дълбок глас за жена, а това беше страна, където ясният тенор е най-високо цененият мъжки глас и несъмнено я смятаха за младо момче. И все пак смътно се разтревожи, когато осъзна доколко я бяха вкоравили годините, прекарани на път.

След няколко минути кръчмарят и момичетата започнаха да разнасят купите с яхния, която се оказа неочаквано вкусна, а също и хляба, който даваха, за да се топи в нея. Джил намери къде да седне и там към нея се приближи сивокос мъж. Съдейки по приведените му рамене и удебелената кожа на челото, оставена от каиша, с който обикновено се придържат товари, реши, че е амбулантен търговец.

— Кажи ми нещо, сребърен кинжал — попита той, без да губи време за любезности. — Този Родри не е ли типичен елдидец, с черна коса и тъмносини очи?

— Да, и е строен от раменете до краката.

— Ха. Струва ми се, че го видях преди две вечери. Беше в една кръчма в занаятчийската част на града. Направи ми впечатление, защото човек не вижда често сребърен кинжал да пие сред грънчари и ковачи.

— Прав си. Може би трябваше да кажеш това на хората на гуербрета, а?

— Може би. Биха могли и да ми платят за това, а? Нашият Родри се наричаше Беноик, между другото. Мисля си дали не лежи някъде болен, та затова да не могат да го намерят.

— Болен ли? Зле ли изглеждаше?

— Не ми се стори да е така, но питаше за знахари. И като че ли търсеше определен старец. Не му трябваше кой да е билкар. Трябваше да е той и неговата внучка.

— Невин.

— Това беше името, което каза. Стори ми се необикновено.

— Така е. Е, внучката му е хубаво момиче, разбираш ли?

— Аха — амбулантният търговец се засмя и намигна. — Може след вечеря да изляза навън и да потърся някой от градските стражи.

— На твое място бих го направил. След като са изпратили бойния отряд, а не само стражите, трябва да е важно.

Амбулантният търговец кимна и се залови с яхнията си. Изпитвайки едва ли не отчаяние, Джил се хранеше механично и поглъщаше, само за пред хората, яхнията, която вече бе загубила вкуса си. Очевидно в мига, в който е получил писмата от краля, гуербрет Ладоик е изпратил войскарите си да търсят. Все още не го бяха намерили и тя започваше да се съмнява, че въобще ще успеят, защото Дъното беше най-логичното място, където можеше да е. За миг се сети за старите приказки, че крадците имали прокопана огромна система от тунели под Кермор, след това отхвърли идеята като измислица на гертдините. Но като че ли ставаше ясно едно — Родри беше убеден, че тя и Невин се намират в Кермор. Някой го беше излъгал, беше го подмамил тук…

Изведнъж се сепна и съсредоточи съзнанието си единствено върху храната. Концентрира се върху това да гони парче месо из соса, насилвайки се да внимава само за това. Докато мислеше за Родри за миг нечие съзнание докосна нейното, докосването беше леко, но тя усети в него студена, неподправена злоба. Това продължи само секунди и я остави. Положи лъжицата в купата си. Беше й невъзможно да хапне и залък повече, както и да изглеждаше това за останалите.

— Ще отида за малко отзад — рече тя на амбулантния търговец.

Той кимна и продължи да яде. Друг не вдигна глава, когато тя се упъти към задната врата, по посока на нужника.

Непосредствено зад хана имаше корито за поене на конете и водата в него отразяваше светлината на огъня, която се изливаше от прозорците. Поспря се там, небрежно прокара ръка по нея, сякаш да я измие, и използва танцуващите бръчки, за да помисли за Саламандър. Веднага усети докосването на съзнанието му, но мина доста време, преди да й отговори. Виждаше образа му във водата много смътно.

— Извини ме, че се забавих. Вечерях на масата на самия гуербрет и ми отне известно време и поредица от изискани любезности, преди да мога да стана.

— Няма значение. Току-що няколко от войскарите на гуербрета бяха в Капстан. Доколкото разбирам, все още не са намерили Родри.

— Не са, да ги вземат мътните. Все още ли си сигурна, че е жив?

— Все още. Това е единственото, което ме държи. Но аз се свързах с теб, защото някой друг докосна съзнанието ми, някой, който ме мрази.

— Люспите отдолу на драконовите топки да са проклети! Утре ще се видим. Има моменти, когато думите са по-безопасни от мислите.

След това образът му изчезна.

Върна се в кръчмата и видя, че амбулантния търговец го няма, но той се появи само след няколко минути. Широко ухилен, вдигна два сребърника и ги показа на всички.

— От един градски стражник. Носи цяла торба сребро, за да плаща за всяка информация, която му се даде за Родри от Аберуин, момчета. Трябва да ви кажа, че става нещо голямо.

— Както изглежда, струва си всеки да си спомни каквото може за него — отбеляза Джил с преднамерено небрежен тон. — Сърцето ме боли, че не съм го виждал от месеци.

Всички, които я чуха, се съгласиха със смях и се заловиха да предъвкват въпроса. За нещастие никой нямаше сведения за Родри и в един глас заявиха, че да лъжат хората на гуербрета е изключително нездравословно. След няколко часа Джил се качи в стаята си. Въпреки цялата си мъка, беше толкова уморена от седмиците, прекарани в път, че заспа още щом легна на одеялата. Но сънува Родри. Сякаш го чуваше да я зове от отчайващ мрак.

Невин прекара по-голямата част от нощта буден. Спеше на едно походно легло в стаята на Рийс, където и най-малката промяна в затрудненото дишане на гуербрета щеше да го събуди. За човек, така тежко пострадал или болен, часовете преди зазоряване са винаги най-опасни, защото тогава астралните сили са в отлив и едвам се влачат. Рийс прекара нощта по-добре, отколкото биха могли да се надяват, но въпреки това Невин седеше и премисляше нещата пред слабия огън в огнището, като го използваше, за да разговаря с другите майстори на деомера. Беше впрегнал мъже и жени навсякъде из кралството да сканират, но не Родри, защото би било напразно, а за странни прекъсвания и несъответствия във виденията си с цел да се разкрие наличието на астрален печат, положен над нещо, което майстор на тъмния деомер иска да скрие. Дотук никой нищо не беше открил. Ако Джил не беше така убедена, че Родри е жив, Невин би се отчаял и би го сметнал за мъртъв, но половото привличане между двамата беше толкова силно, че тя би усетила смъртта му като загуба на част от самата себе си.

Към зазоряване, когато дойде приливът на Ефир, носейки със себе си нов живот както на астрално, така и на ефирно равнище, Невин заспа за няколко часа. Събуди го слугата, дошъл да му помогне да окъпе Рийс и да го обърне в леглото.

— Продължава ли да живее Негова светлост, добри човече?

— Да. — Невин стана и се прозя, протягайки се като котка. — Напълни котлето в огнището, ако обичаш. Днес трябва да му сваря пресни лекове.

След като направи каквото беше нужно за Рийс, той го остави на грижите на жена му и слезе в голямата зала. Толкова късно сутринта тя беше почти празна, но една слугиня се втурна към кухненската колиба да му донесе закуска. Ядеше овесена каша и шунка на почетната маса, когато Кълин влезе вътре с широка крачка, огледа се и дойде при него. Слугинята му остави половиница пиво и се оттегли в другия край на залата.

— Имаш ли новини от Джил? — попита Кълин.

— От снощи нямам. Чух от Саламандър, че е настанена при гуербрет Ладоик, така че според мен е там.

Кълин кимна, начумери се наведен над половиницата си за миг, сетне перна парченце слама с пръст, отпи и рече:

— Все още не разбирам, защо са се разделили Джил и Родри.

— Нито пък аз. — Невин отново се преизпълни с благодарност за това, че се е въздържал да обещава да не изрича никога лъжа — обет, който радва Властелините на Уирда, но понякога прави излишно труден живота. — Но имам малко повече сведения. Както изглежда, Родри е разпитвал за мен и Джил непосредствено преди… е, преди да се е случило онова, което му се е случило. Допускам някой да му е казал, че Джил го е оставила и е тръгнала за Кермор да ме намери или нещо подобно.

— Звучи смислено. Тогава им е трябвало само да го примамят в Дъното. Никой не би обърнал внимание, ако са го цапардосали по главата или нещо от този род.

— Точно така. Е, надявам се скоро да чуя нещо от Саламандър. Ще ти кажа веднага, след като узная някакви новини.

— Благодаря ти. Дяволски ще съм ти благодарен.

Кълин свърши пивото си и се загледа с празен поглед към другата страна на залата, сетне внезапно се усмихна. Беше само едно бързо свиване на устните, което той бързо потисна. Когато Невин проследи погледа на капитана, видя Тевила да влиза в залата, водейки пред себе си Рода.

— Истина ти казвам, капитане, бавачката е хубава жена.

Кълин му хвърли убийствен поглед, а след това се посвети на пивото си, докато Тевила не излезе от залата.

Както седяха и мълчаха, отпуснати удобно в компанията един на друг, Невин започна да изпитва дълбока загриженост, че е накарал да доведат Перин в Аберуин. Ако Кълин научеше какво е направил младият лорд с дъщеря му, Невин едва ли щеше да успее да го спаси с някакви обяснения за болест на душата или други от този род и Перин щеше да умре по много неприятен начин. И въпреки това да лъже по такъв сериозен въпрос не беше дори по неговите сили. Наистина нямаше нищо против понякога да изкриви истината, но не допускаше да се забърка в плетеница от полуистини, която в края на краищата ще го задуши. Тъй като имаше много време, докато Перин пристигне, отхвърли проблема с известна досада. Прекалено много бяха другите грижи, които му тежаха, за да се тревожи за това.

— Значи няма да отиваш в Кермор, а? — рече внезапно Кълин.

— Няма. Просто не мога. Нали животът на гуербрета виси на косъм, а около рана се навъртат алчни лордове, в очакване да докопат нещо за своята маса.

— Ами Родри?

— Това е, което ни боли, нали? Ами Родри? Боя се, че трябва да се доверим на дъщеря ти да го измъкне от точно тази клопка. Мисля си, че може да го направи, поне след като там е Саламандър да й помага. Добре си я обучил, Кълин.

— Така ли? То ще се види, нали?

— Ще се види наистина. Само се надявам да е скоро.

Имаше и още нещо, което не каза на Кълин. Дълбоко в себе си съзнаваше, че е трябвало да остане в Аберуин, не толкова за да се грижи за гуербрета и да помага на Ловиан, а защото оставането му там, където се намираше, щеше да подкопае кроежите на враговете му по начин, който не можеше да предвиди.

В Кермор имаше ковач на сребро, който работеше за сребърните кинжали. Не правеше самите кинжали, но беше известен с това, че дава добра цена за бойна плячка и свястно поправя обикновени оръжия. Работилницата му се намираше на най-малката и най-неугледна уличка на ковачите на сребро, която минаваше покрай реката, но далеч на север от Дъното; и все пак, въпреки цялата мизерия на олющената фирма и мръсотията по варосаните стени, когато Джил бутна и отвори вратата, отекна предупредителният, но нежен звук на поредица от красиво изработени сребърни звънчета. Озова се в тесен отрязък от кръглата къща и видя врата, вградена в здрава, дървена стена. Мигове след това през нея се появи сравнително млад мъж, висок като щъркел, мършав и с приведени рамене.

— Какво мога да направя за теб, сребърен кинжал? Имаш ли нещо за продаване?

— Нямам, но бих могла да купя нещо — да купя сведения, разбираш ли. Бяха ли тук хората на гуербрета да те питат за човек на име Родри от Аберуин?

— Бяха и, разбира се, им казах, че не съм го виждал.

— Значи си ги излъгал?

— Естествено. Беше тук преди не повече от две вечери и ме питаше за знахари. Препоръчах му един добър, когото познавам, и той се измъкна през задния вход. Знаеше, че стражите на гуербрета обикалят и го търсят.

Джил изруга под нос.

— Е, добри ковачо, ако видиш отново Родри, в името на всички богове, му кажи да отиде при гуербрета. Каквото и да си мисли, не е обвинен в никакво престъпление. Кажи му, че жената, която търси, се намира под покровителството на Ладоик.

Сега беше ред на ковача да ругае.

— Да знаех, щях да съобщя на хората на Негова светлост! Но според онова, което ми каза Родри, са го обвинили, че е отсякъл нечия глава и проклет да бил, ако оставел неговата да отсекат, затова излъгах, разбира се, за да му помогна.

— Много почтено от твоя страна. — Джил го каза съвсем искрено. — Но така е станало. Не ти ли се струва много странно, че всеки човек в рана го търси, а досега не са го намерили?

— Трябва да е заминал, поне така предполагам…

— Може би. Нека предположим обаче, че искаш да наемеш две момчета да отстранят някого. При кого би отишъл в Дъното?

— Разбирам какво искаш да кажеш — ковачът пое въздух през стиснатите си зъби няколко пъти, мислейки. — Защо толкова много се интересуваш от него?

— Приятел ми е. Заедно ни наемаха на два пъти. Ако му се случи нещо, искам да отмъстя за него, така би направил всеки сребърен кинжал. — Тя извади два сребърника от кесията, която висеше на пояса й. — Ще платя за информацията.

— Няма да ти взема парите, защото не зная нищо със сигурност, но съм чувал, че в Дъното имало кръчма, наречена „Червеният мъж“. Казват, че ако попиташ както трябва, там можеш да наемеш човек да ти свърши всякаква работа.

— А ако не знаеш как да попиташ?

Ковачът се усмихна и безмълвно направи жест, който означаваше как нож прерязва гърлото му.

Джил излезе от работилницата и прекара известно време, скитайки по улиците, за да планира посещението си в Дъното. И без предупреждението на ковача схващаше много добре, че човек не може просто да нахлуе там и да започне да задава въпроси. Намери малко открито място край обществен кладенец и седна на дървена пейка да помисли. Дори обитателите на Дъното се страхуваха от сребърните кинжали, които отмъщаваха за всеки убит член на своя отряд. От друга страна, ако решат, че е тръгнала да отмъщава за Родри, може би щяха първо да я ликвидират, а сетне да се тревожат за отмъщението на сребърните кинжали. Но, разбира се, Родри не беше мъртъв. Внезапно осъзна, че има ход в тази гадна игра — той не беше мъртъв и Дъното го знаеше. Щом им дадеше да разберат, че и тя го знае, правилата щяха да се променят.

Упъти се към Дъното, но се отклони от пътя си, за да мине през една сарашка работилница, която беше зърнала на идване. Намери собственика й седнал с подвити под себе си крака на масата. Около него се въргаляха парчета от дисаги, които съшиваше. В ъгъла на помещението мръсно дете на три години си играеше с две кутрета, от задната стая се носеше мирис на готвено и се чуваше плачът на бебе. Занаятчията вдигна поглед.

— Аха, мога ли с нещо да съм ти полезен, момче?

— Без съмнение. Искам да купя къс жакет.

— Хубаво. Ще ти взема мярка и ще е готов след около три дни.

— Имам нужда от него сега.

Майсторът остави настрана онова, над което работеше; сетне много бавно и много внимателно, сякаш се боеше, че тя всеки миг може да изтегли меча си и да го съсече, слезе от масата.

— Нямам време да чакам, сарачо.

— Е, хубаво, щом не държиш да ти е по мярка. Имам един, който правя за сина на воденичаря, а той е горе-долу колкото теб.

— Дай да го видя.

Майсторът отиде отзад, като по пътя прибра детето и кутретата със себе си. След известно време се върна с тежък кожен жакет без ръкави, който имаше метални габъри и от двете страни. Опита го върху ризата си. Беше й малко тесен, но щеше да свърши работа. Хвърли шест сребърника на масата, около два пъти повече, отколкото струваше дрехата, и излезе навън, оставяйки зад себе си треперещия сарач. Отиде с жакета в един обществен клозет и го сложи този път под ризата, като го пристегна силно, за да си сплеска гърдите. Дереше я, но пък щеше да й предпази ребрата от някой случаен нож. По-добра защита не можеше да измисли, тъй като хората на гуербрета не обичаха да виждат граждани, облечени в доспехи по улиците на града. След това продължи към Дъното.

В слънчевата сутрин тесните мръсни улици бяха почти пусти. Група крещящи деца играеха на хокей с криви пръчки и скъсана кожена топка; няколко жени с кошници за пазар минаха бързо покрай нея, упътени към рибаря долу край кейовете. Видя в един вход да се препича белокос просяк без ръце. Приближи се, без да бърза, до бившия крадец и пусна сребърник в дървената купа до него.

— Къде се намира кръчмата „Червеният мъж“?

— Не е добро място, момче.

— Изглеждам ли ти като приятен мъж?

Той се засмя, като разкри кафяви остатъци от счупени зъби.

— Добре тогава, продължавай по тази улица, докато стигнеш до работилница за щавене на кожи. Вонята ще те води. Тогава заобиколи покрай работилницата. Ще видиш табелата на „Червеният мъж“ надолу по уличката вляво.

Джил продължи, но вече съвсем нащрек. Тук-там виждаше как някой открехва съвсем леко кожата, спусната върху прозорец, или фигура да се мярка в отворена врата. Подозираше, че старият крадец вече е натоварил някое дете с ролята на вестител и го е изпратил към кръчмата със съобщението, че натам се е упътил сребърен кинжал. Под тежкия жакет тя се потеше, но беше изключително щастлива, че го има. Ако враговете им искаха, биха могли да я убият тук, на улицата, и никой нямаше да си даде труда да се намеси. И отново се запита, какво ли е станало с Родри, дали войскарите на гуербрета не са били подведени да минат точно покрай мястото, където са го държали скрит. В този свят на стиснатите устни всичко беше възможно.

С изненада установи, че „Червеният мъж“ беше чиста кръчма, с прясно варосани стени и пометен калдъръмен двор. На дъсчената табела, която висеше отпред, се виждаше яркочервен, съвършено гол великан, с огромна ерекция, застанал на върха на планина, с по едно изкоренено дърво във всяка ръка. Рисунката беше някак дразнеща, една непостигнала целта си мръсотия. Влезе и установи, че полукръглото помещение на кръчмата е също чисто, с прясна слама на пода и измити маси. Всички капаци бяха затворени и затова вътре беше тъмно, ако не се смяташе светлината от огнището, където окъсан кухненски прислужник въртеше нанизани на шиш пилета. На една маса седяха половин дузина мъже; останалите бяха празни. Близо до огнището някакъв човек хъркаше високо, проснат върху сламата, а две кучета се бяха сврели зад гърба му.

