Джон Гришам
Обжалването (33)

33

Рон Фиск положи клетва като съдия във Върховния съд на щата Мисисипи през първата седмица на януари. Церемонията беше кратка и спокойна и на нея присъстваха Дорийн, трите им деца, няколко приятели от Брукхейвън, Тони Закари, останалите осем членове на Върховния съд и няколко служители. Председателят, най-старшият във Върховния съд, държа кратка приветствена реч, а после всички пиха пунш и ядоха сладкиши. Съдия Джими Макълуейн пропусна веселата част и се върна в офиса си. Не очакваше да хареса Рон Фиск и поне засега новият съдия напълно оправдаваше очакванията му. Фиск бе допуснал сериозна грешка още в началото, като бе уволнил наведнъж всички помощници и секретарката на Шийла, без дори да си направи труда да се запознае с тях. После бе направил втора грешка, като още в началото на декември бе започнал да тормози председателя да му покаже графика на Върховния съд, за да се запознае с предстоящите дела. Фиск беше само на четирийсет, много по-млад от всички останали върховни съдии, и досадният му ентусиазъм вече беше успял да изнерви бъдещите му колеги.

С полагането на клетвата Фиск получи правото да участва във всички дела, по които Върховният съд все още не беше взел решение, независимо от колко време се занимаваха с тях. Той се хвърли в работата и скоро започна да остава до късно в офиса. Десет дни, след като пристигна, вече беше гласувал — като част от мнозинството от седем гласа (включително Макълуейн) — за отхвърляне на съдебното решение едно дело да не се гледа в окръг Десото. После гласува отново „против“, като част от малцинството от три гласа, по един териториален спор в окръг Пърл Ривър. И в двата случая просто гласува, без коментар.

Съдията има право на писмено становище по всяко дело, независимо дали се присъединява към общото решение на Върховния съд, или не е съгласен с него. Рон нямаше търпение да напише нещо, но засега мъдро се въздържаше. Не биваше да прибързва.

Жителите на щата Мисисипи усетиха първите действия на новия Върховен съд от ерата след Маккарти още в края на януари. Беше във връзка с делото на осемдесетгодишна жена, болна от Алцхаймер, която беше открита под леглото си в старчески дом, гола и мръсна. Беше я открил собственият й син, който беше побеснял и в крайна сметка беше завел дело срещу старческия дом от нейно име. Макар че данните бяха противоречиви и нямаше сигурни доказателства, в крайна сметка показанията по време на процеса доказваха, че никой не е обърнал абсолютно никакво внимание на жената в продължение на най-малко шест часа. Не й бяха давали храна цели девет часа. Старческият дом беше евтин, един от многото, притежавани от голяма компания в щата Флорида, и имаше дълга и печална история в нарушаването на елементарните норми за хигиена и безопасност. Съдебните заседатели, които бяха гледали делото в окръг Ковингтън, бяха определили обезщетение за реални вреди в размер на 250 хиляди долара, макар че беше трудно да се оцени степента на физическите вреди. По челото на жената наистина имаше рани, но, от друга страна, тя не беше на себе си от десет години. По-интересната част от присъдата беше наказателното обезщетение срещу старческия дом в размер на 2 милиона долара, което представляваше рекорд за окръг Ковингтън.

За делото отговаряше съдия Калиган. Той събра още три гласа на своя страна и написа становище, в което отхвърляше обезщетението от 250 хиляди долара и го връщаше за преразглеждане в нов процес. Според него имаше нужда от още доказателства, за да се определи размерът на вредите. Колкото до наказателното обезщетение, според него то беше „шокирало съда“ и той предлагаше да бъде отхвърлено изцяло.

Съдия Макълуейн написа становище, според което присъдата беше абсолютно правилна. С големи подробности описа печалната история на старческия дом — недостатъчен и необучен персонал, мръсни стаи, чаршафи и кърпи, отровна храна, лоша климатична инсталация, претъпкани стаи и прочие. Към становището му се присъединиха още трима съдии, така че Върховният съд се оказа разделен на две. В крайна сметка новодошлият съдия трябваше да определи накъде ще натежи вотът.

