Джон Гришам
Обжалването (20)

20

Когато за пръв път се изправи пред паството в неделя сутринта, Рон Фиск нямаше представа от колко амвона ще говори през следващите шест месеца. И все още не осъзнаваше, че амвонът ще се превърне в символ на кампанията му.

Той благодари на свещеника за възможността да говори пред паството, а после благодари и на присъстващите, с които ходеше заедно в баптистката църква „Сейнт Люк“.

— Утре на улицата пред сградата на окръжния съд ще обявя кандидатурата си за Върховния съд на щата Мисисипи. Двамата с Дорийн се борим и се молим за това от няколко месеца. Съветваме се с пастор Роуз. Обсъдихме въпроса с децата си, с роднините и приятелите си. И най-сетне сме сигурни в своето решение и искаме да го споделим с вас още днес, преди официално да го обявим утре.

Той надникна в бележките си, малко притеснен, после продължи:

— Нямам никакъв опит в политиката. Честно казано, тази игра винаги ми се е струвала твърде трудна. Двамата с Дорийн си създадохме хубав живот тук, в Брукхейвън, където отглеждаме децата си, ходим на църква с вас и участваме в обществения живот. Благословени сме с този живот и всеки ден благодарим на Господ за добрината Му. Благодарим на Господ и за тази църква, и за приятелите като вас. Вие сте нашето семейство.

Последва още една, изпълнена с напрежение кратка пауза.

— Ще се опитам да спечеля място във Върховния съд, защото искам да защитя нашите общи ценности. Ценностите, основани на Библията и на нашата вяра в Христос. Светостта на семейството, създадено от мъж и жена. Светостта на живота. Свободата да му се радваме, без да се страхуваме от престъпността или държавната намеса. Както всички вие, и аз се тревожа за ерозирането на нашите ценности. Те са подложени на атака — от нашето общество, от нашата покварена култура и от много от нашите политици. И да, от съдилищата. Кандидатирам се за Върховния съд, за да се боря срещу либералните съдии. С вашата помощ мога да спечеля. Благодаря ви.

Милостиво кратката реч на Рон — след която със сигурност щеше да последва поредната дълга проповед — беше приета толкова добре от паството, че докато се връщаше на мястото си при своето семейство, хората му ръкопляскаха.

Два часа по-късно, когато белите християни от Брукхейвън вече се бяха върнали на обяд, а службата на чернокожите християни едва сега набираше скорост, Рон се изкачи по покритите с червен килим стълби до големия подиум на църквата „Маунт Писта“ в западната част на града и изнесе по-дълъг вариант на сутрешната си реч. (Като този път нарочно пропусна определението „либерални“.) Само допреди два дни никога не беше виждал пастора на най-голямата чернокожа енория в града. Един приятел беше използвал влиянието си, за да уреди да го поканят.

По-късно вечерта, по средата на една особено шумна молитва за Петдесетница, той отново се хвана за амвона и изчака шумът да утихне, преди да се представи и да повтори молбата си. Този път не четеше бележките си, но говори по-дълго. И пак атакува либералите.

Докато се прибираше към дома, Рон се почуди колко малко хора познава всъщност в собствения си град. Клиентите на кантората му бяха застрахователни компании, а не хора. Той рядко напускаше сигурното убежище на своя квартал, църквата и социалния си кръг. Честно казано, предпочиташе да си остане там.

В девет часа в понеделник сутринта Рон Фиск застана на стълбището пред сградата на съда, придружаван от Дорийн и децата, колегите от кантората, голяма група приятели, служители и обичайни посетители на съда и членове на Ротари Клъб, и обяви кандидатурата си пред целия щат. Обявяването не беше организирано като медийно събитие. Появиха се едва неколцина репортери и телевизионни камери.

Бари Райнхарт беше планирал медийното покритие да бъде в деня на изборите, а не в първия ден от предизборната кампания.

Рон изнесе внимателно подготвената реч за петнайсет минути, като често беше прекъсван от аплодисменти. Отговори на всички въпроси на репортерите, а после се оттегли в малка зала в съда, където с удоволствие даде трийсетминутно ексклузивно интервю на един от политическите анализатори от всекидневника на Джаксън.

