Джон Гришам
Обжалването (19)

19

След общо десет представления импровизираната обиколка на Клийт Коули под надслов „Лицата на мъртвите“ приключи. Заключителното шоу беше в Паскагула, последния поред голям град в южната част на окръга. Макар че полагаше отчаяни усилия по целия път, Клийт не успя да си изпроси да го арестуват отново. Все пак обаче успя да предизвика сериозен интерес във всеки град, където спря. Репортерите го обожаваха. Почитателите му четяха рекламните брошури и подписваха чекове — макар и за малки суми. Местните ченгета слушаха речите му с мълчаливо одобрение.

Но след десет дни Клийт почувства нужда от почивка. Той се върна в Начес и скоро се озова в казиното „Лъки Джек“, седнал срещу любимото си крупие Айвън. Всъщност нямаше никакъв план или предизборна стратегия. Не беше оставил нищо след себе си в градовете, където беше ходил, освен известно количество материали в местната преса. Нямаше никаква организация зад гърба си — освен неколцината доброволци, от които скоро смяташе да се отърве. Честно казано, нямаше никакво намерение да си губи нито времето, нито парите, за да организира мащабна предизборна кампания. Не искаше да харчи парите, които беше получил от Марлин — поне не за нови акции. Щеше да похарчи до последния цент парите от чековете на спонсорите, които беше успял да прилъже, но нямаше никакво намерение да губи нищо в тази кампания. Общественото внимание беше като наркотик, така че Клийт нямаше да пропусне нито един случай да изнесе реч, да нападне пряката си конкуренция и да атакува либералните съдии навсякъде в САЩ, но основният му приоритет си оставаше хазартът и пиенето. Клийт не си мечтаеше да спечели. По дяволите, той нямаше да влезе във Върховния съд дори ако спечелеше тези избори. Винаги беше ненавиждал дебелите юридически томове.

 

 

Тони Закари отиде със самолет до Бока Ратоун, а на летището го чакаше кола с шофьор. Веднъж беше ходил в кабинета на мистър Райнхарт и с нетърпение очакваше да го посети отново. Щяха да прекарат заедно по-голямата част от следващите два дни.

На разкошен обяд в ресторант с невероятен изглед към океана двамата прекараха чудесно, докато си припомняха лудориите на своето подставено лице Клийт Коули. Бари Райнхарт беше прочел всички статии във вестниците и беше гледал всички телевизионни репортажи. И двамата бяха изключително доволни от своя човек.

После се заеха да анализират резултатите от първото си голямо социологическо проучване. То покриваше петстотин регистрирани гласоподаватели от двайсет и седем окръга на южния избирателен район и беше проведено на следващия ден, след като Коули беше завършил обиколката си. Не беше изненада — поне за Бари Райнхарт, — че 66 процента от избирателите не могат да назоват по име нито един от тримата върховни съдии, избрани в техния район. Шейсет и девет процента дори не знаеха, че върховните съдии се избират с пряко гласуване от гласоподавателите.

— А това е щат, където се провеждат избори за какви ли не административни длъжности, като се почне от пътища и градоустройство, та се стигне до данъчни инспектори, следователи… буквално всички щатски служители, освен отговарящите за бездомните кучета — каза Бари.

— Гласуват всяка година — подхвърли Тони, като надничаше над ръба на очилата си за четене.

Беше спрял да се храни и разглеждаше някакви графики.

— Абсолютно всяка година. Независимо дали са общински, съдебни, щатски, местни или федерални избори, всяка година ходят до урните. Такава безумна загуба на време и средства! Нищо чудно, че избирателната активност е толкова ниска. На хората просто им е писнало от политика, по дяволите.

От общо 34 процента избиратели, които можеха да назоват по име някой от върховните съдии, само половината посочваха Шийла Маккарти. Ако изборите бяха днес, 18 процента щяха да гласуват за нея, 15 процента щяха да гласуват за Клийт Коули, а останалите или не бяха решили, или просто нямаше да гласуват, защото не познаваха нито един от кандидатите.