Съдия Фиск не се поколеба. Той също смяташе, че медицинските доказателства са недостатъчни, а наказателното обезщетение е шокиращо. Като адвокат, защитаващ застрахователни компании, той беше отхвърлял в продължение на четиринайсет години огромни наказателни обезщетения, които адвокатите на ищците безотговорно измисляха. Поне половината процеси, в които беше участвал, включваха иск за чудовищна сума пари, която да компенсира „скандалното и безразсъдно поведение“ на ответника.

С гласуване от 5 срещу 4 гласа Върховният съд ясно определи новия си курс, като върна делото обратно в окръг Ковингтън.

Синът на възрастната жертва беше петдесет и шест годишен фермер. Освен това беше и дякон в провинциална църква, на десетина километра от Маунт Олив. Двамата със съпругата му бяха сериозни поддръжници на Рон Фиск, защото го смятаха за набожен човек, който споделя техните ценности и ще защитава внуците им.

Тогава защо мистър Фиск беше гласувал в полза на някаква незаконна компания от друг щат?

* * *

Всяко дело, което влиза за разглеждане във Върховния съд, се възлага от съдебния секретар на един от деветимата върховни съдии, без те да могат да контролират този процес. Просто всяко девето дело автоматично попада на бюрото на един от деветимата. Съдиите работят на малки екипи от по трима души, като на всеки шест седмици съставът на екипите се променя.

В почти всички дела, които се гледат във Върховния съд, адвокатите подават молба за обсъждане пред върховните съдии, но тя много рядко се удовлетворява. Съдиите изслушват адвокатите в по-малко от 5 процента от обжалванията.

Заради мащаба на присъдата делото „Джанет Бейкър срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън“ беше преценено като достатъчно важно, за да се позволи на адвокатите да се явят пред екипа от трима съдии, който работеше по него. Така че на 7 февруари всички се събраха — Джаред Къртин и неговите мафиоти, както и цялата кантора „Пейтън и Пейтън“.

Няколко месеца по-рано делото беше възложено на съдия Олбритън. В този ден Рон Фиск нямаше работа по делото, така че не присъстваше. Тони Закари се отби от любопитство, но седна на задния ред и не разговаря с никого. Водеше си бележки с намерението да се обади на Бари Райнхарт веднага след края на заседанието. На задния ред седеше и един от вицепрезидентите на „Крейн Кемикъл“, който също си водеше бележки.

Всяка страна по делото разполагаше с двайсет минути за пледоарията си, като времето се отброяваше от електронен часовник. Един служител предупреждаваше адвокатите за изтичането му. Във Върховния съд не се толерираха многословните адвокати. Джаред Къртин започна пръв и веднага заговори по същество, за да обясни защо клиентът му обжалва делото. От „Крейн Кемикъл“ винаги бяха твърдели, че няма достоверна медицинска връзка между бихлоронилина и картоликса, открити на територията на завода, и раковите заболявания, от които страдаха толкова много граждани на Баумор. „Крейн Кемикъл“ в никакъв случай не приемаха, че са изхвърляли токсични отпадъци, но дори ако хипотетично се предположеше, че в почвата са били изхвърляни токсични отпадъци и оттам те са попаднали в питейната вода, не съществуваше „медицинска причинна връзка“ между химикалите и рака. Разбира се, имаше място за много спекулации. Броят на раково болните в Баумор наистина беше голям. Но, от друга страна, броят на раково болните е различен във всеки район. И най-вече, канцерогенни вещества се съдържат и във въздуха, в храната, в напитките, в домакинските препарати и прочие — списъкът беше безкраен. Кой можеше да твърди, че ракът, който беше убил малкия Чад Бейкър, наистина беше причинен от водата, а не от въздуха? Как можеха да се изключат канцерогенните вещества в полуготовите храни, за които мисис Бейкър беше признала, че са употребявали от години? Това просто беше невъзможно.

