Джон Гришам
Обжалването (13)

13

В кантората обясниха, че мистър Фиск ще бъде в Джаксън през целия ден по лична работа. С други думи, не питайте. Като съдружник имаше право да отсъства от работа, когато си иска, макар че Фиск беше толкова дисциплиниран и организиран, че всички служители от кантората обикновено можеха да го открият в рамките на пет минути.

Призори той се сбогува с Дорийн на стъпалата пред къщата. Тя също беше поканена, но й бе невъзможно да отиде, защото имаше работа и три деца. Просто трябваше да я предупредят по-рано. Рон излезе от къщи, без да закусва, но не защото бързаше чак толкова. Тони Закари беше споменал, че ще закусват в самолета, и това беше достатъчно, за да изкуши Рон да пропусне обичайните си овесени ядки.

Пистата в Брукхейвън беше твърде къса за реактивен самолет, така че Рон с радост се съгласи да отиде до летището в Джаксън. Никога не се беше приближавал на по-малко от сто метра до частен реактивен самолет и дори не си беше мечтал, че някога ще се вози в такъв. Тони Закари го чакаше на летището, здраво му стисна ръката и весело го поздрави с думите:

— Добро утро, ваша светлост.

Двамата решително закрачиха по асфалта на пистата, като подминаха няколко стари турбовитлови самолета — малки, немощни, допотопни машини. В далечината ги очакваше великолепен реактивен самолет — изящен и фантастичен като космически кораб. Навигационните му светлини проблясваха. Красивата му стълбичка беше спусната, като някаква великолепна покана за специалните му пътници. Рон последва Тони нагоре по стъпалата, а на входа на самолета ги посрещна симпатична стюардеса с къса пола, поздрави ги с „Добре дошли на борда“, взе връхните им дрехи и им показа къде да седнат.

— Летял ли си с Гълфстрийм? — попита го Тони, докато се настаняваха.

Единият от пилотите ги поздрави и натисна някакъв бутон, за да прибере стълбичката.

— Не — отвърна Рон и огледа с възхищение интериора от полиран махагон, мека кожена тапицерия и позлата.

— Това е модел 05 — мерцедесът на частните реактивни самолети. Може да ни закара до Париж, без да каца за презареждане.

„Тогава да отиваме в Париж вместо във Вашингтон“, помисли си Рон и се наведе встрани към пътеката, за да разгледа целия самолет. Набързо преброи места за поне една дузина разглезени пътници.

— Много е красив — отбеляза той.

Искаше му се да попита кой е собственикът. Кой плащаше това пътуване? Кой стоеше зад това златно предложение? Но после си каза, че ще бъде грубо да разпитва. Опита се да се отпусне, да се наслаждава на пътуването, да се радва на късмета си и да запомни всичко, за да може после да разкаже на Дорийн.

Стюардесата отново се появи, запозна ги с инструкциите за безопасност и ги попита какво искат за закуска. Тони си поръча бъркани яйца, бекон и пържени картофи. Рони си поръча същото.

— Банята и кухнята са отзад — продължи Тони, все едно всеки ден летеше с 05. — Канапето е разтегателно, ако искаш да подремнеш.

Докато рулираха по пистата, им донесоха кафето. Стюардесата им предложи различни вестници. Тони взе един, енергично го разтвори, почака няколко секунди и подхвърли:

— Следиш ли делото в Баумор?

Рон се преструваше, че чете някакъв вестник, но всъщност продължаваше да се наслаждава на луксозната обстановка в самолета.

— Донякъде — отвърна той.

— Вчера са подали колективен иск срещу компанията — каза Тони с искрено отвращение. — Известна кантора със седалище във Филаделфия. Лешоядите долетяха.

Беше първият му коментар на тази тема пред Рон, но със сигурност нямаше да бъде последният.

Самолетът излетя. Беше една от трите такива машини, притежавани от различни компании с общ собственик — Трюдо Груп, — но управлявани от отделна чартърна компания, така че беше невъзможно да се проследят до истинския им собственик. Рон видя как Джаксън изчезна под него. А няколко минути по-късно, когато достигнаха височина от дванайсет хиляди метра, усети и чудесния аромат на бекона.