След първите подготвителни въпроси анкетата започваше да разкрива истинските си цели. „Ще гласувате ли за кандидат за върховен съдия, който е против смъртното наказание?“ Седемдесет и три процента отговаряха отрицателно.

„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя гей браковете?“ Осемдесет и осем процента отговаряха отрицателно.

„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя по-строгото законодателство по отношение на притежаването на лично оръжие?“ Осемдесет и пет процента отговаряха отрицателно.

„Притежавате ли поне едно огнестрелно оръжие?“ Деветдесет и шест процента отговаряха положително.

Въпросите имаха подточки и продължения и очевидно бяха съставени така, че избирателят да се произнесе по всички по-чувствителни проблеми. Никъде не се споменаваше, че Върховният съд всъщност не е законодателен орган и нито има право, нито носи отговорността да създава закони, които да се занимават с тези проблеми. В анкетата нямаше дори намек за обективност. Както много други проучвания, и анкетата на Райнхарт представляваше завоалирана атака срещу противника.

„Ще подкрепите ли либерален кандидат за Върховния съд?“ Седемдесет процента бяха отговорили отрицателно.

„Знаете ли, че съдия Шийла Маккарти се смята за най-либералния член на Върховния съд на щата Мисисипи?“ Осемдесет и четири процента отговаряха, че не знаят.

„Ако знаете, че тя е най-либералният член на Върховния съд, ще гласувате ли за нея?“ Шейсет и пет процента отговаряха отрицателно, но повечето от анкетираните не одобряваха въпроса. Как така „ако“? Беше ли, или не беше тя най-либералната във Върховния съд? Така или иначе, според Бари този въпрос беше безполезен. Най-обещаващото беше, че почти никой не знаеше името на Шийла Маккарти, след като беше работила девет години във Върховния съд, макар опитът му да показваше, че това не е толкова необичайно. Бари Райнхарт беше готов да спори с всеки (стига да няма свидетели), че това е още една идеална причина върховните съдии да не се избират с пряко гласуване. Те не биваше да са политически фигури. Имената им не биваше да бъдат известни.

Със следващите въпроси анкетата изоставяше темата за Върховния съд и се заемаше със самите анкетирани. Имаше въпроси за религиозните им убеждения, вярата им в Бог, колко често ходят на църква, дали подкрепят църквата финансово и прочие. Имаше и въпроси по определени проблеми — какво смята за аборта, изследванията на стволови клетки и прочие.

Накрая имаше няколко общи въпроса — расова принадлежност, семейно положение, брой на децата, приблизителни годишни приходи и гласуване в предишни избори.

Общо взето, резултатите потвърждаваха подозренията на Бари. Гласоподавателите бяха с консервативни убеждения, от средната класа, от бялата раса (78 процента) и лесно можеха да бъдат настроени срещу либерален съдия. Естествено, номерът беше да се трансформира Шийла Маккарти от разумния и умерен съдия, каквато всъщност беше, в яростния либерал, който им трябваше. Хората на Бари вече анализираха всяка дума, която беше написала в официално становище по време на цялата си кариера — както във Върховния съд, така и преди него. Тя не можеше да избяга от собствените си думи — бе проклятието на съдиите. И Бари планираше да я обеси с тях.

След обяда двамата се преместиха на масата за съвещания, където Бари беше подредил проектите за рекламните материали на Рон Фиск. Имаше стотици току-що направени снимки, които показваха семейство Фиск в цялото им достолепие — как влизат в църквата, как стоят на верандата, на бейзболното игрище, заедно и поотделно, сияещи от семейно щастие и обич помежду им.