След това всички се преместиха на три пресечки надолу по главната улица, където Рон сряза лентата пред вратата на официалния си предизборен щаб в една стара сграда под наем, която беше пребоядисана и украсена с предизборни материали. На кафе и бисквити той поговори с приятелите си, позира за няколко снимки и даде още едно интервю за вестник, за който дори не беше чувал. Тони Закари също беше там, наблюдаваше купона и следеше за времето.

Съобщението за обявената кандидатура на Рон Фиск беше изпратено едновременно във всички вестници в целия щат и в по-големите всекидневници в югоизточните щати. Изпратиха го по електронната поща и до всички членове на Върховния съд, до щатските законодатели, до всички останали държавни служители на избираеми длъжности в щата, всички регистрирани лобисти, хиляди обикновени служители, всички лицензирани лекари и адвокати. В южния избирателен район на щата бяха регистрирани общо 390 хиляди гласоподаватели. Консултантите на Райнхарт бяха успели да открият електронните адреси на около една четвърт от тях и всички тези щастливци получиха новината по интернет още преди Рон да произнесе речта си пред сградата на съда. Бяха изпратени 120 хиляди имейла едновременно.

Освен това по електронната поща бяха изпратени и четирийсет и две хиляди молби за финансова помощ, придружени от подбрани хвалебствия за качествата на Рон Фиск и нападки срещу „либералните съдии с леви убеждения, които действат от свое име, а не от името на народа“.

От склад под наем в южната част на Джаксън, за чието съществуване Рон Фиск не подозираше и който никога не би забелязал, до централната поща в града бяха транспортирани 390 хиляди плика. Във всеки един плик имаше предизборна брошура с множество трогателни снимки, сърдечно писмо, подписано лично от Рон, по-малък плик с пощенско клеймо, ако някой пожелаеше да изпрати чек в подкрепа на кампанията му, и подарък — рекламна лепенка за автомобил. Всичко беше издържано в червено, бяло и синьо, и очевидно беше работа на професионалист. Всичко беше от най-високо качество, до най-малката подробност.

В 11 ч. сутринта Тони премести представлението в Макком — единайсетия по големина град в избирателния район. (Брукхейвън беше четиринайсети по големина, с население от 10 800 души.) Пътуваха с новия шевролет събърбан, взет на лизинг за кампанията. Отпред седеше доброволец шофьор на име Гай, а до него бе новият, но вече незаменим личен асистент Монти, който говореше по телефона. Двамата с Дорийн бяха седнали на просторната средна седалка на големия автомобил. Рон Фиск самодоволно се усмихна, докато гледаше как пейзажът лети покрай него. Имаше право да се наслади на този миг. За пръв път влизаше в политиката, но го правеше със стил. Всички тези поддръжници, тяхното въодушевление, репортерите и телевизионните камери, главозамайващото предизвикателство на предстоящата задача, предвкусването на победата, и то само за първите два часа от кампанията. Притокът на адреналин беше само намек за онова, което предстоеше. Представяше си как ще победи през ноември. Представяше си как изскача от делничната анонимност на малката адвокатска кантора, за да се превърне в уважаван върховен съдия. Славата го очакваше.

Тони беше в друга кола зад тях и докладваше на Бари Райнхарт.

В сградата на кметството в Макком Рон отново обяви кандидатурата си. Хората бяха малко, но бяха шумни. Имаше няколко приятели, но останалите му бяха напълно непознати. След две бързи интервюта, придружени от фотосесии, го откараха на летището, където се качи в „Лиър 55“ — чудесен малък самолет, който приличаше на ракета, макар че Рон не пропусна да забележи, че е доста по-малък от гълфстрийма, с който беше летял до Вашингтон. Дорийн едва успя да прикрие вълнението си от първото пътуване с частен реактивен самолет. Тони също се качи с тях. Гай потегли пръв с колата.

Петнайсет минути по-късно те кацнаха в Хатисбърг, третият по големина град в избирателния район, с население от четирийсет и осем хиляди души. В един часа следобед Рон и Дорийн бяха поканени на молитвен обяд, организиран от коалиция на пастори фундаменталисти. Обядът се проведе в стар хотел от веригата „Холидей Ин“. Тони остана да ги чака в бара.