Къртин беше набрал скорост и тримата съдии го оставиха да говори в продължение на десет минути, без да го прекъсват. Двама от тях вече бяха на негова страна. Съдия Олбритън обаче не беше, така че най-сетне го прекъсна:

— Мистър Къртин, извинете за въпроса, но има ли в този район голям брой други фабрики или заводи, които произвеждат пестициди или инсектициди?

— Не знам за такова нещо, ваша светлост.

— Това означава ли нещо различно от „не“?

— Отговорът е „не“, ваша светлост. В окръг Кеъри няма други производители на такива вещества.

— Благодаря. А вашите експерти откриха ли някаква друга фабрика или завод, където се обработва и/или изхвърля бихлоронилин, картоликс или аклар?

— Не, ваша светлост.

— Благодаря. А когато твърдите, че и в други райони на страната се наблюдава много голям брой раково болни, нали всъщност нямате предвид, че този брой не е петнайсет пъти по-голям от средните стойности за страната?

— Не, нямам това предвид. Но ние не приемаме и стойността от петнайсет пъти.

— Добре, значи дванайсет пъти повече от средното за страната.

— Не съм сигурен, че…

— Това е казал вашият собствен експерт на процеса, мистър Къртин. Броят на раково болните в Баумор е дванайсет пъти по-висок от средния за страната.

— Да, ваша светлост. Мисля, че сте прав.

— Благодаря ви.

Повече прекъсвания нямаше, така че адвокат Къртин приключи пледоарията си едва няколко секунди след сигнала.

Мери Грейс изглеждаше изумително. Мъжете са ограничавани от черните или тъмносините костюми, белите ризи, скучните вратовръзки и черните официални обувки — обичайното делово облекло, — но за жените няма правила. Мери Грейс беше облечена в ярка рокля над коляното и сако в подходящ цвят с ръкави до лактите. Носеше черни обувки с висок ток. Голяма част от краката й бяха на показ, макар и не зад подиума, откъдето се обърна към тримата върховни съдии.

Тя подхвана пледоарията си оттам, откъдето беше спрял съдия Олбритън — с остра атака срещу защитата на „Крейн Кемикъл“. В продължение на поне двайсет години компанията незаконно беше изхвърляла в почвата тонове канцерогенни отпадъци. Като пряк резултат от този процес питейната вода на Баумор беше замърсена от същите тези канцерогени, които не се произвеждаха или изхвърляха никъде другаде в окръга. Жителите на Баумор бяха пили от тази вода.

— Вие сте се избръснали, измили сте си зъбите, взели сте душ, използвали сте вода, за да си приготвите кафе или чай. Пили сте вода както вкъщи, така и на работа. Задавахте ли си днес въпроси за тази вода? Откъде идва? Дали е годна за пиене? Запитахте ли се поне веднъж тази сутрин дали тази вода не съдържа канцерогенни вещества? Най-вероятно не. Жителите на Баумор не са по-различни от вас.

Като пряк резултат от пиенето на тази вода хората се разболяха. И градът беше поразен от невиждана в страната ракова епидемия.

И както обикновено става в такива случаи, чудесната и достойна корпорация със седалище в Ню Йорк — тук тя се обърна и посочи Джаред Къртин — отрича всичко. Отрича, че е хвърляла токсични отпадъци, че е прикривала този процес, отрича, че е лъгала, отрича дори собственото си отрицание. И най-важното — отрича причинната връзка между канцерогенните вещества и рака. Вместо това, както чухме тук днес, „Крейн Кемикъл“ прехвърля вината върху въздуха, слънцето, околната среда и дори фъстъченото масло и вакуумираното пуешко месо, с които Джанет Бейкър е хранила семейството си.

Съдебните заседатели направо бяха очаровани от този аргумент — каза Мери Грейс на притихналите съдии. — „Крейн Кемикъл“ са изхвърляли тонове токсични химикали в почвата и водата, но всъщност за всичко е виновно фъстъченото масло.

Може би от уважение към дамата, а може би от нежелание да прекъснат такава страстна пледоария тримата съдии не казаха нищо.

