Джон Гришам
Обжалването (24)

24

Мери Грейс и Уес слязоха от асансьора на двайсет и шестия етаж на най-високата сграда в Мисисипи и пристъпиха в луксозното фоайе на най-голямата адвокатска фирма в щата. Мери Грейс веднага обърна внимание на тапетите, на скъпите мебели, цветята и на всички останали неща, които преди имаха толкова голямо значение и за нея самата.

Елегантната жена зад рецепцията беше точно толкова вежлива, колкото трябва. Помощник с тъмносин костюм и черни обувки ги заведе до зала за срещи, където друга секретарка ги попита дали искат нещо за пиене. Те не искаха. От големите прозорци се откриваше гледка към Джаксън. Централно място заемаше куполът на капитолия, където заседаваха щатските законодатели. Вляво от него беше Каръл Гартин Билдинг, където се помещаваше Върховният съд, и някъде вътре в сградата, на нечие бюро, беше делото на Джанет Бейкър срещу „Крейн Кемикъл“.

Вратата се отвори и на прага се появи Алън Йорк, широко усмихнат. Ръкуваха се сърдечно. Той наближаваше шейсет, беше нисък и набит, малко небрежен — с измачкана риза, без сако, е очукани обувки, — нещо необичайно за съдружник във фирма от такава класа. Придружаваше го вече познатият им помощник, натоварен с две големи папки. След като се поздравиха и си поговориха малко, всички насядаха около заседателната маса.

Делото, което семейство Пейтън бяха завели през април от името на близките на починалия дървосекач, бързо беше преминало през първата си фаза. Все още не беше определена дата за началото на процеса, което щеше да стане поне след една година. Наказателната отговорност изглеждаше ясно определена — шофьорът на камиона, който беше предизвикал катастрофата, се беше движил с превишена скорост, поне с двайсет и пет километра над разрешеното. Двама свидетели бяха дали показания под клетва за превишената скорост и опасното поведение на шофьора на камиона. В собствените си показания шофьорът признаваше множество предишни нарушения. Преди да стане шофьор, беше работил като водопроводчик, но го бяха уволнили, защото беше пушил трева на работното си място. Уес беше открил доказателства за поне още два случая, в които беше шофирал под въздействието на опияняващи вещества, а според самия шофьор май беше имало и трети случай, но не си спомняше съвсем сигурно.

Накратко, това дело изобщо нямаше да припари до съдебните заседатели. Щеше да се реши с извънсъдебно споразумение и след четири месеца усилено разследване мистър Алън Йорк беше готов да започне преговорите. Според него клиентът му „Литън Кежуълти“ искаше бързо да приключи със случая.

Уес започна с описание на семейството на загиналия работник — трийсетгодишна вдовица и майка със средно образование и без никакви професионални умения, и три малки деца, най-голямото на дванайсет. Нямаше нужда да доказва, че загубата на съпруга и бащата беше катастрофална за тях.

Докато Уес разказваше, Йорк си водеше бележки и от време на време хвърляше поглед към Мери Грейс. Бяха разговаряли по телефона, но за пръв път се срещаха на живо. Уес работеше по този случай, но Йорк много добре знаеше, че съпругата му не е дошла само да седи и да изглежда добре. Един от най-близките му приятели беше Франк Съли, адвокатът от Хатисбърг, нает от „Крейн Кемикъл“, за да придава тежест на защитата. Джаред Къртин го беше изместил и Съли все още не можеше да му го прости. Много пъти беше разказвал на Йорк за делото „Бейкър“ и според него семейство Пейтън работеха най-добре, когато Мери Грейс разговаряше със съдебните заседатели. Проявяваше твърдост и в кръстосаните разпити, но силата й беше в контакта, който създаваше с хората. Заключителната й реч беше блестяща, силна и — очевидно — много убедителна.

Йорк се занимаваше със защита на застрахователни компании от трийсет и една години. Печелеше повечето си дела, но имаше и няколко ужасни случая, в които съдебните заседатели бяха отказали да приемат неговата гледна точка и го бяха смазали с големи присъди. Все пак това беше част от играта. Но той никога дори не се беше доближавал до сумата от 41 милиона долара. За нея вече се носеха легенди в юридическите кръгове в целия щат. И легендата продължаваше да расте с драматичните подробности за семейство Пейтън: как бяха заложили всичко на това дело, как бяха изгубили дома си, кантората и колите си и бяха затънали в дългове, за да не се откажат от процеса, продължил цели четири месеца. Съдбата им вече беше позната и обсъждана в барове, на турнири по голф и коктейли. Ако присъдата останеше в сила, двамата щяха да спечелят огромна сума. Ако станеше обратното, надали щяха да оцелеят.

И докато Уес разказваше, Йорк неволно изпита възхищение към тях.