Докато обядваше недопечено пиле и боб за гарнитура, Рон повече слушаше, отколкото говореше. Някои от пасторите, очевидно набрали скорост на неделните си проповеди, изпитваха нужда да го просветлят с мнението си по различни наболели въпроси. Холивуд, рап музиката, популярността на звездите, ширещата се порнография, интернет, пиенето на алкохол от малолетни, сексът сред малолетни и прочие. Рон искрено кимаше, но всъщност му се искаше да избяга. Когато все пак реши да каже няколко думи, те бяха добре подбрани. Двамата с Дорийн се бяха молили за успеха на тази предизборна кампания и бяха доловили намесата на Божията ръка в нея. Законите, създавани от човека, трябваше да копират Божиите закони. Единствено хората с ясни морални ценности имаха право да съдят другите хора. И прочие. Той бе подкрепен единодушно.

След срещата Рон направи изявление пред няколко десетки поддръжници, събрани пред сградата на съда на окръг Форест. Събитието беше отразено от телевизията в Хатисбърг. След изявлението Рон отговори на няколко въпроса, а после пое по главната улица, ръкувайки се с всички. Раздаваше лъскавите си рекламни брошури и се отбиваше във всички адвокатски кантори по пътя си, за да поздрави колегите си.

В 3:30 ч. следобед частният реактивен самолет отново излетя и се отправи към брега на Мексиканския залив. На височина от два километра и половина самолетът прелетя точно над югозападния край на окръг „Тумор“.

Гай ги чакаше със събърбъна на летището в Билокси. Рон целуна Дорийн за довиждане и самолетът отново излетя, за да я върне в Макком. Там щеше да я чака друг шофьор, за да я закара в Брукхейвън. Рон се изправи пред сградата на съда на окръг Харисън и отново обяви кандидатурата си, отговори на същите въпроси и даде дълго интервю за „Сън Хералд“.

Билокси беше родният град на Шийла Маккарти. Беше близо до Гълфпорт, най-големия град в южния избирателен район с население от шейсет и пет хиляди души. Билокси и Гълфпорт представляваха центърът на крайбрежието на Мексиканския залив, където имаше три окръга и живееха 60 процента от гласоподавателите. На изток бяха Оушън Спрингс, Готие, Мое Пойнт, Паскагула и Мобайл. На запад бяха Пас Крисчън, Лонг Бийч, Уейвланд, Бей Сейнт Луис и Ню Орлиънс.

Тони беше планирал Рон да прекара поне половината от кампанията си в този регион. В 6:00 ч. следобед го заведоха в местния му предизборен щаб, ремонтирана закусвалня на магистрала 90 — най-натоварения четирилентов път покрай брега. Щабът беше украсен с ярки предизборни материали, а пред сградата се бяха събрали много хора, за да видят и чуят своя кандидат. Рон не познаваше нито един от тях. Нито пък Тони. Практически всички работеха в някоя от компаниите, които непряко финансираха кампанията на Рон Фиск.

Половината бяха служители от регионалния офис на национална автомобилна застрахователна компания. Когато Рон пристигна на място и видя щаба си, украсата и събралите се хора, за пореден път се смая от организационните умения на Тони Закари. Кампанията можеше да се окаже по-лесна, отколкото си я представяше.

Икономиката в градовете по крайбрежието на Мексиканския залив до голяма степен се движеше от казината, така че Рон ограничи моралните си забележки и се съсредоточи върху консервативния си подход към правораздаването. Говори за себе си, за семейството си и за детския отбор по бейзбол на сина си Джош, който не беше загубил нито един мач в първенството. За пръв път изказа тревогата си за ръста на престъпността в щата и за видимото нежелание на властите да екзекутират осъдените престъпници.

Дори Клийт Коули щеше да се гордее с него, ако го беше чул.

Изисканата вечеря беше в яхтклуба на Билокси и също имаше за цел събирането на средства за кампанията — всяко място струваше по хиляда долара. Присъстваха корпоративни служители, банкери, лекари и адвокати на застрахователни компании. Тони преброи осемдесет и четирима гости.

