Джон Гришам
Обжалването (4)

4

През нощта Уес някак си беше успял да се премести на канапето, където беше много по-меко, и когато се събуди призори, Мак се беше свил в тясното място до него. Мери Грейс и Лайза спяха на пода под тях, увити в одеяла. Бяха гледали телевизия, а след като двете деца заспаха, тихо бяха отворили и изпили една бутилка евтино шампанско, която пазеха за специален случай. Алкохолът и умората ги бяха надвили и те бяха потънали в сън с мисълта, че никога няма да се събудят.

Пет часа по-късно Уес отвори очи и повече не можа да заспи. Сякаш отново се беше озовал в съдебната зала, изпотен и притеснен, и гледаше как съдебните заседатели влизат един по един, търсейки някакъв знак за присъдата по лицата им, а след това чуваше тържествените думи на съдия Харисън. Думи, които щеше да чува до сетния си час.

Днес щеше да бъде страхотен ден и Уес не искаше да го прекара на канапето.

Той внимателно се отдръпна от Мак, зави го с одеяло и тихо влезе в разхвърляната спалня, където си сложи тениска и шорти и обу маратонките за джогинг. По време на процеса се беше опитвал да тича всеки ден, често в полунощ или дори в пет през нощта. Само преди един месец беше стигнал на десет километра от апартамента в три сутринта. Тичането му помагаше да си проясни мислите и да се освободи от напрежението. Докато асфалтът се носеше под него в мрака, той планираше стратегията си, провеждаше кръстосан разпит на свидетели, спореше с Джаред Къртин, произнасяше речи пред съдебните заседатели и вършеше десетки други неща.

Може би при това бягане трябваше да помисли за нещо друго — каквото и да е, само не за процеса. Може би трябваше да помечтае за ваканция. За някой плаж. Но вече го тормозеше перспективата за обжалването.

Мери Грейс не се размърда, когато Уес се измъкна от апартамента и заключи след себе си. Беше 5:15 ч.

Той направо затича, без да се разгрява, и скоро се озова на Харди Стрийт, която водеше към университета. Харесваше му, че там може да бяга на спокойствие. Обиколи общежитията, където беше живял като студент, и футболното игрище, където някога беше тренирал, и след половин час стигна до „Джава Уъркс“, любимото му кафене на улицата срещу университета. Остави четири монети по двайсет и пет цента на бара и взе малка чаша от специалното им кафе. Четири монети по двайсет и пет цента. Едва не се разсмя на глас, докато ги броеше. Разходите за кафе бяха внимателно планирани и той постоянно си събираше монети за тази цел.

В края на бара бяха изложени сутрешните вестници. Заглавието на първа страница на „Хатисбърг Америкън“ крещеше: „Крейн Кемикъл закована с 41 милиона“. Имаше голяма, чудесна снимка, на която се виждаше как той и Мери Грейс излизат от съдебната зала — уморени, но щастливи. И по-малка снимка на Джанет Бейкър, която все така плачеше. Бяха цитирани адвокатите и няколко съдебни заседатели, включително и кратка реч на д-р Лиона Роча, която очевидно беше изиграла важна роля в стаята, където съдебните заседатели бяха достигнали до окончателното си решение. Беше сътворила няколко бисера, но сред тях се открояваше следното: „Бяхме разгневени от арогантното и пресметливо отношение на «Крейн Кемикъл» към природата и хората, от незачитането на правилата за безопасност и от подлостта, с която са се опитали да прикрият всичко това.“

Уес направо беше влюбен в тази жена. Изчете цялата статия, без да обръща внимание на кафето си. Вестникът с най-голям тираж в щата беше „Клариън-Леджър“, който се печаташе в Джаксън, и заглавието на първата му страница беше по-сдържано, но все пак впечатляващо: „Крейн Кемикъл призната за виновна — огромна присъда“. Там също имаше много снимки, цитати и подробности от делото, и след няколко минути Уес се хвана, че е започнал да чете по диагоналната система. „Сън Хералд“ от Билокси имаше най-доброто заглавие: „Съдията на «Крейн Кемикъл»: Давай парите“.