 

 

Кацнаха на летище „Дълес“, преместиха се на задната седалка на една дълга черна лимузина и четирийсет минути по-късно вече бяха в центъра на Вашингтон, на Кей Стрийт. По пътя Тони обясни, че в 10:00 ч. сутринта имат среща с потенциални спонсори, след това малък обяд и още една среща с други спонсори в 2:00 ч. следобед. Рон щеше да се прибере навреме за вечеря. Направо му се виеше свят от мисълта, че пътува толкова луксозно и изпълнява толкова важна роля.

Двамата се качиха на седмия етаж в една сграда и излязоха в доста семплото фоайе на Съюза на американските семейства, където ги посрещна една още по-семпла секретарка. В самолета Тони го беше инструктирал по следния начин: „Тази група е вероятно най-могъщата от всички организации на защитниците на консервативните християнски ценности. Имат много членове, огромни финансови възможности и силно влияние. Политиците във Вашингтон ги обичат, но освен това се страхуват от тях. Организацията се ръководи от Уолтър Ътли — бивш конгресмен, на когото му писнало от либералите в Конгреса и решил да си направи собствена извънпарламентарна група.“

Фиск беше чувал за Уолтър Ътли и неговия Съюз на американските семейства.

Въведоха ги в голяма заседателна зала, където ги чакаше самият мистър Ътли, за да се усмихне топло, да им стисне ръцете и да ги представи на още няколко мъже, за които Тони също му беше разказал в самолета. Те представляваха други организации: „Партньорство за молитва“, „Световна светлина“, „Семейна кръгла маса“, „Евангелистка инициатива“ и прочие. Според Тони всичките играеха важна роля в определянето на националната политика.

Присъстващите се настаниха около масата, на която бяха подредени разтворени бележници и доклади, сякаш възнамеряваха да накарат мистър Фиск да даде показания под клетва. Тони започна срещата, като им разказа за положението във Върховния съд на щата Мисисипи — предимно в положителна светлина. Според неговия разказ повечето съдии бяха добри мъже с безупречна професионална биография, що се отнася до решенията им в съда. Но, разбира се, нямаше как да пропусне и съдия Маккарти с нейния зле прикрит либерализъм. На нея не можеше да се има доверие, когато ставаше дума за важни въпроси. Беше разведена. Слуховете твърдяха, че не се слави с безупречен морал, макар че Тони не спомена повече подробности по този въпрос.

И за да се изправят срещу нея, те имаха нужда от Рон. Тони набързо описа професионалната биография на техния кандидат (като не спомена нито един факт, който присъстващите вече не знаеха). После даде думата на самия Рон, който се прокашля и им благодари за поканата. Започна да разказва за живота си, образованието, възпитанието, родителите, жената и децата си. Беше ревностен християнин, дякон в баптистката църква „Сейнт Люк“ и преподаваше в неделното училище. Беше член на Ротари Клъб, на екологична организация и треньор по бейзбол в младежката лига. Не пропусна нито една подробност от биографията си, а накрая сви рамене, все едно искаше да каже: „Това е всичко.“

Рон и жена му се бяха молили за това решение. Дори се бяха срещнали с пастора си, за да се помолят заедно с него — на по-високо равнище. Не се притесняваха от нищо. Бяха готови.

Мъжете около масата бяха все така топло и дружелюбно настроени и изглеждаха щастливи, че се срещат с него. Попитаха го за миналото му — имаше ли нещо, което можеше да го изненада неприятно? Любовна връзка, шофиране в пияно състояние, някоя глупава история в колежа? Някакви други проблеми от морално естество? Нали това беше първият и единственият му брак? Да, добре, и ние така смятахме. Някакви твърдения за сексуален тормоз от страна на подчинените му? Каквото и да е, свързано със секс — защото сексът е най-страшното оръжие в една разгорещена предизборна кампания. И след като бяха започнали тази тема, каква беше позицията му по отношение на хомосексуалистите? А браковете между хомосексуалисти? Абсолютно против! А равноправното съжителство на брачни начала? Не, сър, не и в щата Мисисипи! А правото такива хора да осиновяват деца? Не, сър.