Късно вечерта, когато Рон вече беше заспал в съседната стая, Тони се обади на Бари Райнхарт, за да му докладва за големия ден. Обявяването на кандидатурата на Рон Фиск не беше толкова колоритно, колкото дебюта на Клийт Коули, но беше много по-продуктивно. Техният кандидат се беше справил отлично.

 

 

Вторият ден от предизборната кампания започна в 7:30 ч. с молитвена закуска в хотел в сянката на казината. Закуската беше спонсорирана от наскоро сформирана групировка, наречена Коалиция на братството. Повечето присъстващи бяха пастори фундаменталисти от десетина различни клонове на християнството. Рон бързо се научаваше да се адаптира към публиката си, така че нямаше никакъв проблем да говори за вярата си и за начина, по който тя ще му помага да взема правилни решения във Върховния съд. Подчерта дългогодишната си служба към Бога в качеството си на дякон и преподавател в неделното училище и едва не се разплака от умиление, докато им разказваше за кръщаването на сина си. Присъстващите за пореден път го подкрепиха на мига.

Поне половината щат се събуди с вестници, пълни с реклами на цяла страница, обявяващи кандидатурата на Рон Фиск. Рекламата в „Клариън-Леджър“, който излизаше в Джаксън, беше с хубава снимка на Рон и дръзкото заглавие „Съдебна реформа“. С по-дребен шрифт беше отпечатана биографията му с акцент върху работата му в църквата, гражданските организации и Американската оръжейна асоциация. С още по-дребен шрифт се изброяваха организациите, които го подкрепяха: групи в защита на семейството, консервативни християни, организации на свещеници и асоциации, които, изглежда, представляваха всички останали: лекари, медицински сестри, болници, зъболекари, домове за стари хора, фармацевти, търговци на дребно, брокери на недвижими имоти, банки — спестявания и кредити, финансови компании, брокерски агенции, ипотечни банки, застрахователни компании (здраве, живот, медицински, срещу пожар, катастрофа и професионална небрежност), строителни предприемачи, архитекти, енергийни компании, производители на природен газ и три групи за „връзки със законодателните органи“, които представляваха, общо взето, производителите на всички стоки по магазините.

С други думи, това бяха всички онези, които можеха да стигнат до съда и затова плащаха застраховки. Списъкът направо вонеше на големи пари и обявяваше, че Рон Фиск, който досега беше абсолютно непознат, вече е сериозен участник в играта.

Рекламата на цяла страница в „Клариън-Леджър“ от Джаксън струваше 12 хиляди долара, в „Сън Хералд“ от Билокси беше 9000 долара, а в „Хатисбърг Америкън“ — 5000 долара.

Общите разходи за първите два дни от предизборната кампания на Фиск възлязоха приблизително на 450 хиляди долара, в които не се включваха пътните разходи, частният самолет и интернет кампанията. По-голямата част от парите беше похарчена за писмата с рекламни материали.

Рон остана на крайбрежието на Мексиканския залив във вторник и сряда, като всяка минута от престоя му там беше прецизно планирана. Предизборните кампании често се движат със закъснение, но не и когато ги организираше Тони. Обявиха кандидатурата на Рон пред съдилищата в окръзите Джаксън и Ханкок, помолиха се с местните свещеници, отбиха се в десетки адвокатски кантори, минаха по няколко натоварени улици, за да раздадат брошури и да стиснат ръцете на хората. Рон дори успя да целуне първото си бебе за тази кампания. И всичко беше документирано от филмов екип.

В четвъртък Рон спря на още шест места в южната част на щата Мисисипи, а после се прибра в Брукхейвън, за да си смени дрехите. Мачът започваше в шест. Дорийн вече го чакаше с децата. Детският бейзболен отбор „Рейдърс“ загряваше на игрището, а синът му Джош беше питчер. Помощник-треньорът ръководеше загрявката, но отстъпи мястото на треньора Фиск.

На мача на сина му се бяха събрали доста хора. Рон вече започваше да се чувства като знаменитост.

 

 

Вместо да разучават правната материя, двамата помощници на Шийла прекараха целия ден в събиране на статии за кандидатурата на Рон Фиск. Направиха копия на рекламите в различните вестници. Проследиха новините в интернет. Колкото повече информация събираха, толкова повече се влошаваше и настроението им.

