Джон Гришам
Обжалването (23)

23

През първите четири месеца предизборната надпревара между Шийла Маккарти и Рон Фиск протичаше с подчертана вежливост. Клийт Коули беше хвърлил малко кал в играта, но външният вид и необузданият характер му пречеха да се превърне в сериозен кандидат за върховен съдия в очите на хората. Според проучванията на Райнхарт той продължаваше да получава около 10 процента подкрепа, но предизборната му кампания затихваше. Проучванията на Нат Лестър му даваха около 5 процента, но те не бяха толкова подробни, колкото тези на Райнхарт.

След Деня на труда, когато до изборите оставаха два месеца и започваше финалната права от предизборната надпревара, кампанията на Фиск направи първата си грозна крачка към мръсната игра. И след като беше поела по този курс, нямаше как да се върне обратно.

Тактиката вече беше изпробвана от Бари Райнхарт на други избори. Всички регистрирани гласоподаватели в района получиха писмо по пощата, изпратено от организация на име „Съдебни жертви за истината“. Заглавието на брошурата крещеше: „Защо съдебните адвокати финансират Шийла Маккарти?“ Следваха четири страници текст, които не отговаряха на този въпрос. Вместо това се описваха всички грехове на адвокатите.

Първо, текстът се прицелваше в семейните лекари с твърдението, че адвокатите и несериозните дела, които постоянно завеждат, са виновни за повечето проблеми в здравната система. Лекарите работят под постоянната заплаха от съдебни дела и са принудени всеки път да правят подробни изследвания и диагнози, които увеличават цената на здравните услуги. Плащат безбожни вноски за застраховки срещу съдебно преследване, за да се защитят от фалшиви дела. В някои щати лекарите направо са избягали, като са оставили пациентите си да се оправят сами. Цитираше се твърдението на един лекар (чийто адрес не беше посочен): „Не можех да си позволя застраховката, а и се уморих да прекарвам времето си да давам показания под клетва и в съдебни процеси. Затова просто напуснах. Но все още се тревожа за пациентите си.“ Някаква болница в Западна Вирджиния била принудена да затвори, след като била осъдена да заплати ужасяващо обезщетение. Виновен за това отново бил алчен адвокат.

След това брошурата се прицелваше в чековите книжки на избирателите. Според някакво проучване неоправданите съдебни дела струват на всяко домакинство по 1800 долара годишно. Тези разходи са пряк резултат от увеличените застрахователни вноски за автомобилите и жилищата, както и по-високите цени на хиляди домакински стоки, чиито производители непрекъснато са давани под съд. Лекарствата — отпускани с и без рецепта — са идеален пример за това. Те ще са с 15 процента по-евтини, ако адвокатите не бомбардират производителите им с колективни искове.

Брошурата се опитваше да шокира читателите си с колекция от най-налудничавите присъди, издавани в страната — списък, който винаги използваха, когато искаха да предизвикат справедлив гняв. Три милиона обезщетение от верига заведения за бързо хранене заради разлято горещо кафе; 110 милиона долара от производител на автомобили заради некачествено боядисване; 15 милиона долара от собственик на плувен басейн, ограден и заключен с катинар. Вбесяващият списък изглеждаше безкраен. Светът сякаш беше полудял, воден към пропастта от ненаситните адвокати.

След като бълваше огън в продължение на три страници, брошурата стигаше до гръмотевичния си финал. Преди пет години щатът Мисисипи беше описан от една бизнес организация като „съдебен ад“. Само четири други щата в страната получиха същото определение и цялата история изобщо нямаше да се разчуе, ако не беше разгласена от Търговския съвет. Благодарение на него определението влезе в новините и печатните реклами. И сега отново щеше да свърши работа. Според „Съдебни жертви за истината“ адвокатите до такава степен бяха злоупотребили със системата на правораздаването в щата Мисисипи, че щатът се беше превърнал в бунище за всякакви дела. Някои от ищците дори не живееха тук. Както и повечето от адвокатите в съда. Те търсеха в интернет форумите, докато откриеха приятелски настроен окръг с приятелски настроен съдия, и завеждаха делата си там. Резултатът от това бяха огромни наказателни присъди. Щатът си беше създал съмнителна репутация, ето защо много компании го отбягваха. Десетки заводи бяха затворени и преместени другаде. Хиляди работни места бяха закрити.

