Джон Гришам
Обжалването (26)

26

Развълнуван от събитията, Хъфи беше допуснал ужасна грешка. Очакванията за някакво по-мащабно плащане, придружено от непрестанното напрежение от страна на мистър Пръцхед, го бяха подвели.

Скоро след като Уес се отби, за да му обещае 50 хиляди долара по дълга, Хъфи отиде в кабинета на директора на банката и гордо го осведоми, че дългът на семейство Пейтън рязко ще намалее. А когато два дни по-късно научи лошата новина, че това всъщност няма да се случи, не посмя да каже на никого.

Не можа да спи почти цяла седмица, но най-сетне се стегна и отново застана лице в лице с най-ужасния си кошмар. Пристъпи пред голямото бюро на директора, преглътна тежко и каза:

— Имам лоши новини, сър.

— Къде са парите? — попита в отговор мистър Къркхед.

— Няма да стане, сър. Извънсъдебното споразумение, което щяха да сключат, се е провалило.

Мистър Пръцхед дори не изруга. Вместо това просто каза:

— Поискай незабавно изплащане на дълга. Веднага.

— Какво?!

— Чу какво казах.

— Не можем да го направим. Те плащат по две хиляди всеки месец!

— Страхотно. Това дори не покрива лихвата. Поискай да го изплатят. Веднага.

— Но защо?!

— Ще ти кажа няколко причини, Хъфи. На първо място, изплащането на дълга е просрочено поне с една година. На второ място, той изобщо не е обезпечен. Като банкер би трябвало да осъзнаваш какъв е проблемът.

— Да, но те се опитват да върнат парите!

— Изпрати искане за погасяване на дълга. Ако не го направиш веднага, ще те понижа или направо ще те уволня.

— Това е отвратително!

— Не ме интересува — каза Къркхед.

После поомекна.

— Решението не е мое, Хъфи. Имаме нови собственици, които ми наредиха да прибера дълга.

— Но защо точно сега?

Къркхед вдигна телефона и протегна слушалката към Хъфи.

— Искаш ли да се обадиш в Далас и да ги попиташ лично?

— Но така семейство Пейтън ще фалират!

— Те отдавна са фалирали. Сега просто ще го обявят официално.

— Кучи син!

— На мен ли говориш, синко?

Хъфи се вторачи в дебелата плешива глава на шефа си и въздъхна.

— Всъщност не. По-скоро на кучия син в Далас.

— Това ще си остане между нас, нали така?

Хъфи се върна в кабинета си, затръшна вратата и се вторачи в стената. Така мина цял час. Пръцхед щеше скоро да се появи отново, за да провери докъде е стигнал.

 

 

Уес беше в центъра на града, на изслушване на свидетелски показания. Мери Грейс седеше на бюрото си и прие обаждането.

Тя се възхищаваше на Хъфи за смелостта, с която им беше отпуснал много по-голям кредит, отколкото беше разрешено, но въпреки това винаги потръпваше, когато чуеше гласа му.

— Добро утро, Том — каза вежливо тя.

— Не е добро, Мери Грейс — отвърна той. — Всъщност е ужасно, отвратително утро, едно от най-гадните.

Настъпи тягостно мълчание. После тя каза:

— Слушам те.

— Банката — не тази, с която сте свикнали, а друга, с нови собственици, които съм виждал само веднъж и не искам да виждам отново — е решила, че вече не може да чака да си получи парите. Банката — не аз, а банката — настоява да погасите дълга веднага.

Мери Грейс издаде странен гърлен звук, който можеше да мине за възклицание, но всъщност не беше дори това. Първата й мисъл беше за баща й. С изключение на подписите на семейство Пейтън, единственото друго нещо, с което беше гарантиран този кредит, бяха 800 000 квадратни метра обработваема земя, собственост на баща й от много години насам. Земята беше близо до Баумор и не включваше родния й дом и 170 000 квадратни метра около него. Сега банката щеше да му я отнеме.

— Има ли някаква специална причина, Хъфи? — попита хладно тя.

— Абсолютно никаква. Решението не е взето в Хатисбърг. Ако си спомняш, Секънд Стейт Банк се продаде на дявола.

— Това е безсмислено.

— Съгласен съм.

— Така ще ни принудите да обявим фалит, а банката няма да получи нищо.

— С изключение на онази ферма, да.

— Значи ще вземете фермата?

— Някой ще го направи. Надявам се да не съм аз.

— Ще бъде умно от твоя страна да не си ти, Хъфи. Защото може да има убийство.

— Да се надяваме, че жертвата ще бъде старият Пръцхед.

— Ти в офиса ли си?

— Да, и съм заключил вратата.

— Уес е в центъра. Ще бъде при теб след петнайсет минути. Отключи вратата.

— А, не — каза Хъфи.

 

 

Петнайсет минути по-късно Уес нахлу в офиса на Хъфи, почервенял от гняв и готов да удуши някого.

— Къде е Пръцхед? — попита той.

Хъфи скочи зад бюрото си и вдигна ръце във въздуха.

— Успокой се, Уес.

— Къде е Пръцхед?! — настоя Уес.

— Точно в момента е в колата си на път към някаква спешна среща, която изникна преди десет минути. Седни, Уес.

Уес си пое дълбоко дъх, после се отпусна на един стол. Хъфи го изгледа продължително, преди да седне зад бюрото си.

— Той не е виновен, Уес — каза Хъфи. — Технически погледнато, този кредит трябваше да се върне преди почти две години. Можеше да ви притисне още преди месеци, но не го направи. Знам, че не го харесваш. И аз не го харесвам. И собствената му жена не го харесва. Но той беше много търпелив. Решението не е взето тук, а в централния офис.

