Джон Гришам
Обжалването (22)

22

В един друг живот Натаниъл Лестър беше блестящ адвокат с необичайната дарба да печели дела като защитник на обвинени в убийство. Преди две десетилетия беше постигнал серия от дванайсет оневиняващи присъди в малки градчета в щата Мисисипи, където обвинените в ужасяващи престъпления се смятат за виновни още в мига на арестуването им. Славата му привлече много клиенти и по граждански дела и малката му кантора в градчето Мендънхол просперираше.

Нат беше печелил големи присъди, но беше уговарял още по-големи извънсъдебни споразумения. Специалността му бяха делата за тежки телесни повреди, причинени на крайбрежни нефтени платформи, където много от местните жители работеха заради високото възнаграждение. Той участваше активно в различни адвокатски организации, спонсорираше кандидати за политически постове с огромни суми, построи си най-голямата къща в града, ожени се няколко пъти и се пропи. Алкохолът, многобройните оплаквания от морален характер и правните престрелки най-сетне го накараха да забави темпото, а когато го притиснаха до стената, беше принуден да се откаже от адвокатското си разрешително, за да не лежи в затвора. След това напусна Мендънхол, намери си нова жена, спря да пие и се засели в Джаксън, където прегърна будизма, йога, вегетарианството и по-простия начин на живот. Едно от малкото умни решения, които взе, докато бе на върха на славата, беше да скрие част от парите си.

През първата седмица от август той се зае да досажда на Шийла Маккарти, докато тя не се съгласи да обядват заедно. Всички адвокати в щата знаеха нещо за цветистата му биография и тя изпитваше разбираемо притеснение. Докато похапваха тофу и соеви кълнове, той й предложи да стане шеф на предизборната й кампания, без да получава пари. Обеща да посвети цялата си енергия на тази задача през следващите три месеца.

Шийла Маккарти не беше сигурна какво да каже. Дългата сива коса на Натаниъл Лестър се спускаше до раменете му. Имаше еднакви диамантени обеци на двете си уши и макар че бяха доста малки, все пак се виждаха. На лявата му ръка имаше татуировка и Шийла не искаше дори да си представи местата, където биха могли да бъдат другите. Нат носеше джинси, сандали и кожени гривни в ярки цветове на двете си ръце.

От друга страна, той беше пожънал успех в съда не защото бе скучен, незабележим и неубедителен. Със сигурност не беше такъв. Познаваше избирателния район, градовете и съдилищата в него, както и хората, които ги управляваха. Изпитваше силна омраза към едрия бизнес и влиянието, което той си купуваше, а спокойният живот му беше омръзнал и търсеше нова битка, на която да се посвети.

Накрая Шийла се предаде и го покани да участва в нейната кампания. Когато си тръгна от ресторанта, се съмняваше в здравия си разум, но не се съмняваше в инстинкта си, че именно Натаниъл Лестър може да се окаже искрата, от която така отчаяно се нуждаеше предизборната й кампания. Собственото й социологическо проучване показваше, че се влачи на пет пункта след Фиск, и постепенно беше започнало да я обзема отчаяние.

Същата вечер двамата отново се срещнаха в предизборния й щаб в Джаксън и само след четири часа Нат вече беше поел контрола в свои ръце. С комбинация от остроумие, чар и остри забележки той успя да доведе зле организирания й екип от сътрудници до състояние на яростна възбуда. За да докаже качествата си, Нат демонстративно се обади на трима адвокати от Джаксън в домовете им, размени по няколко любезности с всеки от тях и накрая ги попита защо, по дяволите, все още не са изпратили пари за предизборната кампания на Маккарти. Превключи разговорите на микрофон, така че да се чуват в целия щаб, и се зае да ги унижава, увещава и заплашва, като отказа да затвори, докато и тримата не му обещаха значителни суми — от свое име и от името на семействата, клиентите и приятелите си. „Не изпращайте чековете по пощата“, завърши той. Още утре смяташе да мине с колата, за да ги вземе лично. Тримата адвокати обещаха общо 70 хиляди долара. От този момент всички приеха Нат.

На следващия ден той наистина отиде да вземе чековете, а после се зае да звъни на всички явяващи се в съда адвокати в щата. Свърза се със синдикати и с лидери на организации на чернокожите. Уволни един от членовете на предизборния щаб и назначи двама нови. Към края на седмицата, Шийла вече получаваше от него разпечатка на програмата си за деня. Отначало малко се съпротивляваше на това, но после се отказа. В крайна сметка сега Нат работеше по шестнайсет часа на ден и очакваше същото както от самия кандидат, така и от всички останали.

 

 

Уес отиде в Хатисбърг и се отби в дома на съдия Харисън, за да обядват насаме. След като неговата кантора беше поела трийсет дела от Баумор, не беше разумно да ги виждат заедно. Макар че не възнамеряваха да обсъждат належащи дела, все пак не беше удобно да демонстрират приятелска близост. Том Харисън ги беше поканил да му гостуват когато искат — и Уес, и Мери Грейс. Мери Грейс не беше в града и Уес се извини от нейно име.