Правото на аборт? Против. Независимо от начина на зачеване? Против, във всички случаи.

Смъртно наказание? Определено „за“.

Изглежда, никой от присъстващите не забеляза противоречието между двете.

Втората поправка на американската конституция, правото да се носи оръжие и прочие? Рон обичаше оръжията, но за миг се запита защо точно тези представители на религиозни организации се интересуват от тях. После изведнъж се сети — това беше политически въпрос, свързан с предизборната кампания. Присъстващите ужасно се зарадваха, когато им отговори, че ходи на лов още от дете, и той им разказа за това с най-големи подробности. Остави ги с впечатлението, че нито едно животно не е в безопасност покрай него.

След това директорът на „Семейна кръгла маса“ му зададе с пискливия си глас няколко въпроса за разделението между църквата и държавата и повечето от присъстващите сякаш задрямаха. Рон удържа фронта, като отговори смислено на всички въпроси, и малцината слушатели, изглежда, останаха доволни от отговорите му. Освен това Рон започна да разбира, че всичко това е само шоу. Тези хора бяха взели решение много преди той да потегли от Брукхейвън рано сутринта. Той вече беше техният кандидат и в момента все едно проповядваше пред църковния хор.

Следващите въпроси засягаха свободата на изразяване — най-вече по религиозни въпроси. Един от тях гласеше: „Има ли право един съдия от малък град да окачи в съдебната зала Десетте Божи заповеди?“ Рон усети, че този въпрос наистина ги вълнува, и отначало беше склонен да бъде искрен и да отговори с „не“. Върховният съд на САЩ беше постановил, че това представлява нарушение на разделението между църквата и държавата, и Рон беше съгласен с този аргумент. Но не искаше да смути присъстващите, така че отговори внимателно:

— Един от моите примери за подражание е стар съдия от окръжния съд в Брукхейвън.

Рон за миг прецени следващите си думи, сякаш финтираше поредица от удари на боксовия ринг.

— Велик човек — продължи той. — Десетте Божи заповеди висят на стената в съда от трийсет години, а аз винаги съм се възхищавал от него.

Беше елегантен отговор, който бе оценен по достойнство от присъстващите. Чудесен пример за словесна ловкост, която можеше да помогне на мистър Фиск да оцелее в някой критичен момент от предизборната си кампания. Така че никой не го притисна повече на тази тема. В крайна сметка всички тук бяха опитни политици, калени в битките, и бяха в състояние да оценят умението да се извърта.

След един час Уолтър Ътли погледна часовника си и обяви, че малко изостава от графика си. Днес трябваше да проведе още важни срещи. После приключи срещата с изявлението, че е останал много впечатлен от Рон Фиск и не вижда причина неговият Съюз на американските семейства да не го подкрепи финансово; нещо повече — трябваше да мобилизира гласоподавателите си. Всички около масата закимаха в знак на съгласие и Тони Закари се почувства толкова горд, все едно току-що беше станал баща.

* * *

Когато отново се качиха в лимузината, Тони Закари обяви:

— Има промяна в плана за обяд. Сенатор Ръд иска да се запознае с теб.

— Сенатор Ръд? — попита невярващо Рон.

— Точно така — потвърди гордо Тони.

Майърс Ръд караше седмия си мандат в Сената на САЩ (трийсет и девет години в политиката) и последните три пъти се беше явил сам на изборите за своя пост, защото никой не бе посмял да се кандидатира срещу него. Поне 40 процента от хората го ненавиждаха, но другите 60 процента го обожаваха, а той се беше усъвършенствал в умението да се грижи за своите и да не обръща никакво внимание на всички останали. Беше жива легенда в политическия пейзаж на щата Мисисипи — можеше да оправи всичко, не спираше да се бърка във всички местни избори и беше едновременно крал, който лично избира своите кандидати, и наемен убиец, който унищожава противниците им; банка, която можеше да финансира всяка предизборна кампания с огромни парични потоци; стар мъдрец, който ръководи своята партия, и бандит, който унищожава другите.