Шийла храбро се опита да продължи работата си, все едно нищо не беше станало. Облаците над главата й се сгъстяваха, но тя се преструваше, че това не я засяга. Насаме обаче — което най-често означаваше в компанията на Големия Мак — тя даваше израз на истинските си емоции: беше абсолютно зашеметена от атаката. Фиск харчеше милиони долари, а тя не беше събрала почти нищо.

Клийт Коули беше лесен конкурент. Но обсадата на Фиск беше толкова блестящо изпълнена, че тя се почувства като застреляна от упор.

 

 

Бордът на директорите на Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи се събра в Джаксън на спешно заседание в късния следобед в четвъртък. Настоящият й президент Боби Нийл беше ветеран от съдебните зали с много спечелени присъди и дълъг стаж в организацията. Присъстваха осемнайсет от общо двайсет директори — най-големият брой от години насам.

По определение бордът на директорите включваше нервни и прекалено самоуверени адвокати, които се подчиняваха само на собствените си правила. Малцина от тях бяха имали някога началник. Повечето си бяха пробили път със зъби и нокти от най-ниското стъпало на професията и поне по тяхно мнение се радваха на висок престиж. За тях нямаше по-достойно призвание от защитата на бедните, наранените, отритнатите и обърканите.

Събранията на борда на директорите по правило бяха продължителни и шумни, тъй като всички присъстващи искаха да вземат думата. И това се случваше дори при обичайни обстоятелства. Но когато същата група беше поставена в необичайна ситуация, притисната до стената от внезапната и неизбежна заплаха да загубят един от най-доверените си съюзници във Върховния съд, всичките осемнайсет души започнаха да спорят в един глас. Всеки смяташе, че знае единственото вярно решение на проблема. Барбара Мелинджър и Скип Санчес седяха в ъгъла и мълчаха. Не бяха сервирали алкохол. Нито кофеин. Само вода.

След половин час крясъци Боби Нийл успя да въведе някакъв ред. Присъстващите най-сетне се заслушаха в думите му, когато обяви, че по-рано същия ден се е срещнал за един час със съдия Маккарти.

— Тя е в добро разположение на духа — каза той и се усмихна с една от редките усмивки, които се видяха около масата този следобед. — Влага обичайното старание в работата си и не иска да се занимава със странични неща. Освен това обаче съдия Маккарти е наясно с политическата ситуация и неведнъж заяви, че ще се сражава с всички сили в предизборната кампания, за да спечели. Аз й обещах безрезервната ни помощ.

Той спря, за да смени тона.

— Но останах малко обезкуражен от тази среща. Клийт Коули обяви кандидатурата си преди четири седмици, а Шийла дори още не е назначила шеф на кампанията си. Събрала е малко пари, но не казва колко. Останах с впечатлението, че след появата на Коули се е успокоила и е успяла да убеди себе си, че той е просто откачалка, от когото не бива да се страхува. Смятала е, че ще спечели лесно. Но сега начинът й на мислене рязко се е променил. Закъсняла е за началото на състезанието и сега трябва да тича, за да навакса. Знаем от опит, че от нашата страна на фронтовата линия няма много пари освен нашите собствени.

— За да бие този тип, ще й трябват поне един милион долара — обади се някой.

Забележката веднага беше удавена във вълна от подигравки. Един милион долара изобщо нямаше да й стигнат. Поддръжниците на реформата в областта на колективните искове похарчиха два милиона долара срещу съдия Макълуейн и все пак загубиха с три хиляди гласа. Значи този път ще похарчат още повече, защото са по-добре организирани и знаят как се играе играта. Освен това конкурентът на Макълуейн беше някакъв негодник, който никога не беше водил дело в съда и през последните десет години беше преподавал политически науки в колеж. А Фиск беше истински адвокат.

Така че известно време всички говореха за Фиск, като във всеки един момент се водеха поне четири отделни разговора.

Боби Нийл започна да почуква по чашата си с вода, за да въведе ред.

— В борда на директорите сме двайсет души. Ако всеки веднага даде по десет хиляди долара, кампанията на Шийла поне може да се организира.