Говориха си за политика. Съдебният район на Харисън включваше Хатисбърг, окръг Форест и трите селски окръга Кеъри, Ламар и Пери. Почти 80 процента от регистрираните гласоподаватели живееха в Хатисбърг, родния град на Том Харисън и на неговия опонент в изборите — Джой Хувър. Тя щеше да победи в някои от кварталите на Хатисбърг, но съдия Харисън беше убеден, че той ще се справи още по-добре. Не се притесняваше и за по-малките окръзи. Всъщност изобщо не се притесняваше от предстоящите избори. Хувър изглеждаше солидно финансирана, най-вероятно с външни средства, но съдия Харисън познаваше своя район и с радост участваше в политическата битка.

Окръг Кеъри, беше с най-малко население от четирите и населението продължаваше да намалява, в немалка степен с помощта на „Крейн Кемикъл“ и токсичните й отпадъци. Двамата избягнаха тази тема и вместо това поговориха за различни политици в Баумор и околностите му. Уес увери събеседника си, че семейство Пейтън, както и техните клиенти, приятели, пастор Дени От и семейството на Мери Грейс ще направят всичко възможно, за да го преизберат.

После разговорът се прехвърли към другите кампании — най-вече тази на Шийла Маккарти. Тя беше минала през Хатисбърг преди две седмици и беше останала половин час в кантората на Пейтън, където неловко беше избягнала темата за делата от Баумор, докато агитираше за преизбирането си. Семейство Пейтън си признаха, че не могат да й помогнат с пари, но обещаха да работят за кампанията й. На следващия ден им докараха цял камион рекламни табели и други агитационни материали, за да ги раздават.

Съдия Харисън се оплакваше от политизирането на Върховния съд.

— Не е правилно тези хора да се молят за гласове — каза той. — Ти самият, като адвокат на клиент в предстоящо дело, не би трябвало изобщо да контактуваш с върховните съдии. Но системата е такава, че една от тях сама идва в кантората ти да се моли за пари и подкрепа. И защо? Защото някакви специални интереси с много пари са решили да й отнемат мястото във Върховния съд. Искат да го купят. И тя отговаря на предизвикателството, като също започва да събира пари, но от своите хора. Системата е прогнила, Уес.

— И как може да се оправи?

— Или трябва да се махнат частните пари и кампаниите да се финансират с държавни средства, или да се премине към назначаване на върховните съдии без избори. В единайсет други щата са измислили как да ги назначават. Не съм сигурен, че техните върховни съдилища са много по-добри от нашите в чисто юридическо отношение, но поне не ги контролират специални икономически интереси.

— Познаваш ли Фиск? — попита Уес.

— Няколко пъти е работил в моя съд. Приятен човек, но няма никакъв опит. Изглежда добре в костюм и използва типичната техника на адвокатите, които защитават застрахователни компании. Завежда дела, подава исковете, урежда извънсъдебното споразумение, оттегля исковете и си тръгва, без да си цапа ръцете. Никога не е гледал дело, не е участвал в истински съдебен процес и никога не е проявявал интерес към работата като съдия. Помисли си, Уес. Във всеки малък град понякога се налага адвокатите да работят като градски съдии или помощници на съдиите по разни малки дела, така че всички като млади сме обличали съдийската тога, когато се е налагало. Но не и този човек. Във всеки малък град се налага адвокатите да решават случаи за хулиганство, наркотици и прочие. Онези от нас, които искаха да станат съдии, нямаха търпение да си поиграят на съдии и винаги бяха доброволци за такива случаи. Все пак трябва да започнеш отнякъде, нали така? Но не и този човек. Обзалагам се, че никога не е влизал в съда в Брукхейвън или в окръг Линкълн. Просто един ден се събужда и решава, че страстно желае да стане съдия, затова ще започне направо от най-високото място, така ли?! Приемам го като обида към всички нас, които работим в системата и я правим ефективна.

— Съмнявам се, че сам е решил да се кандидатира.

— Не, той е наемник. Което е още по-срамно. Значи просто се оглеждат, избират си някой зелен адвокат с хубава усмивка и липса на всякаква професионална биография, която би могла да стане прицел на атака, издокарват го в лъскава опаковка и го пускат на пазара. Това е политика. Но тя не трябва да замърсява съдебната система.

— Преди две години ги бихме с Макълуейн.

— Значи си оптимист, така ли?

— Не, господин съдия. Страхувам се до смърт. Сън не ме хваща, откакто Фиск обяви кандидатурата си, и няма да мога да спя, докато не бъде победен. В момента сме фалирали и затънали в дългове, така че не можем да напишем чек, но всички служители в кантората се съгласиха да работят допълнително по един час на ден и да обикалят по адреси, да раздават брошури, да окачват табели и да звънят по телефона. Изпратили сме писма на клиентите си. Разчитаме на приятелите си. Организирали сме всички в Баумор. Правим всичко възможно да спечелим, защото, ако загубим делото „Бейкър“, за нас няма бъдеще.

— Докъде стигна обжалването?