Новини и снимки на първата страница на големите всекидневници. Не беше лошо за малка кантора като „Пейтън и Пейтън“. Това беше началото на завръщането им в играта и Уес нямаше търпение. В офиса щяха да започнат да звънят потенциални клиенти за дела за развод, фалит и стотици други дреболии, за които той нямаше да има време. Затова вежливо щеше да ги насочва към други малки кантори, каквито имаше предостатъчно, и всяка сутрин щеше да проверява дали в мрежите не се е хванало нещо по-голямо. След такава присъда, снимки във вестниците и безкрайно обсъждане в целия град кантората им нямаше да остане без работа.

Уес изпи кафето си и отново излезе на улицата.

* * *

Карл Трюдо също излезе от дома си преди изгрев. Можеше да си остане вкъщи и да не излиза цял ден, като остави служителите си от отдела за връзки с обществеността да се оправят с кризата. Можеше да се скрие зад адвокатите си. Да се качи в частния си реактивен самолет и да замине за вилата си в Ангуила или имението си в Палм Бийч. Но Карл не беше такъв човек. Никога не беше бягал от конфликтите и нямаше да започне да го прави и сега.

А и искаше да се махне от жена си. Снощи му беше струвала цяло състояние и сега я мразеше заради това.

— Добро утро — каза той рязко на Толивър, докато се настаняваше на задната седалка на бентлито.

— Добро утро, сър — отвърна Толивър.

Имаше достатъчно опит, за да не попита нещо глупаво като „Как сте, сър?“ Все пак беше 5:30 — не точно невероятен час за мистър Трюдо, но все пак извън рамките на обичайното. Обикновено излизаха от апартамента един час по-късно.

— Карай — нареди шефът и Толивър с рев пое по Пето Авеню.

Двайсет минути по-късно Карл вече се намираше в частния си асансьор заедно със Стю — асистента, чиято служебна характеристика беше да бъде на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, в случай че големият шеф има нужда от нещо. Стю беше предупреден един час по-рано и беше получил следните инструкции: направи кафе, сложи в тостера един геврек и приготви фреш от портокал. Трябваше да купи и шест различни вестника, които да подреди на бюрото на мистър Трюдо, а в момента търсеше новини за присъдата в интернет. Карл не даде почти никакъв знак, че го е забелязал.

Двамата влязоха в кабинета на Карл, където Стю пое сакото му, наля му кафе и получи заповед да побърза с геврека и сока.

Карл се настани на аеродинамичния си дизайнерски стол, изпука с кокалчетата си, притегни се към бюрото, пое си дълбоко дъх и отвори „Ню Йорк Таймс“. Новината беше на първа страница, лява колона. Не на първата страница на раздела за бизнес, а на първата страница на целия проклет вестник! Заедно с водещите новини за лошия развой на войната, последния скандал в Конгреса и поредните жертви в ивицата Газа.

Първа страница. Заглавието гласеше: „Крейн Кемикъл е призната за виновна за смърт, причинена от токсични отпадъци“. Карл, който здраво беше стиснал челюсти, зяпна. Под заглавието беше написано „Хатисбърг, щата Мисисипи“ и имаше следния сбит преразказ на статията: „Съдебните заседатели присъдиха на младата вдовица обезщетение от 3 милиона долара за реални вреди, както и 38 милиона долара наказателно обезщетение срещу Крейн Кемикъл“. Карл бързо прочете статията — все пак знаеше проклетите подробности. Вестникът ги беше описал точно както се очакваше. Нито един от адвокатите не беше успял да каже нещо оригинално. Дрън, дрън, дрън.

Но защо на първа страница?!

Това му се стори евтин удар под пояса, но скоро последва и още един — на страница втора от раздела за бизнес, където някакъв анализатор изтъкваше и другите юридически проблеми на „Крейн Кемикъл“. Именно стотиците потенциални съдебни процеси, в които ищците щяха да поискат абсолютно същото като Джанет Бейкър. Според въпросния специалист, за когото Карл никога не беше чувал (което не беше обичайно), щетите за „Крейн Кемикъл“ можеха да достигнат „няколко милиарда“ долара и тъй като „Крейн Кемикъл“ водела „съмнителна политика по отношение на застраховките, покриващи щетите в пълен размер“, компанията била практически „беззащитна“ и последиците щели да бъдат „катастрофални“.

