Джон Гришам
Обжалването (36)

36

В осем и десет сутринта в събота, тринайсет часа след като бе ударен от топката на бейзболното игрище, Джош бе опериран в университетската болница на щата Мисисипи в Джаксън.

Рон и Дорийн чакаха в параклиса на болницата заедно с приятели на семейството, които бяха пристигнали от Брукхейвън. Пасторът им също беше там. В църквата им „Сейнт Люк“ в Брукхейвън се провеждаше бдение и молитва. По обяд пристигна братът на Рон и доведе Зийк и Клариса, които бяха също толкова уплашени и шокирани, колкото и родителите им. Минаваха часове без никакви новини от хирургическото отделение. От време на време доктор Трийт отиваше да провери как вървят нещата, но рядко се връщаше с някакви новини. Някои от приятелите им си тръгнаха, но дойдоха други. Дядовци и баби, чичовци и лели, братовчеди и братовчедки пристигаха в параклиса, чакаха, молеха се и излизаха, за да обикалят по коридорите на огромната болница.

Четири часа след като семейство Фиск за последен път видяха сина си, се появи главният хирург и им направи знак да го последват. Доктор Трийт също се присъедини към тях, докато търсеха уединено място, за да разговарят. Спряха до вратата на някаква тоалетна. Рон и Дорийн се бяха вкопчили един в друг, готови за най-лошото. Хирургът заговори с мрачен глас, натежал от умора:

— Момчето оцеля след операцията и се възстановява според очакванията. Отстранихме голям хематом, който притискаше мозъка. Налягането в черепа му е възстановено. Но в мозъка има големи отоци — изключително големи, ако трябва да бъдем честни. Вероятно ще има трайно увреждане.

„Живот“ и „смърт“ са лесноразбираеми думи, но „увреждане“ носи със себе си нови непознати страхове.

— Значи няма да умре — каза Дорийн.

— Засега е жив и жизнените му показатели са стабилни. Има 90 процента шанс да оцелее. Следващите седемдесет и два часа са критични.

— Какво ще бъде увреждането? — попита Рон по същество.

— Засега не знаем. Частично увреждането ще бъде лечимо с продължителна терапия, но най-добре да оставим този разговор за друг ден. Засега нека просто продължим да се молим състоянието му да се подобри през следващите три денонощия.

 

 

В събота вечерта Джош беше в интензивното отделение. Разрешиха на Рон и Дорийн да влязат при него за десет минути, макар че беше в изкуствена кома. Когато го видяха за пръв път, не можаха да овладеят емоциите си. Главата му беше опакована в бинтове, като на мумия, а от устата му се подаваше тръбичка за кислород. Беше свързан с машина за изкуствено дишане. Дорийн се побоя да го докосне — дори по крака.

Една сестра прояви съчувствие и се съгласи да преместят един стол пред стаята му, така че единият от родителите му да остане там през цялата нощ. Рон и Дорийн изпратиха роднините и приятелите си обратно в Брукхейвън, а след това започнаха да се редуват в интензивното и в чакалнята. За сън не можеше да става и дума, така че те обикаляха из коридорите чак до изгрев-слънце в неделя сутринта.

Лекарите останаха доволни от първата нощ на Джош. След като им съобщиха как е в неделя сутринта, Рон и Дорийн си намериха един мотел наблизо. Взеха душ и подремнаха малко, после се върнаха в болницата. Подновиха ритуала на чакането, докато в същото време в родния им град се подновиха молитвите. Непрекъснатият поток от посетители, които идваха и си тръгваха, скоро се превърна в бреме. Рон и Дорийн просто искаха да останат насаме със сина си.

Късно вечерта в неделя, когато Дорийн беше в интензивното, а останалите си бяха тръгнали, Рон тръгна да се разходи по коридорите на болницата, за да се раздвижи и разсъни. Попадна в друга чакалня за близките на пациенти, които не бяха в критично състояние. Тук беше много по-уютно, с по-хубави мебели и повече автомати за напитки и закуски. Той реши да вечеря с диетична кола и гевречета и докато разсеяно ги дъвчеше, до него се доближи малко момче и вдигна ръка, за да го пипне по коляното.

