Джон Гришам
Обжалването (6)

6

Около час преди затварянето на борсата акциите на „Крейн Кемикъл“ удариха дъното — 18 долара, — а след това започнаха доста немощен възход, ако тази дума изобщо можеше да се употреби в случая. В продължение на половин час цената неуспешно се опитваше да стигне границата от 20 долара и накрая успя да се задържи на това равнище.

Катастрофата се утежняваше от странното решение на някои инвеститори да накажат и останалата част от империята на Карл. Неговата компания Трюдо Груп притежаваше 45 процента от „Крейн Кемикъл“ и по-малки дялове от шест други дружества — три химически компании, фирма за проучване на нефтени находища, един производител на авточасти и верига хотели. Следобед акциите на шестте компании също започнаха да се сриват. В това нямаше никаква логика, но пазарът често се държи нелогично. На Уолстрийт провалът е заразителен. Паниката е често явление, но рядко може да се обясни.

Мистър Трюдо не беше предвидил верижната реакция. Не го бе направил и Феликс Бард, неговият опитен финансов магьосник. Минутите се превърнаха във векове, докато двамата с ужас наблюдаваха как милиарди долари напускат Трюдо Груп.

Обвиненията за катастрофата бяха повсеместни. Очевидно всичко беше започнало с присъдата в Мисисипи. Но много анализатори, включително и дърдорещите „експерти“ по телевизията, не пропускаха да изтъкнат факта, че „Крейн Кемикъл“ години наред беше рискувала да работи без застраховка, покриваща щетите в пълен размер. Така компанията наистина беше спечелила цяло състояние, което сега трябваше да връща. Боби Рацлаф се беше заслушал в един такъв анализ по телевизията, когато Карл изръмжа:

— Изключи го!

Беше почти 4:00 ч. следобед — вълшебният час, в който борсата щеше да затвори и кръвопролитието най-сетне щеше да спре. Карл седеше зад бюрото, притиснал телефона към ухото си. Бард не откъсваше поглед от два монитора едновременно, за да отбележи последните котировки. Рацлаф беше пребледнял, объркан и още по-фалирал отпреди, и само обикаляше от прозорец на прозорец, сякаш търсеше откъде да се хвърли.

Акциите на другите шест компании успяха да се възстановят преди затварянето на борсата и макар че бяха поевтинели значително, щетите не бяха катастрофални. Все пак тези компании се представяха добре на пазара и с времето цените на акциите им сами щяха да се покачат. От друга страна, „Крейн Кемикъл“ вече не можеше да бъде спасена. При затварянето на борсата акциите й се котираха по 21,25 долара, като бяха поевтинели с цели 31,25 долара от предишния ден. Пазарната стойност на компанията беше паднала от 3,2 милиарда на 1,3 милиарда долара. Личният дял на мистър Трюдо от 45 процента вече се оценяваше на около 850 милиона долара. Бард бързо изчисли и добавените загуби от другите шест компании и стигна до извода, че за един работен ден шефът му беше изгубил 1,1 милиарда долара. Е, не беше рекорд, но със сигурност бе достатъчно, за да нареди Карл сред някоя десетка.

След като прегледаха и последните цифри, Карл каза на Бард и Рацлаф да си облекат саката, да си оправят вратовръзките и да го последват.

Четири етажа по-долу, където се намираха офисите на „Крейн Кемикъл“, директорите на компанията се бяха скупчили в малка трапезария, запазена само за тях. Храната беше пословично блудкава, но гледката си струваше. В този ден никой не обърна внимание на обяда, защото никой не беше гладен. Всички чакаха от един час, разтърсени от провала на борсата и ужасени от перспективата за нова експлозия, този път от горния етаж. Настроението в трапезарията беше по-лошо, отколкото на погребение. Но мистър Трюдо успя да разведри настроението. Той решително влезе в стаята, следван от двамата си подчинени — Бард беше успял да си сложи някаква изкуствена усмивка, но Рацлаф беше съвсем позеленял — и вместо да се разкрещи, благодари на всички за труда и усилията, които бяха положили за компанията.

