Джон Гришам
Обжалването (28)

28

Перверзникът се казваше Даръл Сакет. Когато го видяха за последен път, беше на трийсет и седем и се намираше в окръжния затвор, където за пореден път очакваше да го съдят за сексуално посегателство срещу малки деца. Със сигурност приличаше на виновен: имаше дълго ниско чело, безизразни изпъкнали очи, уголемени допълнително от дебелите стъкла на очилата му, мърлява едноседмична брада и голям белег на челюстта — лице, което можеше да стресне всеки родител, пък и изобщо всеки гражданин. Беше доказан педофил — арестуван бе за пръв път, когато беше на шестнайсет. Последваха още много арести и поне четири присъди в четири различни щата.

Сакет — със страшната физиономия и отвратителното криминално досие — беше представен на регистрираните гласоподаватели в южния избирателен окръг на щата Мисисипи с помощта на лъскав материал, изпратен по пощата от поредната новопоявила се организация: „Жертвите отвръщат на удара“. Беше в размер от две страници и представляваше нещо средно между биография на жалкия престъпник и обобщение на ужасните недостатъци на съдебната система.

„Защо този човек е на свобода?!“ — крещеше текстът. А отговорът гласеше: „Защото съдия Шийла Маккарти отхвърли присъдата срещу него по шестнайсет отделни обвинения в сексуално посегателство срещу деца.“ Осем години по-рано съдебните заседатели бяха признали Сакет за виновен и съдията го беше осъдил на доживотен затвор без право на обжалване. Адвокатът му, който получаваше парите си от данъкоплатците, реши да обжалва присъдата във Върховния съд, където „Даръл Сакет попадна във всеопрощаващата прегръдка на съдия Шийла Маккарти“. Маккарти бе унизила честните, усърдни следователи, които бяха изтръгнали пълни самопризнания от Сакет. Беше ги укорила заради методите им при събиране на доказателства, които според нея бяха незаконни. Беше атакувала съдията, който беше определил присъдата и беше широко уважаван заради твърдата си позиция срещу престъпността за това, че бе приел за доказателства както самопризнанията, така и материалите, открити в апартамента на Сакет. (Съдебните заседатели останали видимо разтърсени, когато ги принудили да разгледат материалите с детска порнография; открити в жилището на Сакет от ченгетата по време на „законния“ обиск.) Съдия Маккарти беше заключила, че обвиняемият никак не й е симпатичен, но че тя просто няма друг избор, освен да отхвърли присъдата и да върне делото за преразглеждане.

Сакет беше преместен от щатския затвор обратно в затвора на окръг Лодърдейл, откъдето успя да избяга само една седмица по-късно. Оттогава никой не беше чувал нищо за него. Беше някъде навън — „на свобода“ — и несъмнено продължаваше да насилва невинни деца.

Писмото завършваше с обичайната разпалена реч срещу либералните съдии. Със ситен шрифт беше отпечатано стандартното одобрение от името на Рон Фиск.

Някои важни факти бяха нарочно пропуснати, за да не развалят общото впечатление. Например, че присъдата на Сакет беше отхвърлена и делото беше върнато за преразглеждане с 8 на 1 гласа. Действията на полицията в хода на разследването бяха толкова шокиращо неадекватни, че четирима други съдии във Върховния съд написаха становища, които бяха доста по-остри от думите на Маккарти — както по отношение на насилието, използвано за изтръгване на самопризнанията, така и по отношение на произволния и незаконен обиск. Единственият гласувал за потвърждаване на присъдата — съдия Романо — никога не беше отхвърлял присъда по криминално дело и тайно се беше заклел никога да не го прави, каквото и да се случи.

Сакет всъщност беше мъртъв. Беше убит при сбиване в бар преди четири години в щата Аляска. Новината за смъртта му не стигна до щата Мисисипи, а когато досието му в окръг Лодърдейл беше затворено, нито един репортер не го забеляза. Истината беше разкрита едва от задълбоченото разследване на Бари Райнхарт, но в този случай това вече нямаше никакво значение.