Карл ругаеше на глас, когато Стю бързо влезе в стаята, за да му донесе геврека и портокаловия сок.

— Ще има ли нещо друго, сър? — попита той.

— Не, затвори вратата.

Карл набързо прегледа и раздела за изкуство. На първа страница имаше статия за снощното събитие в Музея за абстрактно изкуство, достигнало своята кулминация с енергично наддаване и прочие. В долния десен ъгъл на страницата имаше снимка на мистър и мисис Трюдо, които позираха с най-новата си придобивка. Бриана, която по принцип беше фотогенична (това се очакваше от нея, по дяволите), на тази снимка направо блестеше. Карл изглеждаше богат, слаб и млад — поне така си помисли, — а „Малтретираната Имелда“ беше точно толкова неразбираема на снимката, колкото и на живо. Наистина ли беше творба на изкуството? Или просто беше смес от бронз и цимент, забъркана от някакъв несигурен човечец, който с всички сили се опитваше да се преструва на измъчен?

Май беше второто — поне според критика на „Ню Йорк Таймс“, същият приятен господин, с когото Карл си беше побъбрил преди вечерята. Репортерът го беше попитал дали мистър Трюдо е направил добра инвестиция, като е похарчил 18 милиона долара за творбата, и критикът беше отговорил: „Не, но със сигурност е подпомогнал кампанията за набиране на средства за музея.“ След това обясняваше, че пазарът на абстрактна скулптура изживява стагнация през последното десетилетие и надали ще се оживи изведнъж, поне според неговото мнение. Критикът не виждаше голямо бъдеще за „Малтретираната Имелда“. Статията завършваше на страница седма с още два абзаца и снимка на скулптора Пабло, който се усмихваше на камерата и изглеждаше съвсем нормален и в отлично здраве.

Въпреки всичко Карл остана доволен, макар и само за малко. Статията беше положителна и го описваше като запазил спокойствие след присъдата, стабилен, упражняващ контрол върху живота си. Добрите оценки в медиите струваха пари, макар Карл отлично да знаеше, че сумата е много далеч от 18 милиона долара. Той задъвка геврека, без да усеща вкуса му.

Обратно към касапницата. Новината за изхода от процеса беше на първите страници на „Уолстрийт Джърнъл“, „Файненшъл Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. След четири вестника Карл се умори да чете едни и същи цитати от адвокатите и едни и същи прогнози от експертите. Отдръпна се от бюрото, отпи от кафето и си припомни колко много ненавиждаше репортерите. Но все още беше жив. Атаките от страна на пресата бяха брутални и щяха да продължат, но той, великият Карл Трюдо, ги понасяше стоически и продължаваше напред.

Това сигурно щеше да бъде най-лошият ден в кариерата му, но утре щеше да бъде по-добре.

Беше 7:00 ч. сутринта. Борсата отваряше в 9:30 ч. При затварянето на борсата предишния ден цената на акциите на „Крейн Кемикъл“ беше 52,50 долара, с 1,25 долара повече, защото съдебните заседатели, изглежда, не можеха да достигнат до окончателно решение. Експертите предвиждаха паническа разпродажба на акциите на корпорацията още при отварянето на борсата, но оценките им за размера на щетите се разминаваха.

Директорът на отдела за връзки с обществеността му се обади и Карл му обясни, че няма да разговаря с репортери, журналисти, анализатори и всякакви други, независимо как се наричат, колко са и дали опъват палатки във фоайето на сградата. Отделът за връзки с обществеността трябваше да се придържа към официалната политика на корпорацията — „Планираме да обжалваме енергично и очакваме успешен край на делото“ — и да не се отклонява нито с една дума от нея.