Кръчмарят, който излезе да я посрещне, беше бардекец, мускулест черен мъж, чието лице и ръце бяха покрити със стари белези, до един дълги, тънки прорязвания от някакъв остър нож.

— Тук не идват много сребърни кинжали, момче.

— Предполагам, прекалено си изискан, за да обслужваш такива като мен.

— Не съм прекалено изискан, само прекалено предпазлив. Добре си дошъл да пийнеш, но не много. Виж какво, сребърен кинжал, знам ви какви сте. Две половиници, три — всичко е наред и няма беда. После още една и нещо прещраква. Стават побоища, кръв цапа хубавите ми стени, има труп на чистия ми под. Ще ти сервирам две половиници, не повече. Съгласен ли си?

Джил забеляза, че мъжете на масата слушат, а ръцете им са близо до дръжките на мечовете. Тя им отправи нагъл поглед, сетне се обърна към кръчмаря.

— Съгласен съм. Дай ми половиница тъмно.

Джил намери маса, където можеше да седи с гръб към стената, и мислено отбеляза положението на всеки прозорец и врата. Когато кръчмарят й донесе пивото, вдигна във въздуха един сребърник.

— Търся някого — някого, който сякаш е изчезнал.

Очите на кръчмаря започнаха да се стрелкат ту на една, ту на друга страна. Мъжете на другата маса се приведоха напред и се заслушаха.

— И един друг го търси — продължи тя. — Обзалагам се, че знаеш за кого говоря.

— Родри от Аберуин.

— Точно така. Имам да уреждам сметки с лъжливото копеле. Не давам и свинска пръдня защо го търси гуербретът. Нека Негова светлост го обеси, след като аз свърша с него.

Кръчмарят я огледа проницателно и кимна, приемайки версията й.

— Радвам се, че не съм на мястото на Родри, с такъв като теб по петите ми. Какво те кара да мислиш, че зная нещо за него?

— Готов съм да се обзаложа, че не знаеш нищо повече от името на човека, който знае повече.

— Гледай, та те търсят този Родри навсякъде, а така и не могат да го намерят. Забрави за него. Не можеш да върнеш човека от мъртвите, за да го убиеш втори път.

— Мъртъв ли? — точно на този момент беше разчитала и сега се поспря, за да му се усмихне криво, грозно. — Хайде, приятел. И двамата знаем, че не е така. Нещата се разчуват.

Той се поколеба, тъмното му лице стана леко пепеляво от искрен страх. От другата маса стана едър човек с кестенява коса, измъкна се от пейката и се приближи, без да бърза. Присвитите му очи не разкриваха нищо от онова, което би могъл да мисли. Имаше най-големите ръце, които Джил бе виждала — огромни мечешки лапи, които приличаха на сопи.

— Колко струва омразата ти, сребърен кинжал?

— Суха пара.

Леко усмихнат, взе сребърника, който тя му предложи.

— Не съм имал нищо общо с отвличането му, но ми предлагаха тази работа и видях кой търсеше да наеме човек, за да я свърши.

— Обичам хората, които говорят без заобикалки. — Тя извади още две монети и му подметна едната. — Другата ще получиш, когато свършиш.

— Е, добре тогава. Виж какво, съвсем си прав. Доколкото можах да разбера, въобще не ставаше въпрос да го убиват. Имам приятел, на когото му потръгна, успя да се издигне в този живот, така да се каже. Лакей е на един от богатите търговци там горе, на скалите, човек, който не би желал да му наскочат на улицата някоя тъмна нощ, затова моят приятел върви заедно с него. А богатите приятели на неговия господар знаят, че приятелят ми винаги може да е полезен, за да се свърши малко груба работа, като например да бъде убеден някой, който дължи пари, да ги върне. И така приятелят ми дойде тук, кога беше — преди три вечери, и каза, че може би имал работа за нас. Един делови познат на неговия господар искал да поговори с някакъв сребърен кинжал и щял да плати, ако пипнем момчето на път и го заведем някъде.

— Къде?

— Не зная, защото така и не го направихме — той се приведе напред и заговори с подправена с чесън искреност. — Да беше видял този Бридин и ти не би взел от него и гологан. Едър мъж, нямаше корем, но един такъв досущ прасе, с гладко като на момиче лице и с такива едни загладени черни коса и брада, сякаш ги бе мазал с лой, толкова загладени бяха.

— Така ли? Забеляза ли дали ръцете му са също така гладки?

— Забелязах! И наистина бяха такива. Все още мога да си го представя — отговори той и леко потрепери. — И в брадата си носеше една щипка от онези, дето момичетата слагат в косите си, но тази беше сребърен гущер с пеперуда в устата. Около него се усещаше нещо, което накара по гърба ми да плъпнат мравки, и то не се дължеше на украшенията, които носеше.

— От Бардек ли беше?

— Може и да е бил, но пък би могъл и да е девериец с бардекска кръв в клана си. Мургавичък такъв един беше, но пък може и много да е стоял на слънце. Във всеки случай този Бридин ни предложи много пари, но не бяха достатъчно, за да си имаме работа със сребърен кинжал. Когато му отказахме, само дето не напълних бригите. Помислих си, ами ако това не му хареса, а? Разбирах, че и приятелят ми мисли същото. Виж, не зная какво би могъл да ни направи, но такова впечатление остави. Мравки ме полазиха, това е.

Джил преценяваше него и разказа му, докато отпиваше от половиницата. Беше склонна да смята всеки обитател на Дъното за лъжец, но много се съмняваше, че човек като него може да има достатъчно въображение да измисли толкова подробно и странно описание на този Бридин. Погледна към останалите мъже, които слушаха внимателно какво се говори на масата им, и осъзна, че разказът на нейния информатор е накарал и тях да почувстват тревога. Но нещо просто намирисваше. Тя плъзна към него последния сребърник.

— Благодаря ти. А този Бридин е отседнал в хана „Златен дракон“, но съм готов да се обзаложа, че вече го няма там.

— Без съмнение.

С едно плавно движение тя изтегли кинжала с дясната си ръка и сграбчи ризата му с лявата, като го извлече наполовина върху масата. Той леко потрепери, но иначе остана съвършено неподвижен, загледан в очите й като хипнотизиран от ловен пор плъх. Очевидно разбираше, че тя изпитва желание да го убие, само за да види как му тече кръвта.

— Слушай внимателно или ще умреш. Първото, което ми каза, беше следното: „Не съм имал нищо общо с отвличането му.“ Отвличането му къде? Знаеш повече, отколкото казваш.

Тогава той простена и хвърли отчаян поглед към другите, които седяха на неговата маса. Никой не мръдна; дори единият демонстративно отпи от половиницата си, сякаш нямаше никаква друга грижа на този свят.

— Ти, курвенски боклук — продължи тя. — Дойдох, готов да платя добри пари за онова, което знаеш, а ти не ми казваш всичко. Да не би Дъното да изживява трудни времена? По-рано човек можеше да си купи каквото иска тук — тя се засмя и смехът й прозвуча като тих, съвършено смахнат шепот. Пусна го, блъскайки го така, че го запрати на стола му. — Отговаряй! Да го отвлече къде?

— Наистина не зная. — Мъжът скимтеше като дете. — Не зная. Моля те да ми повярваш. Зная каквото каза онзи Бридин, че щом го хванем, ще бъде отведен някъде. Така че не бивало да се тревожим, нали разбираш, да трябва да го убиваме или нещо подобно.

Имаше и още — тя го знаеше — но останалите започваха да стават неспокойни, а в края на краищата бяха петима, плюс информаторът й. Джил стана, все още с кинжал в ръка.

— Ей, ти, в сините бриги! Махни си ръката от кинжала за хвърляне или ще те закова с моя.

Ухилен по някакъв странно добродушен начин, той се подчини и се отпусна отново на пейката. Кръчмарят пристъпи напред.

— Вън, сребърен кинжал. Напусни кръчмата ми веднага. Получи отговора, който търсеше. Никой не знае какво е станало с Родри. Бридин трябва да го е докопал и след това никой нищо не знае. Сега се махай.

— Е, добре тогава. Ще си тръгвам. О, наистина ви вярвам. Кой би могъл да знае къде летят ястребите, а?

Каза го напосоки като произволно подхвърлена стръв, но капанът щракна веднага. Кръвта се оттече от лицето му и тъмната му кожа стана сива и лепкава като мръсен сняг.

— Казах да се махаш — кръчмарят едва намери сили да прошепне. — Махни се, преди да си умрял.

Деверийците наблюдаваха с искрено изумление ужаса му. Джил се доближи до него, вдигна кинжала и се изсмя — същото налудничаво, сподавено хихикане, което се издигаше все по-високо и по-високо, докато той се отпусна на колене на сламата.

— Чакай! — Един от останалите стана на крака. — Какво правиш на нашия Арейло?

— Не го закачайте! — кръчмарят вече пищеше. — Оставете го на мира! Махайте се! Всички се махайте! — след това избухна в плач и зарови лице в дланите си.

Мъжете седяха, сякаш се бяха вкаменили. Джил прекрати вледеняващия си смях, пъхна кинжала в ножницата и излезе. Впрегна цялата си воля, но успя да излезе бавно, спокойно и без да бърза извървя по средата на улицата около сто ярда. Когато хвърли поглед назад, видя, че вратата на „Червеният мъж“ е затворена — беше готова да се обзаложи, че е и залостена отвътре. Отпусна напрегнатите си мускули и продължително въздъхна; едва тогава усети как по гърба и гърдите й се стича студената пот на страха. Време беше да се измъкне от Дъното. С късмет беше стигнала до важна информация и искаше да живее достатъчно дълго, за да я разкаже на Саламандър.

Тръпки я лазеха по гърба и нервите й бяха в окаяно състояние през целия път, но Джил напусна Дъното без инциденти и попита един от градските стражници как да стигне до хана „Златният дракон“. Оказа се, че бил близо до Западните порти, недалеч от дъна на гуербрета. Помисли си, че онези са много нагли. Докато минаваше по белия каменен мост, който описваше дъга над реката, усети как съзнанието на Саламандър подръпва нейното. Тя се поспря, облегна се на перилото и се загледа надолу към бързотечната река. Не успя да види образа му, но чу мислите му в съзнанието си и им отговори.

— Джил, боговете да са ми на помощ! Опитвах се да те сканирам и те видях в Дъното! Не биваше да ходиш там сама.

— Отидох и оживях, нали? Имам ужасни вести, но се съмнявам, че трябва да ти ги кажа по този начин.

— И без това е време да те „наема“. Преместих се в хана „Златният дракон“.

— Идвам веднага.

Докато отиваше натам, тя си мислеше, че Бридин сигурно има много пари, след като споделя вкуса на Саламандър по отношение на хановете. Излезе права, защото „Златният дракон“ се оказа великолепна триетажна сграда в бардекски стил — или с други думи продълговата и четвъртита с покрив, извит като обърнат наопаки кораб. В двата края, поставени между извиващи се покривни греди, бяха поставени огромни дървени статуи на някакъв бог с ръце, вдигнати за благослов. Преди да влезе, Джил заобиколи отзад и забеляза как красивата градина пред него се превърна в кален вътрешен заден двор, с бунище и кладенец, разположени твърде близо за такова скъпо място. Докато се мотаеше там, от задната врата излезе младо момиче с мръсна престилка, което носеше две кофи с вода. Когато Джил се приближи към него, момичето сбърчи нос.

— Върви си по пътя, сребърен кинжал. Не съм от момичетата, дето се интересуват от такива като теб.

— И ти не си ми по вкуса — рече Джил, като потисна усмивката си. — Само искам малко информация за един от гостите, настанени тук, и ще си платя за нея.

Момичето помисли, разкъсвано между алчността и страха от работодателя си. Когато Джил й показа един сребърник, алчността надделя.

— Кой е този гостенин?

— Търговец на име Бридин.

— О, този ли! — рече тя и отново набръчка носа си. — Помня го много добре, благодаря, беше гадно копеле. Винаги се оплакваше, нищо не му беше по сгода — нито чаршафите, нито пивото, нито скапаното му нощно гърне, кълна се. Слава на боговете, че си отиде! Щях да се смахна, ако трябваше да му прислужвам още!

— Разбирам. — Джил й подаде монетата. — Знаеш ли с какво търгуваше той?

— Платове. Пътуваше с голям керван и чух момчетата от конюшнята да говорят, как било хубаво, че балите му били леки и лесни за разтоварване, защото копелето не давало бакшиш. Имаше и една специална бала плат в стаята си. Каза ми, че само да съм я пипнала, щял да ме набие, като че ли се интересувах от скапания му плат.

— Имаше ли някакви посетители?

— Не съм виждала, но пък кой ли ще посещава такава гадна свиня? Когато замина, рече, че отивал на север към Дън Девери. Ха! Като че такава свиня има място в кралския град!

Много озадачена, Джил си тръгна. Дотук това беше най-странно от всичко, реши тя; тайнствени чужденци, поставили си за задача да навредят на някого, обикновено не създават такива неприятности, че всеки слуга да ги запомни. Още щом отвори предната врата на хана, ханджията, мускулест млад мъж, изтича през помещението на кръчмата, за да й препречи пътя.

— Никакви сребърни кинжали в хана ми! Опитай в Капстан, момче.

— Един от твоите гости ме извика, свинско черво такова. Гертдинът Саламандър каза, че иска да ме наеме.

Ханджията изръмжа под нос и тя сложи ръка върху дръжката на меча си. Той побърза да отстъпи.

— Ще изпратя момче да попита, сребърен кинжал — гласът му силно трепереше. — Но за теб ще е добре да казваш истината, инак ще повикам стражата.

Джил скръсти ръце на гърдите си и го гледа намръщено, докато момчето не се върна с вестта, че Саламандър наистина иска за лична охрана един сребърен кинжал. Мърморейки под нос за възможни кражби, ханджията я заведе лично в стаята, която се намираше на най-горния етаж, далеч над уличната воня. Саламандър отвори вратата, пищно облечен в бриги от мека синя вълна, риза, корава от избродираните по нея шарки на цветя, и изящно обработен колан от червена кожа.

— А, благодаря, добри ханджийо. Доведе ми препоръчан от много високо място сребърен кинжал, който макар и млад, е известен с храбрите си дела, кръв и кураж, като например да яде черния дроб на бандити и сърцата на крадци.

— Продължавайте, сър! Ще ни направите ли чест с някакъв разказ тази вечер?

— Може би, може би. Влизай, Гилин. Да обсъдим условията.

Оказа се, че той не е наел само стая, а цял апартамент, с ламперия от тъмно дърво, обзаведен с тапициран стол, маса с резба по нея, дълъг лилав бардекски диван и легло в отделна стая.

— Не се стискаш, нали? — рече Джил.

— А защо да се стискам? — Саламандър й наля чашка светла медовина от стъклена гарафа. — Е, както съм готов да се обзаложа, ти сигурно си се сетила, че хората на гуербрета не са намерили Родри.

— Той няма и да го намери.

Саламандър вдигна поглед все още с чашката медовина в ръка, с полуотворени устни и се вторачи уплашено в нея.

— Родри е в ръцете на Ястребите на Братството.

Продължително време гертдинът не шавна, нито пък заговори. Нещо повече, той сякаш беше спрял да диша, докато най-накрая успя да прошепне:

— О, богове, не и това! Сигурна ли си?

— Човекът, който е бил по петите му, толкова много е боравил с арсеник, че кожата и косата му са станали гладки. Само като споменах думата „ястреб“, мъжът, с когото разговарях, изпадна в истерия — започна тя и стовари юмрук върху масата толкова силно, че гарафата подскочи и се разля. — Зная какво правят ястребите на хората, които хванат. Ако са подложили Родри на мъчения, ще умрат. По един човек за всеки белег, който са му направили. Кълна се! Ще ги догоня, както ловните порове гонят плъхове — рече Джил и започна да се смее, налудничав кикот, който не спираше.

— Джил! Престани! В името на боговете!

Тя отметна глава и продължи да се смее. Той я сграбчи за раменете, разтресе я, крещя й, докато накрая я блъсна в стената. Смехът секна. Когато видя мъката в опушено сивите му очи, се зачуди на себе си, че не може да се разплаче. Освободи се от ръцете му, отиде до прозореца и се загледа в тясната градина. Мъчително несправедливо й се стори това, че слънцето свети така ярко, след като нейният Родри се намира в ръцете на мрака. После чу как Саламандър изхлипа и като се извърна, видя, че по страните му се стичат сълзи. Той стоеше като замаян, с отпуснати ръце. Контрастът между елегантното му облекло и безпомощната болка го правеше да изглежда като дете, облечено в най-хубавите дрехи на баща си. Не беше сигурна какво трябва да каже, но отиде при него и сложи колебливо ръка на рамото му.

— Забравяш, че ми е брат.

— Вярно е. Ще ми простиш ли?

Той кимна, за да й покаже, че е чул, но така и не погледна към нея.

Крачейки по дългия път обратно до Капстан, Джил се чувстваше изтощена като след дълга битка и така изцедена, сякаш е открила Родри мъртъв. Изведнъж осъзна, че наистина го мисли за мъртъв и няма да може да заплаче, докато не им отмъсти. Закле се, че ако са го измъчвали до смърт, нейното отмъщение ще бъде нещо продължително — бавно, внимателно издирване с много убити по пътя. Ястребите познават деомера, така ли? И тя го познаваше и ако трябва, ще го използва напълно. Погледна към небето и видя, че то е брилянтно, издуващо се синьо; камъните на калдъръма сякаш сияеха отвътре. Това беше силата, надигаща се в нея по канала, който неосъзнатият деомер на Перин случайно беше отворил, и тогава разбра, че може да го призове, когато пожелае. Но щеше да е опасно — тя също като Перин беше необучена и невежа, също като него щеше да рискува да полудее или дори бавно да умре. Вече не я беше еня. Единственото, което оттук нататък имаше смисъл, оставаше отмъщението.