Мери Грейс завърши с кратка лекция по право. Законът не ги задължаваше да доказват, че Б-клетъчният лимфом, открит в тялото на Пит Бейкър при аутопсията, е попаднал там направо от завода на „Крейн Кемикъл“. Законът изискваше само наличие на убедителни доказателства.

Когато времето й свърши, Мери Грейс седна обратно до съпруга си. Съдиите благодариха на адвокатите за техните пледоарии, после се заеха със следващото дело.

 

 

Зимната среща на адвокатската организация беше доста мрачно събитие. Имаше значително повече присъстващи от обикновено. Адвокатите изглеждаха притеснени, силно разтревожени, дори изплашени. В новия си състав Върховният съд вече беше отхвърлил първите две присъди в полза на ищеца. Дали това не беше началото на някаква ужасна тенденция? Беше ли време да изпаднат в паника, или вече беше твърде късно?

Един адвокат от щата Джорджия допълнително вгорчи атмосферата, като разказа накратко за плачевната ситуация в неговия щат. Върховният съд на щата Джорджия също се състоеше от девет съдии, осем, от които бяха лоялни към интересите на едрия бизнес и редовно отхвърляха присъди в полза на пострадали или мъртви ищци. Общо двайсет и две от последните двайсет и пет присъди бяха отхвърлени. Като резултат от това застрахователните компании вече не изплащаха никакви премии, а и защо да го правят? Вече не се бояха от съдебните заседатели, защото на практика притежаваха Върховния съд.

Едно време повечето дела се бяха решавали с извънсъдебно споразумение. За един адвокат това означаваше възможност да поеме многобройни дела. Сега извънсъдебните споразумения бяха рядкост, така че адвокатите на ищците трябваше да доведат всяко дело до процес. А дори да спечелеха благоприятна присъда, тя не издържаше на обжалването. Крайният резултат беше, че адвокатите поемаха все по-малко дела и все по-малко пострадали хора със законни искания можеха да получат обезщетение.

— Вратите на съда се затварят за нас — обобщи адвокатът от Джорджия.

Беше едва 10 ч. сутринта, но повечето от присъстващите вече изпитваха нужда от едно питие.

Следващият оратор разведри обстановката, макар и само донякъде. Бившият върховен съдия Шийла Маккарти беше посрещната с аплодисменти. Тя благодари на колегите си за безусловната им подкрепа и намекна, че може би не е казала последната си дума в политиката. Публично обвини онези, които бяха влезли в конспирация, за да я свалят от поста й. И накрая вдигна всички на крака, като обяви, че вече е платила членския си внос като адвокат на частна практика и с гордост се е присъединила към Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи.

 

 

Върховният съд на щата Мисисипи разглежда средно 250 дела годишно. Повечето са леки и рутинни. Някои поставят уникални проблеми, с които съдът се сблъсква за пръв път. Почти всички се разглеждат спокойно и професионално. Понякога обаче някое дело става повод за война.

Въпросното дело се занимаваше с голяма професионална косачка за трева. Въпросната косачка била закачена за трактор, когато попаднала на капак за улична шахта, захвърлен сред бурените на празен парцел. От въртящите се остриета се отчупило нащърбено парче стомана, дълго десет сантиметра. Летяло във въздуха 72 метра, преди да попадне право в лявото слепоочие на шестгодишно момче. Момчето се казвало Арън и се държало за ръката на майка си, докато двамата влизали в офиса на банков клон в град Хорн Лейк. Арън бил тежко ранен и на няколко пъти едва се разминал със смъртта, а в четирите години след инцидента се наложило да му направят общо единайсет операции. Медицинските разходи отдавна бяха надхвърлили 500 хиляди долара, колкото била горната граница на семейната медицинска застраховка. Бъдещите медицински разходи за Арън се оценяваха на още 750 хиляди долара.

Адвокатите на Арън бяха установили, че косачката е на петнайсет години и не е оборудвана със странични предпазители, вериги за задържане на отпадъци и други обезопасяващи приспособления, които са стандарт в индустрията поне от трийсет години насам. Затова бяха завели дело. Съдебните заседатели в окръг Десото бяха отсъдили 750 хиляди долара в полза на Арън. Впоследствие съдията по делото беше увеличил сумата, за да покрие медицинските разходи. По неговата логика, след като съдебните заседатели вече бяха установили отговорността на компанията, Арън имаше право на по-голямо обезщетение.