Първите телевизионни клипове, от „меката вълна“, все още не бяха редактирани окончателно, но Бари все пак искаше да му ги покаже. Бяха заснети от филмов екип, изпратен в щата Мисисипи чак от Вашингтон. Първият клип показваше Фиск, застанал до паметника на участниците в Гражданската война, на бойното поле край Виксбърг. Рон Фиск стоеше загледан в далечината, сякаш чуваше ехото на оръдейните изстрели. Зад кадър се чуваше тихият му глас с колоритен южняшки акцент:

„Аз съм Рон Фиск. Прапрадядо ми е бил убит тук през юли 1863 година. Бил е адвокат, съдия и член на щатския законодателен орган. Мечтата му била да стане съдия във Върховния съд. Това е и моята мечта. Аз съм седмо поколение жител на щата Мисисипи и имам нужда от вашата подкрепа.“

Тони беше изненадан.

— Гражданската война?

— О, да. Направо я обожават.

— Ами чернокожите гласоподаватели?

— Ще получим трийсет процента от църковните общности. Повече не ни трябва.

Следващият клип беше заснет в кабинета на Рон. Той беше по риза с навити ръкави, а на бюрото му цареше симпатичен безпорядък. Рон бе вперил искрен поглед в камерата и говореше за любовта си към закона, за неуморното преследване на истината и за честността, която се изисква от съдиите. Беше доста скучен, но успяваше да внуши топлота и интелигентност.

Клиповете бяха общо шест.

— Но това е само първата вълна — обеща Бари.

Някои от тях не ставаха дори след монтажа, така че имаше доста голяма вероятност филмовият екип да бъде изпратен отново, за да заснеме още материал.

— А гадните клипове? — попита Тони.

— Още се пишат сценариите. Те ще ни трябват чак след Деня на труда.

Колко сме похарчили дотук?

— Четвърт милион. Капка в морето.

След това двамата проведоха двучасов разговор с един интернет консултант, чиято фирма се занимаваше единствено с набиране на средства за политически кампании. Беше съставил база данни, в която вече имаше записани над четирийсет хиляди имена — спонсори от предишни кампании, членове на организации и групи, които вече бяха привлечени за каузата, известни политически активисти на местно ниво и по-малък брой жители на други щати, които бяха готови да напишат чек, за да подкрепят кандидат в щата Мисисипи. Специалистът предполагаше, че списъкът ще нарасне с още десет хиляди имена, и предвиждаше да събере общо 500 хиляди долара. Но най-важното беше, че списъкът му е готов. В момента, в който получеше зелена светлина, просто щеше да натисне копчето, за да изпрати молбата, а чековете щяха да завалят сами.

 

 

Именно въпросната зелена светлина беше основната тема на дългия разговор по време на вечерята. Крайният срок за обявяване на кандидатури беше след един месец. Макар че се носеха обичайните слухове, Тони беше твърдо убеден, че в надпреварата няма да се включи никой друг.

— Ще има само трима състезатели — каза той. — И двама от тях са в нашия отбор.

— Какво прави Маккарти? — попита Бари.

Всекидневно получаваше доклади за действията й, които засега не разкриваха нищо интересно.

— Почти нищо. Изглежда, още е в шок. Един ден е единствената за този пост, а на следващия вече се появява някакъв смахнат каубой на име Коули, който я обвинява в краен либерализъм и в съчувствие към престъпниците, а вестниците отпечатват всичко, което каже. Сигурен съм, че се съветва със своя приятел Макълуейн, но все още няма екип за предизборната кампания.

— Събира ли пари?

— Адвокатите пуснаха обичайните си паникьосани имейли още миналата седмица, като молят всички членове на адвокатските организации да помогнат на кампанията. Но нямам представа как върви.

— А секс?

— Обичайният приятел. Нали чете доклада? Все още не сме изровили нищо наистина мръсно.

Двамата си отвориха втора бутилка чудесно пино ноар от щата Орегон и малко по-късно решиха да пуснат Фиск в играта след две седмици. Момчето беше готово, опъваше каишката и нямаше търпение да се втурне по пистата. Всичко беше уредено. Щеше да си вземе шестмесечен отпуск, а партньорите му в кантората нямаха нищо против. Та нали току-що се бяха сдобили с петима нови клиенти: две големи дървопреработвателни компании, един строител на тръбопроводи от Хюстън и две фирми за доставка на природен газ. Огромната коалиция на лобистите беше в пълна бойна готовност, с подсигурени пари в брой и оперативни служители. Маккарти се плашеше и от сянката си и очевидно се надяваше, че Клийт Коули просто ще изчезне или ще се самоунищожи.

