Джон Гришам
Обжалването (25)

25

Точен като часовник, в шест часа сутринта в сряда Рон Фиск целуна Дорийн за довиждане на вратата, а после подаде сака с багажа си и куфарчето на Монти. Гай го чакаше в колата. И двамата му помощници помахаха на Дорийн, после бързо потеглиха. Беше последната сряда от септември — двайсет и първата поредна седмица от предизборната му кампания и двайсет и първата поредна сряда, в която беше целунал жена си за довиждане точно в 6:00 ч. сутринта. Тони Закари не би могъл и да мечтае за по-дисциплиниран кандидат.

Монти, който пътуваше с Рон на задната седалка, му подаде информацията за деня. Един от помощниците на Тони в Джаксън я подготвяше през нощта и я изпращаше по електронната поща на Монти — точно в пет всяка сутрин. На първа страница беше програмата за деня. На втората имаше кратко описание на трите групи, пред които Рон щеше да говори, заедно с имената на по-важните личности, които щяха да присъстват.

На трета страница имаше новини от предизборните кампании на конкурентите му. Най-вече слухове, но за Рон това беше любимата част от информацията. Клийт Коули беше забелязан за последно да говори пред малка група полицаи в окръг Ханкок, а после се беше оттеглил към любимите си маси за блекджек в „Пиратския залив“. Днес Маккарти беше на работа, така че не се очакваха предизборни събития.

На четвърта страница беше финансовият отчет. Досега бяха събрали общо 1,7 милиона долара от дарения, като 75 процента от тях бяха постъпили от територията на щата Мисисипи. Разходите им дотук възлизаха общо на 1,8 милиона долара. Разликата не беше повод за тревога. Тони Закари знаеше, че големите пари ще започнат да пристигат през октомври. Маккарти беше събрала общо 1,4 милиона долара, като практически всичките й пари бяха от адвокати. Беше похарчила половината. В лагера на Фиск преобладаваше мнението, че адвокатите са изцедени докрай.

Пристигнаха на летището. Частният самолет, с който пътуваше Рон Фиск, излетя в 6:30 ч. и в този момент Фиск вече говореше по телефона с Тони в Джаксън. Това беше първият им разговор за деня. Всичко се развиваше по план. Фиск вече беше стигнал до фазата да смята, че всички предизборни кампании са такива. Винаги беше точен, свеж, подготвен, отпочинал, добре финансиран и готов за следващото събитие от предизборната си програма. Почти не контактуваше с двайсетината души, които работеха пряко за Тони и се потяха над разрешаването на всички проблеми.

 

 

За съдия Маккарти денят в предизборната й кампания започваше с чаша плодов сок в компанията на Нат Лестър в щаба й в Джаксън. Всяка сутрин тя се опитваше да пристига в 8:30 ч. и обикновено успяваше. Към този момент Нат вече беше работил два часа и крещеше по всички останали.

Не се интересуваха от развитието на предизборните кампании на конкурентите. Почти не се занимаваха със социологически проучвания. Според техните данни Маккарти се движеше успоредно с Фиск, което беше доста тревожно. Набързо прегледаха последните схеми за набиране на средства и поговориха за евентуални нови спонсори.

— Може да имам и още един проблем — каза Маккарти тази сутрин.

— Само един?

— Спомняш ли си делото на Франки Хайтауър?

— В момента не.

— Преди пет години в окръг Гренада беше застрелян щатски полицай. Спрял кола, която се движела с превишена скорост. В колата имало трима чернокожи мъже и един чернокож тийнейджър, Франки Хайтауър. Някой открил огън с огнестрелно оръжие и полицаят бил прострелян на осем места. Оставили го по средата на магистрала 51 и избягали.

— Чакай да позная. Върховният съд е стигнал до окончателно решение.

— Не още, но сме близо. Шестима от моите колеги са готови да потвърдят обвинението в убийство.

— Чакай да позная пак. Ти би желала да гласуваш против.

— Аз ще гласувам против. Хлапето не е получило адекватна защита в съда. Адвокатът му е бил глупак без никакъв опит и очевидно без никакъв мозък. Съдебният процес е бил абсолютна пародия. Останалите трима бандити са избегнали смъртната присъда, като са хвърлили вината върху Хайтауър — шестнайсетгодишно момче, което е седяло на задната седалка и не е носело оръжие. Да, ще гласувам против.

Нат скочи и закрачи нервно напред-назад. Нямаше смисъл да спори за делото. А спорът за политическите измерения на случая изискваше специални умения.