— Сенатор Ръд се интересува от тези избори? — попита невинно Фиск.

Тони го изгледа подозрително. Наистина ли младокът беше толкова наивен?

— Естествено, че се интересува. Сенатор Ръд е много близък с хората, с които се запозна току-що. Членовете на техните организации гласуват за него сто процента. Буквално. Не деветдесет и пет, а сто процента. Само трима сенатори могат да се похвалят с това, а другите двама са новобранци.

„Какво ли ще каже Дорийн? — помисли си Рон. — Ще обядвам във Вашингтон със сенатор Ръд!“

Когато приближиха Капитолия, лимузината зави по еднопосочна улица.

— Да слезем тук — каза Тони, преди шофьорът да успее да излезе от колата, за да им отвори вратата.

Двамата поеха към тесен вход до невзрачен хотел, наречен „Мъриори“. Посрещна ги намръщен стар портиер със зелена униформа.

— Имаме среща със сенатор Ръд — каза рязко Тони.

Чертите на портиера се смекчиха и той им отвори вратата. Влязоха и поеха през пуста мрачна трапезария, а после по дълъг коридор.

— Това е личната приемна на сенатора — обясни тихо Тони.

Рон беше силно впечатлен. Килимът беше износен, а боята на стените се лющеше, но старинната сграда притежаваше някаква особена елегантност. Историята сякаш беше попила в стените. „Колко ли сделки са сключени тук?“, запита се той.

В дъното на коридора влязоха в малка частна трапезария, където признаците за сериозна власт се виждаха още по-ясно. Сенатор Ръд седеше на малка маса, притиснал мобилен телефон до ухото си. Рон не го беше виждал на живо, но веднага го позна. Сенаторът беше с тъмен костюм, червена вратовръзка и гъста, блестяща сива коса, сресана наляво и фиксирана със солидно количество гел. Голямото му кръгло лице сякаш ставаше все по-дебело с всяка изминала година. Около него като пчели се суетяха поне четирима от помощниците му, заети с неотложни разговори по мобилните си телефони — може би един с друг.

Тони и Фиск зачакаха представлението да свърши. Властта в действие.

Изведнъж сенаторът затвори телефона си и другите четири разговора бяха прекратени в същия миг.

— Изчезвайте — изръмжа властно той и подчинените му се пръснаха като мишки.

— Как си, Закари? — попита той и се изправи.

Тони Закари представи спътника си и тримата поведоха неангажиращ разговор. Ръд създаваше впечатление, че познава всички в Брукхейвън, дори имаше някаква леля, която беше живяла там, и за него беше чест да се запознае с мистър Фиск, за когото беше чувал толкова много. В някакъв определен момент от разговора Тони изведнъж каза „Ще се върна след час“ и изчезна. На негово място се появи сервитьор, облечен в смокинг.

— Седни — настоя Ръд. — Храната не е нищо особено, но поне те оставят на мира. Обядвам тук пет пъти в седмицата.

Сервитьорът не обърна внимание на забележката и им подаде менютата.

— Прекрасно е — каза Рон, като се огледа.

По стените имаше полици с книги, които не бяха четени, нито бърсани от прахта поне сто години. Обядваха в библиотека. Нищо чудно, че бяха само двамата. Поръчаха си супа и риба-меч на скара. Сервитьорът затвори вратата след себе си.

— Имам среща в един — каза Ръд. — Да не губим време.

Той се зае да сипва захар в своя студен чай и да го разбърква със супена лъжица.

— Разбира се — отвърна Рон.

— Ти имаш шансове да спечелиш тези избори, Рон. А Господ ми е свидетел, че имаме нужда от теб.

Точно така се изрази кралят, а след няколко часа Рон отново и отново щеше да го цитира пред Дорийн. Това беше гаранция от човек, който никога не беше губил избори през живота си, и още с тези встъпителни думи Рон Фиск вече беше пълноправен кандидат.