— Арън! — обади се остро майка му от другия край на чакалнята. — Ела тук!

— Няма нищо — каза Рон и се усмихна на момчето, което бързо се отдалечи.

Арън. Името му припомни нещо. Арън беше момчето, което беше пострадало от удара в главата от счупеното острие на косачката. Мозъчна травма, трайни увреждания и финансов крах за семейството му. Съдебните заседатели бяха признали производителя за виновен. Процесът беше проведен според изискванията. В този момент съдия Фиск не можа да си спомни защо толкова лесно бе гласувал с мнозинството за отхвърляне на присъдата.

От друга страна, преди два месеца той изобщо не познаваше болката на родител, чието дете е пострадало толкова тежко. Нито страха, че ще го загуби завинаги.

Сега, докато изживяваше този кошмар, той си спомни за Арън по съвсем различен начин. Когато беше чел медицинските доклади по делото, седеше в уютния си кабинет, далеч от действителността. Детето беше тежко пострадало, което наистина беше жалко, но все пак в живота ежедневно се случват инциденти. Дали не са могли да предотвратят инцидента? Беше си го помислил още тогава — и със сигурност си го мислеше сега.

Малкият Арън се върна и се вторачи в гевречетата, които Рон стискаше в ръцете си. Ръцете му трепереха.

— Арън, остави човека на мира! — извика майка му.

Рон вторачено гледаше гевречетата, които подскачаха в треперещите му ръце.

Инцидентът можеше да бъде предотвратен — и трябваше да бъде предотвратен. Ако производителят беше следвал установените разпоредби, косачката щеше да бъде много по-безопасна. Защо Рон Фиск беше решил да защити производителя, а не жертвата?

Сега делото беше приключено от петима по общо мнение мъдри мъже, никой от които не беше проявил съчувствие към страданието на жертвите. Рон не можеше да не се запита дали останалите четирима — Калиган, Романо, Бейтман и Рос — някога бяха обикаляли мрачните коридори на някоя болница по всяко време на денонощието, докато чакат да разберат дали детето им ще оживее, или ще умре.

Не, сигурно не бяха. Иначе нямаше да са такива, каквито бяха сега.

 

 

Неделя бавно отстъпи място на понеделник. Започна нова седмица, която беше различна от всяка друга в живота им досега. Рон и Дорийн отказваха да излязат от болницата за повече от час-два. Джош не се възстановяваше и те се страхуваха, че всеки път, когато застанеха до леглото му, можеше да е последният, когато го виждаха жив. Приятелите им носеха дрехи, храна и вестници и предлагаха да ги сменят, ако семейство Фиск искат да се приберат у дома за няколко часа. Но Рон и Дорийн не мърдаха от мястото си, тласкани от упорита, нелогична вяра, че Джош ще се оправи, ако останат близо до него. Изтощени и измъчени от чакането, двамата започнаха да се крият от непрекъснатия наплив на посетители в разни кътчета на болницата.

Рон се обади в кабинета си и каза на секретарката, че няма никаква представа кога ще се върне на работа. Дорийн уведоми шефа си, че излиза в отпуск. Когато той деликатно се опита да й обясни, че според фирмената политика тя няма право на отпуск в този момент, Дорийн вежливо му отвърна, че моментът й се струва съвсем подходящ за промени във въпросната фирмена политика. Шефът й веднага се съгласи с това предложение.

Болницата беше на петнайсет минути от сградата на Върховния съд и във вторник сутринта Рон отскочи да хвърли едно око върху бюрото си. Бяха се събрали няколко нови купчини документи. Секретарят му прочете списъка на всички предстоящи дела, но Рон го слушаше разсеяно.

— Мисля да изляза в отпуск — прекъсна го той. — Съобщи го на шефа. За трийсет, може би дори за шейсет дни. В момента не мога да се съсредоточа върху работата.

