Джон Гришам
Обжалването (21)

21

Крайната дата за обявяване на кандидатури отмина без повече фойерверки. Съдия Калиган от централния избирателен район и съдия Бейтман от северния избирателен район се оказаха без конкуренти за своите места, така че през следващите осем години щяха да бъдат в безопасност. И двамата бяха известни с това, че рядко проявяват съчувствие към жертвите на катастрофи, потребителите и обвинените в криминални престъпления, така че бизнес общността ги обичаше. На местно равнище само двама съдии от окръжния съд щяха да се борят за местата си.

Единият от тях обаче се оказа съдия Томас Олсоубрук Харисън IV. Само един час преди крайния срок една адвокатка, специалист по недвижими имоти от Хатисбърг на име Джой Хувър, попълни необходимите документи и произведе първите няколко изстрела в съобщение за пресата. Беше политическа активистка на местно равнище, позната и уважавана в окръга. Съпругът й беше известен педиатър, който в свободното си време работеше в безплатна клиника за самотни майки.

Хувър също беше наета от Тони Закари и „Съдебно бъдеще“. Беше като подарък от Бари Райнхарт за Карл Трюдо, който в няколко разговора на четири очи с Райнхарт беше изразил силните си отрицателни емоции към съдията, който беше председателствал процеса „Бейкър“. Сега въпросният съдия щеше да бъде толкова зает, че нямаше да може да се меси, както беше проявявал склонност да прави в предишни предизборни кампании. За някакви си 100 хиляди долара — напълно законната сума, изплатена по документи на Хувър — бяха създали много сериозни проблеми на съдия Харисън.

 

 

Райнхарт планираше едновременна офанзива на няколко фронта. И в един обикновен ден в края на юни той реши да изстреля следващия си залп.

Три месеца по-рано в Джаксън незабелязано бяха пристигнали двама хомосексуалисти — Ал Майърчек и Били Спано. Двамата наеха малък апартамент недалеч от колежа „Милсапс“, регистрираха се като гласоподаватели и си извадиха шофьорски книжки за щата Мисисипи. Старите им книжки бяха от щата Илинойс. Твърдяха, че са илюстратори, които работят вкъщи. Бяха саможиви и не общуваха с никого.

На 24 юни двамата влязоха в офисите на съда на окръг Хайндс и поискаха необходимите документи, с които да кандидатстват за разрешение за сключване на брак. Служителката се стресна и се опита да им обясни, че съгласно законите, според които работеше тя, браковете между лица от един и същ пол не бяха разрешени. Атмосферата се нагорещи, Майърчек и Спано си позволиха остри реплики, но накрая си тръгнаха. После се свързаха с репортер от местния всекидневник „Клариън-Леджър“, който представи тяхната версия на събитията.

На следващия ден двамата се върнаха в съда, придружавани от репортер и фотограф, и отново поискаха същите документи. Когато им отказаха, двамата се разкрещяха и заплашиха със съд. След това новината вече беше на първа страница, илюстрирана със снимка на двамата мъже, които обвиняваха безпомощната служителка. Двамата наеха радикално настроен адвокат, платиха му 10 хиляди долара и наистина изпълниха заканата си да потърсят справедливост в съда. Новината също беше отпечатана на първа страница.

И предизвика абсолютен шок. Новините за опитите на хомосексуалисти да сключат законен брак бяха всекидневие в щати като Ню Йорк, Масачусетс и Калифорния, но бяха нечувани в Мисисипи. Накъде отиваше този свят?!

Продължението на историята разкриваше, че двамата мъже са отскоро в района, никой в местната хомосексуална общност не ги познаваше и те, изглежда, нямаха никакви други контакти тук — служебни, семейни и прочие. Хората, които се очакваше да го направят, веднага им отправиха цветисти обвинения. Местният сенатор обясни, че тези неща се определят от щатските закони, и заяви, че въпросните закони няма да се променят — поне докато той е на поста си. Майърчек и Спано не можаха да бъдат открити за коментар. Адвокатът им обясни, че често пътуват по работа. Всъщност към този момент двамата вече се бяха прибрали в Чикаго, където единият работеше като интериорен дизайнер, а другият беше собственик на бар. Въпреки това и двамата запазиха местожителството си в щата Мисисипи и щяха да се върнат в момента, в който започнеше процесът.

