Джон Гришам
Обжалването (17)

17

В старинния град Начес под една стръмна скала до брега на реката има парче земя, което местните наричат „Под хълма“. Това място има дълга и колоритна история, която датира още от ранните дни на пътуванията с параходи по река Мисисипи. В града се събирали всякакви авантюристи — търговци, спекуланти, капитани, землемери и картоиграчи на път за Ню Орлиънс. И тъй като бил място, където парите бързо сменяли собствениците си, градът също така привличал разбойници, скитници, мошеници, контрабандисти на алкохол и оръжие, проститутки и всякакви други отрепки от подземния свят. Начес бил богат на памук, по-голямата част от който се търгувала и транспортирала от пристанището, „Под хълма“. Лесните пари породили нуждата от барове, заведения за комар, публични домове и нощни приюти. Младият Марк Твен често спирал в града, когато работел като лоцман на параход. След това обаче Гражданската война сложила край на движението по реката. Унищожила както богатствата на град Начес, така и легендарния му нощен живот. „Под хълма“ опустял и западнал задълго.

През 1990 г. щатският законодателен орган на Мисисипи одобри закон, разрешаващ хазарта на увеселителни плавателни съдове — корабчета, които да кръстосват нагоре-надолу по реката, докато пътниците им (предимно пенсионери) играят на бинго и блекджек. Бизнесмени от цялото поречие на Мисисипи се втурнаха, да организират плаващите казина. Забележителното в цялата история беше, че в закона всъщност нямаше изискване плавателните съдове да напускат брега. Нито пък да имат някакъв двигател, който да осигурява движението им по реката. Стига да бяха на вода — в реката или някой от притоците й, в блатата покрай брега и в изкуствените канали — според новия закон те бяха плавателни съдове. „Под хълма“ преживя кратък период на разцвет.

За съжаление още по-щателното проучване на новия закон в щата Мисисипи демонстрира, че законът всъщност разрешава и хазарт в истински казина, точно както в Лае Вегас, така че само след няколко години тази процъфтяваща индустрия вече се беше преместила на сушата — в градовете по крайбрежието на Мексиканския залив и в окръг Тюника, близо до Мемфис. Начес и останалите градчета на брега на реката пропуснаха вълната, но успяха да запазят няколко от старите си „кораби“ за хазарт, неподвижно закотвени на брега както винаги.

 

 

Едно от казината се казваше „Лъки Джек“. Една вечер Клийт Коули седеше на любимата си маса за блекджек с любимото си крупие, приведен над купчина чипове от по 25 долара, и пиеше ром със сода. Беше спечелил 1800 долара и вече беше време да спре да играе. Постоянно поглеждаше към входа на казиното, откъдето очакваше да се появи човекът, с когото имаше среща.

Коули беше дипломиран адвокат. Имаше диплома за юрист и разрешително за практикуване на професията, фигурираше в телефонния указател, на вратата на офиса му имаше табелка „Адвокат“, вътре седеше секретарка, която вдигаше телефона и вяло поздравяваше с „Добър ден, адвокатска кантора“, а визитните му картички съдържаха всички необходими данни. Но Клийт Коули не беше адвокат в истинския смисъл на думата. Нямаше почти никакви клиенти. Не беше в състояние да напише завещание, нотариален акт или договор дори ако насочеха пистолет в лицето му. Не обичаше да ходи в съда и мразеше повечето от останалите адвокати в Начес. Клийт просто беше едър и шумен пияница (и адвокат), който печелеше повече пари в казината, отколкото в кантората си. Веднъж се беше забъркал в политиката и без малко да го съдят. Друг път се беше хванал с някакви държавни поръчки и пак едва му се размина. Когато беше още млад, малко след като завърши колежа, дори беше станал дилър на трева, но рязко прекрати тази кариера, след като откриха мъртъв един от партньорите му. Нещо повече — това събитие дори го подтикна да започне да съдейства на полицията като агент под прикритие. Междувременно завърши право вечерно и на четвъртия опит най-после успя да вземе изпита за адвокат.