В 7:15 ч. пристигна Боби Рацлаф заедно с Феликс Бард, финансовия директор. Нито един от тях не беше спал повече от два часа и двамата бяха изумени, че шефът им е намерил време да отиде на парти. Те извадиха дебелите си папки за документи, поздравиха мрачно и стегнато и се настаниха на заседателната маса. Щяха да останат там през следващите дванайсет часа. Имаше много неща, които трябваше да обсъдят, но основната причина за срещата беше фактът, че мистър Трюдо не искаше да остава сам в бункера си, когато отворят борсата и там настъпи истински ад.

Рацлаф започна пръв. След процеса щяха да бъдат подадени множество искове, които нямаше да променят с нищо изхода от делото, което щеше да бъде прехвърлено във Върховния съд на щата Мисисипи.

— Този съд е известен с това, че често застава на страната на ищците, но в последно време положението започва да се променя. Прегледахме решенията по делата за големи искове през последните две години и се оказа, че съдът обикновено се разделя на пет срещу четири в полза на ищеца, но невинаги.

— Колко време ще мине, преди да завърши делото по обжалването? — попита Карл.

— Между осемнайсет и двайсет и четири месеца.

Рацлаф продължи. Срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън бяха заведени сто и четирийсет дела заради историята с Баумор, като в една трета от тях жертвите бяха починали. Според обширното и все още продължаващо разследване на Рацлаф и помощниците му, както и на адвокатите им в Ню Йорк, Атланта и Мисисипи, вероятно имаше още триста-четиристотин случая, които притежаваха „съдебен потенциал“, което означаваше, че включват смърт, вероятна скорошна смърт или тежко заболяване от страна на ищеца. Сигурно имаше и хиляди случаи, в които ищците страдаха от леки заболявания — кожни обриви, рани и постоянна кашлица, но засега тези дела се смятаха за леки.

Тъй като беше трудно да се докаже наличието на отговорност за причинена болест, повечето от изброените дела не бяха водени агресивно. Разбира се, сега това щеше да се промени.

— Не се съмнявам, че адвокатите на ищцата в момента страдат от доста тежък махмурлук — пошегува се Рацлаф, но Карл не се усмихна.

Не се усмихна нито веднъж. Просто не спираше да чете, без да вдига поглед към събеседниците си, и не пропускаше нищо.

— Колко от тези случаи са в кантората на семейство Пейтън? — попита той.

— Около трийсет. Не знаем със сигурност, защото все още не са завели дела по всичките. Ще трябва да почакаме, за да разберем.

— В една от статиите пишеше, че делото на Бейкър едва не ги разорило.

— Точно така. Бяха заложили всичко.

— Дължат ли пари на банката?

— Да, така се говори.

— Знаем ли на коя банка?

— Не, не съм сигурен.

— Проверете. Искам да знам номерата на сметките им, условията по кредита, всичко.

— Дадено.

Радлаф прегледа доклада си и обобщи, че нямат полезни ходове. Язовирната стена се беше пропукала и се задаваше потоп. Адвокатите щяха да ги нападнат от всички страни и цената на защитата им щеше да скочи поне четири пъти — до 100 милиона долара годишно. Най-скорошното дело щеше да се гледа след осем месеца в същия съд, при същия съдия. Предстоеше нова голяма присъда, а след това — кой знае.

Карл погледна часовника си и измърмори, че трябва да се обади по телефона. Стана от масата, обиколи кабинета си и накрая застана до прозорците, които гледаха на юг. Тръмп Билдинг привлече вниманието му. Намираше се на Уолстрийт 40, близо до Нюйоркската фондова борса, където съвсем скоро акциите на „Крейн Кемикъл“ щяха да станат водещата тема на деня. Инвеститорите му панически щяха да напуснат кораба, а спекулантите да наблюдават безпомощно страхотния провал. Каква жестока ирония — той, великият Карл Трюдо, който толкова пъти беше гледал отвисоко как някоя нещастна компания изгаря пред очите му, сега сам щеше да се бори с лешоядите. Колко пъти беше предизвиквал срив в цената на акциите на някоя компания, така че да ги изкупи за центове? Легендарното му богатство беше натрупано точно с такава безмилостна тактика.

Колко тежък щеше да бъде ударът? Това беше най-големият въпрос, но по петите го следваше и втори: колко щеше да продължи?

Той се приготви да чака.