Джон Гришам
Обжалването (18)

18

Колоритната поява на Клийт Коули се случи в най-подходящия момент. В целия щат нямаше друга интересна новина. Медиите подхванаха обявяването на кандидатурата на Коули и започнаха да си го прехвърлят като топка. Пък и кой можеше да ги обвинява? Колко често се вижда живописна сцена, в която полицаи слагат белезници на адвокат и го отвеждат, докато той крещи нещо за „либералните копелета“? Като при това адвокатът е огромен и шумен мъжага? Зловещата изложба на лицата на мъртвите, която беше подредил, също беше неустоима. Доброволците му — особено близките на жертвите — нямаха абсолютно нищо против да отговорят на въпросите на репортерите и да разкажат собствените си истории. Дързостта на кандидата да проведе митинга си точно под носа на върховните съдии също се отличаваше с добро чувство за хумор и дори заслужаваше възхищение.

Отведоха го в централното управление на полицията, където го записаха, снеха му отпечатъци и го снимаха. Както и предполагаше, снимката му от полицейското досие бързо щеше да стигне до вестниците, така че той се замисли за посланието, което искаше да отправи заедно с нея. Ако се намръщеше гневно, можеше да затвърди подозрението, че просто му хлопа дъската. Ако се усмихнеше невинно, можеше да породи ново подозрение в искреността му — защото кой се усмихва, след като току-що е влязъл в ареста? Затова се снима с почти безизразно лице, с едва забележима нотка на любопитство в погледа — сякаш искаше да каже: „Защо се захващат точно с мен?“

Полицейската процедура изискваше всички арестанти да се съблекат, да вземат душ и да облекат оранжев гащеризон, което обикновено се случваше, преди да ги снимат за досието. Но Клийт не допусна това. Обвинението срещу него беше от най-леките, за нарушаване на обществения ред с максимална глоба от 250 долара. Гаранцията за излизане от ареста бе 500 долара, а тъй като джобовете на Клийт се издуваха от стодоларови банкноти, той просто размаха няколко от тях, за да покаже на властите, че възнамерява да излезе веднага. Така че пропуснаха душа и оранжевия гащеризон и снимаха Клийт в най-хубавия му кафяв костюм, с колосана бяла риза и копринена вратовръзка с идеален възел. Дори дългата му посивяла коса беше сресана както трябва.

Цялата процедура отне по-малко от час и когато отново излезе на улицата като свободен човек, Клийт с радост установи, че повечето репортери са решили да го изчакат отвън. Той се спря на тротоара и продължи да отговаря на всичките им въпроси, докато не се умориха.

Във вечерната емисия драматичното обявяване на кандидатурата на Клийт Коули беше водещата новина. По късните новини го показаха отново. Той проследи и двете емисии на големия телевизор в един рокерски бар в южната част на Джаксън, където прекара цялата вечер, като купуваше пиене за всички, успели да влязат. Общата сметка надхвърли 1400 долара. Клийт я плати от средствата за предизборната си кампания.

Рокерите направо се влюбиха в него и обещаха да гласуват масово, за да го изберат. Естествено, нито един от тях не беше регистриран като гласоподавател. Когато затвориха бара, Клийт си тръгна с чисто новия яркочервен кадилак ескалейд, който беше взел на лизинг за хиляда долара на месец. Зад волана беше единият от новите му бодигардове, бяло момче, което беше малко по-трезвено от шефа си. Успяха да стигнат до мотела, без да ги арестуват отново.

 

 

В офиса на Асоциацията на адвокатите от щата Мисисипи на Стейт Стрийт Барбара Мелинджър, изпълнителен директор и основен лобист на организацията, и помощникът й Скип Санчес пиеха първата си чаша кафе и мрачно преглеждаха сутрешните вестници. Бяха си купили и четирите всекидневника, които излизаха в южния избирателен окръг — в Билокси, Хатисбърг, Лоръл и Начес — и мистър Коули беше сниман на първа страница на всичките. Във вестника, който излизаше в Джаксън, не пишеше почти нищо друго. В „Таймс-Пикаюн“, който излизаше в Ню Орлиънс и се четеше във всички градове по крайбрежието на Мексиканския залив, на четвърта страница беше препечатана статията на Асошиейтед Прес със снимка с белезници.