Той заложи двойно на осмица и тройка, изтегли вале и спечели още 100 долара. Любимата му сервитьорка му донесе нов коктейл. Никой не прекарваше повече време в „Лъки Джек“ от мистър Коули. За него персоналът беше готов на всичко. Той хвърли поглед към вратата, погледна часовника си и продължи да играе.

— Очаквате ли някого? — попита го крупието Айвън.

— Щях ли да ти кажа, ако беше така?

— Май не.

Човекът, когото очакваше Клийт, също се беше разминавал на косъм със съда няколко пъти. Познаваха се почти от двайсет години, но в никакъв случай не можеха да се нарекат приятели. Днес щяха да се срещнат за втори път през живота си. Първата им среща беше протекла достатъчно успешно, за да се стигне до тази.

Айвън беше събрал общо четиринайсет бройки от картите си, после изтегли дама и изгоря. Така Клийт спечели още 100 долара. Имаше си правило. Спираше да играе, когато спечелеше 2000 долара, както и когато загубеше 500. Движеше ли се в тези граници, можеше да играе и да пие по цяла нощ. Данъчните нямаха представа, че в казината си докарва по осемдесет хиляди долара допълнително на година. Освен това ромът беше безплатен.

Той подхвърли два чипа на Айвън и се зае със сложната задача да отлепи едрото си тяло от високия стол.

— Благодаря ви, мистър Коули — каза Айвън.

— За мен беше удоволствие — отвърна Клийт и прибра останалите чипове в джобовете на светлокафявия си костюм.

Винаги беше с кафяв костюм и лъснати каубойски ботуши. Беше висок метър и деветдесет и два и тежеше поне сто и двайсет килограма — никой не знаеше колко точно, — но беше по-скоро як, отколкото дебел. Отправи се към бара с тежка стъпка — човекът за срещата беше пристигнал. Марлин беше седнал на маса в ъгъла, от която се виждаше цялото заведение. Не се поздравиха и дори не показаха, че са се забелязали. Клийт се отпусна на един стол срещу него и измъкна пакет цигари. Сервитьорката им донесе напитките.

— Донесох парите — каза най-сетне Марлин.

— Колко?

— Предложението ни е същото, Клийт. Нищо не се променя. Просто чакаме да кажеш „да“ или „не“.

— И аз пак ще попитам същото. Кои сте „вие“?

— Не съм аз. Аз съм независим предприемач, който получава пари за добре свършена работа. Не съм на заплата при никого. Наеха ме да те привлека за кампанията, а ако ти откажеш, вероятно ще трябва да намеря някой друг.

— Кой ти плаща?

— Поверителна информация, Клийт. Миналата седмица ти го обясних поне десет пъти.

— Така е. Може би съм малко по-тъп. Или пък съм малко нервен. Може би просто искам да получа някакви отговори. Ако не стане, няма да участвам.

Съдейки по резултата от първата им среща, Марлин се съмняваше, че Клийт Коули в крайна сметка ще се откаже от 100 хиляди долара в брой в небелязани банкноти. Марлин все едно ги беше сложил на масата. Сто хиляди долара, за да влезе в предизборната надпревара и да предизвика малко хаос. От Коули ставаше страхотен кандидат — шумен, скандален, колоритен и способен да изрече каквото си иска, защото не му пукаше за крайния резултат. Беше типичен антиполитик, в когото медиите щяха да се влюбят от пръв поглед.