— Дай ми име на някого в централния офис.

Хъфи побутна към него едно писмо, получено по факса. Писмото беше адресирано до семейство Пейтън, на официална бланка на Ню Виста Банк, и беше подписано от заместник–директора мистър Ф. Патерсън Дювал.

— Пристигна преди трийсет минути — обясни Хъфи. — Не познавам мистър Дювал. Два пъти звънях в офиса му, но той беше във важна среща. Сигурен съм, че срещата ще продължи, докато не спрем да го търсим. Няма смисъл да си губим времето, Уес.

В писмото се настояваше за изплащане на дълга в пълния му размер — 414 656 долара и 22 цента, като всеки ден се трупаше лихва от 83 долара и 50 цента. Според условията на договора и настоящото писмо семейство Пейтън разполагаха с четирийсет и осем часа, за да изплатят тази сума, в противен случай щяха да последват процедури за събиране на дълга и запор върху материални активи. Естествено, съдебните разходи и хонорарите на адвокатите също щяха да бъдат добавени към дължимата сума.

Уес бавно прочете писмото и се опита да се успокои. После го остави на бюрото.

— Двамата с Мери Грейс всеки ден говорим за този дълг, Хъфи. Превърнал се е в част от брака ни. Говорим си за децата, за работата, за дълга към банката и какво има за вечеря. Не спираме да мислим за него и се скъсахме от работа, за да платим другите си задължения, така че да можем да се скъсаме от работа, за да се издължим на банката. Миналата седмица бяхме на косъм да ви върнем петдесет хиляди наведнъж. Дали сме дума да не спираме да работим, докато не се отървем от дълга си. А сега някакъв негодник в Далас е решил, че му е омръзнало да го гледа във всекидневните си отчети. Но знаеш ли какво, Хъфи?

— Какво?

— Банката току-що се прецака сама. Ще обявим фалит, а ако се опитате да наложите запор върху земята на моя тъст, ще обявим фалит и от негово име. А когато излезем от фалита и си стъпим на краката, познай кой няма да си получи парите.

— Онзи негодник в Далас?

— Точно така. Банката няма да получи нито цент. Ще бъде прекрасно. Когато изкараме тези четиристотин хиляди долара, те ще си останат за нас.

 

 

Късно следобед Уес и Мери Грейс събраха служителите си на извънредно заседание в „Дупката“. Освен унижението, че трябваше да обявят фалит, което явно не беше проблем за никого от присъстващите, нямаше за какво друго да се притесняват. В действителност действията на банката дори щяха да им позволят да дишат по-леко. Щяха да спрат да изплащат по 2000 долара всеки месец и да използват парите за нещо друго.

Разбира се, основният повод за тревога беше земята на мистър Шелби, бащата на Мери Грейс. Но Уес имаше план. Щеше да намери някой приятел, който да участва на търга за разпродажба, организиран от банката, и да я купи. Земята формално щеше да смени собственика си, но щеше да остане тяхна по силата на приятелско споразумение, докато не му върнеха парите — може би до една година. Нито Уес, нито Мери Грейс искаха баща й да пострада от фалита им.

Минаха четирийсет и осем часа, в които не бе направено никакво плащане. Банката удържа на обещанието си и заведе дело. Адвокатът на банката — местен юрист, с когото семейство Пейтън се познаваха добре — им се обади предварително, за да се извини. Представляваше банката от години и не искаше да я губи като клиент. Мери Грейс прие извинението му и великодушно му разреши да ги съди.

На следващия ден семейство Пейтън обявиха фалит — както като физически лица, така и от името на адвокатска кантора „Пейтън и Пейтън“. Приложиха списък от материални активи на обща стойност 35 хиляди долара — две стари коли, мебели и офисно обзавеждане, — които бяха застраховани. Приложиха и списък на дълговете си в размер на 420 хиляди долара. Обявяването на фалита практически прекрати хода на делото срещу тях, заведено от банката, и в дългосрочен план щеше да го обезсмисли. На следващия ден новината беше съобщена на втора страница на „Хатисбърг Америкън“.

Карл Трюдо я прочете в интернет страницата на вестника и се разсмя на глас.

— Хайде, съдете ме пак! — възкликна той доволно.

До края на седмицата три други адвокатски кантори от Хатисбърг уведомиха стария Пръцхед, че изтеглят всичките си средства от неговата банка, затварят сметките си и вече ще работят с конкурентна банка. В града имаше поне осем други банки.

Един богат адвокат на име Джим Макмей се обади на Уес и му предложи помощ. Двамата бяха приятели от много години и два пъти бяха работили заедно в съда. Макмей представляваше четири семейства от Баумор в дела, заведени срещу „Крейн Кемикъл“, но засега не беше преминал в атака. Както и останалите адвокати, които съдеха „Крейн Кемикъл“, той изчакваше изхода на делото „Бейкър“, за да се възползва от джакпота на евентуалното извънсъдебно споразумение.

Двамата се срещнаха за закуска в „Нанис“ и докато похапваха питки и пушена шунка, Макмей с готовност се съгласи да спаси земята на семейство Пейтън, като я купи на търга, обявен от банката, и да я задържи, докато не му върнат парите. Обработваемата земя в окръг „Тумор“ и без това не се търсеше особено много, така че според Уес имотът на Шелби щеше да се продаде за около 100 хиляди долара — и това щяха да бъдат единствените пари, които банката щеше да изкара от глупавата си маневра.