След като обобщи вредите, Уес подхвърли още нещо за безотговорното поведение на автомобилната компания и заяви:

— Ние смятаме, че два милиона долара са справедливо извънсъдебно споразумение.

— Сигурен съм, че смятате така — отвърна Йорк.

Като всеки адвокат в подобно положение на лицето му инстинктивно се изписа изражение на недоверие, шок и смайване. Той повдигна невярващо вежди. Поклати бавно глава, сякаш не можеше да осъзнае чутото. Стисна брадичката си с ръка и се намръщи. От предишната му усмивка не беше останала и следа.

Уес и Мери Грейс успяха да си придадат апатичен вид, но всъщност чакаха със затаен дъх.

— За да получите два милиона — продължи Йорк, като преглеждаше бележките си, — трябва да прибавите и наказателно обезщетение, а, честно казано, моят клиент просто не иска да плаща нищо подобно.

— О, не — възрази хладно Мери Грейс. — Вашият клиент ще плати точно толкова, колкото му кажат съдебните заседатели.

Откровените заплахи също бяха част от играта. Йорк ги беше чувал поне хиляда пъти. Но трябваше да признае, че заплахата звучеше далеч по-зловещо от устата на жена, която току-що е успяла да спечели гигантско наказателно обезщетение в полза на предишния си клиент.

— Процесът ще бъде поне след дванайсет месеца — каза Йорк и се обърна към помощника си за потвърждение.

Въпреки че никой не беше в състояние да предвиди датата с каквато и да била точност, помощникът му мъдро кимна, потвърждавайки казаното от Йорк.

С други думи, ако делото влезе в съда, ще мине много време, преди да получите и цент от хонорара си. А за никого не е тайна, че малката ви кантора е затънала в дългове и се бори за оцеляване. Така че имате нужда от голямо извънсъдебно споразумение, и то веднага.

— Клиентът ви не може да чака толкова дълго — продължи Йорк.

— Ние ти направихме конкретно предложение, Алън — отвърна Уес. — Ще отговориш ли с конкретно контрапредложение?

Йорк изведнъж затвори папката пред себе си, усмихна се насила и каза:

— Вижте, много е просто. „Литън Кежуълти“ са много добри в ограничаване на загубите си, а този случай очевидно представлява загуба. Имам правомощията за споразумение за един милион долара. И нито цент повече. Разполагам с един милион долара и клиентът ясно ме предупреди да не им искам повече. Един милион долара — или ги приемате, или ги отказвате. Това е.

Адвокатът, който ги беше препоръчал, щеше да получи половината от 30-те процента по договор. Кантората на семейство Пейтън щеше да получи другата половина. Петнайсет процента от един милион долара бяха 150 хиляди долара, истинска мечта.

Двамата се спогледаха намръщено, но всъщност им се искаше да прескочат масата и да разцелуват Алън Йорк. После Уес поклати глава, а Мери Грейс си записа нещо в бележника.

— Трябва да се обадим на клиента си — каза Уес.

— Разбира се — съгласи се Йорк и изхвърча от залата, следван от помощника си.

— Е — каза тихо Уес, все едно се страхуваше да не би в помещението да има подслушвателни устройства.

— Опитвам се да не се разплача — отвърна съпругата му.

— Недей да плачеш. Недей да се смееш. Трябва да го притиснем малко.

Когато Йорк се върна, Уес строго му каза:

— Разговаряхме по телефона с мисис Нолан. Тя отказва да слезе под един милион и двеста хиляди долара.

Йорк въздъхна, а раменете и чертите му увиснаха едновременно.

— Нямам толкова пари, Уес — каза той. — Абсолютно съм искрен с вас.

— Можеш да поискаш още. Щом са готови да платят един милион, сигурно ще могат да добавят и още двеста хиляди. Ако се стигне до съда, ще загубят двойно повече.

— В „Литън“ са упорити, Уес.

— Просто им звънни по телефона. Направи един опит. Какво ще загубиш?

Йорк отново излезе от стаята и след десет минути се върна с широка усмивка.

— Готово! — съобщи той. — Поздравления!

 

 

Шокът от бързото споразумение ги остави без дъх. Подобни преговори обикновено се точеха със седмици и месеци, докато и на двете страни им омръзнеше да се заяждат, да се преструват и да играят малките си игрички. Очакванията им за тази среща бяха да си тръгнат от кантората на Йорк с някаква обща представа накъде отиват нещата с извънсъдебното споразумение. Вместо това излязоха зашеметени и в продължение на петнайсет минути просто крачеха по главната улица на Джаксън, без да продумат. После спряха до ресторант „Капитъл Грил“, който беше известен по-скоро с клиентите, отколкото с храната. Лобистите обичаха да ги виждат тук как плащат сметките за разточителни обеди с влиятелни политици. Губернаторите също обичаха да идват в това заведение.