Двамата чукнаха чашите си и вдигнаха тост за предстоящата вълнуваща кампания.

 

 

Както винаги срещата се проведе в залата за събирания на църквата в Пайн Гроув. И както обикновено поне няколко души, които не бяха от клиентите на семейство Пейтън, се опитаха да се вмъкнат, за да чуят последните новини. Пастор От учтиво ги отпрати навън и обясни, че срещата ще бъде конфиденциална, само между адвокатите и техните клиенти.

Освен делото „Беюсър“ семейство Пейтън имаха още трийсет дела от Баумор. В осемнайсет от случаите жертвите вече бяха мъртви. При останалите дванайсет болните бяха в различни напреднали стадии на рака. Преди четири години семейство Пейтън бяха взели тактическото решение да подготвят най-добрия си случай — този на Джанет Бейкър — и да опитат първо с него. Щеше да бъде много по-евтино, отколкото да заведат всичките трийсет и едно дела едновременно. Джанет предизвикваше най-голямо съчувствие, защото беше загубила цялото си семейство в рамките на осем месеца. Сега това тактическо решение изглеждаше блестящо.

Уес и Мери Грейс ненавиждаха тези срещи. Никъде на света не можеше да се намери по-печална и трагична група хора. Присъстващите бяха загубили деца, съпрузи и съпруги. Или бяха неизлечимо болни и страдаха от невероятни болки. Задаваха въпроси, които нямаха отговор, отново и отново — с различни думи, защото нямаше два еднакви случая. Някои искаха да се откажат, други искаха да се борят докрай. Някои искаха пари, други просто искаха да потърсят отговорност на „Крейн Кемикъл“. На тези срещи винаги се лееха сълзи и се изричаха остри думи, така че присъстваше и пастор От, за да успокоява разгневените.

Сега, след смайващата присъда по делото „Бейкър“, семейство Пейтън осъзнаваха, че очакванията на останалите им клиенти са силно завишени. От обявяването на присъдата бяха минали шест месеца и клиентите им бяха по-нетърпеливи отвсякога. Все по-често се обаждаха в кантората. Изпращаха все повече писма и имейли.

А специално тази среща беше още по-напрегната, защото преди три дни беше минало погребението на Лион Гейтуд, когото всички тук презираха. Бяха открили тялото му в храстите на пет километра надолу по реката от мястото, където се бе преобърнала рибарската му лодка. Нямаше следи от насилие, но всички го подозираха. Шерифът се беше заел с разследването на случая.

Присъстваха всички трийсет семейства. В бележника, който Уес пусна да обикаля между хората, се записаха шейсет и две имена — до едно познати, включително на Франк Стоун, озлобения зидар, който обикновено не казваше почти нищо на тези срещи. Всички предполагаха, макар да нямаха никакви доказателства, че ако смъртта на Лион Гейтуд наистина е предизвикана от някой друг, Франк Стоун ще знае нещо по въпроса.

Мери Грейс откри срещата, като сърдечно поздрави всички присъстващи. Благодари им, че са дошли, както и за търпението им. Разказа с няколко думи за предстоящото обжалване на делото „Бейкър“ и за да подсили ефекта от думите си, вдигна във въздуха дебелата папка, изпратена от „Крейн Кемикъл“ — своеобразно доказателство, че по обжалването се работи неуморно. Всички документи трябваше да бъдат подадени до септември, а след това Върховният съд щеше да реши как да процедира. Законът предоставяше възможност делото да бъде върнато на по-ниска инстанция, в апелативния съд, където да бъде разгледано отново — или Върховния съд да го задържи. Дело от такъв мащаб в крайна сметка неизбежно щеше да се реши от Върховния съд, така че двамата с Уес смятаха, че върховните съдии няма да губят време, като го връщат на по-ниска инстанция. Ако наистина станеше така, както предвиждаха, представянето на двете страни пред Върховния съд щеше да бъде насрочено за по-късно същата година или за началото на следващата. Мери Грейс предполагаше, че окончателното решение на съда ще бъде взето след около една година.