Прибра коня и багажа си и като предпазна мярка, вместо да води коня по тесни улици, се върна в „Златният дракон“ по дългия път; мина по широките булеварди, където можеше да язди. При пристанището — там, където търговските кораби бяха спрени до поредица от кейове, за да натоварят последните летни стоки, направи завой. След още месец и нещо моретата щяха да станат непроходими, а водата вече беше по-тъмно, по-студено синя. Тук-там видя бардекци, потънали в разговор с надзирателите на докерите, а в същото време по дъските, прехвърлени към брега, върху гърбовете на хора пътуваха големи бали товар. Човек може да натовари твърде много в тези кораби, помисли си разсеяно тя.

— Богове!

Срита коня и се понесе бързо към хана, забравила всякаква предпазливост.

Намери Саламандър съвършено спокоен, по-точно прекалено спокоен, също като нея. В зениците му имаше повече стомана отколкото пушек, гласът му беше напрегнат. Той махна с ръка към две пълни чашки на масата.

— Не изпихме медовината, която налях. Предлагам да го направим сега. Мислех да си дадем обет.

— Великолепна идея. Ще ми кажеш ли как е на елфически мъст? Би трябвало да се закълнем и на двата езика.

— Анаделонбрин. Бързо стигаща мъст.

— Така да бъде. Анаделонбрин!

— Мъст! — той отметна глава и нададе вой като вълк в най-студената зимна нощ. — По този начин призовавам вълците на смъртта, гълъбице моя, вълците на отмъщението на богинята на Тъмното слънце. Знаеш ли за нея? Според мен я познаваш, но под друго име, защото понякога я виждам да гледа през твоите очи. Единайсетте мъдреци ни учат, че имало две слънца, две близначки. Едното е яркото слънце, което виждаме на небето; второто е от другата страна на света. Ярката сестра дава живот; тъмната, излишно е да казвам, носи смърт.

— Тогава нека Нейните вълци винаги тичат пред нас.

Докоснаха чашките и отпиха заедно от медовината.

Разбира се, Саламандър се бе свързал с Невин чрез огъня и му беше съобщил какво е открила Джил. Няколко часа този следобед Невин можеше само да крачи напред-назад из стаята на болния и да даде воля на разбунтувалите се чувства. Ненавист, мъка, ярост — всички те се сливаха и го караха да изпитва желание да нарежда на висок глас клетви срещу богове и Великите, задето са позволили да се случи такова нещо. Че Родри щеше да загине, беше само по себе си ужасно; че ще умре бавно в ръцете на извратени хора, беше сърцераздирателно. Както винаги ругаеше и себе си. Положително е имало някакво предупреждение, което е пренебрегнал! Нещо, което е можел да направи? Всеки път като поглеждаше към Рийс, който се бореше за живота си, поемайки с мъка и болка въздух, изключително подготвеното му въображение го измъчваше с грозни картини на Родри в ръцете на Ястребите. Отново и отново прокуждаше тези страшни мисли, с помощта на образа на пламтяща петолъчна звезда, докато накрая се успокои.

Тогава, най-сетне, беше в състояние да мисли. Първият му порив бе да се втурне към Кермор, но имаше наложителни причини да остане там, където беше. Освен това пътуването би отнело прекалено много време. Докато стигнеше Кермор, Джил и Саламандър спокойно можеха да са на стотици мили далеч. Пък и ако врагът беше тръгнал по вода, както наистина изглеждаше, те и жертвата им бяха несъмнено отдавна на път. Беше напълно логично — не можеха да прекарат човек в безсъзнание през охраната на пристанището и митническите чиновници в самия Кермор, но нямаше нищо по-лесно от това да го изкарат вън от града в каруца, да го натоварят на каботажен съд и да го отведат в някой не така добре охраняван порт, където… какво? Това „какво“ озадачаваше много за Невин. Ако Ястребите са искали просто да го измъчват до смърт или дори да го убият бързо, защо са го водили по дългия път до Кермор? Дори не бяха останали в Дъното, където да измъчваш човек до смърт се смяташе за безобидно забавление въпреки хората на гуербрета. Защо всички тези кораби и тази бавна игра, която им предлагаше на всеки ход възможност за провал? И най-вече кой под прокълнатото от боговете небе ги бе наел?

Объркан като сгащена мечка, той поклати глава и изръмжа високо, след което пак започна да крачи напред-назад. Поне това пътуване по вода обясняваше защо, като сканираше, не намираше и следа от Родри. Ако са били достатъчно далеч от сушата, на майсторите на тъмния деомер не се е налагало да поставят печати над жертвата си, защото дори и най-големият майстор не може да сканира над големи водни маси и особено над океана. Огромната ефирна сила, която се излива и колебае, пречи на образите, както и заслонява всеки, искащ да се скрие — все едно да се опиташ да видиш през гъста мъгла или дим с обикновеното си зрение. Дотогава, докато Ястребите държаха Родри на няколко мили навътре в морето, нямаше деомер, който да го открие.

— Предполагам, че по някаква причина си играят с нас — отбеляза той пред тлъстото жълто гномче.

Гномчето се намръщи от усилие да мисли, сетне скочи на една дървена ракла и започна да чопли между пръстите на краката си.

— Имаме една надежда — продължи Невин. — Може би ще искат откуп за него или нещо такова. Ако е така, няма да го пипат с гадните си ръце, поне докато започнат преговорите.

Гномчето обърна глава, погледна го и кимна, за да покаже, че разбира. Тъй като точно това мъничко същество се въртеше около него от много години, то беше започнало да развива наченки на съзнание. Изведнъж се скова, после скочи на крака и посочи към вратата. Невин се обърна и точно тогава се почука и вътре влезе един паж.

— Милейди Ловиан иска да знае дали сте свободен, сър. Току-що пред портите се е появил Талид от Белглейд.

— Тогава повикай съпругата на гуербрета да стои край болния, а аз ще дойда веднага след като тя ме смени.

Невин промърмори под нос няколко подбрани псувни, подготвяйки се да застане срещу плетящия интриги лорд.

Когато влезе в голямата зала, видя за голямо свое облекчение, че Талид не беше единственият гостенин на почетната маса. Там, от дясната страна на тиерина, седеше лорд Слигин, въртеше пивото в половиницата си и гледаше ядно над нея към Талид. Пълен мъж с червено лице, с гъсти руси мустаци, на около трийсет и пет години, Слигин стана и нададе рев по посока на Невин.

— Ето те и теб, знахарю! Ела да влееш малко здрав смисъл в този дебелоглав глупак, който се пише благородник.

— Какво искате да кажете, милорд? — Талид мигом скочи на крака.

— Много добре знаеш, дяволе! Разпространяваш всички тези глупости за нашия Родри.

Другият отвори уста, погледна към Ловиан и отново я затвори. Невин изстина, питайки се дали Талид не е открил по някакъв начин тайната на произхода на Родри. Смътно усети, че от другата страна на залата Кълин стана и направи няколко стъпки в тяхна посока.

— Ще бъдете ли така добри да седнете и двамата? — рече Ловиан и в гласа й отекна звънът на стомана. — Какви глупости, Слигин?

— Че момчето е мъртво. — Слигин зае отново мястото си на пейката. — Не се опитвай да отречеш, Талид. Самият аз те чух, нали? Дрънкаше на турнира, който устрои Предир. Куп… ъ, глупости.

Талид трепна и бързо седна, като внимаваше да не срещне погледа на Ловиан.

— Ваша светлост, простете ми, ако съм ви причинил болка. В този ден бях пийнал малко повече и само се питах защо войскарите на краля не могат да намерят момчето, ако то все още е живо.

Слигин понечи гневно да го опровергае, но Невин положи здраво ръка на рамото му, за да го накара да си държи езика.

— Не се обиждам, милорд — Ловиан изглеждаше просто уморена и нищо повече. — Често съм се питала същото и аз. Невин, вземи да седнеш! Не понасям, когато всички вие кръжите наоколо.

— Извинете ме, Ваша светлост. — Той зае място до Слигин. — Доколкото може да се разбере, Родри активно се крие от гвардията на краля. Нямам представа защо.

По лицето на Талид пробяга странен израз, един намек за презрение, бързо потиснат. Слигин тресна половиницата си на масата, приведе се напред и се озъби:

— Изплюй камъчето, де. До гуша ми дойде от гадните ти усмивчици и увъртания. Изплюй камъчето!

— Само се питах, лорд Слигин, все пак защо не иска да бъде открит. Та той от години е сребърен кинжал, нали? Човек се чуди какво може да е направил?

Бавно и тържествено Слигин се изправи на крака.

— Нима обиждаш сина на милейди, и то точно пред нея?

— Не го обиждам. — Талид стана на крака и се обърна с лице към него. — Аз само казах какво ме учудва.

Кълин изникна внезапно и застана между двамата лордове, като направи изпълнени с уважение поклони, преди Ловиан да успее да се намеси.

— Милорд Слигин, моля да ме извините, но ако някой трябва да се засяга от обиди, отправени към господарката ми, това ще съм аз. Та нали то е мое задължение като неин капитан?

Талид побеля и побърза да седне.

— Нека Нейна светлост ми прости, боя се, че се увлякох. Неясният статут на рана започва да ни изнервя всичките.

— Наистина е така. — Ловиан го удостои с леко кимване. — Обещавам ви, че щом получим вести от Родри, ще ги има и Съветът на избирателите.

— Смирено благодаря, Ваша светлост.

Талид внимаваше какво говори и не се задържа дълго, но Невин започна да се чуди. Защо лордът беше толкова убеден, че Родри е мъртъв? Да не би да имаше нещо общо с неговото отвличане?

— Проклети да са всички! — обяви Саламандър. — Нека първо им изгният зъбите, след това носовете. Нека очите им се изпълнят със слуз, а ушите им да звънтят. Нека дишането им отслабне, а сърцата да пърхат в гърдите им. Нека тестисите им да се вкоравят, мъжествеността им да омекне.

— Това ли предъвкваш заедно със закуската си? — го попита Джил. — Смятах, че деомерците не изричат клетви.

— Така щеше да е, ако бяха направени със сила. За жалост проклятията ми са само думи, безплодни, празни и съвършено безсмислени, освен като начин да облекча претовареното си и тревожно сърце. — Той стана от масата и отиде с вирната глава при прозореца. — И тази мъгла, да я вземат мътните! Нека да се сгърчи, нека да изчезне и да се превърне само във въздух!

Джил вдигна поглед от овесената си каша и видя как мъглата, напук на клетвата на Саламандър, се вие мрачна отвъд прозореца.

— Какво й е на мъглата? — поиска да знае тя.

— Нито един каботажен кораб не би отплавал в нея, а ние имаме нужда от кораб.

— Така ли?

— Така. Докато ти спеше, гълъбице моя, аз премислях хитрини и кроях планове. Успехът, който пожъна в Дъното, ми даде една идея, или за да съм по-точен и изчерпателен, много идеи, повечето от които отхвърлих — започна той, обърна се и приседна на перваза на прозореца. — Очевидно от нас се очаква да хукнем след този Бридин. Ако Ястребите наистина са искали да се скрият от нас, нямаше нищо да открием, колкото и да подплашваш цялото Дъно. Вместо това са оставили толкова очевидни следи, че дори и хората на гуербрета биха могли да ги последват. Затова сега ни остава да избираме между две неща, а именно: първо, Бридин е фалшива следа, предназначена да ни отклони от истинската; второ, той е стръв, за да ни подмами в капана. Инстинктът ми говори, че е второто.

— Охо! Ами какво ще стане, ако тръгнем по следата, а след това избегнем капана?

— Точно това бяха моите мисли. Подозирам, че ни подценяват. Доколкото разбирам, те спокойно могат да знаят, че имам деомерски способности, но съм готов да заложа и последния си гологан, че не знаят за тебе. Също така съм сигурен, че не знаят колко добре можеш да въртиш меча.

— Хубаво. Ще им покажа с огромно удоволствие.

— Без съмнение. Аз… — думите му бяха прекъснати от почукване на вратата.

Джил я отвори и установи, че пред нея стои сънливо момче на около шест годинки.

— Извинете ме, сър, но отвън има човек, който казва, че иска да говори с вас, а татко не го пуска да се качи горе ей така, затова ме изпрати да питам, дали може да се качи.

— Така ли? И как изглежда той?

— Той е бардекец, целият е покрит с белези и мирише особено.

„Мирише особено ли? — помисли си тя. — Какво ли означава това, пъклите да го вземат?“ Даде на детето един гологан и му каза да доведе човека горе. След няколко минути на вратата се появи кръчмарят от „Червеният мъж“. Наистина миришеше, но миришеше на страх, а не на мръсотия или парфюм, миришеше с онази особена остра миризма, която прониква в потта на човека, когато е обхванат от ужас. Още щом вратата се затвори зад него, той се хвърли в краката на Джил.

— Убий ме веднага! Не ме карай повече да чакам, моля те. Цяла нощ чакам, а чакането ме подлудява.

Напълно объркана, опитвайки се да спечели време, тя пъхна палци в колана на меча си и изписа на лицето си жестока усмивка, но Саламандър сякаш разбра какво става. Той се приближи, без да бърза, от прозореца и впи поглед в очите на кръчмаря, докато — обхванат от неподправен ужас — мъжът с мъка поемаше дъх.

— Може и да ми достави удоволствие да те убия — рече гертдинът небрежно. — Но може и да не е необходимо.

— Но аз казах! Аз изпуснах името на Бридин. Въобще не разбрах, че ме изпитвате.

Когато Саламандър изхихика, Джил внезапно проумя: кръчмарят ги смяташе за Ястреби.

— Нищо подобно — намеси се тя. — Братството отговаря точно на названието си, група братя. Да си чувал за братя, които в душата си не са съперници? Да си срещал по-голям брат, който с готовност е споделял сладкишите с по-малкия? Ако си срещал такъв, то си видял нещо много рядко — човек, който ще стане светец.

Лицето на кръчмаря възстанови донякъде цвета си.

— Разбирам. Значи наистина искате този Родри…

— Ние си знаем защо, куче! — Саламандър го ритна в корема достатъчно силно, за да го накара да изпъшка. — Но ти не каза всичко, което знаеш, нали? Кажи ми сега или ще те омагьосам, и ще те накарам да скочиш от кея да се удавиш.

Избърсвайки си многократно устата с опакото на ръката си, той кимна в знак на съгласие, преглътна тежко и накрая заговори.

— Приказваха как ще го отведат в Слайт. Не зная защо. Но чух Бридин да споменава на двамата си спътници нещо за Слайт.

Името не означаваше нищо за Джил, но Саламандър изръмжа изненадан и с разбиране.

— Трябваше да се сетя — рече той. — Е, добре, куче. Заминавай в кучкарника. Но ако споменеш за нас на когото и да е…

— Няма! Заклевам се в боговете и на двата наши народа!

Треперещ, обсипан с едри капки пот, той с мъка се вдигна на крака и безсрамно побягна към вратата. Докато затваряше, Джил го чуваше как трополи по коридора.

— Слайт значи? — рече Саламандър с мрачен глас. — Лош знак, гълъбче, наистина лош знак.

— Къде е това? Не съм чувала за него.

— Не съм изненадан, тъй като малцина са чували. Но трябва да кажа, че наистина си вселила демоничен страх в сърцето на този страхливец. С какво пътувам, с отровна змия ли?

— Да се надяваме. Казват, че на отровните змии не им ставало нищо от змийска отрова — рече Джил, но се прекъсна, осенена от внезапна мисъл. — Питам се дали този човек вижда Ястреби навсякъде, защото някога им е пресякъл пътя. Тези белези…

— О, не е така. Забравям, че не знаеш много за Бардек. Без съмнение той е бил боец с нож. Там има такова забавление. Държиш в едната ръка нож, а около другата е омотан подплатен ръкав, който използваш като щит. Онзи, който първи нанесе рана, печели. Богатите си имат любимци и ги обсипват с подаръци. Това е вероятно пътят, по който нашият приятел е събрал пари за своята кръчма, но след като е в Дъното, вероятно не е пожънал истински успех или…

— О, богове! И свинска пръдня не давам за това! За всичко ли трябва да бърбориш по този начин?

— Ами, всъщност трябва, защото така ми минава и ме прави здрав като шут, а това е точно онова, което искам да мислят враговете ни за мен. Кой би приел на сериозно един шут и една пепелянка?

— Така да бъде. Ти бърбори, а аз ще съскам.

— Време е да побъбря на пристанището. Трябва да наемем кораб до Дън Мананан. Така ще стигнем по-бързо, отколкото да яздим през целия път, а там можем да си купим коне за остатъка от разстоянието.

— А къде отиваме?

— В Слайт, разбира се. О, красиво мое гълъбче, там те чака най-странна изненада.

Тъй като превеждането на самотен арестант по искане на Аберуин не стоеше начело в кралските приоритети, Перин гни няколко дни в кралския затвор, всеки от тях по-скучен от предишния. След като нямаше какво друго да прави, освен да спи и да плете различни фигурки от сламки, той едва ли не изпита щастие, когато една сутрин Мадок дойде и съобщи, че още този следобед ще потегли.

— Една галера слиза в Кермор с писма и на нея има място за конекрадец. Оттам те предавам на един търговски кораб. Не те съветвам да бягаш. Капитанът на кораба е внушителен мъж.

— О, е, а, не бих се тревожил на ваше място. Не мога да плувам.

— Добре, когато стигнеш в Аберуин, бъди честен с вуйчо ми и той ще види какво може да направи, за да ти се размине въжето.

— Предполагам, че би трябвало да ви благодаря, но някак не изпитвам такова желание.

За голяма негова изненада Мадок се разсмя наистина весело, после си отиде.

Пътуването надолу по реката беше бързо и безпроблемно и галерата стигна в Кермор тъкмо когато Джил и Саламандър го напускаха. Докато го предаваха на хората на гуербрета, Перин усети нейното присъствие, сетне почти веднага загуби следата й. Завлякоха го в дъна на гуербрет Ладоик, където прекара отвратителна нощ в мъничка килия, студена и влажна поради гъстата керморска мъгла. На сутринта за него дойдоха двама от войскарите на гуербрета, вързаха му ръцете зад гърба и го повлякоха към пристанището, а през цялото време всяка става го болеше и протестираше. На края на дълъг кей беше пристанал голям бардекски търговски кораб, с триъгълни платна и газещ плитко във водата. На дъската, прехвърлена на брега, стоеше един от най-едрите хора, които Перин някога бе виждал.