Защо да не се разпуснат и да обядват с големите?

Вместо това се вмъкнаха в малка закусвалня недалеч от входа на ресторанта и си поръчаха студен чай. И двамата не бяха гладни. Уес най-сетне изрече на глас общата им мисъл:

— Кажи ми, че току-що спечелихме сто и осемдесет хиляди долара.

— Аха — съгласи се Мери Грейс и захапа сламката си.

— И на мен така ми се стори.

— Една трета отива за данъци — напомни му тя.

— Да не би да се опитваш да развалиш купона?

— Не, просто разсъждавам практично.

Тя взе една салфетка и написа „180 000“.

— Ще решаваме как ще ги харчим ли? — попита Уес.

— Не, ще ги разпределяме. Значи шейсет хиляди за данъци?

— Петдесет.

— Подоходни данъци, щатски и федерални. Здравни и социални осигуровки за служителите и не знам още какво, но общо са поне една трета.

— Петдесет и пет — каза той.

Мери Грейс написа „60 000“.

— Бонуси? — попита тя.

— А нова кола? — попита той.

— Не. Бонуси за петимата ни служители. Не са получавали повишение от три години.

— По пет хиляди на човек.

Тя написа „25 000“ и каза:

— После банката.

— Не, нова кола.

— А банката? Вече похарчихме половината.

— Добре, двеста долара за банката.

— Стига, Уес. Знаеш, че няма да можем да живеем спокойно, докато не се оправим с банката.

— Опитвам се да забравя за заема.

— Колко да им дадем?

— Не знам. Но съм сигурен, че ти знаеш.

— Петдесет хиляди за Хъфи и десет хиляди за Шийла Маккарти. Остават ни трийсет и пет хиляди.

В този момент сумата им се струваше цяло състояние. Двамата се вторачиха в салфетката, като пресмятаха наум и пренареждаха приоритетите, но никой не можеше да предложи друго разпределение. Накрая Мери Грейс се подписа на салфетката и Уес направи същото. После тя я прибра в чантата си.

— Може ли поне да си купя нов костюм? — попита Уес.

— Зависи от разпродажбите — отвърна тя. — Трябва да се обадим в кантората.

— Да, сигурно чакат на телефона.

Три часа по-късно семейство Пейтън влязоха в кантората си и купонът започна. Заключиха входната врата, изключиха телефоните и отвориха шампанското. Шърман и Ръсти произнесоха дълги импровизирани тостове. Таби и Вики се напиха от две чаши. Дори Оливия, възрастната счетоводителка, се развесели и започна да се смее на всички шеги.

Харчеха парите отново и отново, докато всички не се почувстваха богати.

 

 

Когато шампанското свърши, затвориха кантората и си тръгнаха. Семейство Пейтън се прибраха в апартамента си, преоблякоха се и отидоха до училището, за да вземат Мак и Лайза. Бяха си спечелили правото на приятна вечер, макар че децата бяха твърде малки, за да разберат повода. Така че нямаше да говорят за това.

Мак и Лайза очакваха да ги вземе Рамона както обикновено, и когато видяха родителите си пред училището, много се зарадваха. Уес им обясни, че им е омръзнало да работят и са решили да се позабавляват. Първо спряха в „Баскин-Робинс“, за да си купят сладолед. После отидоха в един мол, където вниманието им привлече магазин за обувки. Всеки си избра по един чифт, намален с 50 процента, като изборът на Мак беше най-смел от всички — обувки на морски пехотинец. В мола имаше и четири киносалона. Хванаха прожекцията от 6:00 ч., на последния филм за Хари Потър. После вечеряха в пицария с детски кът и шумна, весела атмосфера. Прибраха се чак към десет. Рамона ги чакаше, гледаше телевизия и се наслаждаваше на спокойствието в апартамента. Децата й донесоха пица и в един глас заразказваха за филма. Обещаха да си напишат домашните сутринта. Мери Грейс се смили и цялото семейство се настани на канапето, за да гледат риалити шоу на някакъв остров. Часът за лягане се премести чак за единайсет.

Когато в апартамента най-сетне настъпи тишина и децата заспаха, Уес и Мери Грейс останаха да лежат на канапето, преплели крака и облегнали глави на противоположните краища, всеки замислен за нещо свое. През последните четири години, докато финансите им стремително намаляваха, а загубите и униженията следваха едно след друго, страхът беше станал всекидневен спътник в живота им. Страхът да не загубят дома си, после кантората и накрая колите си. Страхът, че няма да могат да се грижат за децата си. Страхът от някакъв сериозен медицински проблем, който няма да бъде покрит от застраховката им. Страхът да не загубят делото „Бейкър“. Страхът да не бъдат принудени да обявят фалит, ако банката реши да ги притисне до стената.

