Джон Гришам
Обжалването (29)

29

До изборите оставаха само петнайсет дни, когато Бари Райнхарт получи покана за вечеря във виетнамски ресторант на Блийкър Стрийт. Мистър Трюдо искаше да научи последните новини.

В самолета от Бока Ратоун Бари се наслаждаваше на резултатите от последното проучване. Фиск водеше с шестнайсет пункта и тази преднина нямаше как да се стопи. Проблемът с гей браковете го беше изстрелял с четири пункта напред. Атаките на оръжейното лоби срещу Маккарти добавиха още три. Неубедителното оттегляне на Клийт Коули от предизборната надпревара му осигури още три. Самата кампания също вървеше гладко. Рон Фиск беше енергичен и изпълнителен и спазваше инструкциите на Тони Закари. Разполагаха с предостатъчно пари. Телевизионните им клипове бомбардираха редовно всички канали. Резултатите от материалите, изпращани по пощата, надхвърляха и най-смелите им очаквания. Предизборната кампания беше събрала 320 хиляди долара само от случайни спонсори, притеснени от проблемите с хомосексуалистите и ограничаването на огнестрелните оръжия. Маккарти напрягаше всички сили, за да остане в надпреварата, но изоставаше все повече.

Мистър Трюдо изглеждаше отслабнал и със слънчев загар, а новините го зарадваха неимоверно. Шестнайсетте пункта преднина се превърнаха в основната тема за разговор по време на вечерята. Карл непрекъснато разпитваше Райнхарт за резултатите от проучването. Надеждни ли са? Как са стигнали до тях? Подобни ли са на резултатите от предишни избори, организирани от Бари? Какво трябва да се случи, за да се стопи тази преднина? Има ли друг подобен случай?

Бари едва ли не гарантира изборната победа.

 

 

За деветмесечието на годината „Крейн Кемикъл“ отчете ниски продажби и пренебрежима печалба. Компанията беше разтърсена от производствени проблеми в Тексас и Индонезия. Три завода бяха затворени без предупреждение за генерални ремонти. Един завод в Бразилия беше затворен по неизвестни причини, лишавайки от работа две хиляди души. Огромни поръчки не бяха изпълнени. Дългогодишни клиенти се отказаха от тях. Не произвеждаха достатъчно продукция, за да задоволят всички изисквания. Конкурентите им подбиваха цените и завземаха пазарни територии, които доскоро бяха техни. Навсякъде се носеха слухове за мащабни съкращения.

А Карл Трюдо умело дърпаше конците на целия този хаос. Не правеше нищо незаконно, но още преди много години беше усвоил умението да подправя финансовите отчети. Когато някоя от компаниите му се нуждаеше от лоши резултати, той знаеше как да ги осигури. През цялата изминала година „Крейн Кемикъл“ отписваха огромни суми за „научноизследователска дейност“, отделяха необичайно много пари като финансови резерви, теглеха големи кредити, потискаха продажбите, като саботираха производството, раздуваха разходите, продадоха два печеливши клона на компанията и успяха да отблъснат много от клиентите си. И през цялото време Карл старателно „изпускаше“ предостатъчно информация за ставащото към медиите. След обявяването на присъдата „Крейн Кемикъл“ беше непрекъснато в обсега на вниманието на финансовите репортери, така че всяка лоша новина се отразяваше подробно. Разбира се, във всяка статия се описваха и сериозните съдебни проблеми, пред които беше изправена компанията. Няколко пъти дори беше спомената вероятността „Крейн Кемикъл“ да обяви фалит, което също беше внимателно планирано от Карл.

В началото на годината акциите на компанията се търгуваха по 17,00 долара. Девет месеца по-късно вече бяха паднали до 12,50. И когато до изборите останаха само две седмици, Карл Трюдо се приготви за една последна атака срещу съсипаните акции на Крейн Кемикъл Корпорейшън.

 

 

Обаждането на Джаред Къртин беше като някаква сбъдната мечта. Уес чу първите му думи и затвори очи. Просто не можеше да бъде истина.

Къртин му обясни, че клиентът му е наредил да провери какви са възможностите за извънсъдебно споразумение по делата в Баумор. „Крейн Кемикъл“ беше в ужасно състояние и докато не се отървеше от съдебните искове, не можеше да се съсредоточи и да разреши останалите си проблеми, за да действа ефективно. Предложението на Къртин беше всички юристи да се съберат в една стая едновременно и да започнат процедурата по споразумението. Щеше да бъде сложно за изпълнение заради големия брой ищци. Щеше да бъде трудно за контролиране, защото имаше толкова много адвокати е различни интереси. Но Къртин настояваше Уес и Мери Грейс да представляват всички адвокати на ищците. Щяха да обсъдят подробностите на първата среща. Времето изведнъж стана много важен фактор. Къртин вече беше запазил една зала в някакъв хотел в Хатисбърг и искаше да започнат срещата в петък и да продължат през уикенда, ако се наложеше.