Висок почти седем стъпки, той имаше огромни мускулести ръце и рамене, а кожата му беше толкова тъмна, че изглеждаше черна като катран на светлината на фенерите. Излъчването му също беше внушително, както се бе изразил Мадок; всъщност студеният, спокоен поглед в очите му напомни на Перин за кралския чиновник.

— Значи това е кралският затворник? — гласът му беше глух, дълбок и сякаш се търкаляше по кея като буре.

— Това е, капитан Илейно — отвърна един от пазачите. — Няма много внушителен вид, нали?

— Е, щом лорд Мадок иска да плати, за да може някаква жаба да пътува до Аберуин, няма да споря. Да го качим на борда.

Илейно сграбчи ризата на Перин с една масивна лапа и го вдигна на няколко стъпки от земята.

— А си ми създал някаква неприятност, а съм наредил да те бичуват. Разбра ли ме?

Перин изцвърча в отговор нещо, което минаваше за „да“. Илейно го вдигна през борда и го стовари на палубата, след което даде знак на двама моряци, също така черни и огромни като него.

— Сложете го в трюма, но се погрижете да бъде хранен като хората и да получава прясна вода по време на пътуването.

Това, че корабният капитан прояви грижа за храненето на арестанта, беше хубаво, но се оказа напразно губене на време. Още щом корабът напусна пристанището и излезе в открито море, стомахът на Перин реши да се обърне с хастара навън. Докато морската болест се разливаше върху него на ритмични вълни, той лежеше на сламеника си, стенеше и изпитваше желание да умре. От време на време по някой от моряците идваше да види какво прави, но през всичките трийсет часа на пътуването отговорът беше все един и същ. Поглеждаше към тях със сълзящи очи и ги молеше да го обесят, че да се свършва. Когато корабът най-сетне влезе в пристанището на Аберуин, трябваше да го изнесат на ръце.

Проснат на кея, Перин изпитваше чувството, че се е озовал в рая. Той се държеше с две ръце за грапавото, мръсно дърво и си мислеше дали да не го целуне, докато острият морски въздух прочистваше от главата му последните остатъци от гадене. Когато от дъна на гуербрета дойдоха хора с каруца, Перин беше едва ли не в добро настроение. Дори и това, че го хвърлиха отново в килия, не можа да му го развали. Сламата можеше и да е мръсна, но беше пръсната на под от истинска пръст, върху земната твърд.

Но доброто настроение се изпари, когато осъзна, че е студено и му става все по-студено. Денят беше сив, стелеше се гъста мъгла и в затворения с решетка прозорец духаше остър вятър. Нямаше одеяло, нито наметка. Опита се да се свре в един ъгъл и пръсна малко слама върху краката си, но след няколко минути вече трепереше неудържимо. Половин час по-късно, когато чу някой да идва към килията му, той вече и кихаше. Вратата се отвори и на прага се показа старец — висок, белокос и облечен с обикновени сиви бриги и риза, бродирана с червени лъвове на платките. Тъкмо когато човекът понечи да заговори, Перин изпита пристъп на спазми или поне така си помисли. Като че ли много невидими котки се бяха нахвърлили върху него и го деряха така дълбоко и болезнено, че той квичеше и се гърчеше.

— Престанете с това! — рече старецът. — Всички вие веднага да престанете!

Когато Перин послушно се укроти, болките спряха, а той остана да се чуди, защо старецът се е обърнал към него с думи „всички вие“.

— Извинявай, момче. Името ми е Невин и съм вуйчо на Мадок.

— И ти ли си магьосник?

— Да, а ти гледай да правиш точно каквото казвам или… или ще те превърна в жаба! А сега тръгвай с мен. Както те гледам, си много болен, а аз имам разрешение да те държа в стая под стража, не тук.

Перин кихна, избърса си носа с ръкав, после стана, отупа сламата и се запита какво ли ще е това да газиш през блато цял живот. Случайно улови погледа на Невин и той проникна в самата му душа, прикова го към някаква невидима стена, докато деомерецът се ровеше из съзнанието му както си щеше. Накрая Невин го освободи, като отметна глава.

— Ти си страшна загадка, наистина. Разбирам защо Мадок те изпрати при мен. Освен това си близо до смъртта. Разбираш ли го?

— Само е настинка, милорд. Трябва да съм я хванал на онзи гаден кораб.

— Нямам предвид настинката. Хубаво, тръгвай с мен.

Докато пресичаха двора, Перин погледна към високия брохов комплекс и му се стори, че кулите се клатят насам и натам. Едва тогава осъзна, че гори от треска. Невин трябваше да му помогне да се качи по стълбата до стаичка в една от малките кули. Перин се стресна от силата на стареца, който го помъкна през вратата и го вдигна на леглото.

— Свали си ботушите, момче, докато запаля огъня.

Усилието беше голямо и след него той едва намери сили да се пъхне под завивките. Унасяше се, когато в стаята влезе Илейно, корабният капитан, но както беше уморен, никакви разговори не бяха в състояние да му попречат да заспи.

— Не е нещо особено, нали? — рече Невин.

— И аз така казах, когато го видях за първи път. — Илейно поклати глава леко объркан. — Разбира се, след като дни наред те е мъчила морска болест, едва ли ще имаш добър външен вид.

— А и неотдавна са го пребили от бой. Виждаш, че му липсва зъб, пресните белези и прочее. Саламандър ми каза, че Родри го е спипал по пътя.

— Изненадан съм, че е все още жив.

— И аз. Саламандър нямаше представа защо Родри не го е убил, нито пък аз. Е, във всеки случай той е жив и представлява загадка, която трябва да решим. Погледни аурата му.

Илейно наведе глава на една страна, така че очите му да не фокусират добре, и започна да разглежда пространството около спящия Перин.

— Това е най-странното нещо, което съм виждал — рече бардекецът накрая. — Цветът е съвсем друг, а и вътрешните Звезди не са в равновесие. Наистина ли го смяташ за човешко същество?

— Какво? Че какво друго може да е?

— Нямам представа. Просто не съм виждал човешко същество с такава аура, нито пък елф или джудже.

— Съвсем си прав и по това си струва да се помисли. Ако е чужда душа, хваната в човешко тяло, това би обяснило много неща. За съжаление може и никога да не открием истината. Той е много болен.

— Мислиш ли, че можеш да го спасиш?

— Не зная. Чувствам се задължен да се опитам независимо от онова, което причини на Джил. В края на краищата той страда, а освен това ми се струва, че би трябвало да открием каквото можем за това странно същество. Но — о, богове — сега само още един товар ми липсва.

— Мислих по този въпрос. Ако имаш нужда от моята помощ, можем да презимуваме тук. Ще изпратя съобщение до жена ми по друг кораб.

Невин понечи да каже нещо, сетне се спря, чудейки се какво става с гласа му. Изведнъж осъзна, че още малко и ще се разплаче. Стреснат, Илейно сложи ръка на рамото му.

— Ще съм ти благодарен — изпелтечи най-накрая Невин. — О, богове, толкова съм уморен.

— Милорд Мадок, вече съвсем не зная какво мисли кралят — рече Блейн. — И ще призная, че това много ме наранява. Чудя се, дали пък не съм настоявал прекалено много или нещо от този род.

— Може и така да е. Негово величество е докачлив човек и ревнив по отношение на силната си воля — Мадок се поколеба, като през това време въртеше медовината в чашката си. — От друга страна смятам, че гуербрет Савил има по-голяма заслуга за студенината на Негово величество от вашата липса на такт.

Блейн трепна. Знаеше твърде добре, че не е изискан царедворец, но не му беше приятно да му го посочват. Седяха в удобната стая на Мадок, високо горе в един от спомагателните брохове на дворцовия комплекс. Освен два тапицирани стола, обикновената маса и голям мангал, който в момента пламтеше заради вечерния хлад, в основната стая имаше стенен рафт с двайсет и две книги на него. Блейн ги беше преброил с удивление — в живота си не беше виждал толкова много книги заедно извън храма на Ум.

— Е, сега и аз не бях тактичен, Ваша светлост — рече Мадок с усмивка на съжаление. — Извинявам се, но тази работа с вашия братовчед започва да ме притеснява. Мястото му е в Аберуин, но ако кралят не го върне… — Той разтвори ръце, изразявайки безпомощност.

— Точно така. Боя се да поискам друга аудиенция. Не желая да влоша още повече положението, ако вече съм раздразнил Негово величество. Трябва да кажа, че оценявам всичко, което направихте в моя услуга. Можете да разчитате на моята помощ винаги, когато имате нужда от нея.

— Благодаря, но деомерът има собствен голям интерес към нашия Родри.

— Така изглежда. — Блейн отпи от медовината, сетне сложи чашката на масата. Когато беше в двореца, предпочиташе да е трезвен и се пазеше. — Сигурно не мога да попитам защо.

— О, не. То всъщност не е тайна. Когато Родри е бил още момче, Невин е имал знамение за него. Уирдът на Елдид е Уирдът на Родри, нещо в този смисъл.

— Охо. — Блейн беше прекалено стреснат, за да може да каже нещо повече. — Охо.

Мадок се усмихна, стана, отиде нервно към прозореца и се загледа към нощното небе, набръчкано с облаци на светлината на останалата наполовина луна. В този миг той страшно напомни на Блейн за Невин, с изправената като на боец стойка и израза на очите, сякаш виждаше много повече, отколкото физически му позволяваше прозорецът. И отново гуербретът се почуди дали наистина Мадок не беше роднина на стареца. Преди се съмняваше, сега обаче роднинската връзка започваше да му изглежда вероятна.

— Така — рече кралският чиновник, — ще видя дали ще мога да поговоря с Негово величество. Откак съм тук, не съм молил за лична аудиенция, затова сега може да ми бъде дадена. Утре ще разберем.

Каботажното корабче акостира в Дън Мананан рано сутринта. Денят беше ясен и остричкият вятър даваше знак, че се задава есен. Джил изпита изключителна радост, като стъпи отново на сушата. Погълната от щастието, че отново има здрава почва под краката си, тя едва слушаше потока от думи на Саламандър, докато разтоварваха багажа си и го трупаха в края на кея. Най-сетне обаче вниманието й привлече нещо, което той каза.

— … не можем да отседнем в хан, прекалено опасно е.

— Вероятно си прав — рече Джил. — Имам приятел тук, в града, но според мен той няма да те приеме у дома си.

— Какво? Колко нелюбезно, гугутке моя. А защо няма да ме приеме?

Тя се приведе близо до него и прошепна.

— Защото е джудже и смята всички елфи за крадци.

— А аз смятам неговия народ за тъпаци и пияници и нека злото го стигне. Но си съвсем права. Най-добре е да се сдобием с коне и да поемем на път.

— И все пак бихме могли да се отбием при Ото. — Джил щеше да се радва да види отново ковача на сребро. — Той ще е в състояние да ни каже откъде да купим най-добрите коне.

Къщата беше в края на града, до реката. Над вратата висяха три сребърни звънчета и когато Джил я отвори, звъннаха като нежен водопад. Влязоха в преддверието, тесен клин от кръглата къща, отделен от останалата част с преграда от преплетени клони. На нея, вместо врата, висеше мръсно зелено одеяло.

— Кой е там? — викна Ото.

— Джил, сребърният кинжал, с един приятел.

Ковачът отмести одеялото и излезе, като си бършеше ръцете с един парцал. Той изгледа намръщено и с пресилено подозрение Саламандър.

— И така, млада ми Джил, вкусът ти по отношение на мъжете става от лош по-лош. Оставила си един сбъркан елф заради друг, но този отгоре на всичко е и келеш!

Саламандър зяпна сащисан, но Джил побърза да заговори, преди да е дошъл на себе си от изненадата.

— Въобще не съм оставяла Родри, Ото! Това е неговият брат, а не мой любовник.

— Хм. В чудно семейство ще се задомиш — той замълча и огледа внимателно гертдина. — Трябва да си дяволски сръчен с пръстите си, момче, за да имаш такива хубави дрехи. В никакъв случай няма да те пусна в работилницата си.

— Я слушай, аз не съм крадец!

— Ха! Само толкова ще кажа: ха! А сега, какво искаш от мен днес, Джил?

— Само един съвет. В града има ли честен търговец на коне?

— В града не, но на около миля на север от тук има. Казва се Бевид и ми е нещо като приятел. В течение на годините съм му правил много изискани седла и конски такъми. Кажи му, че аз те пращам. Тръгнете по пътя край реката, който води от града право на север, а след това завийте наляво по алеята с букови дървета.

— Една миля ли? — простена Саламандър. — Да ходим цяла миля пеша, така ли?

Ото завъртя очи, така че едва не му изпаднаха от орбитите.

— Я, колко били нежни крачетата на милейди! О, богове, на твое място, Джил, щях да намеря друг клан, в който да се омъжа.

— Веднъж като ги опознаеш, започваш да ги харесваш.

— Като мъх или, да речем, плесен.

— Много се извинявам — сопна се Саламандър. — Няма да стоя тук да ме обиждат.

— Без съмнение ще те обиждат навсякъде, където отидеш.

Саламандър отвори уста да отговори, но Джил го сръга с лакът.

— Моля те да му простиш, Ото. Чудя се дали нямаш някаква карта на Аудглин, която да погледна. Такава, която показва какво има на изток от тук.

— Ами то — замълча и се почеса по главата с разкривения си пръст, — може и да имам нещо такова и заради едно време ще отида да я потърся. Но докато ме няма, ти наглеждай контето вместо мен.

Ото бутна настрана одеялото и след мъничко се чуха звуци, които трудно можеха да бъдат сбъркани — някой ровеше из купчини предмети, шумолеше, дрънчеше и от време на време псуваше.

— Нека боговете му подкастрят брадата! — просъска Саламандър. — Мене да нарече крадец, нахалникът му с нахалник.

— Хайде, хайде, не го приемай лично, защото не е така.

— Хм! И тебе си те бива — представи си, да молиш не някой друг, а него, да ми прости.

— Е, само се опитвах да изгладя нещата. Шът, връща се.

Ото се върна триумфално с пожълтял и шумолящ свитък в ръка. Занесе го до прозореца и го разви внимателно, а Джил и Саламандър се скупчиха зад него да гледат. Показан бе преди всичко брегът на Аудглин и Джил определено остана с впечатлението, че картата е била изготвена далеч преди провинцията да е напълно заселена. На изток от Дън Мананан се виждаше островната група, известна като Прасето с прасенцата, но селото Бригветин на север от тях липсваше. Дори по на изток пергаментът беше празен, ако не се смяташе малко флагче с думите: „Тук може да има дракони“.

— Дракони ли? — обади се Джил. — Това ще да е било приумица на писаря и нищо повече.

— Точно така — рече Саламандър. — Деверийските дракони до един живеят на север.

— Какво?!

— О, просто шега — но той говореше бързо и тя разбра, че прикрива нещо. — Друг път ще ти разкажа за това. А сега виждаш ли малката рекичка тук, гугутке моя? Табавер? Отиваме до мястото, където тя се влива в океана.

— Не съм чувала там да има град.

— Разбира се. Затова ти казах, че ти предстои изненада.

За разлика от друг път Саламандър говореше истината. След като си купиха нови животни — здрав сив кон за него, обучен за бой кестеняв кон за Джил и товарно муле, те се насочиха на изток, като следваха крайбрежната ивица до Кинглин, който се намираше на около четири дни спокойна езда. В тази си част пътят от чакъл и отъпкана пръст беше добре поддържан и минаваше през хубава обработваема земя, където селяните започваха да прибират златистото лятно жито. Самият Кинглин беше започнал да се превръща от голямо село в малък град и не срещнаха никакви трудности да си купят провизии. Но когато въпросът опря до познаване на местата, откъдето трябваше да минат, срещнаха само празни погледи или направо подигравки.

— Там няма нищо — рече ковачът, — нищо друго освен трева, де.

— Може и да е така — отвърна Саламандър. — Но не се ли е случвало човек да изпита любопитство? Все някой ще е прескочил натам, просто да погледне.

— Че защо? — ковачът замълча и плю в праха. — Там няма нищо.

През първите два дни Джил беше готова да се съгласи с него и започна да се пита да не би Саламандър да се е смахнал. Отначало пътят стана черен, след което се превърна в пътека на сърни, сетне, на около петнайсет мили от Кинглин, напълно изчезна. Саламандър ги изведе на самия бряг и до вечерта, а и през целия следващ ден яздеха по добре отъпкания пясък покрай водата. Появиха се Диви на рояци, които се струпваха около тях, качваха се на седлата им и на задниците на конете, тичаха заедно с тях, изпълваха въздуха, вдигаха се от сребристите вълни, които се разбиваха и бумтяха наблизо. Когато устроиха лагера си за вечерта, духчетата насядаха наоколо, сякаш очакваха нещо. Джил разбра какво, когато Саламандър им достави удоволствието да им изпее една песен. Те го изслушаха очаровани и в мига, в който свърши, изчезнаха.

На четвъртия ден обаче й предстоеше изненада. Оставиха зад себе си океана и се насочиха навътре към сушата, където намериха друг път. Отдавна не беше използван и представляваше само тясна пътека през поляните с висока трева край морето, но вървеше прав и целенасочен. Тъкмо по пладне стигнаха до подивяла овощна градина, където под гъсто сплетените, неорязани дървета гниеха ябълки. Точно отвъд нея имаше кръгла затревена могила, която приличаше на остатък от стена, издигала се някога около село; вътре в нея Джил различи вдълбани в земята кръгове — там, където някога е имало къщи. Още щом приближиха развалините, Дивите изчезнаха.

— Какво се е случило тук? — попита Джил. — Знаеш ли?

— Изгорили са го пирати.

— Пирати ли? Че защо ще горят най-обикновено село? Готова съм да се обзаложа, че тук не е имало приказни богатства за грабене.

— Наистина злато или скъпоценни камъни не е имало, но въпреки това богатство. Роби, невинна моя гугутке, роби за търговията с Бардек. Избивали са до крак мъжете, защото създавали повече неприятности от парите, дето са щели да получат за тях, и са взимали жените и децата на корабите си. Нали разбираш, деверийските роби са рядкост на островите, екзотика и затова струват скъпо, както Западните ловци в търговията на Елдид с коне. Тук е имало множество малки селца, пръснати нагоре по реката, навътре в Аудглин. Вече не съществуват.