— Може би трябва да посъветваме всичките си кандидати да се оставят да бъдат арестувани, когато обявяват началото на кампанията си — сухо отбеляза Барбара.

Тя не се беше усмихвала през последните двайсет и четири часа. Допи първата си чаша кафе и отиде да си налее още.

— Кой е този Клийт Коули, по дяволите? — възкликна Санчес, докато разглеждаше снимките на кандидата.

Вестниците от Джаксън и Билокси бяха поместили снимката от полицейското досие — Клийт приличаше на човек, който първо удря, а после задава въпроси.

— Снощи се обадих на Уолтър в Начес — отвърна Барбара. — Каза, че познава Коули от години — винаги бил на ръба на закона, но никога не се оставял да го хванат. Според него преди е работил за петролни и газови компании. Има някакви лоши кредити за малък бизнес. А сега се представя за професионален комарджия. Никога не е стъпвал на по-малко от шест пресечки от сградата на съда. Неизвестен е.

— Е, вече не е така.

Барбара стана и бавно обиколи кабинета си. Напълни чашите отново, после седна и продължи да чете вестниците.

— Не може да е от адвокатите, които се занимават с колективни искове — отбеляза Скип, макар че не звучеше съвсем категорично. — Не отговаря на изискванията им. Има прекалено тежко минало, за да участва в трудна предизборна кампания. Поне веднъж са го арестували за шофиране в нетрезво състояние и поне два пъти се е развеждал.

— Май съм съгласна с теб, но ако никога преди не е влизал в съда, защо изведнъж вдигна толкова шум за прилагането на смъртното наказание? Откъде идва това убеждение? Тази страст? Освен това вчерашното му представление е било доста добре организирано. Значи има хора, които работят за него. Откъде се взеха?

— Има ли значение? Шийла Маккарти може да го бие по всяко време. Би трябвало да се радваме, че е такъв клоун, който най-вероятно не е финансиран от Търговския съвет и корпорациите. Защо не се радваме тогава?

— Защото сме адвокати, които се явяват в съда.

Скип отново се намръщи. Настъпи дълга, мрачна пауза. После Барбара попита:

— Да организираме ли среща със съдия Маккарти?

— Нека да изчакаме няколко дни. Нещата трябва да се уталожат.

 

 

Съдия Маккарти стана рано, в което нямаше нищо чудно. Никой на нейно място не би могъл да спи до късно. В 7:30 ч. проследиха как излиза от апартамента си. Поеха след нея, докато пристигна в стария квартал Белхейвън в Джаксън и накрая паркира пред къщата на върховния съдия Джеймс Хенри Макълуейн.

Тони изобщо не беше изненадан от тази среща.

Мисис Макълуейн сърдечно поздрави Шийла Маккарти и я поведе през цялата къща, до кабинета на съпруга си. Джими, както го наричаха всички приятели, току-що беше прочел сутрешните вестници.

Макълуейн и Маккарти. Големия Мак и Малката Мак, както ги наричаха понякога. Двамата си побъбриха няколко минути за мистър Коули и невероятното внимание, което медиите му отделиха, а после преминаха към същината на въпроса.

— Снощи прегледах документите от предизборната си кампания — каза Макълуейн и подаде на Маккарти дебела папка. — В началото има списък на спонсорите — от най-големите до най-малките. Всички големи чекове са били подписани от известни адвокати.

По-нататък в папката бяха описани разходите за предизборната му кампания — невероятни суми поне според Шийла. Имаше и доклади от консултанти, образци на рекламни материали, резултати от изборния ден и други документи, свързани с кампанията.

— Не ми беше приятно да се връщам към това време — отбеляза той.

— Извинявай. И аз не го исках, повярвай ми.

— Съчувствам ти.

— Кой стои зад този тип?