— Всички документи са подадени в срок. Чакаме от съда да ни кажат кога и дали изобщо ще искат обсъждане. Вероятно ще бъде в началото на следващата година.

— Значи няма шанс да се стигне до решение преди изборите?

— Никакъв. Това е най-важното дело в програмата на Върховния съд, но предполагам, че всички адвокати мислят така за собствените си дела. А Върховният съд работи по своя програма. Никой не може да ги притиска да я променят.

Двамата пиха студено кафе и разгледаха малката зеленчукова градина на съдията. Навън беше 37 градуса, така че Уес предпочиташе да си тръгва. Накрая си стиснаха ръцете на верандата. Докато се отдалечаваше с колата си, Уес не спираше да се притеснява за съдията. Харисън, изглежда, много повече се тревожеше за кампанията на Маккарти, отколкото за своята собствена.

 

 

Изслушването беше по искане за отхвърляне на обвинението, подадено от окръг Хайндс. Залата се владееше от съдия Фил Шингълтън. Беше малка, винаги пълна, с дъбова ламперия и задължителните избелели портрети на отдавна забравени съдии. Нямаше ложа за съдебни заседатели, защото в канцлерския съд не се гледат такива дела. На заседанията му рядко се събираше публика, но специално за това изслушване нямаше никакви свободни места.

Майърчек и Спано се бяха върнали от Чикаго и седяха заедно с радикално настроения си адвокат. В другата половина на залата имаше две млади жени, които представляваха окръга. Съдия Шингълтън призова за ред, поздрави публиката, отбеляза интереса на медиите и се зае да преглежда документите по делото. Двама художници вече работеха по портретите на Майърчек и Спано. Всички очакваха с нетърпение, докато Шингълтън разлистваше страниците на делото, сякаш ги виждаше за пръв път. В действителност съдията вече ги беше прочел многократно и дори беше написал собственото си становище.

— Питам от любопитство — обади се той, без да вдига поглед от документите. — Защо заведохте делото в канцлерския съд?

Адвокатът се изправи и отговори:

— Защото искахме да бъдем сигурни в безпристрастността на съда, ваша светлост. Освен това знаехме, че тук ще получим справедлив процес.

Ако последната забележка беше замислена като шега, никой не се засмя.

Причината делото да се заведе в този съд беше друга — така можеше да бъде отхвърлено по най-бързия начин. Изслушването в окръжен съд щеше да отнеме повече време. Ако се гледаше във федералния, щеше да поеме в съвсем неправилна посока.

— Слушам ви — въздъхна Шингълтън.

Радикалният адвокат бързо набра скорост и започна да държи реч срещу окръга, щата и обществото като цяло. Говореше на кратки, бързи изблици, твърде силно за малката съдебна зала и твърде пронизително, за да го слушаш повече от десет минути. И изобщо не пестеше думите си. Според него законите на щата бяха назадничави и несправедливи и дискриминираха неговите клиенти със забраната да сключат брак. Защо двама пълнолетни хомосексуалисти, които се обичат помежду си и желаят да поемат всички отговорности и задължения на брака, да не могат да получат същите привилегии и права, както двама хетеросексуални? Адвокатът успя да зададе този въпрос поне по осем различни начина.

Причината, както обясни една от младите жени, представляващи окръга, беше много проста: законите на щата не го позволяват. Елементарно. Според конституцията на щата единствено законодателният орган има право да създава закони, свързани с брака, развода и прочие. Ако и когато щатският законодателен орган одобри браковете между партньори от един и същ пол, тогава мистър Майърчек и мистър Спано ще бъдат свободни да следват желанията си.

— Очаквате ли щатският законодателен орган да вземе такова решение в най-скоро време? — попита невинно Шингълтън.

— Не — последва бързият отговор, който предизвика лек смях в залата.

Адвокатът на двойката възрази с пресиления аргумент, че законодателните органи, особено „нашият“, всяка година приемат закони, които се отхвърлят от съдилищата. Точно това е ролята на съдебната система! След като използва този аргумент, адвокатът се зае да го перифразира по няколко различни начина.

Така мина цял час и накрая Шингълтън се отегчи. Без да обяви почивка, той хвърли поглед на бележките си и обяви решението си, което беше доста лаконично. Неговата работа е да следва щатските закони и ако тези закони забраняват браковете между двама мъже или две жени, или двама мъже и една жена, или каквато и да е друга комбинация, освен между един мъж и една жена, тогава той просто няма друг избор, освен да прекрати делото.

С това заседанието свърши и адвокатът излезе пред сградата на съда, придружаван от Майърчек и Спано, където продължи да крещи пред журналистите. Чувствал се огорчен. Клиентите му също се чувствали огорчени, макар някои от присъстващите да отбелязаха, че изглеждат по-скоро отегчени.

Така че те веднага щели да поискат обжалване пред Върховния съд на щата Мисисипи.

Точно това беше крайната им цел през цялото време. И тъй като стоящата в сянка кантора „Трой и Хоуган“ плащаше за всички разноски по делото от Бока Ратоун, нямаше начин да не постигнат целта си.