— Всички ледове в пъклите да ме вземат! А местният гуербрет защо не е сложил край на всичко това веднага? Защо му е трябвало толкова време?

— Местният гуербрет се намира на около сто и четирийсет мили от тук, сладката ми. Накрая пиратите сами сложили край. Прекалили с ловуването си и не останали села, които да могат спокойно да нападат.

— Охо. А мислиш ли, че ковачът в Кинглин знаеше за това?

— Разбира се, че знаеше. Просто не иска да говори, това е. Сигурно цялото това село се бои, че боклуците ще съберат достатъчно смелост и ще дойдат да отведат и тях в робство.

Най-голямата изненада предстоеше след още два дни. Крайбрежните скали започнаха да се снижават, докато накрая се превърнаха в дълга редица дюни, по които тук-там растеше морска трева. Колкото по̀ на изток отиваха, толкова по-гъста ставаше тя, появиха се мънички поточета; земята стана влажна и на места се виждаха дървета покрай вирове и поточета. Внезапно намериха път, направен от дървесни стволове, наредени в калта. Колкото пъти Джил се опитваше да извлече някакви сведения от Саламандър, той само се усмихваше и й казваше да чака. След още два часа пътят ги изведе до рибарски хижи, пръснати покрай пясъчно заливче, разположено от едната страна на широко речно устие. В него имаше плавателни съдове — няколко очукани рибарски лодки, а след това три въоръжени търговски кораба и две галери, всичките с подозрително снаряжение по носовете си.

— В името на Адовия властелин — обади се Джил. — Тези приличат на стенобойни машини.

— Та те са си точно това. Помниш ли пиратите, за които ти говорих? Те зимуват тук. Имат си цял град, малко по-нагоре по реката, както и ферми, които да го изхранват. Това, моя прескъпа гугутке, е Слайт.

В продължение на няколко минути Джил седеше на коня си, изпаднала в нещо като шок, и гледаше към мирното заливче. През пръснатите покрай речния бряг дървета видя други сгради, а по-далеч — нещо, което приличаше на покривите на немалък град. Накрая си възвърна дар слово.

— След като знаеш толкова много за това място, защо не си казал за него на някой от гуербретите в Аудглин?

— Опитах се. Не искаха да слушат. Виж какво, единственият начин да се превземе Слайт е с помощта на бойна флота. Никой от местните гуербрети не разполага с такава.

— Могат да се обърнат с молба към краля.

— Разбира се, и да отстъпят част от своята независимост на Негово величество. Няма гуербрет с всичкия си ум, който да поиска помощ от краля, освен ако не е притиснат към пословичната стена. Кралската помощ носи и задължения към краля, гълъбчето ми.

— Да не искаш да кажеш, че заченатите в грях гуербрети са готови да оставят тези свине да се развъждат тук само и само да не трябва да поискат услуга от краля.

— Точно това искам да кажа. А сега върви и остави аз да говоря. Да кажеш нещо не на място в Слайт е сигурен начин да ти прережат гърлото.

Докато слизаха към пристанището, Джил забеляза, че навсякъде по плажа има дървени стойки с наредена да съхне по тях риба за зимата. Подуши тежката воня на разлагащи се вътрешности, глави и опашки, по-финия мирис на самата риба, както и дъх на блато.

— Човек забравя как е в Слайт — обади се Саламандър със задавен глас. — Трябваше да си донесем благовония.

Същинският град се намираше на около миля на север, на брега на реката. Приближиха се през блатото по хлъзгавия път, който ги изведе до отворени порти в дървена отбранителна ограда, покрита обилно с битум, за да не гние. За Джил тази защитна стена беше признак на чиста наглост; ако се стигнеше до същинска обсада, на тези стени им трябваха една-две стрели, за да изгорят. Портите бяха обковани с желязо, както в истински дън, но никой не стоеше да ги пази.

— Не е трудно да стигнеш в Слайт — рече Саламандър. — Съвсем иначе стои въпросът с излизането от него.

— А ти какво си правил тук преди, а?

— Това, славейчето ми, е нещо, което друг път ще ти разкажа. Засега устните ми са заключени.

Зад стените имаше около петстотин сгради, разположени покрай хубаво застланите с калдъръм улици. Повечето от къщите бяха добре строени и наскоро варосани, но вонята от блатото присъстваше силно навсякъде. Джил предположи, че след известно време човек свиква, тъй както свиква с нея по улиците на голям град. В центъра се натъкнаха на изпълнен с хора площад, който изглеждаше като всеки друг в кралството в пазарен ден — с просяците му, със занаятчиите, които предлагаха направените от тях неща върху дървени сергии, а селяните нареждаха стоката си върху одеяла, излагаха зайци в клетки или пилета, вързани за краката на дълги пръти. Но клиентите им съвсем не бяха толкова обикновени — мъже с олюляващата се походка на моряци, до един препасали мечове, и жени, чиито лица бяха дебело нарисувани с бардекски мазила. Когато Джил и Саламандър минаваха с конете си покрай пазара, хората вдигаха очи, поглеждаха ги, а след това внимателно се извръщаха, без да проявяват любопитство. Очевидно в Слайт никой не задаваше въпроси.

Навсякъде около пазарния площад се виждаха ханове и кръчми — далеч повече, отколкото се полагаше на град с такава големина. И всички те сякаш бяха добре посетени. Пред едно преуспяващо на вид заведение имаше четири коня, вързани в единия край на покрит с калдъръм двор. Джил пое шумно въздух и сграбчи Саламандър за ръката.

— Виждаш ли кестенявия? Той принадлежеше на един познат.

Саламандър промърмори някаква ругатня, забави хода си, но не спря, оглеждайки коня с ъгълчето на окото си. Животното вече не носеше такъмите на Родри; на мястото на бойното върху него сега имаше леко седло, представляващо най-обикновена, не много дебело подплатена кожа със стремена, каквито носят куриерите или пък хората, които яздят за удоволствие.

— Очевидно има нов собственик — рече Саламандър. — Не се пули така, гугутке моя. Много е невъзпитано.

Джил се обърна и започна небрежно да оглежда различните ханове, но вътре в себе си кипеше от ярост. Сега вече всеки човек по улиците, всеки в този вонящ град беше неин враг. Искаше да изгори стените и корабите им, да се нахвърли върху тях и да ги избие, докато бягат от огнената смърт. Саламандър прекъсна потока на тази приятна фантазия.

— Стигаме до нашия хан. Избирам го, защото по всяка вероятност там ще бъдем само ние, но все пак внимавай за всяка своя дума.

В една тясна уличка имаше малък хан, построен в бардекски стил, с напукан покрив и петна от вода по стените. В калния двор имаше конюшня с провиснал покрив, счупена каруца и кочина. Когато слязоха от конете си близо до коритото за поене, от главната сграда се показа около петдесетгодишен мъж и огледа Саламандър с вид, който издаваше тревога.

— Не ми казвай, че идваш пак в града, гертдине.

— Идвам, добри ми Думрик. Как бих могъл да живея, без да видя отново хубавото ти лице и още веднъж великолепния Слайт, да вдъхна пак този богато напоен с аромата на вино, въздух?

— Не си спрял да дърдориш, види се. Кой е този с теб?

— Охраната ми. Позволи ми да ти представя Гилин, истински сребърен кинжал, който е убил поне по един човек за всяка от шестнайсетте си години.

— Аха. Да не повярваш.

Джил мигом изтегли меча си, замахна и с върха на острието разцепи кожената престилка от врата до търбуха му. Думрик писна и отскочи назад, хващайки разтворилите се половинки.

— Следващия път ще клъцна тлъстото ти гърло — рече Джил.

— Добре де, момче. А сега прибери това нещо и влез да пийнем по една хубава, мирна половиница.

Саламандър избра за тях стая на ъгъла на втория етаж, с прозорци, които гледаха и в двете посоки към двора с конюшнята, защото в Слайт беше винаги добре да виждаш ясно откъде може да се зададе неприятност. Пренесоха багажа, заключиха вратата със здрав катинар, а после слязоха в кръчмата. На огнището някакво малко момче бъркаше мазна яхния в желязно котле, докато на края на една маса Думрик кълцаше с кинжал ряпа. Джил и Саламандър си наляха пиво от отворено буре, извадиха от него по една-две мухи и седнаха наблизо.

— И какво те носи този път в Слайт? — попита Думрик. — Е, разбира се, ако нямаш нищо против да ми кажеш.

— Нямам, макар и да не съм готов да отговоря. Гилин обаче търси един стар свой приятел, с когото са споделяли много пъти лагерния огън и тежки сражения. Момчето сякаш е тръгнало от Кермор на изток, поне така си мисля. Е, може би ще научим нещо за него в Слайт, защото той е елдидец и разбира от кораби, а не само от мечове.

— За такива като него винаги има работа насам.

— Точно така. Казва се Родри от Аберуин.

— Хм — Думрик съсредоточи вниманието си в ножа. — Не съм чувал за него.

— Може и да не използва това име. Хубав е на вид, висок, с тъмна коса, елдидски очи и носи сребърен кинжал на пояса си.

— Не съм се натъквал на него. — Думрик грабна друга ряпа и започна да я кълца. Кинжалът му се движеше бързо и нервно. — Но това нищо не значи. Може да си е намерил място още щом е дошъл и да е потеглил в открито море.

— Може би, може би. Той е полезен човек.

Думрик се усмихна със стиснати устни на ряпата и замълча. Саламандър се усмихна на Джил с вдигната вежда, сякаш за да й даде да разбере, че не бива да вярва и дума на онова, което казва ханджията. Не че се налагаше да я предупреждава; не й беше необходим могъщ деомер или нещо подобно, за да разбере кога някой я лъже в очите.

След като свършиха пивото си, излязоха да се поразходят из града. Пазарът започваше да се разваля; селяните и търговците товареха онова, което беше останало от стоките им, в каруците, изморени деца хленчеха и се суетяха, а съпругите грижливо брояха какво са спечелили за деня. Неколцина пияни хъркаха в пръснатата слама; кучета ровеха из нея; ярко изрисувани проститутки се разхождаха и оглеждаха пиратите, които се упътваха към една или друга кръчма. Когато Джил и Саламандър отидоха да погледнат, видяха, че коня на Родри го няма.

— Излишно е да питаме за новия му собственик — забеляза Саламандър печално. — Никой няма да ни каже истината.

— Без съмнение. Какво ще правим сега? Ще седим в някоя кръчма, за да видим дали няма да дочуем нещо интересно?

— Не съм убеден. Аз…

— Гертдине! Саламандър! Пъклите да ме вземат, спри да те видя!

Към тях идваше забързан тъмнокос мъж, много дебел, с дълга черна брада, вързана на шест спретнати плитки.

— Снилин, о, ти, най-красив плъх от дъното на трюма! Все още си жив, така ли?

— Жив съм и се радвам да те видя, момчето ми. Да имаш още няколко хубави разказа за нас?

— Имам, но този път съм довел и охрана.

Снилин гръмко се изсмя и тупна Джил по гърба.

— Човекът, когото си наел, е от предпазливите — пиратът се ухили, разкривайки няколко липсващи зъба. — Но си го бива, а? Не се знае какво могат да направят момчетата, когато се напият. Когато са трезви, имат голямо уважение към човек, който може да разкаже нещо интересно, но пияни, е… — рече той и сви огромните си рамене. — Саламандър, ела да пиеш половиница за моя сметка, а също и твоят сребърен кинжал.

Отидоха в любимата кръчма на Снилин, но Саламандър избра маса, където можеше да опре гръб на стената и да вижда добре улицата от прозореца. Разчорлено русо момиче донесе половиници тъмно пиво, после се забави при тях, оглеждайки с копнеж Саламандър, докато Снилин не я отпрати, плясвайки я по задника.

— Тя не иска да види как работи езикът ти, гертдине. — Пиратът се засмя на собствената си шега. — И така, кога пристигна?

— Едва днес. Отседнали сме в хана на Думрик, защото когато съм в Слайт, предпочитам да стоя настрана.

— Прав си, това е добра идея. Какво те носи насам, ако мога да попитам?

— Е, виж, това е нещо много странно. Ще оценя твоя съвет по един въпрос. Търсим един друг сребърен кинжал, а когато отворих дума за него пред Думрик, той отклони въпроса. Не е необходимо да ми отговаряш, но можеш да ми кажеш дали да забравя за него и повече да не питам.

— Дадено.

— Името му е Родри от Аберуин.

— Дръж си езика. Дори не питай защо.

— Така и ще направя. — Саламандър сръга предупредително Джил в ребрата. — Благодаря ти.

Саламандър започна да бъбри със Снилин, а Джил седеше и кипеше мълчаливо над половиницата си. Искаше да извади меча, да заплаши с него, да мушка и съсича, докато измъкне истината от тези окаяници. Единствено простият факт, че ще трябва да се бие с няколко стотици души я караше да си мълчи. Саламандър поръча и плати за по още едно пиво, прие третото, което Снилин настоя да изпият, и го изгълта, но остана трезвен както само един елф може. Разказваше анекдот след анекдот, накара Снилин да се смее, докато не му потекоха сълзи, поръча още по пиво и скоро около него се накачулиха хора, за да слушат с удоволствие една невъзможна от гледна точка на анатомията история за ковача и дъщерята на мелничаря.

— И така чукът му се вдигал и падал — завърши Саламандър, — и наистина изправил подковата й.

Снилин виеше от смях и плесна по гърба Саламандър толкова силно, че едва не събори гертдина от пейката, сетне промърмори някакво извинение и го дръпна за раменете обратно. Гертдинът го прегърна приятелски и му прошепна нещо в ухото. Джил видя как отначало Снилин трепна, сетне прошепна нещо в отговор, но не можа да чуе нищо поради крясъците на пиратите, които искаха още анекдоти. Саламандър пусна Снилин и им направи удоволствието с още един виц, който беше дори по-мръсен от предишния.

Мина още час, преди да може да се измъкне от почитателите си, които му натикаха непочтено спечелени сребърници в ръцете. Упътиха се към своя хан. Джил вървеше малко зад него с ръка върху дръжката на меча си и внимаваше за джебчии. Когато свърнаха от главната улица, й направи знак да дойде при него.

— Е, имам лоши новини.

— Така ли? Какво попита Снилин?

— Хитрият Гилин с острия взор. — Саламандър й се ухили. — Никога не подценявай силата на доброто приятелство, неприличното веселие и всичко останало. Освен това използвах силата на изненадата и му дадох да разбере, че зная повече, отколкото той смята. Въпросът ми беше, дали някой е спечелил от нашия Родри, а отговорът се оказа да, около двайсет жълтици.

— Двайсет ли? Това е огромен лъд за сребърен кинжал. Те сигурно знаят, че е наследник на Аберуин.

— Лъд ли? Аха, ти не си разбрала. Не става дума за кръвен откуп, красива моя чучулиго, а просто за цена. Виждам, че си живял безгрижен и щастлив живот, Гило, далеч от злините и бедите, които жестоките хора причиняват на…

— Престани с дивотиите или ще ти прережа гърлото.

— Колко грубо се изразяваш, но ще ти кажа. По-малко дивотии, повече жестоки истини. Отвели са Родри в Бардек да го продадат като роб.

Джил отвори уста, но от нея не излезе звук.

— Боях се от нещо такова — продължи Саламандър. — Ето затова сме в прекрасния Слайт. Онзи, в чиято власт се намира Родри, изглежда страшно неприятна личност. Нали видя как Снилин трепна само като помисли за него, а мога да те уверя, че той не трепва лесно. Има много извратени слабости, но в тях не влиза страхливостта.

— Бардек! О, в името на всички адови ледове, как ще стигнем дотам? Последните кораби, които ще минат през океана, вече напускат Кермор. Докато се върнем там…

— … жестоката зима ще шиба Южното море и ще го доведе до лудост. Зная, зная. Имаме нужда от кораб. Способни сме да вървим, да препускаме, да тичаме и дори да танцуваме, но не можем нито едно от тези неща по водата. Твърде е далеч, за да плуваме дотам. Затова сега важното е да намерим кораб. А тук сме на място, където има кораби, все внимателно изтеглени на брега долу, в залива. А какво означава това за теб, гугутке моя?

— Виж какво, това са пирати! Ако останем сами на вода с тези типове, кой ще им попречи да ни хванат и продадат като роби? Не мога съвсем сама да се справя с двайсет души.

— О, колко ти прилича скромността! Права си, разбира се, на пират вяра не бива да хващаш. Направил съм впечатление на въпросните пирати, но това не е достатъчно. Когато става дума за тези момчета, работа върши само едно — страхът. Хайде да отидем да хапнем, докато измисля някакъв план.

Хапнаха питки със сирене и пържен лук и се върнаха в центъра на града. По това време, когато слънцето залязваше, улиците на повечето градове ставаха тихи и се изпразваха, но тук имаше много хора навън, като някои от тях носеха фенери или факли и вървяха бързо, за да си вършат работата, други просто висяха по ъглите или в страничните улички, сякаш чакаха нещо. Мнозина водеха сиви магарета със самари на гърба и поводи, накичени с малки звънчета, които звънтяха като музика. Мракът се сгъстяваше, хладният морски бриз помиташе пред себе по-голямата част от вонята, а Слайт беше някак странно весел, като град, който се готви за празник, но в ума на Джил се въртеше само убийство. Тези привидно невинни хора бяха помогнали нейният Родри да бъде отпратен към ужасяващ Уирд и на нея й се щеше единствено да ги види мъртви. Всичко беше неестествено ярко и ясно — звънчетата отекваха като гонгове, факлите пламтяха като огромни огньове, запотените лица около нея изпъкваха и се раздуваха, обикновеният слънчев залез гореше като море от кръв. Внезапно Саламандър я хвана за ръката, здраво я разтърси и я дръпна, за да се усамотят, доколкото това беше възможно, в една тясна уличка.

— Какво ти има? — прошепна той. — Приличаш на самата смърт.

— Нима? О, богове — Джил прокара разтреперани длани по лицето си и пое дълбоко хладен въздух. — Не зная какво направих. Аз… мислех си за разни неща и отведнъж светът стана необикновен, както когато бях с Перин. Трябва да съм получила достъп до силата, без да го зная.

Саламандър простена под нос.

— Такова нещо е опасно, като да си призовала демон! Не можем да разговаряме по въпроса тук, затова се опитай да се овладееш.