— Цяла нощ мислих. Може би е просто примамка за отвличане на вниманието. Във всеки случай е откачен. Но какъвто и да е, трябва да го вземеш на сериозно. Ако е единственият ти конкурент в кампанията, рано или късно лошите ще стигнат до него. И ще му дадат парите си. А ако този тип има достъп до големи средства, ще стане страшно.

Макълуейн беше изкарал един мандат като сенатор от щата, преди да го изберат за върховен съдия. Беше участвал в политически битки. Преди две години Шийла безпомощно беше проследила как го разкъсват и обиждат в яростната предизборна кампания. В най-мръсната й част, когато телевизионните клипове на противника му (за които по-късно се оказа, че са пряко финансирани от Американската оръжейна асоциация) го обвиниха, че подкрепя контрола върху правото на притежаване на лично оръжие — най-големият грях в очите на избирателите от щата Мисисипи, — тя си беше обещала, че никога, при никакви обстоятелства, няма да допусне да я унижават така. Просто не си струваше. Ако някой се опиташе да я свали по този начин от Върховния съд, тя просто щеше да избяга в Билокси, да отвори малка кантора и да ходи да вижда внуците си всеки ден. Щеше да отстъпи мястото си без бой.

Но сега вече не беше толкова сигурна. Атаките на Коули бяха успели да я разгневят. Все още не й беше кипнало, но беше на ръба. Беше на петдесет и една — твърде млада, за да се откаже толкова лесно, и твърде възрастна, за да започне всичко отначало.

Двамата разговаряха за политика повече от час. Макълуейн се увлече в разкази за минали избори и колоритни политици, а Шийла меко го побутваше към темата за настоящото предизвикателство. Неговата предизборна кампания беше експертно организирана от млад адвокат, който си беше взел отпуск за тази цел от голяма кантора в Джаксън, където работеше. Макълуейн обеща по-късно да му се обади, за да провери дали не може да го привлече отново. Обеща да се обади лично на по-големите спонсори и местните активисти. Познаваше главните редактори на вестниците. Щеше да направи всичко възможно, за да запази мястото на Шийла Маккарти.

В 9:14 ч. тя потегли към сградата на Върховния съд, без да спира никъде по пътя.

 

 

Обявяването на кандидатурата на Коули беше отбелязано, но не и коментирано в кантората „Пейтън и Пейтън“. На 18 април, деня след появата на Коули, се случиха три важни събития, така че в кантората не се интересуваха от нищо друго. Първото събитие беше посрещнато с радост. Другите две — не.

Добрата новина беше, че млад адвокат от градчето Боуг Чито дойде в кантората им, за да сключи сделка с Уес. Адвокатът, който беше канцеларски плъх и нямаше опит в делата за причинени телесни повреди, някак си беше успял да поеме делото, заведено от близките на дървосекач, загинал в ужасна катастрофа на междущатска магистрала 55, близо до границата с щата Луизиана. Според показанията на полицейския патрул катастрофата била предизвикана от безразсъдното поведение на шофьора на тежкотоварен камион, собственост на голяма компания. Вече бяха взети показанията и на свидетелка, която твърдеше, че преди катастрофата камионът я изпреварил рисковано, докато тя се движела с „около“ 110 км в час. Адвокатът носеше предварително споразумение с близките на загиналия, по силата на което щеше да получи 30 процента от всяко обезщетение, определено от съда. Двамата с Уес се съгласиха да делят поравно. Загиналият работник беше на трийсет и шест години и беше печелил около 40 хиляди долара годишно. Напълно възможно бе да се постигне споразумение в размер до един милион долара. Уес състави иска за по-малко от час. Случаят беше още по-приятен, тъй като младият адвокат беше избрал кантората на семейство Пейтън точно заради новопридобитата им репутация. Присъдата на Бейкър най-сетне беше привлякла ценен клиент.