— Ето какво ще ти кажа — започна Марлин и за пръв път погледна Клийт в очите. — Преди петнайсет години в един окръг далеч оттук една вечер млад мъж и семейството му се прибирали от църква. Все още не знаели, но през това време двама чернокожи бандити били влезли в къщата им, много хубава къща между другото, и обирали каквото сварят. Били надрусани с крек, носели по един пистолет във всеки джоб и изобщо били много гадни. Когато младото семейство влязло в дома си и ги изненадало по средата на обира, ситуацията излязла извън контрол. Първо изнасилили момичетата. После застреляли всички в главата и накрая запалили цялата къща. Ченгетата ги хванали още на следващия ден. Изтръгнали пълни самопризнания, а освен това имало и веществени доказателства с ДНК, пълна програма. Оттогава двамата лежат в „Парчман“ и чакат изпълнение на смъртните си присъди. Оказа се, че семейството на младия мъж е доста богато. Баща му получи нервна криза и се побърка, горкият. Но сега се оправи и е бесен. Не може да повярва, че онези бандити все още са живи. Бесен е, защото любимият му щат никога не екзекутира никого. Ненавижда цялата съдебна система и в частност — деветимата почитаеми съдии от Върховния съд в този щат. Ето този човек, драги ми Клийт, осигурява парите.

Всичко това беше лъжа, разбира се, но лъжите бяха част от работата му.

— Хубава история — кимна Клийт.

— Парите не са никакъв проблем за него. Твои са, ако се включиш в предизборната надпревара и не говориш за нищо друго, освен за смъртното наказание. По дяволите, дори не е толкова трудно. В този щат хората поначало обичат смъртното наказание. Имаме проучвания, според които почти 70 процента от хората го подкрепят и се притесняват, че държавата не го прилага достатъчно често в щата Мисисипи. За което са виновни точно съдиите във Върховния съд. Целта на играта е съвсем ясна.

Клийт продължаваше да кима. През цялата седмица не беше мислил почти за нищо друго. Целта на играта наистина беше съвсем ясна, а Върховният съд представляваше идеална мишена. Тези избори щяха да бъдат голям купон.

— Спомена някакви организации — подхвърли той и пресуши двойния си ром.

— Има няколко, но две от тях са най-активни. Едната се казва „Будни жертви“ — организация на хора, загубили близките си, без системата да е направила нищо. Не са много, но дават всичко от себе си. Между нас казано, нашият мистър Х финансира и тази организация. Другата се казва Коалиция за прилагане на закона — съвсем законна и също с голямо влияние. И двете веднага ще те подкрепят, ако се кандидатираш.

Клийт отново кимна, ухили се и проследи с поглед една сервитьорка, която носеше табла с коктейли.

— Какъв баланс! — отбеляза на глас, достатъчно силно, за да го чуе.

— Нямам какво повече да добавя — завърши Марлин, без да го притиска.

— Къде са парите? — попита Клийт.

Марлин си пое дълбоко дъх и не успя да скрие усмивката си.

— В багажника на колата ми. Половината, петдесет хиляди в брой. Вземи ги сега, а другата половина в деня, в който обявиш кандидатурата си.

— Става.

Двамата си стиснаха ръцете и отново се хванаха за чашите. Марлин извади ключовете на колата от джоба си.

— Колата ми е зелен мустанг с черен покрив, вляво от входа. Вземи ключовете и отиди някъде, за да си прибереш парите. Ще те чакам тук и ще играя блекджек, докато се върнеш.

Клийт взе ключовете, с мъка се изправи и се запрепъва към изхода.

 

 

Марлин изчака петнайсет минути, после позвъни на Тони Закари по мобилния си телефон.

— Май вече имаме един кандидат — съобщи той.

— Взе ли парите? — попита Тони.

— В момента ги прибира, но, да, повече няма да видиш тези пари. Подозирам, че част от тях в крайна сметка ще се озоват в „Лъки Джек“, но, така или иначе, той ще участва.

— Отлично.

— А този тип ще бъде страхотен, нали си представяш? Репортерите ще се влюбят в него.

— Да се надяваме. Ще се видим утре.

Марлин си намери място на една маса с чипове от по пет долара и успя да загуби сто долара за половин час.

После Клийт се върна — ухилен до уши, сякаш беше най-щастливият човек в Начес. Марлин не се съмняваше, че багажникът на колата му вече е празен.

Двамата се върнаха на бара и продължиха да пият до полунощ.

 

 

Две седмици по-късно Рон Фиск се прибираше от тренировката по бейзбол, когато мобилният му телефон звънна. Рон беше треньор на отбора, в който играеше синът му Джош; казваха се „Рейдърс“ и след една седмица щяха да изиграят първия си мач от първенството в детската лига. Джош седеше на задната седалка с двама от съотборниците си — потен, мръсен и ужасно щастлив.