Джил кимна и внезапно се почувства много уморена. Светът около нея остана обагрен с по-ярки от обикновените цветове, но иначе зрението й се успокои. Влязоха в някаква кръчма на един от ъглите на пазарния площад. Беше голяма и представляваше кръгло каменно помещение с необикновено висок таван. Когато момичето, което сервираше, им донесе пиво, Саламандър го попита защо заведението е толкова високо.

— О, просто момчетата се сбиха и събориха един фенер върху сламата. И пуф — изведнъж всичко пламна и подът на горния етаж отиде заедно с останалото.

— Сигурно е било великолепно забавление — рече Саламандър. — Извини ме за миг, Гило. Трябва да отида за малко отзад. — Щом Саламандър излезе от задната врата, момичето приседна на пейката до Джил. Беше хубавичко, на не повече от шестнайсет години, доколкото можеше да прецени под бардекския въглен, с който бяха изписани сините й очи. Русата й коса беше сресана на сложни къдрици, в които имаше забучени малки гребенчета от раковини по бардекска мода, но носеше две обикновени деверийски поли.

— Сигурно си бил много самотен по пътя с този бърборещ гертдин — рече то. — Какво ще кажеш за малко компания, Гило?

Джил се стресна прекалено силно, за да каже нещо. Една жена се беше хванала на нейното предрешване! Свикнала бе да заблуждава мъжете, но повечето жени веднага прозираха, че играе роля. Когато момичето положи ръка на бедрото й, тя се отдръпна стресната.

— Охо, стряскаш се значи, така ли? Гертдинът те нарича своя охрана, но съм готова да се обзаложа, че си и нещичко повече. Е, какво от това, нали разбираш, че не искам да те обиждам. Има такива мъже и това не ме смущава, винаги съм казвала, че си е тяхна работа — момичето замълча и се усмихна злобно. — Но пък ти си толкова млад и въобще. Не смяташ ли, че все пак поне веднъж трябва да опиташ и друг вид месце, а?

Прекалено объркана, за да заговори, Джил се огледа в отчаяние и установи, че около тях са се събрали зрители, един кръг от ухилени пирати и момичета. Внезапно някой прошепна предупреждение — Саламандър влизаше през задната врата.

— Какво означава всичко това? — Разигравайки бясно възмущение, гертдинът си проби път през тълпата. — Ти, кучко такава! Опитваш се да ловуваш из моите земи, така ли?

Бавно и театрално Саламандър вдигна ръка и посочи половиницата, която момичето все още държеше в дланите си. От пръстите му изскочи син огън, попадна върху половиницата и припламна, като накара пивото да вдигне пара и да възври. Момичето изпищя, хвърли я на масата и скочи, полите й се закачиха на пейката и я спънаха. Зрителите се отдръпнаха с псувни и крясъци.

— Ти, пачавро малка! — обърна се Саламандър към Джил. — Не си по-свестен от момичетата, кълна се!

Двамина пирати сред тълпата посегнаха към мечовете си. Саламандър се изсмя и смехът му прозвуча като вълчи вой. После отново размаха ръце. Отекна гръм и изтрещя; вдигна се дим, във внезапно настъпилия мрак просветна синя светлина. Всички момичета се разпищяха и побягнаха към вратата; мъжете отстъпиха, стреснати. Саламандър се извъртя и метна една малка, но убедителна светкавица към вратата. С истерични писъци момичетата се върнаха бегом и се скриха в тълпата.

— Никой няма да си ходи! — обяви Саламандър. — Вие, глупаци с мръсни съзнания. Вие, вонящи и накацани от мухи буци свински лайна. Та кого сте тръгнали да обиждате така безочливо?

С грациозно махане на ръка Саламандър скочи на масата сред внезапно извил се виолетов пушек и започна да се смее — дълбок, музикален израз на задоволство, какъвто само човек с кръвта на елф в жилите си може да издаде. Задъхани и с побелели лица, пиратите и момичетата се струпаха в нишата на стената. Момичето, което предизвика цялата бъркотия, изпълзя на четири крака при тях.

— Така значи — Саламандър зловещо проточи думите си. — Свине! Лайна! Смятахте ме за бъбрив глупак, така ли? Обикновена играчка, която стои по-долу от вас, които тънете в похот и кръв! Ха! Та смее ли човек немощен да се появи по зловещите улици на Слайт? — замълча и се намръщи театрално на тълпата. — Стига да искам, мога да изпепеля тази воняща дяволска дупка до земята, а вие, копелета въшлясали, ще пълзите и ще се пържите в нея.

За илюстрация изстреля една светкавица по посока на буре с пиво, по чиято повърхност лумнаха пламъци. Момичетата писнаха отново; мъжете се хвърлиха напред; но огънят прогори дървото, пивото потече навън и го загаси, предизвиквайки острата воня на опърлен хмел.

— Някой да се съмнява в мощта ми? — продължи Саламандър.

Всички единодушно завъртяха глави в знак на отрицание. Саламандър сложи ръце на кръста си и се усмихна студено и жестоко.

— Е, добре, свине такива. Върнете се към гнусните си занимания, но помнете какво представлявам аз и се отнасяйте към мен с уважението, което заслужавам.

Скочи от масата и седна до Джил. Още известно време тишината изпълваше помещението, също както и остатъците от дима; след което бавно, един по един пиратите започнаха да шепнат, върнаха се при пивото си, а по-слабите духом се измъкнаха през вратата. Когато шумът се върна към нормалното си равнище, Саламандър прегърна Джил през рамото, привлече я към себе си и прошепна:

— Това би трябвало да им вдъхне дълбок, макар и краткотраен ужас, а? — и отново викна. — Момиче! Ела вземи тази обгоряла и воняща половиница и ми донеси прясно питие!

Кланяйки се, разтрепераното момиче се промъкна и грабна все още пушещата половиница с нагънат парцал в ръка. Когато донесе новата, направи кникс като дворцова дама, сетне позорно побягна. Саламандър вдигна чашата си за поздрав и отпи доста от нея.

— И така, неверни ми Гилин, научи урока си, нали?

— Наистина го научих. — Джил се чудеше дали да не го удуши заради всичко онова, което издрънка. — Но не зная кой точно.

Вестта за станалото се разнесе почти толкова бързо, както и деомерският огън на Саламандър. На малки групички пирати и граждани се появяваха на вратата или прозореца, подаваха глави вътре да погледнат Саламандър, сетне се дръпваха бързо и отминаваха. Накрая влезе с широка крачка Снилин и разтърси ръката на гертдина със сърдечен шумен смях. Както вече Саламандър бе имал възможността да отбележи, страхливостта не беше сред пороците му.

— Как се ругая за това, че изпуснах гледката — рече Снилин и седна, без да го канят. — Щях да изпитам удоволствие да видя как свинските му копелета бягат от теб, магьоснико.

— Ако някой пак ме ядоса, ще имаш тази възможност.

— А това е дяволски малко вероятно, освен ако, разбира се, не останеш дълго тук.

— Не, наистина нямам такива намерения. Всъщност, друже мой, може би си в състояние да ми помогнеш. Имам намерение да отида в Бардек, преди да е настъпила зимата. Познаваш ли някого, който отива там, преди тя да е дошла? Ще платя добри пари за пътуването.

Снилин даде знак да му донесат пиво и се замисли над въпроса.

— Абе, всъщност не зная да има такъв — рече накрая той. — Но можеш да убедиш Бутвин да те закара. За него е все едно дали ще зимува тук или в Пастур, а това лято не можа да направи много пари. Зависи колко си готов да дадеш.

— Без съмнение, подходяща сума. Имам голямо и непреодолимо желание да видя отново Бардек, красивите палми, блестящите пясъци, богатите търговци и техните чували със злато и скъпоценности.

— Там човек като тебе може да направи добри пари. В името на косматите топки на Адовия властелин! Ти можеш сам да обереш цял керван!

— Предпочитам да измъквам с добро парите от лапите на търговците, но си съвсем прав за печалбата. Тъй както обичам да живея, не мога да мина евтино, а и това мое лисиче развива определено вкус към лукса. Наистина трябва да се съжалява, че младите момчета толкова лесно се покваряват.

Снилин се задави от смях, а Джил се зачуди чий врат би желала повече да пререже — неговия или на Саламандър.

— Но този Бутвин да внимава да не ни създава и най-малките неприятности — продължи гертдинът. — Мога да подпаля дърво с едно щракане с пръсти, разбираш ли. А както знаеш, корабите са направени от дърво.

Снилин млъкна и едновременно с това посивя.

— Виждам, че добре си ме разбрал — Саламандър се усмихна нежно. — Не бой се, ще се погрижа славният Бутвин също да го разбере. Къде можем да намерим този принц на океаните, кръвожадния морски лъв?

— В „Зеления папагал“, но наистина не бих го нарекъл така.

Бутвин беше един от най-високите мъже, които Джил някога бе виждала, а също и един от най-мършавите, като раменете му бяха също толкова тесни, както и бедрата. Имаше дълги, покрити с белези ръце, лицето му се оформяше само от остри ъгли и на него стърчеше дълъг, прещипан нос. По готовността, с която посрещна предложението на Саламандър, стана ясно, че не го бива много за пират. Каза, че притежавал опърпано, но годно за далечно плаване корабче, петнайсет момчета екипаж и всички те, поне така се закле той, били верни мъже, които не приказвали много. Саламандър се погрижи да осигури тази лоялност, като запали дърветата в огнището на кръчмата с едно махване на ръка. Когато пламъците лумнаха и обхванаха едрите цепеници, Бутвин пребледня.

— Направо в Бардек и никакво мотане насам-натам — рече пиратът, като преглътна с труд. — Толкова бързо и направо, колкото ни водят ветровете.

— Чудесно! — рече Саламандър. — Можем ли да натоварим конете, или трябва да продам нашите великолепни жребци?

— На твое място бих ги продал. Животните трудно понасят пътуването по море, а това не е голям търговски кораб. Освен това в Бардек човек може да си купи добри коне.

— Това е така. Кога ще отплаваме? Мразя да чакам.

— Утре, когато започне отливът. Това достатъчно скоро ли е?

— Достатъчно. Ще се срещнем на пристанището, докато е още тъмно.

Когато се върнаха в хана на Думрик, Джил и Саламандър установиха, че вестите са ги изпреварили. Един поновому сервилен Думрик им даде фенер и докато се качваха нагоре към стаята си, не спря да се кланя подобно на сврака, която пие вода. Още щом вратата беше добре залостена, Саламандър се срина на тюфлека и зави от смях, докато не се задави. Джил окачи фенера на един пирон, забит в стената, и гневно го загледа.

— О, богове — рече задавено Саламандър, когато намери сили отново да заговори. — Това наистина беше една от най-хубавите ми шеги, а трябва да ти кажа, че съм правил не една и две, Джил, гугутке моя.

— Не се и съмнявам — гласът на Джил беше леден.

— Аха — рече Саламандър, седна и обхвана колене с дългите си ръце, а усмивката изчезна от лицето му. — Започвам да си мисля, че си се притеснила от цялата измама, зловещите думи, пламтящите огньове и тъй нататък, но ако момчетата не ни смятат зли като тях — и също така опасни — няма да ни уважават, независимо колко намеци правим за деомера на мрака. Нямам желание, когато сме в открито море, някоя хубава нощ да ме упоят и да ме метнат през борда.

— Е, това е вярно, но — о, богове — защо беше цялото това представление? Защо просто не запали нещо и не ги заплаши?

— Джил — Саламандър я изгледа с укор в очите, — та това нямаше да е толкова забавно.

— Какво щели да правят? — Илейно беше толкова ядосан, че гръмотевичният му глас накара дървените капаци на прозорците да затрополят.

— Отиват в Бардек на пиратски кораб. — Невин все още не можеше да повярва на собствените си думи. — Онзи дърдорещ идиот елф ще води Джил в Бардек на пиратски кораб.

Илейно отвори и затвори устата си няколко пъти.

— Пийни малко медовина — рече Невин. — Обикновено не пия такова нещо, но тази вечер, по някаква странна причина, изпитвам нужда от нея.

Вече няколко нощи Блейн не можеше да спи. А когато го налегнеше безсънието, обикновено ставаше, обличаше се и бродеше из лабиринта от коридори на кралския дворец, питайки се защо си губи времето да стои в Дън Девери. Скоро трябваше да потегли на дълъг път до Кум Пекл, преди зимните снегове да са го затворили в кралския град далеч от дома. Точно тази нощ той се отправи почти целенасочено към апартамента на лорд Мадок и установи, че — както някак беше и очаквал — под вратата се виждаше светлина. Тъкмо се колебаеше и се чудеше дали да почука, вратата се отвори и на прага се показа Мадок с нощна риза над бригите си.

— А, ето ви и вас, Блейн. И аз не мога да спя, а духовете ми казаха, че идвате насам. Влезте да пием по едно.

Блейн побърза да се огледа, но не видя духове и реши, че е достатъчно безопасно да влезе вътре. Мадок наля и на двамата тъмно пиво, подсладено с канела и карамфил.

— Да го загрявам ли?

— Не се притеснявайте. Нямам нищо против да го пия и студено.

— Добре тогава — Мадок му подаде половиница. — Седнете на някой стол.

В стаята се усещаше течение, затова двамата се наместиха до мангала, чиято светлина имаше черешов цвят. Блейн отпи одобрително от силното тъмно пиво.

— Възнамерявах да дойда при вас още утре сутринта — рече Мадок. — Имам новини. Кралят най-накрая благоволи да ми каже, че утре на разсъмване изпраща хералд в Аберуин.

— В името на Адовия властелин! Защо?

— Никой не знае. Негово величество е бил повече раздразнен от Савил, отколкото от вас, и не казва нищо конкретно. Разбрах единствено, че хералдът ще носи важна и сериозна прокламация. Може да е, че връща Родри, или че свиква Съвета на избирателите, за да определи нов наследник. Боговете са ми свидетели, няма да се учудя, ако съобщава, че повишава данъците — откъде да знам?

Блейн простена под нос и отпи яка глътка пиво.

— Разбира се, веднага съобщих на Невин — рече Мадок.

— Чудесно. Слушайте какво, ще ви задам открито един въпрос? Къде е Родри? Мисля, че знаете.

Мадок помисли за момент, изучавайки лицето на Блейн, сякаш разчиташе по него някакво послание.

— Вярно е, че зная — проговори накрая той. — Ще ми се закълнете ли да не го кажете на никого?

— В честта на моя клан.

— Хубаво тогава. Родри е в Бардек. Враговете му са го отвели там и са го продали като роб.

— Какво са направили? В името на всички богове, ще наредя да бъдат обесени за това! Ще ги набуча на кол и ще ги пратя на колелото на мъченията! Каква наглост! Да продадат мой роднина като някакъв скапан роб!

— Ваша светлост? Мога ли да ви предложа да седнете?

Блейн с учудване установи, че се е изправил. Пое дълбоко дъх и седна отново.

— В края на краищата, Ваша светлост, поне все още е жив.

— Точно така — Блейн въздъхна тежко и си напомни, че не може нищо да направи посред нощ. — Мисля си дали ще мога да взема кораб за Бардек по това време на годината — такъв, дето ще е в състояние да натовари голяма част от бойния ми отряд.

— Не можете, Ваша светлост, и истина ви казвам, че няма да е разумно да тръгнете да го търсите. Според мен от вас ще има по-голяма нужда тук през пролетта, когато той се върне. Във всеки случай — тук лицето на Мадок придоби измъчен вид, — ако успеем да го измъкнем оттам.

— Имам голяма вяра в силата на деомера, милорд.

— Благодаря. Да се надяваме, че ще е оправдана.

Съдейки по лекото поклащане на корпуса, пленникът разбра, че се намират на котва в някакво пристанище. Известно време просто остана да лежи на сламеника си, като оглеждаше почти празния трюм. Когато потеглиха, той беше пълен със сандъци и бали. Колко време мина оттогава? Седмици. Не беше сигурен колко. Изправи се на колене и веригата около глезена му издрънча и изтропа, но беше достатъчно дълга, за да може да стигне до страничния отвор и да дръпне напоената с мазнина кожа. Ослепителната слънчева светлина, която се отразяваше от водата, го накара да примижи и от очите му потекоха сълзи, но след няколко минути успя да различи, отвъд гора от мачти, дълъг бял плаж и стръмна канара. Всички пристанища, в които се бяха отбивали, изглеждаха по същия начин. Спокойно можеше да са се движили напред-назад между два града. Но знаеше, че се намират на Бардекския архипелаг. Онези, които го бяха заловили, му го повториха няколко пъти, сякаш беше важно да го разбере. Сега си го припомни, казвайки си на глас: „Намирам се в Бардек.“ Това беше едно от малкото неща, които знаеше за себе си.

Вдигна дясната си ръка и погледна бледата кожа, която показваше, че е девериец. Знаеше какво представлява Девери и къде се намира, но не можеше да си спомни дали самият той е бил там. Хората, които го държаха в плен, го уверяваха, че е роден там, по-точно в провинция Пирдон. Спомняше си също родния език и малкото бардекски, който знаеше, преди да бъде пленен. Всъщност един от малкото му ясни спомени беше за това как го е учил като дете. Виждаше образа на тъмнокож мъж със сива коса и мила, вечно готова усмивка, който му казваше, че трябва да учи много заради положението си в обществото. Но какво е било това положение, не можеше да си спомни. Може да е бил син на търговец; това беше разумно предположение. Във всеки случай, макар и да не говореше свободно бардекски, ранната подготовка му даваше възможност да долови по нещо от разговорите, които чуваше, и да задава прости въпроси. Понякога получаваше отговор на питанията си; в повечето случаи не.

Пленникът чу звуци зад себе си, обърна се и остави покривката в отвора да падне. По стълбата слизаше човекът на име Гуин, който носеше малък платнен чувал под ръка.

— Дрехи за теб — Гуин подхвърли торбата. — Туника, сандали, бардекски дрехи. Днес си отиваш. Радваш ли се?

— Не зная. Какво става след това?

— Ще те продадат.

Пленникът кимна, премисляйки нещата. След като вече му бяха съобщили, че е роб, вестта не го изненада. Дори чу някой да казва, че за него ще вземат добра цена, защото бил екзотична стока — нещо като рядка порода кучета. Докато той се обличаше, Гуин ровеше сред останалите сандъци и бали, но просто ей така, сякаш да се увери, че не е забравил нещо.