Защото истината отдавна нямаше място в предизборната кампания на Рон Фиск. Кандидатът беше прекалено зает, за да проверява всички подробности, и се беше доверил напълно на Тони Закари. Предизборната му кампания се беше превърнала в кръстоносен поход, висша мисия, и ако се налагаше фактите да бъдат малко изкривявани или дори пренебрегвани, това беше в името на далеч по-важната крайна цел. А и изборите все пак бяха политика — мръсна игра, в която беше сигурно, че другата страна също не играе честно.

Бари Райнхарт никога не беше позволявал на истината да го спре. Единственото му притеснение беше някой да не разкрие лъжите му. Ако някой побъркан като Даръл Сакет беше на свобода, жив и зает с отвратителните си деяния, историята му ставаше много по-шокираща и полезна. Мисълта, че Сакет всъщност е мъртъв, беше приятна, но Райнхарт предпочиташе да употребява силата на страха. Той знаеше, че Маккарти няма какво да отговори. Тя беше отхвърлила присъдата срещу Сакет, и толкова. Всяко усилие да го обясни щеше да бъде безполезно при трийсетсекундните телевизионни клипове и кратките ефектни фрази.

След първоначалния шок от клипа тя просто щеше да се опита да забрави за Сакет.

 

 

В действителност след първоначалния шок й се наложи да се върне към онзи случай. Шийла видя клипа в интернет, на сайта на „Жертвите отвръщат на удара“, след истеричното обаждане на Нат Лестър. Помощникът й Пол намери въпросното дело и те го прочетоха мълчаливо. Тя почти го беше забравила. Оттогава бяха минали осем години, през които беше прочела хиляди документи и беше написала стотици становища.

— Правилно си гласувала — отбеляза Пол.

— Да — отвърна тя. — Тогава защо сега изглежда толкова погрешно?

Беше затънала в работа, бюрото й беше затрупано с документи по десетина различни дела. Беше като зашеметена от новата атака.

Пол не отговори.

— Чудя се какво ще последва — каза тя и затвори очи.

— Сигурно някой процес със смъртна присъда. И пак ще подберат само фактите, от които имат полза.

— Благодаря. Има ли нещо друго?

— И още как. Явно разполагат с много материал за такива атаки. Ти си съдия. Всеки път, когато вземеш решение, някой губи. А тези типове не се интересуват от истината. Единственото, което искат, е да те изкарат лоша.

— Млъкни, моля те.

 

 

Междувременно започнаха да излъчват първите й телевизионни клипове, които малко разведриха обстановката. Нат беше решил да започне с материал, в който Шийла седи на мястото си в съда, облечена с черната съдийска тога, и искрено се усмихва на камерата, докато разказва за професионалния си опит — осем години в съда на окръг Харисън и девет години във Върховния съд. Не обичаше да се хвали, но през последните пет години два пъти беше получавала най-високата оценка в годишната класация на апелативните съдии, провеждана от юристите в щата. Не беше нито либерален, нито консервативен съдия. Отказваше да носи такова определение. Мисията й беше просто да следва законите на щата Мисисипи, а не да създава нови. Най-добрите съдии бяха онези, които нямаха политическа мисия и предразсъдъци за това, как трябва да гласуват. Най-добрите съдии бяха съдиите с опит. Нито един от конкурентите й не беше председателствал съдебен процес, не беше издавал разпореждане, не беше проучвал сложните документи по едно дело, не беше изслушвал пледоарии и не беше писал окончателно становище. До този момент нито един от конкурентите й не беше проявявал интерес да седне на съдийското място. Въпреки това и двамата искаха от гласоподавателите да ги издигнат директно на най-високия пост в съдебната система. Шийла завършваше сериозно: „Бях назначена от губернатора на този пост преди девет години, а после бях преизбрана от вас. Аз съм съдия, а не политик, и не разполагам с парите, които някои харчат, за да си купят това място. Затова умолявам вас, гласоподавателите, да ми помогнете да докажа, че местата във Върховния съд на щата Мисисипи не могат да се купят от големия бизнес. Благодаря ви.“

Нат беше похарчил малко пари за телевизионните канали в Джаксън и много повече за каналите по крайбрежието на Мексиканския залив. Маккарти никога нямаше да настигне Фиск. Според изчисленията на Нат Фиск и богаташите, които му дърпаха конците, харчеха по 200 хиляди долара на седмица само за клиповете срещу гей браковете.