— Днес е вторник — отбеляза Уес, като стискаше телефонната слушалка толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Да, знам. Както казах, моят клиент няма търпение да започнем да действаме. Може да отнеме седмици или дори месеци, но ние сме готови.

Уес също беше готов. В петък имаше уговорена среща за свидетелски показания под клетва, но това лесно можеше да се отложи.

— Какви ще бъдат правилата? — попита той.

Къртин беше имал предимството да разполага с дълги часове, в които да планира всичко. Уес действаше прибързано, подтикван от шока и вълнението. Освен това Къртин имаше доста по-голям опит от Уес. Няколко пъти в кариерата си беше уреждал колективни искове. Уес все още мечтаеше за първия си подобен удар.

— Ще изпратя писмо до адвокатите на всички ищци срещу „Крейн Кемикъл“, за които знам — обясни му Къртин. — Прегледай списъка, за да видиш дали не съм пропуснал някого. Както знаеш, непрекъснато се появяват нови. Всички адвокати са поканени, но най-лесният начин да се провали едно заседание за извънсъдебно споразумение е да им дадеш думата. Само ти и Мери Грейс ще говорите от името на ищците. Аз ще представлявам „Крейн Кемикъл“. Първото предизвикателство ще бъде да установим имената на всички, които искат да подадат някакъв иск. По нашите списъци те са около шестстотин — от мъртъвци до хора, на които им тече кръв от носа. В писмото си моля адвокатите да съобщят имената на всичките си клиенти, независимо дали вече са подали иск. Щом разберем кои са всички онези, които очакват да получат парче от тортата, следващото предизвикателство ще бъде да определим исканията им. За разлика от мащабните извънсъдебни споразумения, в които има по десет хиляди ищци, в нашия случай ще работим по-лесно, защото можем да говорим за индивидуални искания. Според последните ни проучвания имаме 68 мъртъвци и 143 болни, които вероятно ще умрат, а останалите страдат от различни заболявания, които не са животозастрашаващи.

Къртин отмяташе числата като военен кореспондент, който прави репортаж от бойното поле. Уес не можа да сдържи гримасата си и за пореден път си пожела нещо ужасно да сполети „Крейн Кемикъл“.

— Както и да е, ще започнем проверка на тези числа. Целта ни е да се разберем какъв ще бъде окончателният брой на ищците и да го сравним със сумата, която моят клиент е готов да похарчи.

— И каква е тази сума? — попита Уес и невесело се засмя.

— Не сега, Уес. Може би по-късно ще ти кажа. В писмото съм помолил всички адвокати да попълнят стандартен формуляр за всеки от клиентите си. Ако успеем да съберем всички формуляри преди петък, ще започнем добре. Ще доведа цял екип, Уес. Моите помощници, експерти, счетоводители, дори някой влиятелен представител на „Крейн Кемикъл“. И, разбира се, обичайният екип от застрахователните компании. Най-вероятно ще трябва да резервираш голяма стая за твоите хора.

„С какво да я резервирам?“ — едва не попита Уес на глас. Къртин със сигурност знаеше за фалита, който бяха обявили.

— Добра идея — съгласи се той.

— И още нещо, Уес. Моят клиент отдава голямо значение на дискретността. Няма никаква причина това да излиза наяве. Ако се разбере нещо, ищците, адвокатите им и цял Баумор ще започнат да говорят. А какво ще стане, ако преговорите се провалят? Нека засега да не го разгласяваме.

— Естествено — съгласи се Уес.

Последното беше пълен абсурд. Все пак Къртин се канеше да изпрати писмото си до не по-малко от двайсет различни адвокатски фирми. Дори Бейб от кафенето в Баумор щеше да научи за срещата още преди да е започнала да сервира обяд.

* * *

На следващата сутрин в „Уолстрийт Джърнъл“ излезе статия на първа страница за началото на процес за уреждане на съдебно споразумение, започнат от „Крейн Кемикъл“. Анонимен източник, който работеше за компанията, потвърди истинността на слуховете. Анализаторите веднага се включиха с различни мнения, но като цяло ходът беше определен като положителен за компанията. Мащабните извънсъдебни споразумения можеха да се договорят. Отговорността си имаше цена. На Уолстрийт разбираха от числа и мразеха непредвидимостта. Историята познаваше много случаи на съсипани компании, които успяваха да осигурят финансовото си бъдеще с мащабни извънсъдебни споразумения, защото, въпреки че излизаха толкова скъпо, те ги предпазваха от по-нататъшно съдебно преследване.