После Карл се усмихна широко и продължи:

— Господа, днес не беше добър ден. Сигурен съм, че всички ще го помним дълго.

Говореше дружелюбно, все едно просто се беше отбил при подчинените си след края на работното време.

— Но днешният ден свърши, за щастие, а ние все още стоим на краката си. А от утре започваме да си отмъщаваме.

Няколко души притеснено се спогледаха, един-двама дори успяха да се усмихнат. Повечето от присъстващите бяха очаквали да бъдат уволнени незабавно.

— Искам да запомните три неща, които ще кажа в този исторически ден — продължи Карл. — Първо, никой тук няма да загуби работата си. Второ, „Крейн Кемикъл“ ще преживее тази абсурдна съдебна грешка. И трето, аз не възнамерявам да загубя битката.

В този момент Карл Трюдо беше олицетворение на самоуверения лидер, на командира, който вдъхновява войниците в окопите. Ако беше вдигнал два пръста за поздрав и държеше пура, щеше да прилича на Уинстън Чърчил в най-добрите му години. Той нямаше да се предаде и нямаше да позволи и на никой друг да го направи. Вдигнете глави, изправете рамене и прочие.

Дори Боби Рацлаф се почувства малко по-добре.

 

 

Два часа по-късно Рацлаф и Бард най-сетне бяха освободени да си ходят вкъщи. Карл имаше нужда да остане сам, за да помисли, да си поближе раните и да проясни съзнанието си. Реши да се разведри с един скоч и си свали обувките. Слънцето залязваше някъде зад Ню Джърси и той с радост се сбогува с този толкова незабравим ден.

Хвърли поглед на компютъра си и провери телефонните обаждания за деня. Бриана беше звъняла четири пъти, но нямаше нищо спешно. Ако обаждането беше важно, секретарката на Карл го записваше като „съпругата ви“, а не „Бриана“. Щеше да й звънне по-късно. Сега не беше в настроение да изслуша подробен доклад за тренировките й през деня.

Обажданията бяха повече от четирийсет, но номер двайсет и осем привлече вниманието му. Сенатор Грот беше звънял от Вашингтон. Карл почти не го познаваше лично, но всички сериозни корпоративни играчи бяха чували за сенатора. Грот беше изкарал три мандата в Сената на САЩ, избран от щата Ню Йорк, преди да се пенсионира доброволно и да се присъедини към могъща адвокатска фирма, където беше натрупал цяло състояние. Грот беше „мистър Вашингтон“ — всемогъщ вътрешен човек, опитен консултант и съветник, който поддържаше офиси на Уолстрийт, на Пенсилвания Авеню и къде ли не. Сенатор Грот познаваше повече хора от всеки друг, често играеше голф с последния обитател на Белия дом, обикаляше целия свят в търсене на нови полезни контакти, предлагаше съветите си само на най-влиятелните и като цяло се смяташе за най-добрата връзка между големите американски корпорации и висшите политически кръгове в САЩ. Ако сенаторът се обадеше на някого, той просто бе длъжен да му върне обаждането — независимо от факта, че току-що е загубил един милиард долара. Защото сенаторът знаеше точно колко голяма е загубата и това го тревожеше.

Карл набра личния му номер. Изчака осем позвънявания, преди един груб глас да каже:

— Грот.

— Сенатор Грот, обажда се Карл Трюдо — представи се вежливо Карл.

Държеше се така с изключително малко хора, но сенаторът изискваше и заслужаваше уважение.

— А, здравей, Карл — отвърна събеседникът му, сякаш много пъти бяха играли голф.

Когато чу гласа му, Карл веднага си представи лицето на сенатора, което беше виждал безброй пъти по новините.

— Как е Еймъс? — попита големият човек.

Еймъс беше общият им познат, който ги свързваше в това обаждане.

— Страхотно. Миналия месец обядвахме заедно.

Беше лъжа, разбира се. Еймъс беше директорът на юридическа кантора, която Карл използваше от години. Не беше фирмата на сенатора — беше много по-ниско от нея по хранителната верига. Но Еймъс все пак беше важна личност — достатъчно важна, за да се споменава от сенатора.

