Джон Гришам
Обжалването (7)

7

В 10:00 ч. сутринта в петък, два дни след обявяването на присъдата, служителите на „Пейтън и Пейтън“ за пръв път се събраха отново в „Дупката“ — широко отворено пространство със стени от гипсокартон, до които бяха наредени ръчно сковани етажерки. Самите стени бяха плътно покрити със снимки, медицински картони, профили на съдебните заседатели, свидетелски показания на експерти и стотици други документи и веществени доказателства. По средата на помещението имаше самоделно направена маса от голямо парче шперплат и две дървени магарета, обградена от разнородна сбирщина метални и дървени столове, на всеки от които липсваше по нещо. Масата очевидно беше послужила за център на бурята през последните четири месеца, защото беше зарината с купища документи и юридически издания. Шърман, един от помощниците им, беше прекарал по-голямата част от предишния ден в изнасяне на боклуци — чаши за кафе, кутии от пица и китайска храна и бутилки от минерална вода. Освен това беше премел и бетонния под, макар че не си личеше особено.

Предишната им кантора, която се намираше в триетажна сграда на главната улица, беше красиво обзаведена, функционална и почиствана всяка вечер от съответната фирма. Тогава на външния вид и реда се отдаваше по-голямо значение.

Сега просто се опитваха да оцелеят.

Въпреки ужасния пейзаж настроението беше ведро — по очевидни причини. Маратонът беше свършил. Все още не можеха да повярват на невероятната присъда, която бяха извоювали. Обединени от усилията и трудностите, служителите в малката кантора се бяха изправили дружно срещу огромния звяр и бяха спечелили важна победа за силите на доброто.

Мери Грейс обяви началото на срещата. Телефоните бяха включени на „изчакване“, защото секретарката Таби беше важна част от екипа и щеше да участва в обсъждането. Слава богу, че телефоните най-сетне бяха започнали да звънят отново.

Шърман и Ръсти, другият помощник в кантората, бяха облечени с джинси, тениски и не носеха чорапи. След като работеха в помещението на изоставен хипермаркет, очевидно нямаше смисъл да ходят с костюми. Таби и Вики, другата секретарка, също се бяха отказали да носят хубави рокли, след като и двете бяха съдрали дрехите си на импровизираните мебели. Единствено счетоводителката Оливия продължаваше да идва всеки ден в подходящо делово облекло.

Всички седяха около шперплатовата маса, отпиваха от нискокачественото кафе, с което вече бяха привикнали, и с усмивка слушаха обобщението на Мери Грейс.

— Ще последват обичайните искове — каза тя. — Съдия Харисън е насрочил изслушване след трийсет дни, но не очакваме изненади.

— За съдия Харисън! — каза Шърман и всички вдигнаха чашите си с кафе като за тост.

В тази фирма цареше много демократична атмосфера. Никой не се чувстваше по-високопоставен от другите. Всеки можеше да говори когато поиска. Обръщаха се един към друг на малки имена. Бедността кара хората да се чувстват равни.

Мери Грейс продължи:

— През следващите няколко месеца двамата с Шърман ще придвижим делото „Бейкър“ и останалите случаи от Баумор. Уес и Ръсти ще се заемат с всичко останало, за да изкарат малко пари.

Думите й бяха посрещнати с аплодисменти. Шърман предложи нов тост:

— За парите!

Беше завършил право вечерно, но не беше успял да вземе изпита за адвокат. Беше към четирийсет и пет годишен и цял живот беше работил в кантора, така че познаваше законите по-добре от повечето дипломирани адвокати. Ръсти беше с двайсет години по-млад от него и искаше да следва медицина.

— Като стана дума — продължи Мери Грейс, — Оливия ми даде последния ни финансов отчет. Приятно четиво, както винаги.

Тя взе един лист хартия и се загледа в цифрите.

— Вече официално не сме плащали наем от три месеца, така че дължим общо четири хиляди и петстотин долара.

— О, нека да ни изхвърлят, моля! — обади се Ръсти.

— Но хазяинът ни все още е клиент на кантората, така че не се притесняваме. Всички останали сметки не са плащани поне от два месеца — освен, разбира се, телефоните и електричеството. Заплатите не са плащани от четири седмици…

— Пет — обади се Шърман.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— От днес — потвърди той. — Днес е ден за заплати. Или поне така беше.

— Добре, извинявайте, от пет седмици. Би трябвало да получим някакви пари след една седмица, ако приключим делото „Рейни“. Ще се опитаме да наваксаме.

— Ще се оправим — обади се Таби.

Тя беше единствената неомъжена във фирмата. Всички други имаха съпрузи или съпруги, които работеха. Бюджетите на всички семейства бяха болезнено свити, но хората бяха твърдо решени да оцелеят някак си.

— А семейство Пейтън? — попита Вики.

— Справяме се — отвърна Уес. — Знам, че се тревожите за нас, и ви благодаря, но и ние се справяме също като вас. Казвал съм го стотици пъти и пак ще го кажа. С Мери Грейс ще ви платим в първия възможен момент. Нещата ще се оправят.