В същото време Джаксън беше разтърсен от друго брутално престъпление. Трима гангстери, въоръжени с огнестрелни оръжия, бяха нахлули в апартамент под наем, в който живееха двайсетина нелегални имигранти от Мексико. Мексиканците работеха по осемнайсет часа на ден, спестяваха всеки цент и веднъж месечно изпращаха всички пари вкъщи. Подобни нападения срещу домове на имигранти не бяха рядкост в Джаксън и други градове в южните щати. В настъпилия хаос, докато мексиканците се суетяха, вадеха банкноти от скривалищата под дъските на пода и от пукнатини в стените и крещяха истерично на испански, а въоръжените нападатели крещяха на чист английски, единият от мексиканците извади пистолет и произведе няколко изстрела, без да улучи никого. Нападателите отвърнаха на огъня, предизвиквайки още по-голям хаос. Когато стрелбата спря, четирима от мексиканците бяха мъртви, трима бяха ранени, а гангстерите бяха избягали в нощта. Плячката им беше оценена на около 800 долара, макар че полицаите така и не го разбраха със сигурност.

Бари Райнхарт не можеше да твърди, че събитието е било негова идея, но със сигурност остана доволен.

Седмица по-късно на форум, спонсориран от правоохранителна асоциация, Клийт Коули използва престъплението като повод за яростна тирада, в която включи обичайните си теми за повсеместното и безнаказано насилие, подпомагано от либералния съд, възпрепятстващ изпълнението на екзекуциите в щата Мисисипи. Той посочи с пръст Шийла Маккарти, която стоеше до Рон Фиск, и грубо я обвини за нежеланието на Върховния съд на щата да използва по предназначение камерата за екзекуции в затвора „Парчман“. Публиката го прие много добре.

Рон Фиск обаче не се остави толкова лесно. Той също поде атака срещу гангстерите, наркотиците и беззаконието и разкритикува Върховния съд, макар и с не толкова остър език. После разкри своя план от пет стъпки, който целеше да опрости процедурата по обжалване на смъртни присъди, и помощниците му раздадоха на всички присъстващи конкретно описание на предложението му. Получи се впечатляващо представление и Тони, който седеше на задните редове, остана доволен.

Когато дойде редът на съдия Маккарти да се изкаже, тълпата вече беше готова да я замери с камъни. Тя спокойно обясни сложността на едно обжалване на смъртна присъда, на което е посветена голяма част от работното време на Върховния съд. После подчерта необходимостта от повишено внимание в тези особено важни дела, така че правата на всички обвиняеми да бъдат защитени както трябва. Правораздаването не познава по-голямо предизвикателство от това да се опазят правата на онези, които обществото е решило да екзекутира. Тя напомни на присъстващите, че поне 120 мъже и жени, осъдени на смърт, впоследствие са били напълно оправдани, включително и двама в щата Мисисипи. Някои от тях бяха живели по двайсет години в очакване да умрат. През деветте години, в които беше работила във Върховния съд, тя беше участвала в разглеждането на четирийсет и осем смъртни присъди. В болшинството от случаите — двайсет и седем — тя беше гласувала заедно с мнозинството, като беше потвърдила смъртната присъда, но едва след като се беше убедила в справедливостта на съдебните процеси. В останалите случаи беше гласувала против смъртните присъди и беше върнала делата за преразглеждане. Тя не съжаляваше за нито едно свое решение. Не се смяташе нито за либерална, нито за консервативна, нито за умерена. Беше върховен съдия, положил клетва да разглежда честно всички случаи и да спазва закона. Да, личните й убеждения бяха против смъртното наказание, но тя никога не им беше позволявала да вземат превес над законите на щата.

Когато свърши, тук-там се чуха слаби аплодисменти, но по-скоро от учтивост. Никой не можеше да й отрече, че е искрена и смела. Малцина от присъстващите, ако изобщо имаше такива, биха гласували за нея, но тази жена със сигурност знаеше какво говори.

Това беше първият път, когато тримата кандидати се появиха един до друг, и първият път, когато Тони имаше възможност да наблюдава как се справя Шийла Маккарти под напрежение.

— Тя няма да се остави лесно — докладва той на Бари Райнхарт. — Познава материята и не отстъпва от позициите си.

— Да, но няма пукнат цент — засмя се Бари. — Това е предизборна кампания, а предизборните кампании се печелят с пари.