— Предай му много поздрави.

— На всяка цена — отвърна Карл, но вече си мислеше: „Хайде, изплюй камъчето.“

— Знам, че си имал дълъг ден, така че няма да те задържам — заяви сенаторът и направи многозначителна пауза. — В Бока Ратоун има един човек, с когото трябва да се видиш. Казва се Райнхарт, Бари Райнхарт. Работи като един вид консултант, макар че го няма в телефонния указател. Фирмата му специализира предимно в провеждането на избори.

Сенаторът отново замълча, така че Карл трябваше да каже нещо.

— Добре — каза той. — Слушам ви.

— Той е изключително компетентен, интелигентен, дискретен, преуспял и скъпо платен. Ако изобщо има човек, който може да оправи тази присъда, това е мистър Райнхарт.

— Да оправи тази присъда — повтори Карл.

Сенаторът продължи:

— Ако се интересуваш, мога да му се обадя, за да те улесня.

— Ами да, естествено, че се интересувам.

„Да оправи тази присъда.“ Звучеше като музика в ушите му.

— Добре, ще поддържаме връзка.

— Много благодаря.

С това разговорът приключи. Подобно поведение беше типично за сенатора. Правеше услуга в един момент, за да получи отплата в следващия. Всички членове на приятелския му кръг се грижеха един за друг когато трябваше. Обаждането беше безплатно, но някой ден сенаторът щеше да си получи наградата.

Карл разбърка скоча си с пръст и прегледа останалите обаждания. Всичките изглеждаха ужасно.

„Да оправи тази присъда“, повтаряше си той.

В средата на безупречно поддържаното му бюро лежеше доклад с гриф ПОВЕРИТЕЛНО. Нима всичките му доклади не бяха поверителни? Някой беше надраскал с черен маркер на плика името ПЕЙТЪН. Карл отвори плика, качи крака на бюрото и разгледа съдържанието му. Вътре имаше снимки — на първата се виждаха мистър и мисис Пейтън, хванати за ръка да излизат триумфално от сградата на съда. Следващата снимка беше от някакво юридическо списание и на нея се виждаше Мери Грейс заедно с кратка биография. Беше родена в Баумор, завършила колеж в Милсапс, юридически факултет в Университета на Мисисипи, имаше две години стаж като секретар в съда и още две в кантората на обществен защитник, беше избирана за председател на адвокатурата в окръга, бе лицензиран съдебен адвокат, член на училищното настоятелство, на Демократическата партия и на няколко екодвижения.

В същото списание имаше снимка и статия за Джеймс Уесли Пейтън. Роден в Монро, щата Луизиана, беше завършил Университета на Южен Мисисипи с футболна стипендия, беше следвал право в Тюлейн, бе работил три години като помощник-прокурор и беше член на всички възможни сдружения на съдебни адвокати, на Ротъри Клъб, на Сивитан Клъб и на няколко организации за граждански права.

С други думи, двама провинциални адвокати, занимаващи се с незначителни дела, които току-що собственоръчно бяха извадили Карл Трюдо от класацията на 400-те най-богати американци на списание „Форбс“.

Имаха син и дъщеря, незаконно пребиваваща бавачка, децата им бяха записани в държавно училище, семейството ходеше на епископална църква, домът и кантората им бяха ипотекирани, както и двата им автомобила, а самата кантора (нямаха съдружници, само помощен персонал) вече беше на десет години и макар че едно време беше печелила добре (за разбиранията на малкия град), в момента се беше подслонила в изоставен магазин, където не бяха плащали наем от три месеца. А после следваше и най-хубавото: семейство Пейтън имаше големи дългове, поне 400 хиляди долара към Секънд Стейт Банк, и кредитът им практически не беше обезпечен с нищо. През последните пет месеца не бяха правили никакви вноски, дори по лихвата. Банката беше местна, с десет клона в южната част на щата Мисисипи. Заемът от 400 хиляди долара беше отпуснат с единствената цел да финансира делото срещу „Крейн Кемикъл“.

— Четиристотин хиляди долара — измърмори Карл.