Върховният съд имаше няколко възможности за действие: 1. Да потвърди присъдата от 750 хиляди долара, определена от съдебните заседатели; 2. Да потвърди увеличената присъда от 1,3 милиона долара, определена от съдията; 3. Да отхвърли иска и да върне делото за преразглеждане; или 4. Да отмени присъдата и да прекрати делото. Отговорността изглеждаше неоспорима, така че въпросът опираше по-скоро до парите.

Делото беше възложено на съдия Макълуейн. Първоначалният му доклад потвърждаваше становището на съдията по делото и препоръчваше по-голяма сума. Ако имаше възможност, той дори щеше да настоява за още повече пари за момчето. Никаква сума не можеше да компенсира разкъсващата болка, която бе преживяло детето и от която щеше да страда и в бъдеще. Освен това нямаше как да го обезщетят и за загубата на работоспособност. Докато се беше държало за ръката на майка си, детето беше осакатено за цял живот от един потенциално опасен, небрежно произведен продукт.

Съдия Романо не мислеше така. Той рядко се сблъскваше с голяма присъда, която да не може да атакува, но в този случай малко се затрудни. Накрая все пак реши, че косачката всъщност е разумно проектирана и правилно сглобена във фабриката, но през последвалите години на експлоатация различните системи за безопасност една по една са били отстранени от различните й собственици, които дори не бяха установени. Косачките просто са си такива по принцип. Те не са чисти, безупречни, безопасни уреди. Проектирани са да изпълняват едно-единствено нещо, а именно да режат гъста трева и храсти чрез голям брой остриета, които се въртят с висока скорост. По тази причина са изключително опасни, но това не ги прави по-малко ефикасни и необходими за обществото.

В крайна сметка съдия Макълуейн успя да събере три гласа на своя страна. Съдия Романо в продължение на няколко седмици упражняваше натиск върху колегите във Върховния съд, докато не събра три гласа в своя подкрепа. И отново всичко щеше да се реши от гласа на новобранеца.

Съдия Фиск наистина се бореше с това дело. Беше прочел досието малко след като положи клетва и всеки ден променяше решението си. Той лесно повярва, че от производителя се очаква да вземе предвид възможността неговият продукт да бъде модифициран с годините, особено при такава тежка работа, каквато е рязането на трева и храсти. В документите дори не се посочваше достатъчно ясно дали производителят изобщо се е съобразил с всички федерални разпоредби още във фабриката. Рон изпитваше дълбоко съчувствие към пострадалото дете, но беше твърдо решен да не позволява на емоциите да влияят върху решението му.

От друга страна, беше избран с гласовете на хора, които настояваха за ограничаване на отговорността на производителите. Адвокатите го бяха атакували, а обичайните им жертви го бяха подкрепили.

Върховният съд чакаше; не можеше повече да отлага решението си. Рон толкова много пъти си промени становището, че накрая се обърка безнадеждно. Когато най-сетне гласува — в подкрепа на Романо, — му прилоша и си тръгна по-рано от работа.

Съдия Макълуейн написа ново становище, в което яростно атакуваше мнозинството съдии от Върховния съд за манипулация на фактите, промяна на юридическите стандарти и заобикаляне на съдебния процес — с единствената цел да преследват собствената си програма за ограничаване на отговорността на фирмите. Някои от съдиите от мнозинството отговориха на това обвинение (Рон не беше сред тях) и когато решението на Върховния съд най-сетне беше публикувано, то говореше по-скоро за вътрешната борба във Върховния съд, отколкото за страданията на малкия Арън.

Подобно неприлично отношение между цивилизовани юристи беше рядкост, но накърненото самолюбие и наранените чувства само задълбочиха бездната между двете страни. Нямаше никакво място за компромис.

Когато по някое дело бъдеше присъдено сериозно парично обезщетение, застрахователните компании вече можеха да си отдъхнат.