Отначало Рон не обърна внимание на телефона, после погледна кой го търси. Беше Тони Закари. Говореха по телефона поне два пъти на ден.

— Здрасти, Тони — каза той.

— Рон, имаш ли една минута?

Тони винаги задаваше този въпрос, все едно нямаше нищо против да звънне отново по-късно. Но Рон вече беше установил, че Тони никога не възнамерява да звънне по-късно. Всичките му обаждания бяха спешни.

— Да, разбира се.

— Опасявам се, че се появи малък проблем. Изглежда, в тези избори ще участват повече хора, отколкото смятахме първоначално. Слушаш ли?

— Да.

— Току-що разбрах от надежден източник, че някаква откачалка на име Клийт Коули от Начес утре смята да обяви кандидатурата си за върховен съдия на мястото на Шийла Маккарти.

Рон дълбоко си пое въздух, после зави и паркира на улицата зад бейзболното игрище.

— Добре, слушам те.

— Чувал ли си нещо за него?

— Не — отвърна Рон.

Познаваше няколко адвокати в Начес, но не и този.

— И аз не го знам. В момента го проверяваме. Предварителните данни не са много обещаващи. Работи самостоятелно и няма сериозна репутация, поне не като адвокат. Преди осем години са му отнели адвокатското разрешително за шест месеца заради пренебрегване на клиенти. Два пъти се е развеждал. Не е обявявал фалит. Веднъж е наказван за шофиране в нетрезво състояние, в досието му нямало друго. Засега не знаем нищо повече, но продължаваме да ровим.

— Какво променя това?

— Не знам. Ще почакаме и ще видим. Ще ти се обадя, когато разбера нещо повече.

Рон закара приятелите на Джош по домовете им, после потегли към къщи, за да разкаже на Дорийн. Докато вечеряха, двамата притеснено разговаряха, а после останаха будни до късно, за да обсъждат различни варианти.

 

 

В десет часа следващата сутрин Клийт Коули паркира в края на главната улица, точно пред сградата на Върховния съд. Зад него спряха два микробуса, взети под наем. И трите коли бяха паркирани неправилно, но шофьорите им и без това нарочно си търсеха белята. От микробусите бързо се изсипаха пет-шест доброволци, които започнаха да изнасят големи плакати по стъпалата до широката каменна тераса, която обграждаше сградата. Друг доброволец се зае да пренесе импровизиран подиум.

Един полицай забеляза цялата тази дейност и се приближи, за да провери какво става.

— Възнамерявам да обявя кандидатурата си за съдия от Върховния съд — обясни гръмогласно Клийт.

До него неотлъчно стояха двама едри млади мъже в тъмни костюми — единият бял, а другият чернокож, но и двамата бяха почти с габаритите на самия Клийт.

— Имате ли разрешение? — попита полицаят.

— И още как. От кабинета на главния прокурор.

Ченгето си тръгна, без да бърза. Сцената беше изградена светкавично — беше висока шест метра, дълга девет и се състоеше само от снимки. Снимки от абитуриентски балове, любителски снимки от семейни събирания, портретни снимки — увеличени и цветни. Лицата на мъртвите.

Докато доброволците се суетяха наоколо, започнаха да пристигат репортери. Появиха се оператори с камери и стативи. На подиума се издигнаха микрофони. Фотографите започнаха да снимат и Клийт изпадна във възторг. Пристигнаха и още доброволци — някои носеха ръчно изработени плакати с надписи като „Либералите — вън!“, „ДА, на смъртното наказание“ и „Жертвите не мълчат!“.

След малко ченгето се върна и отиде при Клийт.

— Не можах да намеря никой, който да знае нещо за вашето разрешение.

— Е, нали аз съм тук. И ти казвам, че имам разрешение.

— От кого?

— От един от помощниците на главния прокурор.

— Как се казва?

— Осуалт.