Първата лоша новина беше, че молбата за обжалване от страна на „Крейн Кемикъл“ бе пристигнала. Съдържаше 102 страници — два пъти повече от позволеното — и веднага създаваше впечатление за документ, подготвен и съставен с най-голямо внимание от цял екип изключително интелигентни адвокати. Беше прекалено дълъг и закъсня с два месеца, но и двете нарушения не бяха санкционирани от съда. Джаред Къртин и помощниците му бяха много убедителни в искането си за допълнително време и допълнителен обем. Все пак делото очевидно не беше от най-обичайните.

Мери Грейс разполагаше с шейсет дни, за да отговори. След като цялата кантора се изреди да зяпа дебелото досие и да цъка с език, тя го занесе на бюрото си, за да го прочете първа. Защитата на „Крейн Кемикъл“ твърдеше, че по време на процеса са допуснати общо двайсет и четири груби грешки, всяка една от които представлявала достатъчно основание за обжалване. Изложението започваше сравнително вежливо, със съвестно изброяване на всички коментари и решения на съдия Харисън, които според защитата ясно разкриваха неговата силна предубеденост в ущърб на обвиняемия. Продължаваше с възражения срещу избора на съдебните заседатели. И накрая нападаше всички експерти, привлечени да свидетелстват в полза на Джанет Бейкър: токсиколога, който беше потвърдил рекордните нива на картоликс, аклар и други съединения в питейната вода на Баумор; лекаря, който беше потвърдил несъмнения канцерогенен ефект на тези съединения; доктора, който беше описал рекордната концентрация на болни от рак в Баумор и района; геолога, който беше проследил пътя на токсичните отпадъци през почвата до водохранилището на града; специалиста, който беше пробил дупките в скалата под града за провеждане на изброените тестове; лекарите, които бяха извършили аутопсията на Чад и Пит Бейкър; специалиста по пестицидите, който беше казал ужасяващи неща за „Пиламар 5“; и най-важния експерт, който беше потвърдил връзката между установеното наличие на картоликс и аклар във водата и канцерогенните клетки в телата на загиналите. Семейство Пейтън бяха използвали общо четиринайсет експерти като свидетели и досието се занимаваше подробно с всеки един от тях, преди да го обяви за негоден. Трима от експертите бяха описани направо като шарлатани. Съдия Харисън беше допуснал груба грешка във всеки един от случаите, в които им беше позволил да свидетелстват пред съда. Докладите на експертите, срещу всеки от които адвокатите на „Крейн Кемикъл“ се бяха сражавали още при представянето им в съда, сега бяха анализирани в най-големи подробности и заклеймени като „ненаучни измислици“. Самата присъда противоречеше дори на представените доказателства и сама по себе си представляваше ярко доказателство за неправомерното съчувствие, проявено от съдебните заседатели.

Наказателното обезщетение също беше описано с резки, но умело подбрани думи. Ищцата изобщо не беше успяла да докаже в съда, че „Крейн Кемикъл“ са замърсили питейната вода — нито поради престъпна небрежност, нито умишлено. Досието завършваше с енергична и гореща молба за преразглеждане на присъдата и ново дело, а още по-добре — за директно отхвърляне на присъдата от Върховния съд. Заключителните думи гласяха: „Тази скандална и неоправдана присъда трябва да бъде решително отхвърлена.“ За вечни времена.

Досието беше добре написано, логично построено и убедително и след два часа Мери Грейс стигна до края — с ужасно главоболие. Глътна три хапчета, после прехвърли папката на Шърман, който я изгледа така, сякаш му беше подала гърмяща змия.

 

 

Третото събитие беше телефонното обаждане на пастор Дени От, което им донесе и най-тревожната новина. Беше се стъмнило, когато телефонът звънна. Уес вдигна, поговори малко, а после отиде в кабинета на жена си и затвори вратата.

— Обади се Дени — съобщи той.

Мери Грейс видя лицето на съпруга си и първата й мисъл беше, че още един от техните клиенти е починал. Толкова много пъти се бяха обаждали от Баумор с тъжната новина, че Мери Грейс я очакваше по всяко време.

— Какво има? — попита тя.