— Гуин? Знаеш ли как ми е името?

— Да. Никой ли не ти е казвал? Казваш се Талиейсин.

— Благодаря. Чудех се.

— Не се съмнявам — той направи пауза, оглеждайки пленника със странен израз — някакво много слабо, много крехко съчувствие. — Някой скоро ще дойде де те вземе. Пожелавам ти късмет.

— Благодаря.

Гуин си отиде, а Талиейсин седна на сламеника и се запита защо подобен човек ще му желае късмет, сетне сви рамене и отмина въпроса като нещо, на което не може да намери решение, също както и на много от тайните около себе си. Повтори името си няколко пъти с надеждата, че ще събуди някакви спомени. Нищо не можа да си спомни — съвършено нищо, ни образ, ни звук, нито една-едничка дума от живота, който трябва да е имал преди тази сутрин, преди седмици, когато се бе събудил в трюма на кораба. Все още си спомняше абсолютната паника, която го обхвана, когато осъзна, че не знае нищо за себе си, нито как е станало така, че е окован там. Няколко минути се чувстваше като истерично животно, което се мята насам-натам и хапе онези, дето се опитват да го успокоят. Но пристъпът бързо премина, далеч преди хората, които го бяха пленили, да слязат да злорадстват. Беше открил познанието, от което имаше нужда онази сутрин — със или без спомени той продължаваше да е човек, можеше да говори, да мисли и щеше да се бори, за да запази това чувство за собствено аз.

През последвалите седмици изрови няколко частични спомена от миналото си и сглоби от тях история, която определяше онова, което знаеше за себе си. Сега разполагаше и с още нещо, което да добави.

— Аз съм Талиейсин от Пирдон, някога син на търговец, а сега роб. Но не забравяй — ценен роб. Казват ми, че съм направил дългове на комар тук, в Бардек. Спомням си, че деверийският закон не пази свободен човек, който се намира толкова далеч от родината, затова са ме арестували и продали срещу дълговете ми. Трябва да съм син на важен търговец; иначе какво ще прави девериец в Бардек?

За момент разсъди по въпроса, но не намери отговор и го остави. Имаше три действителни спомена, които съвпадаха с тази история. Първият беше, разбира се, за стария му учител по бардекски и той съвпадаше чудесно. Другите два обаче трудно се съчетаваха и това го смущаваше. На първо място беше красивото русо момиче. Естествено бе един син на търговец да има съпруга или любовница (защото в спомените му тя лягаше с него), но защо сваляше мъжки дрехи вместо поли? Вторият спомен беше дори още по-безсмислен. Виждаше лицето и раменете на мъж, облечен в ризница и с шлем на главата, а по лицето му бликаше кръв. Образът беше придружен с думите: „Първият човек, когото убих.“ Но синовете на търговци не убиваха хора — освен ако убитият е бил разбойник.

Талиейсин се усмихна с облекчение. В това би имало смисъл — ако е водил керван и онзи човек е бил разбойник, а докато размишляваше по въпроса се събуди и друг спомен — как мулета реват в една студена утрин. Разбира се! Разбира се! А ако момичето е било съпругата му и е пътувала с него? Разбира се, че е било трудно да язди с дълги поли — защо да не носи мъжки дрехи? Изпита дълбоко задоволство от това, че най-сетне сглоби историята.

Но удовлетворението беше моментно, защото не забравяше, че е възможно хората, които го държаха в плен, да го лъжат. Онова, което казваха, беше смислено и съвпадаше с общите познания, които имаше за света, но не можеше да потвърди нито едно от тези неща. И цялата тази работа, че му е трудно да мисли. Понякога едва успяваше да върже две думи на кръст или да си спомни какво са му казали минутка преди това; друг път светът му се струваше много особен, отдалечен, но ярко оцветен и съзнанието му правеше необясними скокове и пропуски. Като размишляваше за това, се сети, че често се чувства по този начин, след като му даваха да яде. Вероятно слагаха странни вещества в храната. Знаеше, че някъде в съзнанието си имаше причина да смята, че тези хора са такива, които упояват пленниците си, макар и да не можеше да си спомни точно какъв е той. През изминалите седмици беше започнал да си представя познанието, което преди винаги бе смятал за нещо дадено, в смисъл на много сложна метафора — че всяко нещо, което човек знае, е като водна лилия. Цветовете плават на слънцето по повърхността на вира на съзнанието му, но зависят от дългото си стебло и корените под себе си, за да се свържат чрез тях с почвата и всички останали лилии. Имаше чувството, че някой е замахнал с коса през съзнанието му, оставяйки зад себе си само няколко прерязани цвята да вехнат по повърхността на вира, които нямаха връзка с нищо и помежду си, а още по-малко някакъв възможен смисъл. Метафората беше необикновена, но тя съвпадаше по особен начин със състоянието, в което се намираше. Нещо беше прерязало съзнанието му. Убеден беше в това.

След няколко минути чу слабо раздвижване на палубата, корабът се залюля веднъж и до него достигнаха гласове. Някой се качва на борда, сети се той. Хрумна му, че сигурно е бил на кораби и преди, че знае нещо за тях, но за по-малки, като галери например. Спомни си, че е бил на бойна галера, застанал до извития нос, и е усещал пръските да се разсипват върху него. Че какво би търсил синът на търговец на бойна галера? Не му се отдаде повече възможност да разсъждава по този смущаващ въпрос, защото някой отвори капака на кърмата и в трюма се разля светлина.

По стълбата слезе немият и издаде гърления звук, който минаваше за поздрав. Прегърбен и изсъхнал като черен рак, с отдавна отрязан език, както му беше казал Гуин, без да допълни защо. След него се появи човекът на име Бридин, с мазната си коса и още по-мазна брада, а отзад се показа висок, тъмнокафяв бардекец, когото Талиейсин не беше виждал преди. Носеше фина бяла ленена туника с един червен ръкав и държеше две дървени дъсчици, намазани с восък, както и костен писец. Бридин посочваше различни бали и сандъци, а другият започна да бележи цифри и символи върху восъка. Митничар, сети се Талиейсин.

Немият коленичи и отключи веригата около глезена му. Облекчението, което изпита от махането й, внезапно секна, когато старецът му подаде халка и посочи врата му. Талиейсин се поколеба, но Бридин се обърна към него.

— Слагай я. Веднага.

Талиейсин я закопча на врата си и не възрази, когато немият я заключи с катинар за веригата. Трудно му беше да си спомни подробностите, но знаеше, че веднъж преди това Бридин му е причинил болка — много силна болка. Този неясен спомен му вдъхваше страх, който караше стомахът му да се свива винаги, когато Бридин поглеждаше към него с безцветните си очи без мигли. Митничарят се покашля, сетне зададе дълъг въпрос, от който Талиейсин нищо не разбра.

— Да. — Бридин подаде парче пресована кора, която бардекците използваха вместо пергамент. — Ето.

Митничарят кимна със свити устни и го прочете внимателно, като от време на време поглеждаше към Талиейсин.

— Скъпа стока — отбеляза той.

— Варварите роби са редки напоследък.

Едва тогава Талиейсин осъзна, че чиновникът разглежда документа за неговата продажба. Страните му пламнаха, защото го обхвана срам — него, девериеца и свободния човек, го продаваха като кон в чужда земя. Но Бридин и чиновникът бяха насочили вниманието си другаде. За тях той не представляваше нищо повече от рутинна сделка, която не заслужава съжаление, нито пък гавра. Когато свършиха в трюма, немият поведе Талиейсин след тях нагоре към палубата. Докато Бридин и пристанищните чиновници се пазаряха за мита и такси, пленникът можа за първи път от седмици насам да се огледа около себе си.

Пристанището представляваше тясно заливче, около половин миля на ширина, врязано във високи скали от светлорозов пясъчник. Четири дълги дървени кея се подаваха от плиткия плаж, където сред извадени на брега рибарски лодки и палмови дървета бяха струпани колиби и навеси. Над тях, по скалите, както изглежда имаше по-големи постройки с продълговата, четириъгълна форма, в бардекски стил.

— Град? — попита Талиейсин.

Немият кимна утвърдително, а един моряк, който стоеше наблизо, погледна към тях и каза:

— Милетон. Казва се Милетон.

Талиейсин повтори името и го добави към малкото факти, с които разполагаше. Както си спомняше, Милетон се намираше на остров Бардектина. Когато деверийците за първи път бяха доплавали насам, погрешно бяха дали част от името му на целия архипелаг. Сложи длан над очите си и изучи малкото сгради на върха на канарите, които можеше да види. Една от тях предизвика особен интерес в него. Беше огромна дървена постройка, дълга поне сто стъпки и висока три етажа, а покривът й беше извит и издут като обърнат корпус на кораб. До нея се издигаше дървена статуя, висока около четирийсет стъпки — мъж с птица на раменете си.

— Храм? — попита Талиейсин моряка.

— Да. Давей-о-контеймо. Албатросът водач, бащата на вълните.

— Аха. Значи храмът му е на пристанището.

Морякът кимна. Немият дръпна рязко веригата, отведе Талиейсин настрана от човека, сякаш беше опасен, и го накара да застане близо до прехвърлената към брега дъска. Талиейсин погледна случайно през борда и едва не извика. Синьо-зелената вода гъмжеше от духове, лица, ръце и дълги коси, които се оформяха и разтваряха отново, очи, които гледаха към него от слънчевите петна, гласове, които шепнеха в пяната, дълги тънки пръстчета, които сочеха към него, сетне се губеха. Инстинктивно разбра, че не бива да казва за тях. Огледа се потайно около себе си и видя, че никой нищо не е забелязал. Изпита задоволство, почувства се едва ли не хитрец; в това отношение превъзхождаше онези, които го държаха в плен — че Дивите го знаеха и разпознаваха. Само му се искаше да си спомни защо. Изведнъж палубата се изпълни с гномчета — високи и сини, кафяви и тлъсти, мършави и зелени същества с лица на жаби и пъпчиви пръсти, и всички те се струпаха около него някак утешително. Потупваха го, усмихваха му се, сетне изчезнаха тъй, както бяха се появили. Вдигна очи и видя да се приближава Бридин, който разучаваше нещо — стори му се, че е товарителница. Сърцето на Талиейсин заблъска, сетне се успокои, когато стана ясно, че Бридин не е видял Дивите — дали пък и той не ги виждаше? Талиейсин помисли, че може и да ги вижда, но не помнеше защо.

— Е, всичко е наред — рече Бридин на немия. — Да заведем роба на пазара. Не е необходимо вече да го храним.

Немият намигна и се усмихна, като хвърли хитър поглед към митническия чиновник, който се отдалечаваше по кея. Това беше първото потвърждение на чувството, което имаше Талиейсин, че нещо не е наред с тези търговци. Сега вече беше сигурен, че документът за продажба не е съвсем редовен. За миг му мина мисълта да повика чиновника, но Бридин отново го наблюдаваше. Сребърната щипка във формата на гущер проблесна на силното слънце.

— Понякога ми приличаш на дете — рече Бридин на деверийски. — Мога да прочета всичко по лицето ти. Помниш ли какво ти направих, когато накарах да те вържат на палубата?

— Не помня, всъщност не си спомням подробности — и отново страхът го накара тежко да преглътне и да произнесе насила всяка дума през пресъхналите си устни.

— Без съмнение така е най-добре, момче. Искам да те предупредя. Отсега нататък си законен роб. Разбираш ли какво означава това? Ако се опиташ да избягаш, ще те гонят, докато те заловят. Никой в тази населена от демони страна няма да си мръдне пръста да помогне на избягал роб. Веднъж хванат ли те, ще те умъртвят — но бавно, малко по малко. Онова, което ти сторих, не беше нищо в сравнение с начина, по който хората на един архонт се отнасят с разбунтували се роби. Чувал съм за един нещастник, който умирал в продължение на два месеца. Разбираш ли?

— Разбирам.

Бридин се усмихна, очите му без мигли премигаха един-два пъти при спомена за изпитаното удоволствие. Талиейсин трепна и отклони поглед. Споменът избиваше все по-близо и по-близо до повърхността на съзнанието му — пламтяща като огън болка, предизвикана от натиска на пръстите на мъчителя му. Когато потрепери, Бридин се засмя под нос с такъв самодоволен звук, че Талиейсин усети как страхът му се скъса като старо въже. Независимо каква болка можеше да му струва, трябваше да реагира или никога повече нямаше да бъде мъж. Погледна Бридин право в лицето.

— Ще ти обещая нещо. Някой ден наистина ще избягам и когато това стане, ще дойда за теб. Запомни — един ден ще те убия заради това.

Бридин се засмя отново, спокойно и открито.

— Да го бичуваме ли? — попита той на бардекски. — Не, това ще му намали цената. Само минута ми трябва, за да му покажа кой е господарят тук.

— Не — онзи, който се намеси, беше Гуин. — Ти причини достатъчно злина на човек, който е два пъти повече мъж от теб.

Бридин застина — опасно спокоен, опасно неподвижен, но Гуин не се изплаши.

— И без това няма време. Отведи го и го продай, че да се свършва.

Мърморейки под нос, Бридин махна на немия, който дръпна веригата толкова силно, че Талиейсин едва не падна, но под зоркия поглед на Гуин повече не го направи. Слязоха по дъската, стъпиха на плажа и до един започнаха леко да се препъват в мекия пясък. Талиейсин се опитваше да се сети с какво е заслужил уважението на Гуин, но спомените не се връщаха. Дълбоко изсечени в камъка виещи се нагоре стъпала ги изведоха на скалата право при храма, но Талиейсин нямаше време да го разгледа. Остана общото впечатление за огромен сводест вход, върху който бяха изрязани поредица от човешки фигури и птици, но немият му изръмжа и го накара да побърза.

Портите на града се намираха точно от другата страна на широкия път от храма. Когато навлязоха в него, Талиейсин имаше чувството, че вървят през гора. Накъдето и да погледнеше, виждаше дървета. Те обточваха широките прави улици и ги покриваха със сенчести навеси от преплетени клони или пък бяха засадени гъсто около всяка къща и сграда. Разпознаваше по някоя и друга палма, но повечето бяха от вид, какъвто не беше виждал преди — приличаха на храсти и имаха мънички червени цветчета на топчици, високо дърво с дебел ствол и тесни, сивкави като праха по улицата листа с мирис на подправка; и още едно друго с лилави цветове, дълги като човешки пръст. Около тях се виеха пълзящи растения и заплашваха да завладеят различните дървени и мраморни статуи, които видя пръснати по малките площади и кръстовища. Сред зеленината се издигаха продълговати четвъртити сгради с покриви като обърнати морски съдове, някои пазени от високи статуи на предтечите на обитателите си, други — от двойки кръстосани неща, които приличаха на дървени гребла, но големи като за великан.

По улиците ходеха или преминаваха от къща в къща, без да бързат, хора — един непрестанен поток, както мъже, така и жени, облечени в туники и сандали. Мъжете обаче имаха на едната си буза ярко оцветени рисунки, докато жените носеха подобни на брошки дребни украшения в грижливо накъдрените си и вдигнати високо коси. Смътно си спомни, че както украшенията, така и рисунките показваха коя е „къщата“ или кланът на съответния човек.

Но онова, което най-много го изненада, бяха децата, които препускаха необезпокоявани на групи по улиците, играеха сложни игри на публичните пространства и в частните градини, без някой да им се скара. Повечето от тях бяха голи. Момчета и момичета носеха само по парче ярко оцветен плат около бедрата си. Докато ги гледаше, си помисли, че наистина е чужденец тук, защото в Девери децата щяха да са облечени като родителите си и да работят край тях в семейната работилница или на фермата.

Колкото повече вървяха, толкова по-големи ставаха къщите и повече се раздалечаваха. Някои от тях бяха отделени с високи, измазани с хоросан огради, по които имаше нарисувани животни и дървета, други — с цветни плетове и лиани. Изведнъж се озоваха между две сини стени, а от там излязоха на широк площад, голям колкото три деверийски площадки за турнири. Ниски стъпала ги доведоха до покрито с калдъръм пространство, почти празно в трептящата горещина. Един старец дремеше на мраморна пейка; три дечица се гонеха около мраморен фонтан, където под изливащата се вода се преплитаха делфини.

— Какво е това? — попита Талиейсин. — Пазарен площад ли?

— Не — отвърна Гуин. — Това е мястото на събранието, където гражданите идват да гласуват.

— Да гласуват ли? Тази дума не ми е позната.

— Гласуват — избират си ръководител. В деня на избора слагат урни около фонтана, по една за всеки кандидат. Всеки свободен мъж и жена слага по едно камъче в урната на човека, когото предпочита. Който събере най-много камъчета, става Архонт за три години.

Гуин можеше да каже и повече, но Бридин се обърна, озъби се и му нареди да си държи езика и да бърза.

— Ей сега, малкия — прошепна тихо Гуин на Талиейсин. — Там скоро ще се отървеш от него.

„Там“ се оказа тясна алея без дървета, която се виеше между стените на задни дворове. Стените ставаха все по-ниски и накрая напълно изчезнаха, а къщите — все по-малки и по-бедни, докато се изродиха в лабиринт от хижи и зеленчукови градини. Тук-там Талиейсин видя и подуши кочини, като във всяка от тях имаше по едно-две дребни прасета със сива козина. На едно място бременна жена с огромен корем излезе от разнебитена колиба, за да сипе помия на прасетата. Когато погледът й падна върху него, лицето й се смекчи видимо от съжаление. Никой от досега срещнатите хора не му бе обърнал внимание, тъй както не обръщаха внимание на полугладните кучета в канавките или на пищно оцветените птици по дърветата.

Накрая уличката направи последен завой и свърши с открит площад, където бурените избутваха редките камъни на калдъръма и пилетата ровеха, писукайки от време на време на дечицата, които деляха място с тях. От другата страна се виждаше висока стена, на сини и червени ивици, очевидно част от някакъв лагер. В средата имаше обкована с желязо врата. Всичко това накара Талиейсин да изпита тревога — дебелата стена, пищно оцветена, но на практика едно отбранително съоръжение, здравата врата, укрепена като портите на деверийски дън. Бридин погледна към него и се усмихна по особено неприятен начин, сетне направи жест, който включваше и Гуин.

— Тук ще трябва да се разделите.

