Джон Гришам
Обжалването (11)

11

Човекът, на когото се спряха, се казваше Рон Фиск и беше адвокат, за когото никой не беше чувал извън родното му градче Брукхейвън, щата Мисисипи — на един час път южно от Джаксън, на два часа път западно от Хатисбърг и на осемдесет километра на север от границата с Луизиана. Избраха го сред многобройни кандидати с почти еднакви биографии, макар че нито един от тях дори не подозираше, че имената и кариерите им се проучват толкова внимателно. Беше бял, млад, с един брак, три деца, сравнително симпатичен, сравнително добре облечен, консервативен, ревностен баптист, завършил право в Университета на Мисисипи, без никакви проблеми от морално естество в юридическата си кариера, без никакви следи от криминално минало, с изключение на една глоба за превишена скорост, без никакви връзки с адвокатски групи, без никакви скандални случаи в кариерата си и… без абсолютно никакъв опит като съдия.

Нямаше никаква причина някой извън Брукхейвън да е чувал името на Рон Фиск и точно това го правеше идеалният кандидат. Избраха го, защото беше точно на възрастта да прескочи доста ниската им летва за юридически опит, но да бъде все още достатъчно млад, за да има големи амбиции.

Беше на трийсет и девет и работеше като младши съдружник в кантора с петима адвокати, която се занимаваше с дела за автомобилни катастрофи, палежи, трудови злополуки и с множество други рутинни искове. Клиентите на кантората бяха застрахователни компании, които плащаха на час и така осигуряваха на петимата съдружници прилични, но не и впечатляващи заплати. Като младши съдружник миналата година Фиск беше изкарал 92 хиляди долара. Това беше твърде далеч от заплатите на Уолстрийт, разбира се, но съвсем не беше зле за градче в щата Мисисипи.

В момента съдиите във Върховния съд получаваха по 110 хиляди долара годишно.

Съпругата на Фиск Дорийн печелеше по 41 хиляди на година като помощник-директор на частна психиатрична клиника. Бяха ипотекирали всичко — къщата, двете си коли и дори част от мебелите. Но семейство Фиск имаха безупречен кредитен рейтинг. Веднъж годишно почиваха с децата във Флорида, където наемаха апартамент в небостъргач за хиляда долара на седмица. Нямаха спестявания във фондове, а от материалните активи на родителите си не очакваха нищо особено.

Семейство Фиск бяха толкова чисти, че скърцаха. За тях просто нямаше какво да се изрови, дори в най-разгорещената мръсна кампания. Това беше абсолютно сигурен факт.

 

 

Тони Закари влезе в сградата пет минути преди 2:00 ч. следобед и обяви защо е дошъл.

— Имам уговорена среща с мистър Фиск — каза учтиво той и секретарката отиде да провери.

Докато чакаше, той огледа кантората. Увиснали етажерки, натежали от прашни томове. Износен килим. Тежкият дъх на хубава стара сграда, нуждаеща се от ремонт. Една врата се отвори и на прага се показа симпатичен млад човек с протегната ръка.

— Мистър Закари? Аз съм Рои Фиск — усмихна се той.

Вероятно го казваше по същия начин на всички нови клиенти.

— Приятно ми е.

— Заповядайте в кабинета ми — каза Фиск и махна към вратата.

Двамата влязоха, затвориха вратата и се настаниха от двете страни на голямо разхвърляно бюро. Закари отказа кафе, вода или безалкохолна напитка.

— Не искам нищо, благодаря — отвърна той.

Фиск беше навил ръкавите на ризата си и беше разхлабил възела на вратовръзката, сякаш се беше занимавал с физически труд. Закари веднага го хареса. Домакинът беше съвсем леко посивял на слепоочията и имаше хубави зъби и силна, волева брадичка. Определено ставаше за продан.

В продължение на няколко минути си поиграха на „Кои са общите ни познати?“, като Закари твърдеше, че отдавна живее в Джаксън и работи във фирма за връзки с държавните учреждения, каквото и да означаваше това. Тъй като знаеше, че Фиск няма никакъв политически опит, изобщо не се притесняваше, че ще го разкрие. В действителност той живееше в Джаксън от по-малко от три години и съвсем доскоро беше работил като лобист за асоциация на производители на асфалт. Все пак намериха общ познат — сенатор от Брукхейвън — и няколко минути си поговориха за него, за да убият времето.

Когато подходящият момент настъпи, Закари каза:

— Искам да се извиня, но всъщност аз не съм нов клиент. Дойдох по много по-важна работа.

Фиск се намръщи и кимна. Продължавайте, сър.

— Чували ли сте за организацията „Съдебно бъдеще“?

— Не.

Почти никой не знаеше за тях. „Съдебно бъдеще“ отскоро се беше появила в сенчестия свят на лобирането и консултантските услуги.