— Говорил е с шерифа. Мистър Лион Гейтуд е безследно изчезнал.

Макар че и двамата не изпитваха абсолютно никаква симпатия към този човек, новината наистина беше тревожна. Гейтуд беше инженер и беше работил в завода на „Крейн Кемикъл“ в Баумор в продължение на трийсет и четири години. Беше изцяло предан на компанията и когато „Крейн Кемикъл“ бяха избягали в Мексико, той се беше пенсионирал. В показанията си пред съда и по време на кръстосания разпит беше признал, че при пенсионирането си е получил обезщетение от компанията на стойност три годишни заплати, или около 190 хиляди долара. „Крейн Кемикъл“ не бяха прочути с такава щедрост. Семейство Пейтън не бяха попаднали на нито един друг служител на компанията, който да е получил толкова добро възнаграждение.

След пенсионирането си Гейтуд се беше оттеглил в малка овцевъдна ферма в югозападния край на окръг Кеъри — горе-долу толкова далеч от Баумор и водата му, колкото изобщо беше възможно да стигне човек, без да напуска окръга. В показанията, които той даде в продължение три дни, категорично се отричаше в завода да е имало каквото и да било изхвърляне на токсични отпадъци. По време на самия процес, въоръжен с цял куп документи, които доказваха обратното, Уес безмилостно го беше разобличил. Гейтуд твърдеше, че всички останали служители на „Крейн Кемикъл“ лъжат. Отказваше да повярва на документите, които доказваха, че цели тонове токсични отпадъци не са откарани от завода, а просто са изчезнали. Смееше се на уличаващите снимки, на които се виждаха някои от общо шестстотин варела с токсични отпадъци, заровени в ямата зад завода.

— Това са фалшификати — заяви той, когато Уес му ги показа.

Свидетелските му показания в съда бяха толкова очевидно неверни, че съдия Харисън си позволи да говори открито за обвинение в лъжесвидетелстване. Гейтуд беше толкова арогантен, войнствен и избухлив, че накара съдебните заседатели откровено да намразят „Крейн Кемикъл“. Оказа се един от най-важните свидетели в полза на ищцата, макар че беше отказал да се яви пред съда, докато не му изпратиха призовка. Джаред Къртин го бе гледал, сякаш искаше да го удуши на място.

— Кога е станало? — попита Мери Грейс.

— Преди два дни е отишъл за риба. Жена му е съобщила, че още не се е върнал.

Изчезването на Ърл Крауч в щата Тексас преди две години все още си оставаше загадка. Крауч беше прекият началник на Гейтуд. И двамата яростно бяха защитавали „Крейн Кемикъл“ и бяха отричали очевидни факти. И двамата се бяха оплакали, че са получавали заплахи, включително и смъртни заплахи. И не бяха само те. Много от хората, които бяха работили в завода, бяха произвеждали пестицидите и бяха изхвърляли токсичните отпадъци направо в земята, бяха заплашвани. Повечето бяха избягали от Баумор, за да не пият отровната вода, да си търсят нова работа и да не бъдат застигнати от наближаващата съдебна буря. Поне четирима от тях бяха починали от рак.

Други бяха свидетелствали и бяха казали истината. Трети — като Крауч, Гейтуд и Бък Бърлисън — бяха дали лъжливи показания. Всяка група мразеше останалите, а всички заедно бяха обект на омразата на целия окръг Кеъри.

— Сигурно е работа на семейство Стоун — предположи Уес.

— Не можеш да си сигурен.

— Никой не може да бъде сигурен. Просто се радвам, че сме на тяхна страна.

— Клиентите ни явно са неспокойни — отвърна Мери Грейс. — Време е да се срещнем с тях.

— Време е за вечеря. Кой ще готви?

— Рамона.

— Тортиля или енчилада?

— Спагети.

— Искаш ли да отидем в някой бар и да пийнем по нещо само двамата? Имаме повод да празнуваме, мила. Делото от Боуг Чито може да се окаже бърза сделка за един милион долара.

— Ще пия за това — отвърна тя.