Заблъска с юмрук по вратата и продължи да блъска, докато не чуха някакъв глас да крещи отвътре на бардекски, че собственикът идвал. Вратата се отвори мъничко, сетне по-широко и стройно тъмно момче на около петнайсет години, което носеше светлосиня туника, се поклони дълбоко на Бридин.

— Господарю Барума! С какво мога да съм ти полезен?

— Вътре ли е баща ти? Имам човек за продаване.

— Варваринът ли? Той много ще се заинтересува.

Последваха момчето по тесен коридор и влязоха в дълга стая с под на сини и бели плочи и тъмнозелени стени. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с многоцветни възглавници, където пред ниска маса седеше, кръстосал крака под себе си, дебел мъж със светлокафява кожа и къдрава черна коса. Когато влязоха, той вдигна поглед от нещо, което Талиейсин сметна за игра, която се играеше на кръгла дъска.

— Барума! — Той се надигна тежко на крака и побърза да направи дълбок поклон. — Каква чест, каква чест. — Но докато продължаваше да говори (твърде бързо, за да може Талиейсин да го разбере), той изглеждаше много повече изплашен, отколкото преизпълнен с признателност заради оказаната му чест да посреща Бридин.

Двамата мъже започнаха бързо да се пазарят с пискливи гласове, като размахваха ръце, правеха драматични гримаси, изглеждаха сякаш се заплашват взаимно, но — както забеляза Талиейсин — Бридин винаги печелеше. Накрая търговецът на роби, чието име се оказа Бриндемо, безцеремонно заповяда на пленника да се съблече, сетне прокара ръце по ръцете и гърба, опипа краката му като джамбазин и дори му погледна в устата. В края на всичко това Талиейсин изпитваше желание да го убие.

— Девериец си, така ли? — попита Бриндемо с относително добър акцент. — Значи опасен мъж. Говоря грозния ти език. Виждаш ли? Само да направиш или да кажеш нещо, което не трябва, ще заповядам да те бият с бич.

После се обърна към Бридин, който извади документа за продажбата от кесията на пояса си и го подаде. Талиейсин забеляза как очите на търговеца се присвиха подозрително, като го погледна. Когато отново заговориха, донякъде по-бавно, Талиейсин успя да долови по някоя фраза. Изглежда, Бридин предлагаше на онзи да го продаде в медните мини във високите планини на югозапад или на флотата от галери на архонта. При тази мисъл стомахът му се сви от страх; помнеше достатъчно, за да знае, че робите, продадени на такива места, умираха бързо — и бяха щастливи от това. Бриндемо му хвърли последен поглед, сетне се обърна към Бридин.

— Колко опиум си му давал, почитаеми господарю?

— Не много и не много дълго — отвърна Бридин и добави нещо неразбираемо, което направи удоволствие на Бриндемо, защото тлъстият търговец кимна и се усмихна.

Монети смениха притежателите си, около двайсет жълтици, доколкото можа да види Талиейсин. Бриндемо взе документа за продажба, сложи го в своята кесия и изпрати Бридин, докато синът му държеше Талиейсин здраво на къса верига. Когато търговецът се върна, дълго оглежда новия си роб с проницателен поглед.

— Не можеш да избягаш, Талиейсин от Пирдон. Ако го направиш, хората на архонта ще те намерят…

— И ще ме убият. Това го зная.

Бриндемо отключи халката и я свали от врата му.

— Това ще те претрие и ще остави грозни рани. Трябва да те държим хубав.

— Че ще има ли значение в мините?

— Охо! Значи знаеш малко бардекски, така ли? Става все по-хубаво. Мините ли? Ха! Барума заминава утре. Той минава оттук, да речем веднъж годишно, че и по-рядко. Откъде ще знае къде съм те продал? Мините плащат цена, определена със закон. Варварите са много по-скъпи. Ако се държиш добре и покажеш добри маниери, ще те продадем в почтен дом. Седни. Между другото отвън, достатъчно близо да чуе, имам въоръжен човек.

— Няма да се опитвам да избягам. Прекалено съм уморен и дори не зная къде се намирам.

Бриндемо се засмя, отпусна туловището си на възглавниците и даде знак на пленника да седне на ръба на подиума. Извади документа за продажба и го разгледа със свити устни.

— Името ти — рече накрая той. — Наистина ли е Талиейсин?

— Предполагам.

— Какво? Ти сигурно знаеш собственото си име.

— Всъщност не го зная. Не помня нищичко за живота си допреди няколко седмици.

— Какво? Да не са те ударили по главата или нещо подобно?

— Може и да е така, нали? Силен удар по главата понякога кара човека да губи спомените си. Но не зная. Никой не ми е казал.

Бриндемо почука известно време по украсен със злато зъб с ъгълчето на документа, докато в същото време оглеждаше покупката си.

— Я ми кажи нещо. Барума, той… причини ли ти болка?

Талиейсин трепна и погледна към пода.

— Виждам, че го е направил. Така ще бъдеш лесен за управление — рече търговецът, но зад студените думи се долавяше и следа от съжаление. — Не бих искал да заставам на пътя на Барума. Обвиняваш ли ме за това?

— В никакъв случай.

— Но също така не бих искал да заставам на пътя на архонта и на свещените закони в моя град. Ако наруша закона, ще бъде точно толкова болезнено и дори по-скъпоструващо, отколкото ако пресека пътя на Барума.

— Това нещо е подправено, нали?

— Аха, действието на опиума започва да отслабва. — Той вдигна документа на светлината, която идваше от прозореца. — Направено е много ловко, много, много професионално, но пък и друго не може да се очаква от Барума. Нека някой помисли възглавницата за свещник и да седне на него! Опитай да си спомниш кой си. Може би мога да ти помогна. Имаш ли роднини и клан в Девери?

— Баща ми беше там важен търговец. Дотолкова си спомням.

— Аха! Без съмнение тогава той ще откупи сина си на справедлива цена, стига да може да го намери. Постарай се да си спомниш. Не мога да те задържа дълго — ами ако Барума се върне и попита за теб?

Талиейсин потрепери, но този път се презря заради това.

— Виждам, че разбираш. — Бриндемо потрепери на свой ред. — Но ако всичко друго се провали, ще те продам на добро място, а когато баща ти дойде, ще му кажа къде. Може би ще ми благодари с добри пари, а?

— Разбира се — Талиейсин установи, че като имаше предвид какъв е залогът — може да лъже с изненадваща лекота. — Той винаги е бил щедър.

— Добре — вдигна ръце и ги плесна. — Ще ти дадем храна и място, където да спиш.

При сигнала през една врата близо до подиума влезе чернокож мъж. Беше висок седем стъпки, много мускулест и носеше къс меч в претенциозно украсена ножница. Дори да не беше мечът, Талиейсин не би бил склонен да спори с човек, чиято ръка беше голяма колкото собствената му глава.

— Дарупо, донеси му нещо да яде. Готов съм да се обзаложа, че Барума го е държал полугладен.

Човекът кимна, погледна към Талиейсин със съчувствие, сетне отново изчезна. Когато си отиде, Бриндемо се върна към играта си, като движеше пулове от слонова кост по пътечки в дървото в съответствие с хвърлените зарове, които много приличаха на деверийските. След няколко минути Дарупо се върна с керамична купа зеленчуци в пикантен сос и кошничка с много тънки хлебчета, които приличаха на кръгли пергаменти. Той показа как да къса ивици от хляба и с тях да поема от кашестата смес в купата. Макар и да му беше трудно да яде от яхнията, тя беше великолепна и Талиейсин започна да лапа с искрена благодарност. Хрумна му, че да го хранят добре беше разумно от търговска гледна точка, защото купувачите биха платили повече за здрав роб, отколкото за болен, но беше прекалено гладен, за да се задълбочава върху етичната страна на въпроса. Бриндемо въздъхна внезапно и вдигна поглед от заровете си.

— Каквото и да правя, знаменията са лоши. — Той махна отчаяно с ръце по посока на дъската. — В сърцето си имам мрачно предчувствие или както там го казват деверийците. Може и да спечеля добре от теб, Талиейсин от Пирдон, но ще окайвам деня, когато боговете са те довели при мен.

Над пристанището на Аберуин валеше ситен дъждец и правеше камъните на калдъръма хлъзгави като стъкло. Завит във великолепната си алена наметка кралският хералд пробяга по дъската до кея и накара галерата да се разклати зад него. Високият нос, който представляваше двукрак дракон, сякаш се поклони на събралата се тълпа. В края на кея, който опираше до брега, Невин понечи да излезе напред да го поздрави, сетне се поколеба, обърна се към Кълин, който стоеше начело на почетната стража.

— Бъди така добър, погрижи се моряците да пийнат нещо горещо веднага щом стигнат до дъна.

— С удоволствие. Бедните копелета са гребали половината от пътя от Кермор в този дъжд.

Невин побърза да излезе и да размени обредните поздрави с хералда, който се владееше по удивителен начин. Макар да беше мокър, изтощен и хремав, гласът му отчетливо кънтеше при всяка сричка и се поклони с грацията на танцьорка.

— Аз, Орис, идвам по кралска повеля. Кой е човекът, който ме посреща?

— Името ми е Галрион, съветник на регента, Нейна светлост тиерин Ловиан. Кралската справедливост е винаги добре дошла в Аберуин.

— Благодаря, добри съветнико. Виждам, че сте осигурили коне. — Внезапно се усмихна, защото ритуалът свърши. — Ще се махаме ли от този противен дъжд?

— Разбира се, лорд Орис.

В голямата зала на гуербретите на Аберуин огромни огньове пламтяха шумно и в двете огнища. Застанала права като войн, Ловиан ги чакаше край почетната маса. На стола й беше нагласена наметка в червено, бяло и кафявото каре на Клу Кок, а от рамото й беше отметната наметка в синьо, зелено и сребърното каре на Аберуин. Когато хералдът й се поклони, тя прие уважението с леко махване на ръка, защото не беше време за кникс. Сега беше също толкова господар тук, колкото е бил и нейният син.

— Поздрави, почитаеми глас на краля. Какво те носи при мен?

— Сериозни вести, Ваша светлост — той бръкна в ризата си и извади от нея сребърна кръгла кутия за послания. — Нося прокламация с изключително сериозно решение.

Залата се смълча напълно, никой не поемаше дъх и се чуваше само пукането на огньовете. Тъй като кралят беше запазил съдържанието на прокламацията в тайна от всички в двора, дори и Невин не знаеше какво съдържа. Огледа се и видя, че войскарите и от двата отряда седяха като вкаменени на масите си от другата страна на помещението; слугите бяха на практика замръзнали на местата си; съпругата на Рийс стоеше на стълбището с побеляло лице; Тевила и Рода се бяха промъкнали през задната врата и се навъртаха там.

— За мен ще бъде чест, о, глас на краля, ако я прочетете на събраните тук — рече Ловиан с твърд и спокоен глас.

Лорд Орис измъкна със замах пергамента от кутията, постави я на масата и разгъна документа, който изпука.

— „С това да стане известно в провинция Елдид, както и във всяка друга провинция на нашето деверийско кралство, че аз, Лалин Втори, крал по кръвно право и право на меча, в пълно съгласие със законите и жреците на Свещения Бел, сметнах за свой дълг да се занимая с династията на гуербретите на Аберуин, тъй като гуербретството е много обичано от нас, а и важна част от нашите владения. Докато Рийс Мелуейд, гуербрет Аберуин е жив, нека никой да не посмее да свиква Съвета на избирателите да се намесва в законното преминаване на рана към възможните наследници.“

Сърцето на Невин удари оглушително.

— „Освен това — тук хералдът се покашля да си прочисти гърлото, — нека стане известно в Елдид, както и във всички части на нашето любимо кралство, че аз, Лалин Втори, изхождайки от властта, дадена ми от Великия Бел, крал на всички богове, с това отхвърлям и отменям напълно във всички нейни подробности присъдата на споменатия по-горе Рийс, гуербрет Аберуин, за прокуждане от клана на неговия брат Родри Мелуейд, от Дън Гуербин.“

Имаше и още много, но никой не го чу поради аплодисментите и виковете на бойните отряди, вълна след вълна от одобрение и смях. Невин погледна през тълпата и откри Кълин да стои при задната врата с Тевила. На слабата светлина трудно можеше да е сигурен, но му се стори, че вижда в очите на капитана да блестят сълзи. По време на всички овации Ловиан стоя напълно неподвижна, лицето й не изразяваше нищо освен леко облекчение и известно удоволствие при мисълта, че най-сетне е възтържествувала справедливостта. Никога преди Невин не се беше възхищавал повече от нея.

Много по-късно, когато хералдът почиваше съвсем заслужено в най-добрата стая за гости, Невин успя да разговаря насаме с тиеринката в приемното помещение на нейния апартамент. Там тя можеше да си позволи да запее победен марш и дори да изтанцува няколко стъпки от селски танц на бардекския килим.

— Значи Блейн спечели, нека боговете го благословят! Истина ти казвам, Невин, не знаех какво да очаквам, когато Орис разви това парче агнешка кожа.

— Нито пък аз. И така, имаме една година и един ден да върнем Родри тук, за да предяви претенциите си като възстановен в клана.

— Ах, бедното ми момченце! Да си беше у дома! Невин, в името на всички богове, ти криеш нещо от мен. Къде е Родри?

— Ваша светлост, моля ви да ми имате доверие. Не искам да говорим сега за това, но ви моля да приемете на доверие, като ви казвам, че е жив. Обещавам ви, че деомерът ще направи всичко по силите си да го върна у дома при вас.

— Не зная дали мога да приема… Е, какво има?

Изплашен паж се промъкна страхливо в стаята.

— Ваша светлост? Лейди Мадрона ме изпрати. Негова светлост ви вика.

Повдигайки поли като селска мома, Ловиан изтича от стаята, следвана по петите от Невин. Влязоха при болния и намериха Рийс облегнат на възглавници. Лицето му беше опасно пламнало, дъхът му трополеше в хлътналите гърди. Над всичко висеше вонята на болна урина.

— Мамо! — той произнасяше мъчително всяка дума. — Чух слугите да говорят. Кралското му копеле е върнало Родри, така ли? Не ме лъжи!

— Не е необходимо да ви лъжа, Ваша светлост. — Ловиан дойде до леглото и протегна ръка. Той я хвана и я стисна силно, сякаш извличаше сили от нея. — Рийс, моля те, така е най-добре за Аберуин. Така е най-добре за клана Мелуейд.

Той издаде звук, който беше нещо средно между ръмжене и кашлица. Силно разтревожен, Невин бързо се приближи.

— Негова светлост не бива да се притеснява. Той трябва да почива.

— Да почивам ли? Когато кралят се подигра с мен? — дишането на Рийс беше толкова плитко, че думите му трудно се чуваха. — Не можа ли да почака, докато умра? Поне това можеше да направи, проклет да е.

— Не е могъл, Ваша светлост. Ако бяхте умрял без наследник, Аберуин щеше да се превърне просто в кокал, за който се бият кучетата.

За момент това сякаш успокои гуербрета; после той се намръщи, сякаш премисляше нещо.

— А къде е Родри?

— На път за дома, Ваша светлост.

— Аха — замълча за малко, дишаше тежко и се мъчеше да поеме дъх, а ребрата му се надигаха под изящните вълнени покривки. — Още не се е върнал, така ли? Проклето младо пале! Няма да получи онова, което е мое, все още няма.

— Рийс, моля те! — сълзите накараха гласа на Ловиан да потрепери. — Не можеш ли да му простиш?

Рийс обърна глава към нея и изразът в очите му говореше за изпълнено с досада презрение, сякаш се чудеше как тя не може да разбере нещо толкова очевидно. После се закашля, задави се и се присви в спазъм, а гърбът му се изви — бореше се да си поеме дъх. Невин го сграбчи, пъхна ръка под раменете му и го подкрепи, докато той не изплю оцветена в кръв храчка. Очите на Рийс потърсиха лицето на Ловиан.

— Но, мамо — прошепна той, — то беше мое. Наистина беше.

Сетне умря, с последен спазъм понечи да се закашля, но така и не успя. До вратата Мадрона отметна глава и нададе агонизиращ вой и не спря да пищи, докато Ловиан не изтича при нея и не я прегърна, за да може най-сетне да се отпусне и да заплаче. По лицето на тиеринката се стичаха сълзи, но тя мълчеше. Невин затвори очите на Рийс и скръсти ръцете му над раздробените му гърди.

— Дано намерите мир в Отвъдните земи, Ваша светлост — прошепна той толкова тихо, че жените да не го чуят. — Но имам ужасното предчувствие, че омразата няма да ви даде мира.

Остави жените с мъката им и слезе в голямата зала. Поне можеше да обяви официално за станалото и да спести на Ловиан мрачното задължение. Докато вървеше към почетната маса, си спомни за хералда и изпрати един паж да го събуди. Няколко души се обадиха да кажат по нещо приятелски на Невин, но нито един сякаш не забеляза колко е опечален, защото го болеше душата не толкова за Рийс, колкото за онова, което смъртта му означаваше за Аберуин. Бяха прекалено заети да празнуват връщането на Родри. Когато сънливият хералд дойде, Невин се качи върху почетната маса и кресна всички да мълчат. Залата внезапно утихна, бойците от отрядите се обърнаха, най-сетне загрижени, и зачакаха да чуят какво има да каже. Невин не беше в настроение да говори тържествено и дълго.

— Гуербрет Рийс е мъртъв.

Всички едновременно поеха дъх и ахнаха.

— Нейна светлост, Ловиан, тиерин Дън Гуербин, е сега регент за своя по-малък син — Родри Мелуейд, гуербрет Аберуин.

Звукът не можеше да се сбърка: хората понечиха да завикат радостно, но не посмяха от уважение към мъртвия, смехът им бе потопен от кашлица и мърморене, усмивките бързо изчезнаха и бяха заменени с израз на сащисване и срам. „Бедни Рийс — помисли Невин, — сега вече ми се струва, че малко по-добре те разбирам.“ Но докато оглеждаше залата, той се почуди с горчивина в сърцето си дали Родри ще седне в гуербретския стол; дали верните му бойни отряди ще видят някога младия лорд, когото обичаха.

Към следващата част или към съдържанието

Катрин Кер Магия за зора (10)

Метаданни

Данни

Магия за зора

Информация

История

Сваляне / Връзки

III

Катрин Кер
Магия за зора (10)