Първата вълна от клипове на Шийла беше около два пъти по-евтина и беше посрещната по-скоро вяло. Координаторът на предизборната й кампания в окръг Джаксън я нарече „скучна“. Гръмогласен адвокат, който се смяташе за експерт по всякакви политически въпроси, изпрати гневен имейл до Нат Лестър, в който го обвиняваше за прекалено мекия му подход. Според него на огъня трябваше да се отвръща с огън, а на агресивните нападки — с още по-голяма агресивност. Той напомни на Нат, че кантората му вече е дарила 30 хиляди долара за предизборната кампания, но може да оттегли по-нататъшната си подкрепа, ако Маккарти не започне да се бори по-ожесточено.

Повечето жени харесаха посланието й. Мъжете бяха по-критично настроени. След като прочете няколко десетки имейли, Нат осъзна, че си губи времето.

* * *

Бари Райнхарт с нетърпение очакваше първите телевизионни клипове, които щяха да излъчат стратезите от предизборния щаб на Маккарти. И когато най-сетне видя първия, се смя на глас. Какво старомодно, допотопно, жалко и безполезно усилие — жена в черна тога, седнала в съда, заобиколена от дебели юридически томове и дори театрално въоръжена с чукче! Изглеждаше искрена, но си оставаше съдия без никакво телевизионно присъствие. Виждаше се как очите й бягат по редовете на екрана, от който четеше репликите. Главата й беше вдървено изправена — като на сърна, уловена в светлините на фаровете.

И така, ответният ход беше слаб, но все пак не биваше да остава без отговор. Райнхарт отвори видеотеката със своя арсенал и внимателно избра следващата бомба.

Десет часа след първото излъчване на клипа на Маккарти той просто беше издухан от телевизиите от следващия нападателен клип от щаба на Рон Фиск, който успя да зашемети дори най-дебелокожите политически анализатори. Започваше с острия звук от изстрел с огнестрелно оръжие и продължаваше с черно-бяла снимка на съдия Маккарти, свалена от официалния сайт на Върховния съд. Мъжествен, дрезгав глас зад кадър съобщаваше: „Съдия Шийла Маккарти не обича ловците. Преди седем години тя обяви следното: Ловците в този щат имат лоша слава по отношение на безопасността.“

Този цитат се появи върху лицето й. Кадърът се смени със снимка от статия във вестник, на която се виждаше как Шийла стиска ръцете на хората на някакъв митинг. Гласът продължи: „Съдия Шийла Маккарти не обича хората, които притежават оръжие. Преди пет години тя обяви следното: Лобито в защита на огнестрелните оръжия никога не спи и яростно атакува всяко съдебно решение, в резултат на което може да се ограничи използването на лично оръжие в чувствителни ситуации. Независимо колко разумни са предлаганите решения, лобито се нахвърля върху тях с цялата си мощ.“

Този цитат също се появи на екрана. Последва нов изстрел от ловна пушка, насочена към синьото небе. А после на екрана се появи Рон Фиск, издокаран като истински ловец. Той отпусна двуцевката си и се обърна към гласоподавателите. Разказа им за дядо си, който го беше водил на лов в тези гори още като дете, за любовта си към природата и за клетвата си, че ще защитава свещените права на ловците и собствениците на оръжия. След това се отдалечи към гората, а около него подскачаха няколко ловни кучета.

В края набързо се появи надпис със ситен шрифт, съдържащ благодарности към Организацията на собствениците на оръжие.

Истината беше малко по-различна. В първия случай, който се споменаваше в клипа, ставаше дума за смъртта на ловец на елени, причинена по невнимание по време на лов. Вдовицата му беше завела дело срещу другия ловец, който беше стрелял по него, последва неприятен съдебен процес и накрая съдебните заседатели от окръг Калхоун определиха обезщетение в размер на 600 хиляди долара — най-голямото в историята на този съд. По време на процеса бяха отправени най-гадни обвинения, все едно беше бракоразводно дело, за пиянство, притежание на марихуана и хулиганство. И двамата мъже, жертвата и неволният убиец, бяха членове на ловен клуб и към момента на инцидента бяха на ловен лагер от една седмица. По време на делото един от основните въпроси беше за безопасността и няколко експерти свидетелстваха по отношение на законовите разпоредби за притежаване и употреба на огнестрелно оръжие и обучението на бъдещите ловци. И макар че думите им бяха яростно оспорвани, всичко сочеше в подкрепа на факта, че щатът Мисисипи изостава по отношение на безопасността в сравнение с повечето други щати.