Ченгето се отдалечи, за да намери мистър Осуалт.

В същото време суетнята привлече вниманието на служителите в сградата на съда и работата вътре замря. Разнесоха се слухове и когато до четвъртия етаж достигна новината, че някой всеки момент ще обяви началото на предизборната си кампания за Върховния съд, трима от върховните съдии зарязаха всичко останало и отидоха да гледат от прозорците. Останалите шестима, мандатът на които не изтичаше тази година, също се присъединиха към тях от любопитство.

Кабинетът на Шийла Маккарти гледаше към главната улица и скоро се изпълни с нейните помощници и служители, които изведнъж се бяха разтревожили. Тя се обърна към Пол и прошепна:

— Искаш ли да слезеш да провериш какво става?

Други служители от съда и кабинета на главния прокурор също бяха започнали да излизат от сградата и Клийт не можеше да се нарадва на тълпата, която се събираше пред подиума. После обаче ченгето се върна — с подкрепления — и полицаите спряха Клийт, преди да успее да застане пред микрофона.

— Ще се наложи да напуснете, сър.

— Спокойно, момчета, ще свърша за десет минути.

— Не, сър. Това събиране е незаконно. Разпръснете се незабавно.

Клийт пристъпи напред, така че застана очи в очи с много по-дребния полицай.

— Не се прави на задник, става ли? Зад теб има четири телевизионни камери, които няма да пропуснат нищо. Дръж се спокойно, ще свършим бързо.

— Извинете.

След тази малка победа Клийт се отправи към подиума, а редиците на поддръжниците му се затвориха зад него. Той се усмихна на камерите и започна:

— Добро утро и ви благодаря, че дойдохте. Казвам се Клийт Коули. Работя като адвокат в Начес и днес представям кандидатурата си за Върховния съд. Възнамерявам да изместя от него съдия Шийла Маккарти — несъмнено най-либерално настроената съдийка в бездействащия, глезещ престъпниците Върховен съд.

Доброволците нададоха одобрителен рев. Репортерите се усмихнаха на късмета си. Някои едва не се засмяха.

Пол тежко преглътна, когато чу встъплението на тази реч. Този тип беше шумен, явно не се страхуваше от нищо, беше колоритен и обожаваше да бъде център на вниманието.

Освен това едва сега започваше да набира скорост.

— Зад мен виждате лицата на сто осемдесет и трима души. Чернокожи, бели, баби, бебета, образовани и невежи от целия щат и всички социални слоеве. Всички те са невинни. Всички са мъртви, защото са убити. А убийците им в момента се питат какво ще има за обяд в затвора „Парчман“, където очакват изпълнението на смъртните си присъди. Всички тези убийци са осъдени от съдебни заседатели в този щат и присъдата им е смъртно наказание.

Той спря за миг и тържествено махна към лицата на невинните жертви.

— В щата Мисисипи живеят шейсет и осем мъже и две жени, осъдени на смърт. Но те са в безопасност, защото щатът отказва да ги екзекутира. В другите щати не правят така. В другите щати сериозно спазват собствените си закони. От 1978-а насам в щата Тексас са екзекутирани 334 убийци; в щата Вирджиния — 81; в щата Оклахома — 76; в щата Флорида — 55; в щата Северна Каролина — 41; в щата Джорджия — 37; в щата Алабама — 32; в щата Арканзас — 24. Дори в северните щати екзекутират убийците — в Мисури, Охайо и Индиана. По дяволите, дори в Делауер са екзекутирали 14 престъпници. А къде е щатът Мисисипи? В момента е на деветнайсето място в цялата страна. В този щат са екзекутирани само осем убийци и точно това, скъпи приятели, е причината да се кандидатирам за Върховния съд.

Полицаите вече наброяваха десетина души, но, изглежда, нямаха нищо против само да гледат и да слушат. Разпръскването на демонстранти не беше най-силната им страна, а и този човек говореше доста интересно.