Незабавно настъпи тишина. Присъстващите дълбоко си поеха въздух. Пиха вода. Огледаха се в търсене на съмишленици, които да потвърдят или да отхвърлят това дръзко предложение.

Някой в далечния край на масата излая:

— Това е абсурд!

Светлините примигнаха. Климатикът замлъкна. Всички се вторачиха в Уили Бентън, избухлив ирландец от Билокси. Бентън бавно се изправи и разпери ръце. И преди бяха чували пламенните му речи, така че бяха подготвени. Съдебните заседатели го намираха за неустоим.

— Това е началото на края, господа. Не можем да се заблуждаваме повече. Силите на злото, които жадуват да затръшнат вратите на съдилищата и да отнемат изконните права на нашите клиенти, същите тези лобисти в полза на бизнеса, които бавно и методично маршируват през цялата страна и купуват нови и нови върховни съдии, същата тази банда негодници е вече тук и чука на вратата ни. Видяхте имената им в клиповете на Фиск. Организация на глупци — но глупци с пари. Към настоящия момент разполагаме със сравнително стабилно мнозинство с един глас във Върховния съд — а сме седнали тук, точно ние, единствените хора, които могат да спрат тези разбойници — и спорим колко да дадем. Ще ви кажа какво трябва да дадем. Всичко! Защото, ако не го направим, законът такъв, какъвто го познаваме, ще изчезне от лицето на земята. Вече няма да се заемаме с никакви дела, защото ще знаем, че няма да можем да ги спечелим. Следващо поколение адвокати просто няма да съществува! Аз дадох пряко сили сто хиляди долара за кампанията на съдия Макълуейн. И сега ще направя същото за съдия Маккарти. Нямам частен реактивен самолет. Не се занимавам с колективни искове, от които да печеля абсурдно високи хонорари. Всички ме познавате. Аз съм от старата школа — едно дело, в един процес. Но отново ще направя жертва. И всички трябва да я направите. Всички си имаме някакви играчки. Ако всеки от вас не може да даде поне по петдесет хиляди долара, по-добре напуснете този борд и си идете вкъщи. Знаете, че можете да си го позволите. Продайте някой апартамент, кола, яхта, пропуснете няколко ваканции. Заложете диамантите на жена си. Петдесет хиляди долара е годишната заплата на секретарките ви. А Шийла Маккарти е несравнимо по-важна от всяка секретарка.

— Лимитът е пет хиляди долара на човек, Уили — обади се някой.

— Брей, какъв си хитрец — изстреля той в отговор. — Аз имам жена и четири деца. Дотук станаха трийсет хиляди. Имам и две секретарки и няколко доволни клиенти. Ще събера сто хиляди долара от тяхно име до края на седмицата и всеки тук може да направи същото.

С тези думи той седна, целият почервенял. Настъпи продължително мълчание, после Боби Нийл се обърна към Барбара Мелинджър.

— Колко дадохме на съдия Макълуейн?

— Един милион и двеста хиляди долара, от около триста адвокати.

— А той колко събра?

— Един милион и четиристотин хиляди долара.

— Според теб колко ще трябват на Маккарти, за да спечели?

Барбара и Скип Санчес бяха обсъждали този въпрос през последните три дни.

— Два милиона — отвърна тя, без да се колебае.

Боби Нийл се намръщи и си припомни какви усилия бяха положили преди две години, за да съберат средства за Джими Макълуейн. Щеше да им бъде по-лесно, ако бяха вадили зъби без упойка.

— Значи трябва да съберем два милиона долара — каза твърдо той.

Хората около масата мрачно кимнаха и, изглежда, се съгласиха с тази сума. После се върнаха към по-конкретния въпрос кой колко трябва да даде и отново избухна ожесточен спор. Онези, които печелеха много, харчеха много. Онези, които се бореха да свържат двата края, не искаха да рискуват. Един от адвокатите дори си призна, че след като е загубил последните си три дела, практически е в състояние на фалит. Друг, който беше знаменитост в областта на колективните искове и имаше собствен самолет, обеща да даде 150 хиляди долара.

Накрая събранието приключи, без да се споразумеят за определена сума, което не изненада абсолютно никого.