Беше малко пресилено да се твърди, че Маккарти няма пукнат цент, но стартът й наистина беше доста несигурен. Тя нямаше шеф на предизборния си щаб, който да се грижи за петдесетте неща, които трябва да се свършат мигновено, като в същото време не забравя и за хилядата други неща, които трябва да се свършат по-късно. Беше предложила тази работа на трима души. Първите двама поискаха да помислят двайсет и четири часа, след което отказаха. Третият се съгласи, но след една седмица също се отказа.

Предизборната кампания е малко, но твърде интензивно бизнес начинание, което се ражда в условията на огромно напрежение със съзнанието, че съществуването му ще бъде краткотрайно. Членовете на екипа работят нечовешки много срещу ниско заплащане. Доброволците са безценни, но на тях невинаги може да се разчита. Така че енергичният, решителен шеф на кампанията е задължително условие за успеха.

Шест седмици след като Фиск обяви кандидатурата си, съдия Маккарти беше успяла да открие един предизборен щаб в Джаксън, близо до апартамента си, и друг в Билокси — недалеч от дома си. И двата щаба се управляваха от стари приятели на доброволни начала и се занимаваха предимно с набиране на още хора и търсене на потенциални спонсори. Вече бяха отпечатали лепенки и табели, но все още не бяха успели да открият прилична фирма, която да изработи печатни реклами, материали за изпращане по пощата и евентуално телевизионни клипове. Имаха уебсайт, но нямаха никаква дейност в интернет. До този момент Шийла беше получила 320 хиляди долара от спонсори, като всички без 30 хиляди от тях бяха от адвокати, пледиращи в съда. Боби Нийл и бордът на директорите писмено й бяха обещали, че членовете на асоциацията ще съберат поне един милион долара, и тя не се съмняваше в това. Но обещанията се даваха много по-лесно от чековете.

Организацията се затрудняваше допълнително от факта, че съдия Маккарти имаше сериозна работа, която не можеше да пренебрегне. Във Върховния съд се бяха натрупали купища дела, които трябваше да бъдат решени още преди няколко месеца. Постоянно работеха под напрежение, защото изоставаха. Обжалванията никога не спираха. А от тях зависеха човешки съдби: мъже и жени, осъдени на смърт; деца, които бяха използвани като заложници в сложни бракоразводни дела; работници, пострадали при трудови злополуки, които очакваха окончателното решение на съда и се надяваха на някакво обезщетение. Някои от нейните колеги бяха достатъчно добри професионалисти, за да не се обвързват емоционално с хората, чиито дела решаваха, но Шийла никога не беше успявала да го постигне.

Все пак беше лято и програмата й не беше толкова натоварена. Тя си вземаше отпуск всеки петък и през целия уикенд обикаляше с колата си из своя избирателен район. Работеше усилено от понеделник до четвъртък включително, а през уикенда се превръщаше в кандидат на пълно работно време. Беше планирала да организира кампанията си в рамките на един месец.

От понеделник до петък първият й конкурент Клийт Коули обикновено предпочиташе напрежението край масата за блекджек. Играеше само нощем, така че имаше предостатъчно време да води предизборна кампания, ако искаше. Но той не искаше. Отиде на няколко местни панаира, където произнесе колоритни речи пред ентусиазираната тълпа. Ако доброволците му от Джаксън бяха в настроение, подреждаха „Лицата на мъртвите“ и Клийт хващаше микрофона. Във всяко градче имаше по десетина граждански организации, които винаги си търсеха гостуващи лектори. Скоро всички научиха за Коули, който можеше да оживи всяко събиране, така че той започна да получава по една–две покани всяка седмица. Решаваше дали да отиде всеки път поотделно — в зависимост от разстоянието, което трябваше да измине, и силата на махмурлука си. Към края на юли предизборната му кампания беше получила 27 хиляди долара от дарения, което бе предостатъчно за лизинга на колата и за бодигардовете, на които плащаше на час. Беше похарчил и 6000 долара за брошури. Все пак беше политик, а от всички политици се очаква да раздават някакви печатни материали.

За разлика от него вторият конкурент на Шийла Маккарти водеше предизборната си кампания като добре смазана машина. Рон Фиск работеше в кантората в понеделник и вторник, а после се заемаше с подробно планираната си обиколка, извън която оставаха само най-миниатюрните градчета. Той и помощниците му използваха едновременно частния лиър и един кинг еър, така че да обикалят избирателния район възможно най-бързо. Към средата на юли във всичките двайсет и седем окръга бяха организирани предизборни комитети и Рон беше произнесъл поне по една реч във всеки. Говореше пред граждански организации, клубове на мотоциклетисти, пожарникари доброволци, блуграс фестивали, панаири и църкви, църкви, църкви. Поне половината от речите му бяха произнесени от амвона.

