Джон Гришам
Обжалването (34)

34

Съдия Макълуейн продължи да бъде с особено мнение през цялата пролет. Но след шестата поредна загуба с 5 срещу 4 гласа той вече нямаше желание за борба. Делото беше за престъпна небрежност от страна на некомпетентен лекар и когато Върховният съд отмени присъдата, Макълуейн разбра, че колегите му са отишли толкова вдясно, че вече никога няма да се върнат.

Един хирург от Джаксън беше объркал рутинна операция на дискова херния. Пациентът му беше останал парализиран и накрая беше завел дело срещу него. Лекарят вече бе съден пет пъти, бе загубил разрешителното си за практикуване в два други щата и поне три пъти беше лекуван за зависимостта си от болкоуспокояващи. Съдебните заседатели определиха 1,8 милиона долара обезщетение за реални вреди, нанесени на парализирания пациент, а впоследствие още 5 милиона наказателно обезщетение.

В първото си писмено становище от името на мнозинството съдия Фиск определи размера на сумата за реални вреди като прекалено висока, а наказателното обезщетение — като „безотговорно“. Решението на Върховния съд върна делото за преразглеждане, за да се определи само размерът на реалните вреди. Наказателното обезщетение беше забравено.

Съдия Макълуейн едва не получи удар. В особеното му мнение се прокраднаха мъгляви твърдения, че някои специални интереси на щата вече оказват по-голямо влияние на Върховния съд, отколкото четирима от собствените му членове. Последното изречение от първия му вариант беше почти обвинително: „Авторът на писменото становище на мнозинството се преструва на шокиран от размера на наказателното обезщетение. Но всъщност би трябвало да приеме с лекота сумата от 5 милиона долара. Все пак, това беше цената на мястото във Върховния съд, което заема в момента.“ Изпрати го по имейл на Шийла Маккарти, за да се посмее. Тя наистина се смя, но после го помоли да махне последното изречение. В крайна сметка той го направи.

 

 

Особеното мнение на Макълуейн се простираше на четири страници. Олбритън го подкрепи със собствени три страници. В частен разговор двамата мрачно обсъдиха дали ще се чувстват удовлетворени, ако през остатъка от кариерата си се занимават единствено с писане на безполезни становища.

Особеното мнение бе музика за ушите на Бари Райнхарт. Той внимателно изчиташе всички решения на Върховния съд на щата Мисисипи. Служителите му анализираха становищата, нерешените дела и съдебните процеси, чиито решения можеха някой ден да се обжалват във Върховния съд. Както винаги Бари следеше отблизо събитията.

Да избереш приятелски настроен съдия наистина беше победа, но тя не беше пълна, докато той не върнеше жеста. Досега съдия Фиск гласуваше точно както трябва. Моментът за делото „Бейкър срещу Крейн Кемикъл“ беше назрял.

Докато летеше към Ню Йорк, за да се срещне с мистър Трюдо, Бари реши, че тяхното момче има нужда от известно окуражаване.

 

 

Вечерята се проведе в един клуб на последния етаж на най-високата сграда в Джаксън. Беше дискретно събитие, проведено почти тайно — всичките осемдесет гости бяха по-канени лично по телефона. Вечерята беше в чест на съдия Рон Фиск. Дорийн също беше поканена, а освен това й бяха оказали специалната чест да седи до сенатор Майърс Ръд, който беше долетял за вечерята направо от Вашингтон. Сервираха им стекове и омари. Първият оратор беше президентът на Щатската медицинска асоциация — достолепен хирург от Начес, който понякога изглеждаше на ръба да се разплаче, докато говореше за огромното чувство на облекчение сред медицинската общност. В продължение на години лекарите бяха работили в непрестанен страх от съдебно преследване. Бяха принуждавани да плащат огромни застраховки. Срещу тях бяха предявявани произволни искове. Бяха обиждани при свидетелски показания и по времето на съдебни процеси. Но сега всичко се беше променило. Благодарение на новата тенденция във Върховния съд лекарите вече можеха да се грижат за пациентите си както трябва, без непрекъснато да се озъртат през рамо.

Той благодари на Рон Фиск за куража, мъдростта и решимостта да защитава лекарите, медицинските сестри и болниците на щата Мисисипи.

Сенатор Ръд вече беше на третия си скоч, а домакинът знаеше от личен опит, че четвъртият скоч води до проблеми. Затова покани сенатора да каже няколко думи. Трийсет минути по-късно, след като беше водил битки в целия свят и беше разрешил всички проблеми, с изключение на конфликта в Близкия изток, Ръд най-сетне си спомни защо е поканен. Никога не си водеше бележки, не планираше речите си и не губеше време в предварителна подготовка. Самото му присъствие беше достатъчно, за да развълнува всички. А, да, Рон Фиск. Сенаторът припомни първата им среща във Вашингтон преди една година. Нарече го „Рони“ поне три пъти. И когато забеляза, че домакинът многозначително посочва часовника си, най-сетне седна и поиска да му донесат четвърти скоч.