Самият той вече беше платил почти 14 милиона за защитата.

Банковите им сметки бяха празни. Кредитните им карти бяха анулирани. Другите им клиенти (които не бяха от Баумор) се оплакваха от липса на внимание.

Не бяха печелили други големи дела. Нищо, което дори да се доближава до един милион долара.

Обобщение: тези хора са затънали в дългове и едва се държат. Ще рухнат при най-малкото побутване.

Стратегия: да се проточи обжалването и да се отлага до безкрай. Да се засили натиска от страна на банката. Възможно бе направо да се купи Секънд Стейт Банк и директно да се притиснат да платят дълга. Така нямаше да имат друг избор, освен да обявят фалит. Оставаха с вързани ръце по средата на обжалването. И нямаше да имат възможност да внесат в съда другите си трийсетина иска срещу „Крейн Кемикъл“, а още по-малко — да поемат нови клиенти.

Извод: малката кантора може да бъде унищожена.

Докладът не беше подписан, което не беше изненадващо, но Карл знаеше, че е съставен от някой от двамата супер-професионалисти, които работеха в отдела на Рацлаф. Трябваше да разбере кой от двамата, за да му увеличи заплатата. Беше свършил добра работа.

Великият Карл Трюдо беше унищожавал гигантски конгломерати, беше превземал враждебно настроени бордове на директори, беше уволнявал известни изпълнителни директори, беше разстройвал цели индустрии, беше обирал банкери, беше манипулирал цените на борсата и беше съсипвал кариерата на десетки свои врагове.

Значи със сигурност можеше да се справи с някаква семейна адвокатска кантора от Хатисбърг, щата Мисисипи.

 

 

Толивър го закара вкъщи малко след 9:00 ч. вечерта. Карл нарочно беше избрал този час, така че Садлър да си е легнала, за да не се налага да се занимава с дете, от което изобщо не се интересуваше. Другото дете обаче не можеше да бъде избегнато. Бриана го чакаше като добра съпруга. Трябваше да вечерят до камината.

Когато влезе, Карл почти се сблъска с „Имелда“, която вече беше намерила постоянното си убежище в неговото фоайе и изглеждаше още по-малтретирана отпреди. Той неволно зяпна скулптурата. Дали тази купчина месингови пръти наистина изобразяваше младо момиче? Къде й беше тялото? Къде бяха крайниците? Кое от тези неща й беше главата? Наистина ли беше платил толкова много пари за някаква абстрактна безсмислица?

И колко време щеше да го измъчва в собствения му мезонет?

Докато камериерът вземаше палтото и куфарчето му, Карл тъжно гледаше този шедьовър, а после чу и думите, от които толкова се страхуваше:

— Здравей, скъпи.

Бриана се появи в червен халат, който се развяваше след нея. Двамата едва докоснаха бузите си за целувка.

— Не е ли зашеметяваща? — попита развълнувано тя, посочвайки „Имелда“.

— „Зашеметяваща“ е най-точно казано — съгласи се той.

Карл погледна първо Бриана, после „Имелда“ и му се прииска да ги удуши и двете. Но този миг бързо отмина. Той не признаваше поражение.

— Вечерята е готова, скъпи — изгука съпругата му.

— Не съм гладен. Да пийнем нещо.

— Но Клодел е приготвила любимата ти риба на скара.

— Нямам апетит, скъпа — отвърна той, като свали вратовръзката си и я метна на камериера.

— Днес е бил ужасен ден, знам — съгласи се тя. — Скоч?

— Да.

— Ще ми разкажеш ли? — попита тя.

— С удоволствие.

Личният финансов консултант на Бриана — една жена, за съществуването на която Карл дори не подозираше — през целия ден се беше обаждала с подробности около финансовия срив на съпруга й. Бриана знаеше всички промени в цените на акциите, както и окончателния резултат от приблизителните изчисления, според които финансите на съпруга й вече бяха олекнали с около един милиард долара.

Тя освободи прислугата от кухнята и се преоблече в една доста по-отворена нощница. После посрещна мъжа си до камината, където двамата си побъбриха, докато той заспа.