— Разбира се. Но тази сутрин трябваше да изразиш становище по делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“.

— Ще почака. Всичко може да почака.

Рон успя да излезе от сградата, без да срещне друг член на Върховния съд.

 

 

В изданието на „Клариън-Леджър“ във вторник излезе статия за Джош и нещастието, което го беше сполетяло. Съдия Фиск не беше открит за коментар, но анонимният източник бе предал достоверно фактите. Лекарите бяха отстранили голям съсирек, който беше притискал мозъка на момчето. Животът му беше извън опасност. Но беше твърде рано за предположения относно трайни увреждания. Не се споменаваше лекарят, който беше поставил диагноза въз основа на чужда снимка.

Въпреки това слуховете по интернет скоро запълниха тези празнини. По форумите се обсъждаше незаконната бейзболна бухалка, имаше спекулации за тежки мозъчни увреждания и разказ от вътрешен човек в болницата на окръг Хенри, който твърдеше, че е била допусната лекарска грешка. Имаше и няколко безумни хипотези, че съдия Фиск е преживял драматична трансформация на съдебната си философия. Според един от слуховете той дори се канел да подаде оставка.

Уес Пейтън внимателно наблюдаваше всичко от офиса си. Не и съпругата му. Тя работеше здраво по други случаи, за да ангажира съзнанието си, Уес обаче беше изцяло погълнат от историята за Джош. Като баща на малки деца дори не можеше да си представи какъв ужас преживяват семейство Фиск. А и не можеше да не се запита как трагедията ще се отрази на делото „Бейкър“. Не се надяваше на внезапна промяна в поведението на Рон Фиск, но все пак не я изключваше.

Единствената възможност, която им бе останала, беше да се молят за чудо. Дали това не беше чудото, което очакваха?

Решението на Върховния съд трябваше да бъде обявено всеки момент.

 

 

В ранния следобед във вторник Джош беше започнал да проявява признаци на подобрение. Беше буден, в съзнание и реагираше на команди. Не можеше да говори заради кислородната тръба, но изглеждаше така, все едно не му се лежеше, което беше добър знак. Налягането в черепа му беше възстановено почти до нормално равнище. Лекарите вече им бяха обяснили, че ще минат дни, може би дори седмици, преди да са в състояние да направят дългосрочна прогноза.

След като Джош се събуди, семейство Фиск решиха да прекарат вечерта вкъщи. Решението им беше посрещнато с радост от лекарите и сестрите в болницата. Сестрата на Дорийн се съгласи да остане в интензивното и да не се отдалечава на повече от пет метра от леглото на племенника си.

Двамата напуснаха Джаксън с облекчение. Нямаха търпение да видят Зийк и Клариса. По пътя разговаряха за домашно приготвена храна, продължителни душове и удобното им легло. Заклеха се да се насладят на следващите десет часа, защото изпитанието им едва сега започваше.

Оказа се, че няма да им бъде лесно. Още в покрайнините на Джаксън мобилният телефон на Рон звънна. Обаждаше се съдия Калиган, който започна разговора с продължителен разпит за състоянието на Джош. Съдията им предаде съчувствието на всички във Върховния съд. Обеща да се отбие в болницата веднага щом има възможност. Рон му благодари, но скоро не можеше да се отърси от чувството, че обаждането на съдията има и служебна цел.

— Само няколко неща, Рон — каза накрая Калиган. — Знам, че в момента си прекалено зает.

— Така е.

— При нас няма нищо ужасно спешно, с изключение на две дела. Изглежда, по делото за токсичните отпадъци от Баумор гласовете са наравно — четири на четири. Предполагам, че не си изненадан. Надявах се да се присъединиш към моето становище.

— Мислех, че Романо също пише.

— Точно така, той е готов, както и Олбритън. Всички писмени становища са подготвени, така че очакваме само твоето.

— Нека да ти кажа утре сутринта.

— Чудесно. Другото дело е за старческия дом в окръг Уебстър. Отново имаме четири на четири гласа.