След обявяването на присъдата постоянният страх беше станал по-скоро досаден. Не беше изчезнал съвсем, но бавно започваха да го превъзмогнат. През последните шест месеца бяха връщали на банката по 2000 долара всеки месец — пари, изкарани с пот на челото, останали след плащането на всички други сметки и разходи. С тези суми едва покриваха лихвата, така че цялата сума на дълга се очертаваше още по-ясно. Но все пак плащаха нещо, макар и символично. Бяха започнали да си пробиват път обратно към светлината.

А сега, за пръв път от години насам, имаха и някаква защитна мрежа, на която да се облегнат, ако пропаднеха отново. Щяха да приберат днешния си дял и да го скрият, така че когато отново изпитат страх, да се успокоят от мисълта за тайното съкровище.

 

 

В десет часа на следващата сутрин Уес мина през банката и намери Хъфи зад бюрото му. Първо го закле да пази тайна, а после му прошепна добрата новина. Хъфи едва не го прегърна пред всички. Мистър Пръцхед по цял ден не го оставяше на мира и го притискаше да действа.

— Парите трябва да пристигнат след няколко седмици — съобщи гордо Уес. — Ще ти се обадя веднага.

— Петдесет хиляди ли каза, Уес? — повтори Хъфи.

Изглеждаше толкова щастлив, все едно току-що се беше спасил от уволнение.

— Точно така.

От банката Уес отиде в кантората. Таби му подаде съобщението, оставено по телефона от Алън Йорк. Сигурно бе рутинно обаждане — просто трябваше да уточнят подробностите.

Но когато вдигна, Йорк заговори без обичайната си топлота.

— Уес? — започна той бавно, търсейки подходящите думи. — Възникна нов проблем.

— Какво става? — попита Уес. — Стомахът му започваше да се свива на топка.

— Не знам, Уес. Наистина съм объркан. За пръв път ми се случва такова нещо. С една дума, от „Литън Кежуълти“ се отказаха от споразумението. Изцяло. Истински негодници. Цяла сутрин им крещях по телефона. Те също ми крещяха. Моята кантора представлява компанията им от осемнайсет години и никога не сме имали такъв проблем. Е, вече час те си търсят друга кантора. Прекратих договора си с тях. Дадох ти дума, а собственият ми клиент ме прецака. Съжалявам, Уес. Не знам какво друго да ти кажа.

Уес стисна носа си и се опита да не простене. Прокашля се, преди да успее да каже:

— Е, Алън, какво да ти отговоря, наистина е голям шок.

— И още как, по дяволите — но няма да навреди на делото. Просто се радвам, че не се случи в деня преди процеса. В компанията явно работят гадни типове.

— Когато влязат в съда, няма да са толкова опасни.

— Точно така, Уес. Надявам се да ги заковете с огромна присъда.

— Така ще направим.

— Съжалявам, Уес.

— Не си виновен ти, Алън. Ще го преживеем някак си. И ще ги притиснем на процеса.

— Точно така.

— Ще се чуем.

— Добре. Слушай, Уес, носиш ли си мобилния?

— Да, тук е.

— Ето номера на мобилния ми телефон. Затвори и ми позвъни на него.

Когато се свързаха отново, Йорк заговори:

— Слушай сега. Не си го чул от мен, разбираш ли?

— Добре.

— Главният юрисконсулт на „Литън Кежуълти“ се казва Ед Ларимор. В продължение на двайсет години е бил съдружник в адвокатска фирма в Ню Йорк, „Брадли и Бекстръм“. Брат му също е съдружник във фирмата. „Брадли и Бекстръм“ представляват могъщи компании и един от клиентите им е „Кей Ди Ен“ — компания за добив и доставка на нефт, в която най-големият акционер е Карл Трюдо. Точно това е връзката. Никога не съм говорил с Ед Ларимор, просто не се е налагало. Но един адвокат на „Литън Кежуълти“, с когото работя, ми подшушна, че решението да се откажат от извънсъдебното споразумение е взето на най-високо равнище.

— Нещо като отмъщение, така ли?

— На такова ми прилича. Няма нищо незаконно или неетично. Застрахователната компания просто решава да се откаже от извънсъдебното споразумение и да влезе в съда. Всеки ден стават такива неща. Няма какво да направиш, освен да ги попариш в съда. „Литън Кежуълти“ имат двайсет милиарда долара обявени активи, така че изобщо не се притесняват от съдебните заседатели в окръг Пайк, щата Мисисипи. Предполагам, че ще отлагат до последния момент преди процеса, когато пак ще предложат извънсъдебно споразумение.

— Не знам какво да кажа, Алън.

— Съжалявам, че стана така, Уес. Но аз вече не участвам в играта, така че не си го научил от мен.

— Разбира се.

Уес затвори телефона и дълго време остана вторачен в стената, докато събере необходимата енергия да се изправи, да излезе от офиса и да потърси съпругата си.