— Коули ще се побърка.

— Не ми пука за Коули. Той е клоун.

— Хората обичат да гласуват за клоуни.

— Той не е фактор в тези избори.

— Фиск ще реши, че това е Божи дар. Още едно доказателство, че предизборната му кампания е благословена от Бога. Манна небесна. Направо си представям клиповете му.

— Ще гласувам против, Нат. Много е просто.

— Изобщо не е толкова просто. Някои от гласоподавателите може и да разберат какво правиш и да се възхитят от куража ти. Може би трима, дори четирима. Останалите обаче ще видят клипа на Фиск, на който ще има снимка на усмихнатия напет полицай, а до него — снимката от ареста на Франки не знам си кой.

— Франки Хайтауър.

— Благодаря. В текста поне на десет места ще се споменават либералните съдии, а може би дори ще има и твоя снимка. Ще бъде страхотна реклама. Можеш направо да се откажеш от изборите, още сега.

Той млъкна, но горчивият ефект от думите му остана. Двамата дълго мълчаха. После Шийла наруши тишината.

— Не е лоша идея. Да се откажа от изборите. Хващам се, че чета досиетата на делата и си мисля: „Какво ще си помислят гласоподавателите, ако гласувам така или иначе?“ Вече не съм съдия, Нат. Станала съм политик.

— Ти си страхотен съдия, Шийла. Един от тримата, които са ни останали.

— Вече всичко е политика.

— Няма да се отказваш. Написала ли си становището си по онова дело?

— В момента го пиша.

— Виж, Шийла, изборите са след пет седмици. Колко бавно можеш да пишеш? По дяволите, Върховният съд е прословут с това, че не бърза. Сигурен съм, че можеш да се помотаеш, докато не минат изборите. Какво са пет седмици? Нищо работа. Самото убийство е било преди пет години.

Нат крачеше насам-натам и размахваше ръце.

— Все пак имаме график — напомни му тя.

— Глупости. Графикът може да се манипулира.

— С политическа цел.

— Точно така, Шийла, по дяволите. Престани вече. Ние си скъсваме задниците от работа заради теб, а ти се държиш, сякаш те е гнус от кампанията. Изборите са мръсна работа, не разбра ли?

— Говори по-тихо.

Нат се подчини, но продължи да крачи. Три крачки към едната стена, после три крачки обратно.

— Твоето гласуване „против“ няма да промени нищо, по дяволите. Съдът отново ще те прегази с шест на три гласа, може би дори със седем на два или осем на един. Числата нямат значение. Присъдата ще бъде потвърдена и Франки Хайтауър ще си остане там, където е в момента и където ще бъде след десет години. Не бъди глупава, Шийла.

Тя изпи остатъка от плодовия сок, без да отговори.

— Не ми харесва тази физиономия — каза Нат и насочи към нея дългия си костелив пръст. — Чуй ме. Ако гласуваш „против“ преди изборите, аз се отказвам.

— Не ме заплашвай.

— Не те заплашвам. Обещавам ти. Знаеш поне десет различни начина да не вземеш решение по това дело през следващите пет седмици. По дяволите, можеш да го заровиш за половин година.

Тя се изправи и каза:

— Отивам на работа.

— Не се шегувам! — изкрещя той. — Ще напусна!

Шийла Маккарти отвори вратата и подхвърли през рамо:

— Бягай да намериш още пари.

 

 

Три дни по-късно най-сетне започна и майсторски координираната рекламна лавина. Само няколко души знаеха какво точно става.

Дори самият Рон Фиск не можеше да осъзнае мащабите на медийната вълна, която се подготвяше за него. Беше заставал пред камерите, беше обличал различни костюми, беше прочел репликите си от подготвените сценарии, беше довел семейството и приятелите си, за да участват. Знаеше бюджета на клиповете, медийния план и пазарните дялове на различните телевизионни канали в южната част на щата Мисисипи. И щеше да се притеснява как ще се финансира вълната от телевизионни клипове, ако кампанията му беше от обикновените.

Но машината, която работеше за него, стигаше много по-далеч и по-дълбоко, отколкото дори самият той подозираше.