— Повече се тревожим за вас — добави Мери Грейс.

Но никой не възнамеряваше да напуска. Никой не заплашваше с нищо.

Много отдавна бяха достигнали до споразумение, макар и не в писмена форма. Ако и когато получеха парите от процесите, заведени от жертвите на „Крейн Кемикъл“ в Баумор, парите щяха да бъдат разделени между всички служители на кантората. Може би не поравно, разбира се, но всички знаеха, че ще бъдат възнаградени за труда си.

— А банката? — попита Ръсти.

В тяхната фирма вече нямаше тайни. Всички знаеха, че Хъфи е идвал предишния ден, както и колко точно пари дължаха на Секънд Стейт Банк.

— Отрязах ги — отвърна Уес. — Ако продължат да ни притискат, ще обявим фалит и ще ги прецакаме.

— Аз съм „за“ да прецакаме банката — каза Шърман.

Очевидно всички присъстващи бяха единодушни, че банката трябва да бъде прецакана, макар че всички знаеха истината. Никога нямаше да успеят да приключат този съдебен процес, ако Хъфи не беше лобирал за тях, за да убеди мистър Пръцхед да разреши кредита. Знаеха също, че съпрузите Пейтън няма да се успокоят, докато не върнат парите.

— Би трябвало да изкараме дванайсет хиляди от делото „Рейни“ — каза Мери Грейс. — И още десет хиляди от кучешкото ухапване.

— Може би даже петнайсет — обади се Уес.

— А после? Откъде чакаме следващото плащане?

Въпросът беше отправен към всички присъстващи.

— Гийтър? — каза Шърман.

Беше по-скоро въпрос, отколкото предложение.

Уес и Мери Грейс се спогледаха неразбиращо, после се обърнаха към Шърман:

— Кой е Гийтър?

— Гийтър, представете си, е наш клиент. Подхлъзнал се и паднал в магазин на „Крогър“. Обърна се към нас преди около осем месеца.

Някои от хората около масата се спогледаха. Беше очевидно, че двамата адвокати са забравили един от собствените си клиенти.

— Не си спомням — призна си Уес.

— Какъв потенциал би имало едно дело? — попита Мери Грейс.

— Не много голям. Трудно може да се докаже. Може би двайсет хиляди. Нека да го прегледаме заедно в понеделник.

— Добра идея — съгласи се Мери Грейс и бързо смени темата. — Знам, че телефоните започнаха да звънят, а ние определено трябва да изкараме пари, но не бива да се натоварваме с всякакви боклуци. Няма да се занимаваме с имуществени дела и установяване на фалит. Никакви криминални случаи освен ако нямат финансов потенциал. Никакви оспорвани разводи — ще оправяме бързите разводи за хиляда долара парчето, но всичко трябва да е уговорено предварително. Нашата кантора специализира в дела за причинени телесни повреди и ако се натоварим с дребни случаи, няма да ни остане ресурс за големите. Има ли въпроси?

— По телефона идват всякакви странни предложения — каза Таби. — От цялата страна.

— Не се занимавайте с тях — отвърна Уес. — Не можем да работим във Флорида или в Сиатъл. Трябват ни само бързи дела в нашия щат, поне през следващите дванайсет месеца.

— Колко време ще продължи обжалването? — попита Вики.

— От осемнайсет до двайсет и четири месеца — отвърна Мери Грейс. — И почти няма какво да направим, за да ускорим процеса. Точно затова е толкова важно да се напънем и да изкараме някакви пари от другаде.

— Което води до една друга тема — продължи Уес. — Присъдата драматично ще промени пейзажа. На първо място, точно в момента очакванията са неимоверно големи, така че останалите ни клиенти от Баумор ще започнат да ни преследват. Те също ще искат да влязат в съда и да получат такава голяма присъда. Трябва да бъдем търпеливи с тях, но не бива да им позволяваме да ни побъркат. Второ, в Баумор ще кацнат всички лешояди. Адвокатите ще се борят за клиенти. Веднага докладвайте, ако се засечете с други юристи. Трето, след тази присъда напрежението в „Крейн Кемикъл“ ще нарасне още повече. Мръсните им номера ще станат още по-мръсни. Изпратили са хора да ни наблюдават. Не вярвайте на никого. Не говорете с никого. Нищо не бива да излиза от офиса. Унищожавайте всички ръкописи. Веднага щом можем да си го позволим, ще наемем охрана за през нощта. Но най-важното е да бъдем непрекъснато нащрек.

— Забавно е — обади се Вики. — Като на кино.

— Има ли въпроси?

— Да — отвърна Ръсти. — Може ли двамата с Шърман пак да хукнем за клиенти, претърпели злополуки? Все пак от началото на делото минаха четири месеца. Липсват ми силните емоции.

— Не съм влизал в „Спешна помощ“ от няколко седмици — добави Шърман. — Искам пак да чуя сирените.

Не стана съвсем ясно дали се шегуват, но моментът, така или иначе, беше подходящ всички да се посмеят. Накрая Мери Грейс се намеси:

— Не ме интересува какво ще правите, просто не ми казвайте всички подробности.