— Както знаеш — продължи Ръд, който всъщност нямаше навика да слуша какво отговарят събеседниците му, особено когато бяха дребни провинциални политици от родния му щат, — аз не се занимавам с местни избори.

Първоначалната реакция на Фиск беше да се засмее на глас, но бързо осъзна, че сенаторът всъщност говори сериозно.

— Но тези избори са твърде важни — продължи Ръд. — Така че ще направя, каквото ми е по силите, а то не е за пренебрегване, нали разбираш?

— Естествено — съгласи се Рон.

— Спечелил съм някои влиятелни приятели в този бизнес и те с радост ще подкрепят кампанията ти. Само трябва да им звънна по телефона.

Рон вежливо кимаше. Преди два месеца беше чел една статия в „Нюзуик“, в която се разказваше за огромните суми, които големите компании изсипваха във Вашингтон, за да защитават интересите си — и за политиците, които се възползваха от тях. Ръд оглавяваше списъка. Беше събрал над 11 милиона долара фонд за следващата си предизборна кампания, макар че такава изобщо не се задаваше. Дори самата мисъл за конкурент, който да се изправи срещу него, беше абсурдна. Големият бизнес го подкрепяше — банки, застрахователни агенции, петролни и въгледобивни компании, медии, отбранителна и фармацевтична промишленост. Нито един сектор от американската промишленост не беше успял да избяга от вездесъщите пипала на неговата мощна машина за набиране на средства.

— Благодаря — каза Рон, защото се почувства длъжен да каже нещо.

— Моите приятели могат да съберат много пари. Познавам лично и хората, които заемат най-важните постове. Губернатора, законодателите, кметовете. Познаваш ли Уилям Тейт Ферис?

— Не, сър.

— Той е началник на полицейските патрули в четвърти район на окръг Адамс, в твоя избирателен район. Два пъти съм измъквал брат му от затвора. Уили Тейт ще обиколи къщите по всички улици, ако му кажа. А по тези места няма по-влиятелен политик от него. Само трябва да му звънна, и печелиш окръг Адамс.

Той щракна с пръсти, все едно искаше да покаже колко е лесно.

— А познаваш ли Линк Кайзър? Шерифа на окръг Уейн?

— Мисля, че да.

— Линк също ми е стар приятел. Преди две години имаше нужда от нови патрулни коли, радиостанции, бронежилетки, пистолети и прочие. От местната управа не му даваха, така че той се обади на мен. Аз отидох в Министерството на вътрешната сигурност, поговорих с някои приятели, извих някои ръце и изведнъж в окръг Уейн се появиха шест милиона долара за борба с тероризма. Купиха си повече патрулни коли, отколкото са полицаите с шофьорски книжки. Радиостанциите им са по-добри от тези, които използват във военноморския флот. И гледай какво стана — терористите дори не припарват до окръг Уейн!

Сенаторът се разсмя на собствената си шега и Рон се присъедини към него. Нямаше нищо по-смешно от това да се хвърлят на вятъра още няколко милиона долара на данъкоплатците.

— Ако ти трябва Линк, имаш го, а с него и окръг Уейн — обобщи Ръд и отпи голяма глътка от чая си.

Два окръга вече му бяха вързани в кърпа и Рон се замисли за останалите двайсет и пет в южния избирателен район. Дали целият следващ час щеше да бъде посветен на други подобни истории за тях? Надяваше се, че не. Донесоха им супата.

— Тая Маккарти — продължи Ръд, докато сърбаше от супата — никога не е била от нашите.

Рон разбра, че с това се има предвид „от хората на сенатор Ръд“.

— Прекалено либерална е, а и, между нас казано, просто не й отива черната тога. Схващаш ли накъде бия?

Рон кимна леко, загледан в супата си. Нищо чудно, че сенаторът предпочиташе да обядва сам. Рон си помисли, че дори не знае първото име на Маккарти. Всъщност не знаеше почти нищо за нея, освен че е жена и според него не става за тази работа.

За да отклони разговора от познатите на сенатора, Рон реши да зададе един поне донякъде интелигентен въпрос:

— Ами крайбрежието на Мексиканския залив? Не познавам почти никого там.