Следващият оратор беше изпълнителният директор на Търговския съвет — ветеран от много кървави битки с адвокатите в съда. Той се изказа красноречиво за драстичната промяна в икономическия климат на щата. Стари и нови компании изведнъж бяха започнали да чертаят дръзки планове за бъдещето, без да се страхуват да поемат рискове, които биха могли да доведат до съдебно преследване. Чуждестранни компании проявяваха интерес да изграждат мощности на територията на щата. Благодарим ти за всичко това, Рон Фиск.

Репутацията на щата Мисисипи като съдебен ад, бунище за хиляди произволни искове и рай за наглите адвокати беше успяла да се промени — едва ли не за една нощ. Благодарим ти за това, Рон Фиск.

Много компании започваха да забелязват първите признаци на стабилизация по отношение на исканите обезщетения. Все още нямаше нищо конкретно, но нещата изглеждаха обещаващо. Благодарим ти, Рон Фиск.

И след като съдия Фиск беше отрупан с похвали, от които почти му стана неудобно, помолиха и самия него да каже няколко думи. Той благодари на всички за подкрепата им в предизборната му кампания. Беше доволен от първите си три месеца във Върховния съд и беше сигурен, че мнозинството в него ще бъде единно по отношение на търсенето на отговорност и обезщетенията. (Тук последваха бурни аплодисменти.) Колегите му съдии бяха интелигентни и трудолюбиви, а интелектуалното предизвикателство на делата, които решаваха, го вдъхновяваше допълнително. Той изобщо не се чувстваше ни най-малко притеснен от липсата си на опит като съдия.

От името на Дорийн благодари на всички за прекрасната вечер.

 

 

Беше петък вечер и двамата се прибраха с колата в Брукхейвън, опиянени от хвалебствията и всеобщото възхищение. Беше полунощ, когато пристигнаха, и децата вече бяха заспали.

Рон спа шест часа и се събуди, обзет от паника, че не е намерил кетчер. Бейзболният сезон започваше. В 9:00 ч. сутринта бяха насрочени мачове за набиране на играчи сред единайсет и дванайсетгодишните. Джош, който беше на единайсет, ставаше все по-добър и скоро щеше да заеме едно от най-високите места в ранглистата на детската лига. Но тъй като работата му вече беше много отговорна, Рон не можеше да поеме поста на главен треньор. Нямаше как да ходи на всички тренировки, но беше твърдо решен да не пропусне нито един мач. Възнамеряваше да се занимава с питчерите и кетчерите. Един от бившите му партньори в кантората щеше да се заеме с останалите играчи и да носи титлата „главен треньор“. Трети баща щеше да организира тренировките.

Беше първата събота на април — хладна сутрин в целия щат. Група от притеснени играчи, родители и най-вече треньори се събра в градския парк за началото на бейзболния сезон. Девет и десетгодишните деца отидоха на едно игрище, а единайсет и дванайсетгодишните — на друго. Всички играчи щяха да бъдат оценени, преди да бъдат включени в съставите на новите отбори.

Треньорите се събраха на хоума, за да се организират. Както обикновено, цареше атмосфера на притеснени клюки, евтини шеги и добронамерени обиди. Повечето от тях бяха работили като треньори в същата лига предишната година. Тогава Рон беше популярен треньор — поредният млад баща, който нямаше нищо против да прекарва цели часове на игрището от април до юли. Сега обаче се чувстваше по-важен. Беше провел блестяща предизборна кампания и беше спечелил значим политически пост с рекорден резултат. Това го правеше уникален сред съгражданите му. В крайна сметка в Брукхейвън живееше само един съдия от Върховния съд. Усещаше някаква преграда между себе си и останалите бащи — и това чувство не му беше особено приятно, но не беше и чак толкова неприятно.

Хората вече бяха започнали да се обръщат към него с титлата му — „господин съдия“.

И така, съдия Фиск изтегли едно име от шапката. Падна му се отборът на „Рикис“.

 

 

През седмицата в апартамента беше толкова тясно, че в събота просто трябваше да избягат за малко.

Семейство Пейтън успяха да подмамят Мак и Лайза да станат по-рано, като им обещаха да закусят палачинки по пътя. Потеглиха от Хатисбърг и пристигнаха в Баумор още преди 10 ч. сутринта. Мисис Шелби, майката на Мери Грейс, ги беше поканила на тържествен обяд под дъбовото дърво — риба на скара и домашно приготвен сладолед. Мистър Шелби вече беше приготвил лодката. Двамата с Уес откараха децата до малко езеро, където можеха да хвърлят въдиците.