Колкото до втория случай, той бе свързан с престрелка в двора на училището в град Тюпълоу, при която за щастие никой не беше убит, но бяха ранени четирима ученици. Градската управа беше забранила носенето на огнестрелно оръжие в обсег от сто метра до което и да е държавно училище. Защитниците на правото на лично оръжие веднага заведоха дело, което беше подкрепено от Американската оръжейна асоциация. Накрая съдът отхвърли забраната, като се позова на Втората поправка към американската конституция, но Шийла гласува против. И в решението си не можа да се въздържи да не атакува асоциацията.

Но сега асоциацията отвръщаше на удара. Шийла изгледа последния клип на Рон Фиск в кабинета си — сама, с ужасното чувство, че шансовете й да спечели изборите съвсем избледняват. Когато беше в съда, имаше достатъчно време да обясни мотивите на решението си и да посочи, че не е честно думите й да се изваждат от контекста. Но по телевизията разполагаше само с трийсет секунди. Беше невъзможно да се защити — и в щаба на Рон Фиск много добре го знаеха.

 

 

След цял месец престой в „Пиратския залив“ Клийт Коули вече не беше желан гост там. На собственика на хотела и казиното му омръзна да се лишава от един от най-хубавите си апартаменти, както и да утолява забележителния апетит на Коули. Кандидатът за Върховния съд се хранеше по три пъти на ден, най-често в стаята си. Всяка вечер слизаше да играе блекджек и пиеше рома като вода, от което се напиваше ужасно. Заплашваше крупиетата, обиждаше останалите играчи и опипваше сервитьорките. Казиното вече беше прибрало около 20 хиляди долара от него, но разходите им също бяха толкова.

Марлин го откри в бара в една ранна вечер. Клийт си беше поръчал нещо за пиене, за да се подготви за поредната дълга нощ в казиното. След като си поговориха малко, Марлин мина направо към въпроса.

— Искаме да се откажеш от изборите — каза той. — И когато се отказваш, да декларираш подкрепата си за Рон Фиск.

Клийт присви очи. По челото му се появиха дълбоки бръчки.

— Моля? — каза той.

— Чу какво казах.

— Не съм толкова сигурен.

— Искаме да се оттеглиш и да подкрепиш Фиск. Нищо сложно.

Коули изгълта рома си на един дъх, без да откъсва поглед от Марлин.

— Продължавай — изръмжа той.

— Това е всичко. Шансовете ти да спечелиш не са големи — меко казано. Ти свърши добра работа, като създаде малко бъркотия и атакува Маккарти, но вече е време да се откажеш и да ни помогнеш да изберем Фиск.

— Ами ако не подкрепям Фиск?

— Сигурен съм, че и той не би те подкрепил. Но няма значение. Купонът свърши. Позабавлява се, писаха за теб във вестниците, запозна се с много интересни хора и прочие, но вече си произнесъл последната си реч.

— Бюлетините ми са отпечатани. С моето име.

— Това означава само, че част от твоите почитатели, които не са чули новината за оттеглянето ти, все пак ще гласуват за теб. Не е голям проблем.

Коули отново отпи голяма глътка и каза:

— Добре, значи бяха сто хиляди, за да вляза. А колко ще получа, за да изляза?

— Петдесет.

Той поклати глава и хвърли поглед към масите за блекджек.

— Не е достатъчно.

— Не съм дошъл да преговаряме. Петдесет хиляди долара в брой. В същото куфарче като предишния път, но този път няма да тежи толкова.

— Съжалявам. Цената ми е сто хиляди долара.

— Утре пак ще дойда по същото време, на същото място — каза Марлин и си тръгна.

В девет часа на следващата сутрин двама агенти на ФБР почукаха на вратата на хотелския апартамент на Клийт Коули. В крайна сметка той успя да стигне до прага и изръмжа:

— Кой е?

— ФБР. Отвори вратата.

Клийт открехна вратата и надзърна над веригата. Бяха като близнаци. Тъмните им костюми бяха еднакви. Явно се подстригваха на едно и също място.

— Какво искате? — попита той.