И всичко това — благодарение на адвокатите, които просто обожаваха Шийла Маккарти и съчувствието й към ищците, така че бяха готови на всичко, за да остане тя във Върховния съд.

Писмото завършваше с апел към здравия разум. Никъде в него не се споменаваше Рон Фиск.

Същото послание беше изпратено и по електронната поща — на около шейсет и пет хиляди адреса едновременно.

Няколко часа по-късно то достигна и до адвокатите, които го разпратиха на всички осемстотин членове на своята организация.

 

 

Нат Лестър остана очарован от нея. Като шеф на предизборната кампания той предпочиташе широка подкрепа от различни организации, но истината беше, че основните спонсори на Маккарти си оставаха адвокатите. Така че той искаше те да бъдат разгневени, с пяна на устата, да са готови за истинска класическа битка. Досега бяха дарили за кампанията по-малко от 600 хиляди долара. Нат имаше нужда от двойно по-голяма сума, а единственият начин да я получи беше да взривява бомби.

Затова той изпрати имейли до всички адвокати, в които обясняваше спешната нужда възможно най-бързо да се отговори на тази пропаганда. На негативната кампания както в печата, така и по телевизията трябваше да се реагира мигновено. Писмата по пощата бяха скъпо, но много ефективно рекламно средство. Според него разходите за писмата от „Съдебни жертви за истината“ бяха 300 хиляди долара (в действителност бяха 320 хиляди). И тъй като възнамеряваше да изпраща материали по пощата повече от веднъж, той щеше да има нужда от финансова инжекция в размер на 500 хиляди долара, така че настояваше адвокатите да му обещаят тази помощ с незабавен отговор. На кодирания му електронен адрес автоматично щеше да се изчислява общата сума на даренията и докато тя не достигнеше заветните 500 хиляди долара, предизборната кампания практически беше неефективна. Тази тактика много приличаше на изнудване, но Нат си оставаше боец по душа и познаваше колегите си. Писмата вдигнаха кръвното налягане почти до смъртоносни равнища. И бездруго всички бяха войнствени по природа, така че обещанията за средства веднага заваляха.

Докато ги манипулираше, Нат успя да се срещне и с Шийла, за да се опита да я успокои. Никога преди не я бяха атакували по този начин. Беше огорчена, но и разгневена.

Битката бе започнала и мистър Натаниъл Лестър й се наслаждаваше. Само за два часа беше измислил и написал отговора и беше уговорил напечатването на необходимите материали. Двайсет и четири часа след като посланието на „Съдебни жертви за истината“ бе изпратено по електронната поща, 330 адвокати вече бяха обещали общо 515 хиляди долара за предизборната кампания на Шийла Маккарти.

Нат подгони и Националната асоциация на адвокатите, членове на която бяха направили цяло състояние в щата Мисисипи. Той препрати обвинителната брошура на „Съдебни жертви за истината“ на хиляда и четиристотин адвокати, членове на асоциацията.

 

 

Три дни по-късно Шийла Маккарти отвърна на удара. Отказвайки да се крие зад името на някаква глупава организация, създадена с единствената цел да изпраща пропагандни материали, тя (тоест Нат) реши да изпрати отговор от собствено име. Бе във вид на писмо, увенчано с нейна доста сполучлива снимка. В него тя благодареше лично на всеки гласоподавател за подкрепата му/й, след което следваше сбито описание на професионалния й опит и квалификация. Твърдеше, че не изпитва към опонентите си нищо друго, освен уважение, но все пак нито един от тях не беше обличал съдийската тога. Всъщност нито един от двамата никога не беше проявявал интерес към съдийската професия.

След това тя задаваше и най-важния въпрос: „Защо едрият бизнес подкрепя Рон Фиск?“ Защото, обясняваше тя с най-големи подробности, най-новият бизнес на едрия бизнес е да си купува места във върховните съдилища в цялата страна. Първата му мишена винаги са съдии като нея, състрадателни юристи, търсещи компромис и защитаващи правата на всички — работници, потребители и жертви на престъпна небрежност, на бедните и на обвиняемите. Най-голямата отговорност на закона е да защитава най-слабите членове на нашето общество. Богатите обикновено могат сами да се погрижат за себе си.