Както и очакваше, Ръд изпуфтя презрително. Никакъв проблем.

— Съпругата ми е от Бей Сейнт Луис — отвърна той, сякаш това беше предостатъчно да гарантира изборната победа на избраника му. — Ще ти осигуря военнопромишления комплекс, корабостроителниците, НАСА — тези хора все едно са ми в джоба.

„Да, сигурно и те разправят така за теб — помисли си Рон. — Нещо като обща собственост.“

До чашата на сенатора избръмча мобилен телефон. Той погледна дисплея, намръщи се и каза:

— Трябва да вдигна. Търсят ме от Белия дом.

Изглеждаше раздразнен, че го прекъсват.

— Да изляза ли? — попита Рон.

Беше едновременно дълбоко впечатлен и ужасен, че може да чуе нещо съдбоносно, което в никакъв случай не бива да знае. Докато вдигаше телефона, Ръд му махна да си седне.

— Не, не.

Фиск се опита да се съсредоточи върху супата, чая и хляба и макар че никога нямаше да забрави този обяд, вече му се искаше да свърши по-бързо. Разговорът по телефона обаче продължи дълго. Ръд сумтеше, мърмореше нещо и по никакъв начин не издаваше точно каква криза предотвратява в момента. Сервитьорът отново се появи, за да им донесе рибата меч, която отначало цвърчеше от скарата, но бързо изстина. Бялото цвекло от гарнитурата плаваше в локвичка разтопено масло.

Когато се увери, че светът отново е в безопасност, Ръд затвори и заби вилицата си по средата на своята риба.

— Извинявай — каза. — Проклети руснаци. Както и да е, Рон, искам да се кандидатираш. Това е важно за целия щат. Трябва да стегнем нашия съд, ако искаме да постигнем нещо.

— Да, сър, но…

— Разполагаш с пълната ми подкрепа. Естествено, няма да има нищо черно на бяло, но и няма да пожаля никакви усилия зад кулисите. Ще събера солидни суми за кампанията ти. Ще размахам камшика, ще извия ръцете на когото трябва и изобщо ще направя всичко, което е нужно. Това е моята игра, синко, не се съмнявай в мен.

— Ами ако…

— Никой не може да ме победи в щата Мисисипи. Питай губернатора. До изборите оставаха само два месеца, а той изоставаше с двайсет процента и се опитваше да свърши всичко сам. Твърдеше, че нямал нужда от помощ. Но аз отидох със самолета, поговорихме си малко, той си промени решението и спечели убедително. Не обичам да се занимавам с местни избори, но ще го направя. А тези избори са важни. Ти ще се справиш ли?

— Мисля, че да.

— Не бъди глупав, Рон. Няма да имаш друга такава възможност да направиш нещо велико. Помисли си, ти си само на ъъъ…

— Трийсет и девет — подсказа му Рон.

— На трийсет и девет още имаш жълто покрай устата, а ще влезеш във Върховния съд на щата Мисисипи! А веднъж като те вкараме там, няма излизане. Помисли си само.

— Мисля с всички сили, сър.

— Добре.

Телефонът отново избръмча — сигурно този път беше самият президент.

— Извинявай — каза Ръд и напъха едно огромно парче риба в устата си.

 

 

Третата и последна спирка от обиколката беше в офиса на „Мрежа за съдебна реформа“ на Кънектикът Авеню. Тони отново пое командването и набързо се справи с представянето и кратката встъпителна реч. Фиск отговори на няколко безобидни въпроса — много по-леки от онези, които му бяха отправили религиозните шефове сутринта. Той отново остана със силното впечатление, че всичко е чиста формалност. Сякаш имаха нужда да видят своя кандидат на живо, но вече бяха взели решение още преди това. Разчитаха на Тони, а след като той го препоръчваше, значи и те щяха да го подкрепят.