Ако съдът потвърдеше присъдата, следваха няколко възможни сценария. „Крейн Кемикъл“ щяха да попаднат под огромен натиск да решат останалите искове с извънсъдебно споразумение, което, разбира се, беше много желан резултат. Ако обаче от компанията откажеха, съдия Харисън най-вероятно щеше да обедини исковете и да се гледат заедно в огромен процес. В такъв случай тяхната кантора щеше да разполага с необходимия ресурс, за да продължи борбата. Но Мери Грейс довери на клиентите си, че по делото „Бейкър“ вече са похарчили над 400 хиляди долара, взети назаем, и просто няма да са в състояние да направят същото усилие, ако първата присъда не бъде потвърдена от Върховния съд.

Колкото и бедни да бяха техните клиенти, все пак не бяха толкова близо до фалита, колкото адвокатите си.

— Ами ако присъдата бъде отхвърлена от Върховния съд? — попита Айлийн Джонсън.

Косата й беше опадала от химиотерапията, а тя самата тежеше по-малко от четирийсет и пет килограма. Съпругът й през цялото време я държеше за ръка.

— Това също е възможно — призна Мери Грейс. — Но ние сме уверени, че няма да се стигне дотам.

Каза го с повече увереност, отколкото всъщност изпитваше. Семейство Пейтън бяха оптимисти по отношение на обжалването, но все пак всеки разумен адвокат на тяхно място щеше да бъде притеснен.

— Ако това се случи, Върховният съд ще върне делото за ново разглеждане. Може би по всички точки от обвинението, а може би само за размера на обезщетението. Трудно е да се предвиди.

Тя продължи, защото нямаше желание да говори за евентуалната загуба. Увери ги, че кантората им отдава достатъчно внимание на всички случаи. Всяка седмица се съставяха стотици документи, които се изпращаха по канален ред. Продължаваха да търсят и нови експерти, които да свидетелстват. Засега нещата бяха в застой, но всички продължаваха да работят усилено.

— А какво ще кажете за колективния иск? — попита Къртис Найт.

Малкият му син беше починал преди четири години. Въпросът му накара хората да се разшумят. Други, по-малко заслужили, се опитваха да навлязат в тяхната територия.

— Забравете за него — отвърна Мери Грейс. — Тези ищци са в края на списъка. Единственият начин да спечелят е да се стигне до извънсъдебно споразумение, а в такъв случай първо ще бъдат удовлетворени вашите искания. Ние контролираме възможността за извънсъдебно споразумение. Тези хора не са ви пряка конкуренция.

Отговорът й бе приет като задоволителен за момента.

Уес взе думата, за да отправи няколко предупреждения. След тази присъда натискът върху „Крейн Кемикъл“ беше по-силен отвсякога. Вероятно бяха изпратили частни детективи в окръга, за да държат ищците под око и да се опитат да съберат информация, която да използват срещу тях в съда. Хората трябваше да внимават с кого говорят. Да се пазят от непознати. Да докладват за всичко, което им се стори необичайно, колкото и дребно да е на пръв поглед.

За хора, които бяха изстрадали толкова много, това не беше добра новина. И без нея си имаха предостатъчно грижи.

Въпросите продължиха още поне един час. Семейство Пейтън с всички сили се опитаха да успокоят хората, да покажат съчувствие и увереност в собствените си сили, да им вдъхнат надежда. Но по-голямото предизвикателство беше да не подхранват очакванията им.

Дори някой от присъстващите да знаеше нещо за предизборната кампания за Върховен съд, този въпрос не беше повдигнат.