— А, онова грозно дело — каза Рон, като едва сдържа отвращението си.

В поредното дело, заведено срещу старчески дом, пациентът беше изоставен от персонала, така че в крайна сметка го бяха открили прегладнял, потънал в собствените си изпражнения, с рани от залежаването и в делириум от това, че не беше получавал необходимите лекарства. Компанията собственик на дома бе отчела огромни приходи, което беше изненадало съдебните заседатели, след като бе доказано колко малко средства са били изразходвани за грижи за пациентите. Подобни случаи в старчески домове бяха толкова широко разпространени, че Рон вече изпитваше отвращение към тях.

— Да, онова дело. Голяма трагедия — каза Калиган с такъв тон, все едно наистина беше способен да изпитва съчувствие.

— Предполагам, че искаш да отхвърлим присъдата?

— Не виждам основание за търсене на отговорност, а присъденото обезщетение е фантастично високо.

За три месеца и половина, откакто Рон беше във Върховния съд, съдия Калиган не беше видял основание за търсене на отговорност в нито едно дело за смърт или трайно увреждане. Той смяташе, че съдебните заседатели са глупави същества, които лесно се подвеждат по триковете на адвокатите. Искрено вярваше, че носи отговорност да поправя всички съдебни грешки (когато присъдата беше в полза на ищците) — от удобния си кабинет, далеч от истинското страдание.

— Нека да отговоря утре сутринта — повтори Рон.

Дорийн започваше да се дразни, че той продължава да говори по телефона.

— Да, утрото е по-мъдро от вечерта. Но ако успеем да достигнем до решение по тези два случая, Рон, наистина ще можеш да излезеш в кратък отпуск.

Кратките отпуски на съдиите — както впрочем и по-дългите — се вземаха по лично усмотрение. Рон нямаше нужда от одобрението на Калиган. Въпреки това той му благодари и прекъсна връзката.

В кухнята на семейство Фиск беше пълно с храна, донесена от приятели — най-вече кейкове, пайове и печени ястия. Те хапнаха със Зийк, Клариса, двама съседи и родителите на Дорийн. Поспаха шест часа, после отново се върнаха в болницата.

Когато пристигнаха, Джош беше по средата на продължителен пристъп — вторият в рамките на последния час. Пристъпът премина и жизнените му показатели се подобриха, но възстановяването му се забави. В четвъртък сутринта отново беше в съзнание, но беше раздразнителен, неспокоен, не можеше да се съсредоточи, нито да си спомни нещо за инцидента. Беше силно възбуден. Един от лекарите им обясни, че състоянието му е типично за пациенти с мозъчно сътресение.

В четвъртък вечерта треньорът на „Рокис“ и бивш съдружник на Рон от кантората отново пристигна в Джаксън. Двамата с Рон вечеряха в закусвалнята на болницата и докато се хранеха със супа и салата, той извади бележките си.

— Проучих въпроса — започна треньорът. — „Уин Райт“ са прекратили производството на по-леките бейзболни бухалки преди шест години вероятно в резултат от многобройни жалби за наранявания. Всъщност цялата индустрия е минала на стандарт „минус четири“, така че никой не произвежда по-леки бухалки. С годините алуминиевите сплави са станали по-леки, но едновременно с това и по-здрави. Когато топката удари бухалката, металът се огъва и после я изстрелва обратно, защото си връща първоначалната форма. В резултат се получава по-лека бухалка, която обаче е много по-опасна. Поддръжниците на безопасността протестират срещу тези бухалки вече цяло десетилетие, така че са направени множество проучвания. В един от тестовете към бухалката с машина е изстреляна топка със скорост 145 километра в час, а след рикошета топката вече е летяла със 195 километра в час. Документирани са два смъртни случая, един в гимназия и един в колеж, но има и стотици травми във всички възрастови групи. Затова детската бейзболна лига и някои от другите младежки спортни организации са забранили бухалките с коефициент над „минус четири“. Но има един очевиден проблем. „Уин Райт“ и останалите производители вече са продали милиони от старите бухалки, които продължават да се използват, и именно една от тях видяхме на мача миналия петък.