Мери Грейс и майка й поседяха на верандата в продължение на един час, като обсъдиха обичайните теми, избягвайки всичко, бегло свързано с правото. Семейни новини, клюки от църквата, сватби и погребения, но нито дума за раковите заболявания, които от години насам бяха основната тема за разговори в окръг Кеъри.

Още преди обяда Мери Грейс отиде с колата до Пайн Гроув, за да се види с Дени От. Сподели с него мнението си за новия състав на Върховния съд — доста тъжна равносметка. Не за пръв път тя предупреди Дени, че най-вероятно ще загубят. Той вече подготвяше паството си. Беше сигурен, че ще го преживеят. Бяха загубили всичко друго.

После Мери Грейс продължи още две пресечки и паркира на покритата с чакъл алея пред караваната на Джанет. Двете седнаха под дървото — пиеха вода от бутилки и си говореха за мъже. Настоящият приятел на Джанет беше петдесетгодишен вдовец с хубава работа, приятна къща и почти никакъв интерес към нейното дело. И бездруго то вече не привличаше вниманието като едно време. Присъдата беше обявена преди цели седемнайсет месеца. Оттогава не беше изплатен нито цент и никой не очакваше това да се случи.

— Този месец очакваме решението на Върховния съд — съобщи Мери Грейс. — Но ще бъде истинско чудо, ако спечелим.

— Моля се за чудо — отвърна Джанет. — Но съм подготвена за всичко. Просто искам нещата да приключат.

След като си поговориха надълго и се прегърнаха набързо, Мери Грейс си тръгна. Подкара по улиците на родния си град, покрай гимназията и къщите на приятелите си от детинство, покрай магазините на главната улица, из покрайнините на града. Спря за малко в магазина за хранителни стоки „Тредуейз“, за да си купи безалкохолно, и поздрави една своя стара позната.

Докато караше обратно към къщата на родителите си, тя мина покрай пожарната в Барисвил — малка метална сграда, която приютяваше стара пожарна кола. Пожарникарите доброволци я изкарваха навън, за да я измият, когато имаше избори. Пожарната служеше и като избирателна секция — именно тук преди пет месеца 74 процента от жителите на Барисвил бяха гласували в подкрепа на Бог и оръжията и против хомосексуалистите и либералите. Едва на десетина километра от Баумор Рон Фиск беше успял да убеди тези хора, че ще ги защитава.

 

 

А може би наистина го правеше. Може би самото му присъствие в състава на Върховния съд стряскаше мнозина.

Жалбата на Майърчек и Спано беше отхвърлена поради липса на обвинение. Двамата не бяха подали необходимите документи и след предупрежденията на съдебния секретар адвокатът заяви, че двамата не желаят да продължават с обжалването. Те не бяха открити за коментар, а адвокатът им не отговаряше на обажданията на репортерите.

Същия ден Върховният съд достигна ново дъно в тенденцията драстично да ограничи изобличаването на големите корпорации. Частна фармацевтична компания, наречена „Боск“, бе произвела и пуснала на пазара силно болкоуспокояващо средство, наречено рибадел. Оказа се, че лекарството създава силна зависимост, така че само за няколко години върху „Боск“ се изсипа лавина от съдебни искове. Още на един от първите съдебни процеси директорите на „Боск“ бяха уличени в лъжа. Прокурор от Пенсилвания започна разследване срещу тях. Появиха се твърдения, че в компанията са знаели, че рибадел създава зависимост, но се бяха опитали да скрият тази информация. Лекарството носеше огромни печалби.

Бивш полицай от Джаксън на име Дилман беше пострадал при катастрофа с мотоциклет и докато се възстановяваше, се бе пристрастил към рибадел. Беше се борил със зависимостта си в продължение на две години, през които здравето и всичко останало в живота му се бе разсипало. Два пъти го бяха арестували за кражба от магазини. В крайна сметка той беше завел дело срещу „Боск“ в съда на окръг Ранкин. Съдебните заседатели признаха компанията за виновна и отсъдиха 275 хиляди долара за Дилман — най-ниската присъда по дело за рибадел в цялата страна.

Въпреки това на обжалването Върховният съд отхвърли присъдата с 5 на 4 гласа. Основната причина, изразена в становището на съдия Романо, беше, че Дилман не може да получи обезщетение, защото е наркоман.

Изразявайки особено мнение, съдия Олбритън умоляваше мнозинството да даде и най-малкото доказателство, че ищецът е бил наркоман, преди да започне да взема рибадел.

Три дни след решението на Върховния съд четирима от директорите на „Боск“ се признаха за виновни по обвинението в укриване на информация от Агенцията по храните и лекарствата и в лъжесвидетелстване по време на федералното разследване.