Чрез безбройните си организации и асоциации едрият бизнес успешно координира мащабна конспирация с единствената цел драстично да промени съдебната система в страната. Защо? За да защити собствените си интереси. Как? Като затвори вратата на съда; като ограничи отговорността на компаниите, които произвеждат дефектни стоки, на небрежните лекари, на престъпните управители на старчески домове, на арогантните застрахователни компании. Неприятният списък беше дълъг.

Писмото й завършваше с призив към здравия разум на хората да не се подлъгват по лъскавата опаковка. Всъщност типичната предизборна кампания на едрия бизнес беше много мръсна. Калта беше любимото им оръжие. Скоро щяха да започнат да излъчват негативните клипове и те щяха да бъдат безмилостни. Едрият бизнес щеше да похарчи милиони долари, за да я срази, но тя вярваше на избирателите си.

 

 

Вари Райнхарт остана впечатлен от този отговор. Освен това много се зарадва, че адвокатите се организираха толкова бързо и успяха да похарчат толкова много пари. Той искаше те да харчат пари. Оптимистичните му предвиждания бяха за два милиона долара за кампанията на Маккарти, като 90 процента от средствата щяха да дойдат от адвокатите.

Неговото момче Фиск с лекота можеше да си позволи да похарчи двойно повече.

Следващият ход от неговия лагер представляваше удар под кръста, който щеше да определи по-нататъшния ход на цялата кампания. Той изчака една седмица, за да се успокоят нещата след първата размяна на удари.

А после по пощата бяха разпратени и писма лично от Рон Фиск, на официалната бланка на предизборната му кампания, със снимка на цялото прекрасно семейство Фиск. Зловещото заглавие гласеше: „Върховният съд на щата Мисисипи ще вземе решение по гей брак“.

Рон топло поздравяваше избирателите си и веднага се заемаше със същината на проблема. Делото „Майърчек и Спано срещу окръг Хайнс“ беше заведено от двама хомосексуалисти, които искаха да сключат брак, и трябваше да се гледа във Върховния съд през следващата година. Рон Фиск — християнин, съпруг, баща и адвокат — беше твърдо против бракове между партньори от един и същ пол и щеше да прилага своето непоклатимо убеждение във Върховния съд. Той заклеймяваше подобни брачни съюзи като ненормални, греховни, в явно противоречие с Библията и пагубни за обществото на най-различни нива.

Към средата на писмото той даваше думата на преподобния Дейвид Уилфонг — оратор от национална величина с огромна аудитория от радиослушатели. Уилфонг не за пръв път осъждаше всякакви подобни опити да се извращават законите, за да отговарят на исканията на няколко неморални избраници. Той заклеймяваше и либералните съдии, които позволяваха на собствените си убеждения да определят решенията им. И призоваваше добрите, богобоязливи хора от щата Мисисипи, „сърцето и душата на Библейския пояс“, да прегърнат такива мъже като Рон Фиск, за да защитят свещените закони на своя щат.

Темата за либералните съдии продължаваше до самия край на писмото. Фиск завършваше с поредното обещание да служи във Върховния съд като консервативния глас на здравия разум на обикновените хора.

 

 

Шийла Маккарти прочете писмото заедно с Нат, но и двамата не можеха да предвидят какво ще последва. Името й не се споменаваше, от което всъщност нямаше нужда. Фиск със сигурност не обвиняваше Клийт Коули в либерализъм.

— Това е смъртоносно — въздъхна отчаяно Нат. — Вече е запазил тази тема за себе си, така че не можеш да отвърнеш на удара, нито дори да се присъединиш към него, без да атакуваш хомосексуалистите още по-остро.

— Не мога да направя такова нещо.

— Знам, че не можеш.

— Непочтено е член на съда или дори човек, който се стреми да стане такъв, предварително да обявява какво решение ще вземе по бъдещо дело. Ужасно е.