На 18 юли Джош изигра последния си мач в бейзболния сезон, така че баща му имаше още повече време за предизборната си кампания. Треньорът Фиск не пропусна нито един мач, макар че отборът се разпадна, след като той обяви кандидатурата си. Повечето от родителите на другите деца смятаха, че между постовете на треньор и кандидат за върховен съдия няма никаква връзка.

В селските райони речите на Рон винаги бяха едни и същи. Либералните съдии са отговорни за това, че нашите ценности са подложени на атака от хората, които подкрепят браковете между хомосексуалисти, по-строгия контрол върху оръжията, абортите и неограничения достъп до порнография по интернет. Тези съдии трябва да бъдат сменени. На първо място той беше верен на Библията. На второ място идваха законите, създадени от човека, но като върховен съдия той щеше да търси и намира баланс между двете. Всяка реч на Рон Фиск започваше с кратка молитва.

В по-централните райони, в зависимост от публиката, Рон често се отклоняваше от крайнодесните политически убеждения и се съсредоточаваше върху смъртното наказание. Скоро откри, че слушателите му остават поразени от разказите за брутални престъпления, извършени от хора, осъдени на смърт преди двайсет години и все още очакващи изпълнението на присъдата. Затова включи няколко такива истории в обичайната си програма.

Независимо къде се намираше, темата за лошите либерални съдии заемаше централно място във всичките му изказвания. След около сто такива речи самият Рон започна да вярва, че Шийла Маккарти е яростен либерал с крайно леви убеждения, която носи лична отговорност за повечето от социалните проблеми в щата.

На финансовия фронт Бари Райнхарт тихомълком дърпаше конците и парите на спонсорите пристигаха редовно, за да покрият всички разходи. Към 30 юни, първия краен срок за подаване на финансови отчети, кампанията на Фиск беше спонсорирана с общо 510 хиляди долара от общо две хиляди и двеста души. Само трийсет и пет от тях бяха дали максимума — 5000 долара — и всички до един бяха регистрирани граждани на щата Мисисипи. Деветдесет процента от спонсорите живееха постоянно в щата.

Бари знаеше, че съдебните адвокати ще гледат под лупа всички дарения в търсене на доказателство, че в кампанията се вливат пари от други щати, насочвани от интересите на големия бизнес. В предишни кампании бяха имали подобни проблеми и той беше твърдо решен да ги избегне в този случай. Не се съмняваше, че може да събере гигантски суми от дарения извън щата, но те щяха да бъдат включени в кампанията на по-късен етап, когато благосклонните закони за отчетността нямаше да правят проблем от това. От друга страна, финансовите отчети на Маккарти ясно показваха, че е финансирана изключително от адвокати, и Бари знаеше точно как да използва този факт срещу нея.

Освен това Бари вече разполагаше и с резултатите от последното си проучване, които не възнамеряваше да споделя със своя кандидат. Към 25 юни половината от регистрираните гласоподаватели вече знаеха, че тече предизборна кампания за върховен съдия. От тях 24 процента предпочитаха Рон Фиск, 16 заставаха зад Шийла Маккарти, а 10 — зад Клийт Коули.

Числата бяха показателни. За по-малко от два месеца Бари беше успял да създаде печеливш продукт от един неизвестен адвокат, който никога не беше обличал съдийска тога, но въпреки това беше изпреварил съдийка с деветгодишен стаж.

При това още не бяха пуснали нито един клип по телевизията.

 

 

На първи юли Секънд Стейт Банк беше изкупена от Ню Виста Банк, финансова верига със седалище в Далас. Хъфи се обади на Уес Пейтън, за да му съобщи новината, и като цяло беше оптимист. В банковия клон в Хатисбърг ги бяха уверили, че няма да се промени нищо, освен името на банката. Портфолиото от кредити, дадени от Хъфи, беше разгледано от новите собственици на банката. Бяха го разпитали за семейство Пейтън и, изглежда, се успокоиха от обещанието на Хъфи, че кредитът ще бъде изплатен.

За четвърти пореден месец семейство Пейтън изпратиха на Хъфи чек за 2000 долара.