Акциите на „Крейн Кемикъл“ стартираха на 12,75 долара, търгуваха се активно и бързо поскъпнаха с 2,75 долара.

В сряда следобед в кантората „Пейтън и Пейтън“, както и в много други кантори, телефоните не спираха да звънят. Слуховете за извънсъдебно споразумение се разпространяваха със светкавична бързина от уста на уста и по интернет.

Дени От също се обади, за да говори с Мери Грейс. Част от жителите на Пайн Гроув се бяха събрали в църквата, за да се молят заедно, да обменят клюки и да чакат да се случи чудо. Според пастора настроението им беше като на бдение. Разбира се, вече се носеха различни слухове. Според някои извънсъдебното споразумение вече беше уредено и парите бяха на път. Според други споразумението щеше да бъде подписано в петък, което беше съвсем сигурно. Трети смятаха, че все още няма никакво споразумение, а адвокатите просто се събират на среща. Мери Грейс обясни на Дени точно какво става и го помоли да разпространи истината. Скоро стана ясно, че тя или Уес ще трябва да се отбият в църквата, за да се срещнат с клиентите си.

В кафене „Бейб“ също беше пълно с въодушевени любители на кафето, които очакваха да чуят последните новини. Дали „Крейн Кемикъл“ щяха да бъдат принудени да почистят токсичните си ями? Посетител, който твърдеше, че знае всичко по въпроса, отговори, че това ще бъде включено в условията на извънсъдебното споразумение. А какво ще бъде обезщетението за смъртните случаи? Някой беше чул, че става въпрос за 5 милиона долара на човек. Разразиха се спорове. Веднага се появиха специалисти, но мнението им не беше авторитетно.

Ф. Клайд Хардин пристигна от кантората си и веднага стана център на внимание. Мнозина местни жители се бяха присмивали на колективния иск, заведен от него, и бяха твърдели, че просто иска да се възползва от успеха на семейство Пейтън, насърчаван от алчните си клиенти. Двамата с неговия приятел Стърлинг Бинц от Филаделфия бяха съставили колективен иск от името на триста „тежко и неизлечимо пострадали“ ищци. Откакто го бяха завели през януари, не се бе случило нищо. Но сега положението на Ф. Клайд Хардин рязко се подобри. Всяко извънсъдебно споразумение със сигурност щеше да включва и „неговите хора“. Той също щеше да бъде поканен на преговорите в петък, както обясни на притихналата публика. Щеше да седи рамо до рамо с Уес и Мери Грейс Пейтън.

Джанет Бейкър беше на работа зад щанда в магазин в южната част на Баумор, когато Мери Грейс се обади да й съобщи новината.

— Не бързай да се радваш — предупреди я строго адвокатката й. — Може да продължи дълго, а вероятността изобщо да се стигне до извънсъдебно споразумение не е много голяма.

Джанет искаше да зададе толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне. Мери Грейс й каза, че в седем вечерта ще бъде в църквата в Пайн Гроув, за да обсъди въпроса подробно с всичките си клиенти. Джанет също обеща да дойде.

Делото на Джанет Бейкър, с вече обявената присъда от 41 милиона долара, щеше да бъде първото на масата за преговори.

Новината за извънсъдебното споразумение се оказа прекалено голяма за Баумор. В малките офиси в центъра, секретарките, брокерите на недвижими имоти и застрахователите не говореха за нищо друго. Ленивото движение на хора по главната улица рязко спря, защото приятелите и съседите не можеха да се разминат, без да спрат и да обменят последните слухове. Служителите в съда на окръг Кеъри събираха слуховете, коригираха ги, разкрасяваха някои и съкращаваха други, а после ги предаваха нататък. Учителите се събираха в учителските стаи и разменяха последните новини. Пайн Гроув не беше единствената църква, където се събраха вярващи и обнадеждени хора, за да се помолят и да потърсят съвет. Много пастори в града прекараха целия следобед на телефона в разговори с различни жертви на „Крейн Кемикъл“.

Едно извънсъдебно споразумение щеше да затвори най-грозната глава в историята на града и да отвори нова. Притокът на средства щеше да компенсира пострадалите. Парите щяха да се похарчат в окръга и да дадат тласък на замиращата му икономика. „Крейн Кемикъл“ със сигурност щяха да бъдат принудени да отстранят замърсяването, след което водата може би отново щеше да стане безопасна за хората. Баумор с чиста вода — това беше като мечта, в която беше почти невъзможно да повярваш. Хората най-сетне щяха да забравят грозния прякор „Тумор“.