— Това е само началото, мила.

Двамата бяха в претъпкания склад, който Нат наричаше свой офис. Вратата беше затворена и никой не ги чуваше. В съседната стая работеха десетина доброволци. Телефоните не спираха да звънят.

— Не съм сигурен дали изобщо да отговаряме — заяви Нат.

— Защо не?

— Какво ще кажеш? „Рон Фиск е подъл“. „Рон Фиск казва неща, които няма право да изрече.“ Ще излезе, че се държиш гадно, което действа при мъжете, но не и при жените.

— Не е честно.

— Единственият възможен отговор е да отречеш, че подкрепяш браковете между партньори от един и същ пол. А така ще трябва да заемеш позиция, каквато…

— Каквато не искам да заемам. Не съм за тези бракове, но смятам, че все пак се нуждаем от някакъв вид гражданско споразумение. Така или иначе, самият спор е абсурден, защото законите се пишат от законодателите. А не от съда.

Нат беше стигнал до четвърта съпруга. Шийла си търсеше съпруг номер две.

— Освен това — продължи тя — как е възможно хомосексуалистите да опорочат светостта на брака повече от хетеросексуалните?

— Искам да ми обещаеш, че никога няма да повтаряш това пред публика. Никога.

— Знаеш, че няма да го направя.

Той потърка ръце и разроши дългата си сива коса. Никога не му беше липсвала решителност.

— Трябва да вземем решение сега — заяви той. — Нямаме време за губене. Най-добрата тактика е да отговорим по пощата.

— Колко ще струва?

— Можем да съкратим разходите. Бих казал, около двеста хиляди.

— Можем ли да си го позволим?

— Към днешна дата, не. Нека да говорим пак след десет дни.

— Съгласна съм, но не можем ли поне да отговорим по електронната поща?

— Вече съм написал отговора.

Отговорът беше съобщение от два абзаца, което още същия ден беше изпратено на четирийсет и осем хиляди адреса. Съдия Маккарти остро критикуваше Рон Фиск, че предварително е обявил своето решение по дело, което ще се гледа догодина. Ако наистина беше член на Върховния съд, щеше да бъде наказан. Високият пост изискваше съдиите да бъдат дискретни и да се въздържат от всякакъв коментар по висящи дела. По делото, споменато от него, в апелативната инстанция все още не беше постъпила никаква документация. Не бяха изслушани никакви становища. Към днешна дата делото все едно не съществуваше за Върховния съд. Как беше възможно мистър Фиск, или който и да било, да вземе решение по дело, за което не знае нищо?

За съжаление това просто беше поредният пример за печалното невежество на мистър Фиск по съдебните въпроси.

 

 

Клийт Коули трупаше нови загуби в „Лъки Джек“ и една късна вечер реши да сподели този факт с Марлин в един бар „Под хълма“. Марлин само минаваше оттам, за да провери с какво се занимава неговият кандидат, който сякаш беше забравил за изборите.

— Имам страхотна идея — каза Марлин, като пристъпи към истинската цел на посещението си. — По крайбрежието на Мексиканския залив има общо четиринайсет казина — големи, красиви, като в Лас Вегас…

— Знам ги.

— Така. Значи аз познавам собственика на „Пиратския залив“. Той ще те настани за три вечери на седмица през следващия месец в апартамент на последния етаж, със страхотна гледка към залива. Храната е за сметка на хотела. Ще можеш да играеш карти по цяла нощ, а през деня ще водиш предизборна кампания. Хората искат да чуят твоето послание. По дяволите, точно там са гласоподавателите. Аз ще ти уредя публиката. Ти ще поемеш политиката. Държиш страхотни речи и хората те обожават.

Клийт видимо се запали от идеята.

— Три вечери на седмица, а?

— И повече, ако искаш. Тук сигурно ти писва.

— Само когато губя.

— Направи го, Клийт. Хората с парите искат да видят малко повече активност. Знаят, че нямаш големи шансове, но все пак искат гласът им да се чуе.

Клийт беше принуден да признае, че идеята наистина е страхотна. Поръча си още един ром и се размечта за красивите нови казина по крайбрежието.