— Защо не ги екзекутираме? — извика Клийт на тълпата. — Ще ви кажа защо. Защото нашият собствен Върховен съд глези тези главорези и позволява обжалванията им да се точат цяла вечност. Боби Рей Рут хладнокръвно е убил двама души, докато е обирал магазин за алкохол. Преди двайсет и седем години. Той все още живее с обявена смъртна присъда, храни се три пъти на ден, вижда се с майка си веднъж месечно и никой не знае кога ще бъде екзекутиран. Уилис Брайли е убил четиригодишната си доведена дъщеря.

Той спря да посочи едно чернокожо момиченце на най-горния ред снимки.

— Ето я там малката сладурана с розовата рокличка. Днес щеше да бъде на трийсет години. А нейният убиец, на когото е вярвала, е осъден на смърт преди двайсет и шест години и присъдата му все още не е изпълнена. Мога да продължавам дълго, но мисля, че ме разбрахте. Време е да разтърсим този съд и да покажем на всички, които са извършили убийство или се канят да го направят, че в този щат действително спазваме законите си!

Клийт спря да си поеме дъх, но бурните аплодисменти сякаш му дадоха нови сили.

— Съдия Шийла Маккарти е гласувала за оправдаването на обвинени в убийство повече от всеки друг член на този съд. Становищата й изобилстват с буквоядски заяждания, които окриляват всеки адвокат, защитаващ престъпниците в този щат. Съюзът на американските адвокати я обожава. Решенията й винаги изразяват съчувствие към убийците, а не към жертвите. Така тя дава надежда на всички убийци със смъртни присъди в този щат. Дами и господа, време е да й отнемем съдийската тога, правото да определя решенията на Върховния съд и властта й да потъпква правата на жертвите.

Пол си помисли да записва, но беше твърде шокиран, за да го направи. Не беше сигурен, че шефката му гласува толкова често в подкрепа на обвинените в убийство, но беше абсолютно сигурен, че почти всички присъди срещу тях се потвърждаваха от Върховния съд. Въпреки немарливата полицейска работа, расизма, злонамереността на прокурорите, субективно подбраните съдебни заседатели и тъпанарските решения на съдиите в целия щат, независимо колко ужасно и нечестно беше протекъл съдебният процес срещу обвиняемите, Върховният съд рядко отменяше присъда. Според Пол това беше отвратителна практика. Обикновено гласуваха в подкрепа на смъртното наказание с 6 на 3 гласа, като Шийла най-често беше начело на шумното, но немощно малцинство. Двама от съдиите никога не бяха гласували за отмяна на смъртна присъда по дело, обжалвано във Върховния съд. Един от тях дори никога не беше гласувал за отмяна на каквато и да било присъда.

Пол знаеше, че дълбоко в себе си шефката му е против смъртното наказание, но също така беше твърдо решена да защитава законите на щата. Голяма част от работното й време беше заета именно с разглеждане на дела за убийство и Пол нито веднъж не беше ставал свидетел на случай, в който тя да позволи на личните си убеждения да й попречат да следва закона. Ако всичко в процеса срещу убиеца беше наред, тя решително се присъединяваше към мнозинството и потвърждаваше смъртната присъда.

Клийт не се поддаде на изкушението да говори твърде дълго. Беше казал най-важното. Обявяването на кандидатурата му беше минало блестящо. Той заговори по-тихо и искрено, за да завърши речта си:

— Приканвам всички граждани от щата Мисисипи, които държат на реда и закона и не искат да търпят повече произвола на престъпниците, да се присъединят към мен и заедно да преобърнем този съд. Благодаря ви.

Последваха още аплодисменти.

Двама от по-едрите полицаи пристъпиха към подиума. Репортерите засипаха кандидата с въпроси.

— Имате ли опит като съдия? С колко средства разполагате за кампанията си? Кои са тези доброволци? Имате ли конкретни предложения как да бъде съкратен процесът по обжалването на присъдите?

Клийт се канеше да отговори на всички, но един от полицаите го хвана за лакътя и каза:

— Край, сър. Купонът свърши.

Клийт рязко дръпна ръката си.

— Върви по дяволите!