Извънсъдебното споразумение щеше да бъде най-бързият и окончателен край на кошмара. Никой в града не искаше продължителен и грозен съдебен процес. Никой не искаше да бъде подложен на това, което беше преживяла Джанет Бейкър.

 

 

Нат Лестър тормозеше редакторите и репортерите от вестниците вече цял месец. Беше побеснял от лъжливата информация, която заля южната част на щата Мисисипи, и беше още по-ядосан на редакторите, че не протестираха срещу нея. Беше съставил доклад, в който анализираше кампанията на Рон Фиск — в пресата, по пощата, по радиото, интернет и по телевизията — и посочваше всяка лъжа, полуистина и манипулирано твърдение. Беше изчислил на базата на пощенските и рекламните тарифи парите, които се изливаха в предизборната кампания на Фиск. Според него общата сума възлизаше поне на 3 милиона долара, повечето от които идваха от компании и лица извън щата Мисисипи. Но нямаше как да го докаже преди изборите. Докладът му беше изпратен по електронната поща и по куриери до всеки вестник в избирателния регион, последван от агресивни обаждания по телефона. Нат Лестър допълваше доклада всеки ден, изпращаше го отново и пак звънеше по телефона. И най-сетне всичко това даде резултат.

За негово удивление и дълбоко удовлетворение трите най-големи вестника в региона го уведомиха — поотделно и неофициално, разбира се, — че планират да публикуват яростни редакционни статии срещу предизборната кампания на Рон Фиск в предстоящите си неделни издания.

Късметът на Нат не свърши дотук. Въпросът за гей браковете привлече вниманието на „Ню Йорк Таймс“ и в Джаксън пристигна един репортер, за да го проучи на място. Казваше се Гилбърт и скоро се озова в предизборния щаб на Маккарти, където Нат му разказа всичко, макар и неофициално. Даде на Гилбърт и телефонните номера на двамата студенти по право, които следяха Майърчек и Спано.

Също неофициално студентите разказаха на Гилбърт всичко, което бяха научили, и му показаха доклада си. Бяха прекарали в Чикаго четири дни, през които бяха научили доста. Бяха се запознали с Майърчек в неговия бар близо до Евънстън и му бяха казали, че наскоро са пристигнали в града и си търсят приятели. Бяха прекарали дълги часове в заведението му, където се бяха напивали с редовните клиенти, и нито веднъж не бяха чули някой да споменава нещо за съдебен процес в щата Мисисипи. На снимките, публикувани във вестника в Джаксън, Майърчек беше с руса коса и смешни очила. В Чикаго косата му беше по-тъмна и той не носеше очила. Дори се бяха снимали с него за спомен. Колкото до Спано, бяха посетили дизайнерското студио, където той работеше като консултант на купувачи на по-евтини жилища. Там се престориха, че наскоро са се нанесли в стара сграда наблизо, и прекараха два часа с него. Спано забеляза акцента им и в някакъв момент от разговора ги попита откъде са. Когато отговориха, че са от Джаксън, щата Мисисипи, той не реагира.

— Ходил ли си там? — беше го попитал единият.

— Минавал съм няколко пъти — беше отвърнал Спано.

А се предполагаше, че е регистриран гласоподавател с шофьорска книжка от Мисисипи и настоящ ищец пред Върховния съд на този щат. Макар че Спано нито веднъж не се беше появил в бара на Майърчек, двамата, изглежда, наистина бяха двойка. Живееха на един и същ адрес в малка къща на Кларк Стрийт.

Студентите по право бяха продължили да звънят и да ходят до почти празния апартамент в Джаксън без никакъв резултат. Четирийсет и един дена по-рано, докато чукаха на вратата, бяха пуснали рекламна брошура в процеп до бравата. Брошурата си стоеше там, което означаваше, че никой не е отварял вратата. Старият сааб също не беше помръднал от мястото си. Една от гумите му беше спаднала.

Историята силно заинтригува Гилбърт и той се зае да я провери. Опитът за сключване на брак в щата Мисисипи наистина приличаше на циничен ход с единствената цел въпросът за гей браковете да попадне в центъра на предизборната надпревара между Маккарти и Фиск, от което губеше единствено Маккарти.

Гилбърт се зае да тормози радикалния адвокат, който представляваше Майърчек и Спано, но не стигна доникъде. В продължение на два дни се опитваше да се свърже и с Тони Закари, но не постигна нищо. Всичките му обаждания до Рон Фиск и неговия предизборен щаб също останаха без отговор. Успя да се свърже с Майърчек и Спано, но и двамата набързо приключиха разговора, когато той ги притисна за връзките им с щата Мисисипи. Затова репортерът взе няколко подбрани цитата от Нат Лестър и лично провери фактите, които му бяха съобщили студентите.

С това завърши материала си и го изпрати в редакцията.