Първите клипове бяха позитивните — симпатични картинки, които трябваше да отворят вратата и да пуснат чудесния млад мъж да влезе в домовете на хората. Първият клип показваше Рон като бойскаут, докато един възрастен актьор с плътен южняшки акцент произнасяше думите на ръководителя на скаутите зад кадър: „Един от най-добрите скаути, които сме имали. Стигна до ранг «орел» за по-малко от три години.“ Следваше снимката на Рон с тога на церемонията по завършване на гимназията, като отличник. После Рон с Дорийн и децата, а зад кадър се чуваше собственият му глас: „Семейството е най-важното, което имаме.“ След трийсет секунди, изпълнени с такива кадри, клипът завършваше с дълбок глас зад кадър, който звучеше като гласа на Бог: „Рон Фиск — съдия, който вярва в нашите ценности.“

Вторият клип от позитивната вълна представляваше поредица от черно-бели кадри, които показваха Рон да стои на стъпалата на църквата си, с хубав тъмен костюм, и да разговаря с пастора. Гласът зад кадър обявяваше: „Рон Фиск беше ръкоположен за дякон в тази църква преди дванайсет години.“ След това се виждаше Рон по риза, докато преподава в неделното училище. После Рон с Библия в ръка да говори на някакви тийнейджъри под едно дърво. Глас зад кадър: „Да благодарим на Бога за хората като Рон Фиск.“ И накрая Рон и Дорийн, застанали заедно на входа на църквата. Със същия глас зад кадър, с който завършваше първият клип: „Рон Фиск — съдия, който вярва в нашите ценности.“

В клиповете нямаше и следа от конфликт, нищо за предизборната кампания, никаква кал по конкуренцията, никакъв намек за диващината, която щеше да последва във втората вълна. Позитивните клипове на Рон Фиск представляваха сърдечен поздрав от един невероятно симпатичен млад дякон.

Излъчиха ги интензивно не само в южната част на щата Мисисипи, но и в централната, защото Тони Закари беше платил по-високите цени, които осигуряваха едновременно излъчване по всички местни телевизионни канали.

 

 

Трийсети септември беше особено важна дата в календара на Бари Райнхарт. Всички дарения, направени през октомври, нямаше да се отчетат преди десети ноември, шест дни след изборите. Паричният поток, изпратен от спонсори извън територията на щата Мисисипи, щеше да остане незабелязан, докато не станеше твърде късно. Конкурентите, които вече щяха да са загубили изборите, щяха да вдигнат врява до небето, но това беше всичко, което можеха да направят.

На 30 септември Бари Райнхарт и компания натиснаха газта. Започнаха на най-високо равнище: организации за съдебна реформа и ограничаване на имуществената отговорност, крайнодесни религиозни групировки, лобисти на едрия бизнес, политически комитети и стотици други консервативни организации — от добре познатата Американска оръжейна асоциация до неизвестната „Нулеви данъци“ — малка групировка от върли противници на данъчните служби. Бяха общо хиляда сто и четирийсет организации, от петдесетте щата. Райнхарт изпрати на всички подробно писмо с молба за незабавно дарение за предизборната кампания на Фиск в размер на 2500 долара — максималната сума, разрешена от закона за организации. Целта му беше да събере общо 500 хиляди долара от тях.

Колкото до физическите лица — които имаха право да даряват до 5000 долара — Райнхарт разполагаше със списък от хиляди директори и мениджъри в компании от всички индустрии, които привличаха вниманието на адвокатите. На първо място сред тях бяха застрахователните компании, от които смяташе да събере един милион долара. Карл Трюдо му беше дал списък с имената на двеста директори на компании, контролирани от Трюдо Груп, макар че нито един директор от „Крейн Кемикъл“ нямаше да напише чек. Ако предизборната кампания на Фиск получеше дарение от „Крейн Кемикъл“, новината със сигурност щеше да излезе на първите страници на вестниците. В такъв случай Фиск можеше да се почувства длъжен доброволно да се откаже от предизборната борба, а Райнхарт дори не искаше да си представя мащабите на катастрофата, която щеше да последва.

Така че очакваше общо един милион долара от момчетата на Карл, макар че тези пари нямаше да влязат директно в кампанията на Фиск. За да предпази имената им от любопитните репортери и да скрие намесата на мистър Трюдо, Райнхарт прехвърляше парите им в банковите сметки на „Съдебни жертви за истината“ и Организацията на собствениците на оръжие.

Списъкът на Райнхарт продължаваше с хиляди имена на потенциални спонсори, които бяха доказани дарители в предизборните кампании на кандидати, ориентирани към бизнеса, макар и не в максималния размер от 5000 долара. От тях очакваше още 500 хиляди.

Крайната му цел беше три милиона долара — и той изобщо не се съмняваше, че ще успее да я достигне.