— Значи не са изтеглили бухалките от пазара? — попита Рон.

— Не, изобщо не са. А знаят, че проклетите бухалки са опасни. Собствените им тестове го доказват.

Рон дъвчеше една бисквита, осъзнавайки накъде води този разговор, но не искаше да му помогне да стигне дотам.

— Вероятно бейзболният отбор на Ролинг Форк може да бъде подведен под отговорност, но няма смисъл. Градският съвет на Ръсбърг също може да бъде подведен под отговорност, защото съдията — който е техен служител — не е проверил екипировката. Но най-голямата цел, разбира се, е компанията „Уин Райт“. Активите им възлизат на два милиарда долара. Имат да покриват цели тонове застраховки. Разполагаме с ясен случай. Щетите са неопределени, но значителни. Като цяло, идеален иск — с един-единствен малък проблем. Нашият Върховен съд.

— Говориш като адвокат в съда.

— Те невинаги грешат. Ако питаш мен, трябва да си помислиш дали да не заведеш съдебен иск.

— Не си спомням да съм те питал. И не мога да заведа иск. Ще ми се подиграват, докато не ме принудят да напусна щата.

— А следващото дете, Рон? А следващото семейство, което ще преживее този кошмар? Съдебното преследване е изчистило много лоши продукти от пазара, като по този начин е защитило много хора.

— Няма начин.

— А защо ти и щатът Мисисипи да похарчите милиони долари за медицински разходи? „Уин Райт“ струва милиарди. Те са произвели некачествен продукт, нека те да платят.

— Говориш като адвокат в съда — повтори Рон.

— Не. Говоря като бившия ти съдружник. Работихме заедно в продължение на четиринайсет години и онзи Рон Фиск, когото помня, уважаваше закона. Докато съдия Фиск изглежда твърдо решен да промени това.

— Добре, стига толкова. Прекалено е.

— Извинявай, Рон. Не биваше да…

— Няма нищо. Да отидем да видим как е Джош.

 

 

Тони Закари се върна в Джаксън в петък и чу новината за Джош Фиск. Отиде направо в болницата и в крайна сметка намери Рон, задрямал на едно канапе в чакалнята. Двамата поговориха един час за инцидента, за операцията и, между другото, за океанския риболов в Белиз, от който се прибираше Тони.

Тони беше много разтревожен за малкия Джош. Искрено се надяваше детето да се възстанови бързо и напълно. Ала това, което наистина искаше да разбере, но нямаше как да попита, беше: Кога ще се произнесеш по обжалването на делото срещу „Крейн Кемикъл“?

И веднага щом се върна в колата си, се обади на Бари Райнхарт, за да му съобщи тревожните новини.

* * *

Една седмица след като го докараха в болницата, Джош бе преместен от интензивното в отделна стая, която веднага беше отрупана с цветя, плюшени играчки, балони, картички от съучениците му в пети клас и бонбони и шоколади колкото за цяло начално училище. Поставиха допълнително легло, така че единият от родителите му да може да спи при него.

И макар че стаята отначало изглеждаше приветлива, ситуацията почти веднага придоби по-мрачен оттенък. Екипът от невролози започна щателен преглед. Нямаше парализа, но определено имаше загуба на двигателни умения и координация, както и тежка загуба на памет и способност за концентрация. Джош лесно се разсейваше и бавно разпознаваше предмети. Свалиха му кислородната тръба, но той продължи да говори затруднено и бавно. Вероятно през следващите месеци щеше да се възстанови донякъде, но имаше и сериозна вероятност уврежданията да са трайни.

Дебелите бинтове на главата му бяха сменени с по-тънки. Позволиха му да ходи сам до тоалетната. Джош беше покъртителна гледка, докато бавно и неумело местеше крака в колебливи, тромави стъпки. Рон му помагаше и преглъщаше сълзите си.

Малкият му шампион беше изиграл последния си мач.