— Имаме няколко въпроса. И предпочитаме да не стоим отвън.

Клийт отвори вратата и ги пусна да влязат. Беше облечен с тениска и баскетболни шорти, смъкнати до коленете. Докато се настаняваха около малката маса, той ровеше в размътения си мозък, за да се сети кой закон е нарушил. Не помнеше да е направил нещо нередно в последно време, но нямаше и как да се сети в този отвратително ранен час. Успя да настани тромавото си туловище на един стол — колко ли беше напълнял през последния месец? — и хвърли поглед на служебните им значки.

— Познаваш ли Мик Ръниън? — попита единият.

Клийт го познаваше, но не искаше да си го признава веднага.

— Може би — отвърна той.

— Дилър на амфетамини. Преди три години си го представлявал пред федералния съд. Признал се е за виновен, за да получи минималната присъда от десет години, оказал е съдействие на властите, добро момче.

— А, да. Този Мик Ръниън.

— Да, точно този. Той плати ли ти хонорара?

— Финансовите документи са в кантората ми в Начес.

— Супер. Защото имаме съдебно разрешение да ги проверим. Ще можем ли да се срещнем утре там?

— С удоволствие.

— Така или иначе, според нас в твоите документи няма да пише нищо за хонорара, който ти е платил мистър Ръниън. Разполагаме с много надежден източник, който твърди, че мистър Ръниън ти е платил в брой двайсет хиляди долара и тази сума не е вписана никъде.

— Наистина ли?

— И ако се окаже вярно, това представлява нарушение на закона срещу рекета и корупцията, както и някои други федерални разпоредби.

— Добрият стар закон срещу рекета и корупцията. Ако не беше той, щяхте да останете без работа.

— По кое време да се срещнем утре?

— Утре мислех да се погрижа за предизборната си кампания. Изборите са след две седмици.

Двамата агенти се вторачиха в чудовището с помътнял поглед, разбъркана коса и тежък махмурлук, което седеше срещу тях. Не можеха да си го представят като кандидат за Върховния съд.

— Ще бъдем в кантората ти в Начес утре по обяд. Ако не се появиш, имаме съдебно разрешение да те арестуваме. Това със сигурност ще впечатли гласоподавателите.

С тези думи двамата излязоха от стаята с маршова стъпка и затръшнаха вратата след себе си.

Марлин се появи късно следобед, както беше обещал. Поръча си кафе, което не докосна. Клийт си поръча ром със сода, а по дъха му се познаваше, че не му е първият за деня.

— Ще се договорим ли за петдесет хиляди долара, Клийт? — попита Марлин, след като дълго време само следеше с очи сервитьорките, които сновяха наоколо.

— Все още мисля.

— Двамата агенти тази сутрин — продължи Марлин — държаха ли се прилично?

Клийт прие това, без да мигне. По никакъв начин не показа, че е изненадан. Всъщност не беше.

— Да, добри момчета — отвърна той. — Предполагам, че това е работа на сенатор Ръд. Той иска Фиск да спечели, защото двамата са от една порода. Естествено, не бива да забравяме, че сенатор Ръд е чичо на щатския прокурор, онзи малоумник, когото назначиха с връзки. Иначе щеше да остане безработен. И така, Ръд се обажда на племенника си, а той се обажда на ФБР, за да ми извият ръцете. Аз се отказвам от изборите и се разсипвам в хвалби за Рон Фиск, който печели съкрушителна победа. Рон Фиск е доволен. Сенатор Ръд е доволен. Едрият бизнес е доволен. Страхотно, нали?

— Горе-долу си прав — съгласи се Марлин. — Но освен това си взел 20 хиляди долара в брой от дилър на наркотици, които не си декларирал. Доста глупаво, но все пак не е краят на света. Няма нещо, което сенаторът да не може да оправи. Ако играеш по нашите правила, вземеш парите и се откажеш като добро момче, никога повече няма да чуеш за ФБР. Случаят ще бъде приключен.

Зачервените очи на Клийт срещнаха сините очи на Марлин.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. Ако си стиснем ръцете, можеш да забравиш за срещата утре по обяд в Начес.

— Къде са парите?

— Навън, вдясно. В същия зелен мустанг.

Марлин внимателно остави ключовете от колата на бара. Клийт ги сграбчи и излезе.