Рон Фиск не знаеше, че цялата среща, която продължи четирийсет и една минути, е заснета от скрита камера, свързана с малка видеозала на горния етаж, където внимателно гледаше не друг, а Бари Райнхарт. Вече беше събрал дебело досие за Фиск, в което имаше снимки и всякакви отзиви, но имаше нужда да чуе гласа му, да види очите и ръцете му, да го чуе как отговаря. Наистина ли беше достатъчно фотогеничен, телегеничен, добре облечен и симпатичен? Имаше ли глас, на който можеш да се довериш? Говореше ли като интелигентен човек, или беше скучен? Притесняваше ли се от непознати, или беше спокоен и самоуверен? Поддаваше ли се на обработка, преди да бъде пуснат на пазара?

След петнайсет минути Бари беше убеден. Единственото отрицателно качество на кандидата беше известна нервност, но това беше нормално. Когато измъкнеш един човек от Брукхейвън и го изправиш да говори пред тълпа непознати хора в непознат град, няма нищо чудно, че ще се запъне няколко пъти. Но имаше хубав глас, хубаво лице и приличен костюм. Бари със сигурност беше работил и с по-неподходящи претенденти.

Двамата никога нямаше да се срещнат лично — и както във всички останали кампании на Бари кандидатът никога нямаше да разбере кой дърпа конците.

 

 

Докато летяха обратно, Тони си поръча уиски с лимон и се опита да накара Рон също да изпие нещо, но той отказа и си поръча кафе. Беше идеалната обстановка за едно питие — на борда на луксозен частен самолет, с великолепна млада дама зад бара, след дълъг и напрегнат ден, далеч от всички познати и проблеми.

— Само кафе — каза Рон.

Въпреки обстановката той знаеше, че продължават да го преценяват. Освен това наистина беше въздържател. Не беше трудно да откаже.

Не че Тони беше чак толкова запален по алкохола. Той отпи няколко глътки от коктейла, разхлаби възела на вратовръзката си, настани се по-удобно и най-сетне подхвърли:

— Носят се слухове, че онази Маккарти доста сериозно си пийва.

Рон само сви рамене. Тези слухове не бяха стигнали до Брукхейвън. Всъщност Рон предполагаше, че поне 50 процента от жителите на градчето не знаят по име нито един от тримата съдии от техния избирателен район, какво остава да са запознати с добрите или лошите им навици.

Тони отново отпи от коктейла си, преди да продължи.

— И двамата й родители са били алкохолици. Естествено, те са родом от крайбрежието на Мексиканския залив, така че нищо чудно. Маккарти обича да посещава един клуб, казва се „Тюздис“. Знаеш ли го?

— Не.

— Чувал съм, че е нещо като пазар за хора на средна възраст, които си търсят сексуален партньор без обвързване. Не съм ходил.

Фиск не захапа въдицата. Изглежда, се отегчаваше от такива слухове. Тони не се притесни. Дори се зарадва. Нека кандидатът да си остане на висота. Имаше си специални хора, които да се ровят в калта.

— От колко време познаваш сенатор Ръд? — попита Фиск, за да смени темата.

— Отдавна — отвърна Тони.

До края на краткия полет двамата разговаряха за големия сенатор и колоритната му кариера.

 

 

Рон веднага се отправи към къщи, все още замаян от досега с властта и нейните изкушения. Дорийн го чакаше, за да й разкаже всичко. Вечеряха претоплени спагети, докато децата довършваха домашните си и се приготвяха за лягане.

Дорийн му зададе много въпроси и Рон се затрудни с някои от отговорите. Защо толкова много различни организации бяха готови да похарчат толкова много пари за един непознат и съвсем неопитен политик? Защото вярваха на преценката си. Защото предпочитаха интелигентни, амбициозни млади хора с правилни убеждения, необременени от миналото си. И ако Рон беше отказал, просто щяха да намерят друг на негово място. Бяха твърдо решени да спечелят в цялата страна. Движението им беше от национален мащаб и с национална важност.

Но всички съмнения на Дорийн се разсеяха, когато разбра, че нейният съпруг е обядвал в компанията на сенатор Майърс Ръд. Двамата взеха решение — щяха да се хвърлят в непознатия свят на политиката и да спечелят.