— Край на срещата — обяви Уес. — Освен това е петък. Всички си тръгват на обяд. Заключваме офиса. Ще се видим в понеделник.

* * *

Мери Грейс и Уес взеха Мак и Лайза от училище, обядваха в една закусвалня и потеглиха на юг с колата. Един час след като бяха излезли от града, видяха табелата за отклонението към езерото Гарланд. Шосето се стесни, а после се превърна в черен път. Къщата беше в края на пътя, издигната на пилони над водата на място, където гората стигаше до брега. На верандата имаше малък кей, а отвъд него огромното езеро сякаш се простираше на километри наоколо. Нямаше никакви други хора.

Къщата беше собственост на техен приятел адвокат от Хатисбърг — едно време Уес беше работил за него, но опитният юрист беше отказал да се занимава с Баумор. Решението му изглеждаше мъдро, поне допреди четирийсет и осем часа. Сега имаше значително повече основания за съмнение в това.

Първоначалната идея беше да продължат още няколко часа с колата, докато стигнат до Дестин, и да прекарат уикенда на плажа. Но просто не можеха да си го позволят.

Разтовариха колата и преместиха нещата в просторната къща с огромно централно помещение със скосен таван. Мак го огледа и обяви, че е идеално за „спане на палатка“.

— Ще видим — отвърна Уес.

На първия етаж имаше три малки спални и той възнамеряваше да си намери удобно легло. Целта на този уикенд беше да се наспят както трябва. Да се наспят и да прекарат повече време с децата.

Рибарските принадлежности бяха в килера под верандата, както им бяха обещали. Лодката беше вдигната на ръба на кея и децата с нетърпение проследиха как Уес я спуска във водата. Мери Грейс им сложи спасителни жилетки, за да няма никаква опасност. Час след като бяха пристигнали, тя вече се беше свила под одеялото на един удобен шезлонг на верандата с книга в ръка и гледаше как мъжът и децата й се носят с лодката в езерото — три мънички силуета, твърдо решени да хванат някаква риба.

Беше средата на ноември и червените и жълтите листа падаха от дърветата, въртяха се на вятъра и покриваха къщата, кея и водата. Не се чуваше нито звук. Дори двигателят на лодката вече беше заглъхнал. Вятърът беше съвсем слаб. Точно в момента птиците и животните явно бяха някъде другаде. Цареше съвършено спокойствие и тишина — рядък миг, на който Мери Грейс се наслади напълно. Тя остави книгата, затвори очи и се опита да мисли за нещо, което да няма връзка с изминалите няколко месеца.

Къде щяха да бъдат след пет години? Мери Грейс реши да се съсредоточи върху бъдещето, защото миналото сякаш беше погълнато от делото „Бейкър“. Със сигурност щяха да бъдат в собствена къща, макар че никога повече нямаше да заложат бъдещето си срещу тлъста ипотека за луксозна къща в предградията. Тя искаше дом, нищо повече. Вече не се интересуваше от вносни коли, скъп офис и всички останали играчки, които преди й се струваха толкова важни. Искаше просто да бъде майка на децата си и да има дом, в който да ги отгледа.

Освен това искаше още адвокати. Кантората им щеше да се разрасне и да се изпълни с интелигентни и талантливи юристи, които да не се занимават с нищо друго, освен да преследват виновните за токсичните ями, лошите лекарства и дефектните продукти. Някой ден „Пейтън и Пейтън“ щяха да се прочуят не с делата, които печелят, а с лошите хора, които изправят пред правосъдието.

Мери Грейс беше на четирийсет и една и беше уморена. Но умората щеше да премине. Предишните й мечти да бъде майка на пълен работен ден и да си стои вкъщи бяха забравени завинаги. Делото срещу „Крейн Кемикъл“ я беше настроило радикално. След последните четири месеца тя никога нямаше да бъде същата.

Стига толкова. Очите й отново бяха широко отворени.

Всяка мисъл я връщаше към делото, Джанет Бейкър и „Крейн Кемикъл“. Не искаше да прекара чудесния спокоен уикенд в мисли за такива неща. Затова отвори книгата и зачете.

* * *

За вечеря си изпекоха наденички в огнището близо до водата, а после седнаха на тъмния кей, за да погледат звездите. Беше ясно и хладно, така че всички се свиха под едно одеяло. На хоризонта проблясваше светлинка и след кратък спор всички се съгласиха, че това най-вероятно е лодка.

— Тате, разкажи ни приказка — помоли Мак.

Беше притиснат между сестра си и майка си.

— Каква приказка?

— За призраци. Страшна приказка.

Уес се сети първо за кучетата от Баумор. В продължение на години край града се скиташе глутница бездомни кучета. Кучетата често лаеха и виеха по цяла нощ, като вдигаха повече шум от койоти. Според легендата те бяха побеснели, защото бяха пили от водата на Баумор.

Но стига толкова за Баумор. Уес се сети за една история за призрак, който бродел по водата през нощта и търсел любимата си съпруга, която се удавила в това езеро. Започна да разказва и усети как децата се притискат по-плътно до него.