Останалите полицаи започнаха да си пробиват път към него, като разбутваха доброволците, които започнаха да им крещят.

— Да тръгваме, приятел — настоя полицаят.

— Изчезвай — отвърна му Клийт.

После се обърна към телевизионните камери.

— Вижте ги само! Не правят нищо срещу престъпността, а спират свободата на словото!

— Арестуван сте.

— Арестуван! Арестуван съм, защото произнасям реч?

Клийт спокойно и доброволно подаде ръцете си на полицаите.

— Арестувам ви, защото нямате разрешение за това събиране, сър — отвърна полицаят, докато двама от колегите му слагаха белезници на Клийт.

— Вижте тези полицаи от охраната на Върховния съд! — продължи той. — Изпращат ги същите хора, срещу които се кандидатирам!

— Да тръгваме, сър.

Докато се отдалечаваше от подиума, Клийт продължаваше да вика:

— Аз няма да остана дълго в затвора, а когато изляза, ще кажа цялата истина за тези либерални копелета! Бъдете сигурни!

Шийла проследи цялото представление от безопасно разстояние, от прозореца на кабинета си. Един друг от помощниците й, който беше застанал близо до репортерите, предаваше подробностите по мобилния си телефон.

Значи този смахнат беше избрал да се кандидатира срещу нея.

Пол остана навън, докато прибраха плакатите и хората се разотидоха, после се втурна нагоре по стъпалата към кабинета на Шийла. Тя седеше на бюрото си заедно с още един помощник и съдия Макълуейн. Във въздуха тегнеше напрежение. Тримата се обърнаха към Пол, сякаш имаше някаква вероятност да им носи добри новини.

— Този тип е луд — обяви той.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Не ми прилича на пионка на едрия бизнес — подхвърли Макълуейн.

— Никога не съм чувала за него — каза тихо Шийла; изглеждаше шокирана. — Май лесната ми изборна година току-що стана много трудна.

Самата мисъл, че ще трябва да започне предизборна кампания от нулата, й се струваше мъчителна.

— Колко струваше вашата кампания? — попита Пол.

Беше започнал работа във Върховния съд точно преди две години, когато бяха изборите за мястото на Макълуейн.

— Един милион и четиристотин хиляди долара.

Шийла изръмжа и невесело се разсмя.

— В моята сметка за кампанията има шест хиляди долара. От години насам.

— Да, но аз имах сериозен конкурент — добави Макълуейн. — А този човек е луд.

— Лудите също ги избират.

 

 

Двайсет минути по-късно Тони Закари проследи цялото представление в заключения си кабинет, на четири пресечки оттам. Марлин беше записал всичко на видео, но нямаше нищо против да го гледа за втори път.

— Създадохме чудовище! — разсмя се Тони.

— Бива си го.

— Може би прекалено много го бива.

— Искаш ли още кандидати за мястото?

— Не. Мисля, че засега стигат. Добра работа.

Марлин си тръгна и Тони набра номера на Рон Фиск. Не се изненада, когато вечно заетият адвокат вдигна на първото позвъняване.

— Опасявам се, че новината излезе вярна — съобщи мрачно Тони.

После му преразказа историята за обявяването на кандидатурата и арестуването на кандидата.

— Този тип е луд! — възкликна Рон.

— Определено. Но първото ми впечатление е, че това не е толкова лошо. Дори може да ни помогне. Този клоун ще привлече силно медийно внимание, а той очевидно няма нищо против директните нападки срещу Маккарти.

— Тогава защо стомахът ми се е свил?

— Политиката е груба игра, Рон. Ще се убедиш. Засега не се притеснявам. Ще се придържаме към първоначалния си план.

— Мислех, че колкото повече претенденти има, толкова по-лесно е за настоящия съдия да защити поста си — отбеляза Рон.

И беше прав — поне в общия случай.

— Не е задължително — отвърна Тони. — Няма причина да се паникьосваме. Освен това не можем да спрем хората да участват в изборите. Не се тревожи. Утрото е по-мъдро от вечерта. Да се чуем утре.