Закари продължи:

— Аз съм изпълнителен директор за щата Мисисипи. Организацията е от национален мащаб. Единствената ни цел е да помагаме да се избират качествени хора в апелативните съдилища в цялата страна. И като казвам „качествени“, имам предвид консервативни, ориентирани към бизнеса, умерени, с висок морал, интелигентни и амбициозни млади съдии, които буквално, мистър Фиск, и това е сърцевината на нашите убеждения, могат да променят съдебната система в тази страна. А ако успеем да го постигнем, ще можем да защитим правата на неродените бебета, да поставим ограничения върху културните боклуци, които консумират децата ни, да защитим светостта на брака, да прогоним хомосексуалистите от класните стаи, да отблъснем атаките срещу правото на лично оръжие, да затворим границите си и така да защитим истинския американски начин на живот.

И двамата дълбоко си поеха дъх.

Фиск не беше съвсем сигурен какво бе неговото място в тази бушуваща война, но пулсът му определено се беше ускорил с десет удара в минута.

— Определено звучи интересно — обади се той.

— Ние сме твърдо решени да го постигнем — натърти Закари. — Както и да върнем здравия разум в съдебната ни система. Произволните присъди и алчните адвокати ни лишават от икономически напредък. Големите компании бягат от щата Мисисипи, вместо да бъдат привличани в него.

— В това няма никакво съмнение — съгласи се Фиск.

Закари едва не извика от радост.

— Сам виждате какви несериозни искове се гледат в съда. Така че работим рамо до рамо с организациите за промяна на законодателството, засягащо колективните искове.

— Отлично. А защо сте в Брукхейвън? — попита Фиск.

— Имате ли политически амбиции, мистър Фиск? Мислили ли сте някога да участвате в избори?

— Всъщност не.

— Е, ние направихме нашите проучвания и те показват, че вие сте идеален кандидат за Върховния съд.

Фиск инстинктивно се засмя на тази глупост, но го направи с онзи притеснен смях, който подсказва, че всъщност няма нищо смешно. Работата бе сериозна.

— Проучвания? — повтори той.

— О, да. Посвещаваме много време, за да търсим кандидати, които отговарят на две условия: първо, да ни харесат; и второ, да имат шансове да спечелят. Проучваме съперниците, предизборните кампании в щата, демографските особености, политическата обстановка, всъщност всичко. Нашата база данни няма равна на себе си, както и способността ни да набираме солидни средства… Да продължавам ли?

Фиск се облегна назад, качи краката си на бюрото и сплете пръсти зад главата си.

— Разбира се. Разкажете ми защо сте тук.

— Тук съм, за да ви убедя да се кандидатирате срещу съдия Шийла Маккарти на изборите в най-южната част на щата Мисисипи през ноември — обяви Закари. — Тя лесно може да бъде победена. Не ни харесва нито тя, нито биографията й. Анализирали сме всички решения, които е взела за девет години на съдийското място, и според нас тя е с крайно либерални убеждения, които през повечето време успява да прикрива. Познавате ли я?

Фиск едва не се побоя да отвърне положително.

— Срещали сме се веднъж. Всъщност не я познавам.

Проучването им обаче показваше, че съдия Маккарти беше председателствала три съдебни процеса, в които беше участвала кантората на Фиск, и всеки път беше отсъждала срещу него. Фиск беше участвал активно в един от тях — разгорещен процес за пожар в някакъв склад. Клиентът му беше загубил с 5 на 4 гласа. Беше доста вероятно Фиск да не харесва особено единствената жена върховен съдия в щата Мисисипи.

— Тя е много уязвима — продължи Закари.

— Защо смятате, че мога да я победя?

— Защото сте отявлен консерватор, който вярва в семейните ценности. Защото ние имаме богат опит в провеждането на предизборни блиц кампании. И защото разполагаме с нужните средства.

— Така ли?

— О, да. Неограничени средства. Работим рамо до рамо с много влиятелни хора, мистър Фиск.

— Наричай ме Рон.

„Преди да се усетиш, вече ще ти викам Малкия Рони“, помисли си Закари.

— Да, Рон — продължи той. — Ние координираме набирането на средства с организации, които представляват банки, застрахователни компании, енергийни компании и едрия бизнес. Говоря ти за огромни суми, Рон. А можем да привлечем и други организации, които са ни близки — консервативни християни, които между другото могат да осигурят много средства за една кампания. Освен че самите те гласуват за нас.

— Казваш го, сякаш няма нищо по-лесно.

— Никога не е лесно, Рон. Но ние рядко губим. Имаме опит с десетина предизборни кампании и вече сме свикнали да печелим за изненада на съперниците ни.

— Но аз никога не съм бил съдия.

— Знаем, и точно затова те харесваме. На действащите съдии често им се налага да вземат трудни решения. Решения, които понякога са противоречиви. Те остават записани в биографията им, а противниците им могат да ги използват срещу тях. Установили сме, че най-добрите кандидати са интелигентни млади хора като теб, които не са обременени от собственото си минало.

Липсата на опит никога не беше описвана по-позитивно.

Настъпи дълго мълчание, в което Фиск се опита да събере мислите си. Закари се изправи и отиде до стената, на която бяха окачени дипломите, грамотите от Ротари Клъб, снимките от игрището за голф и много фотографии на семейството. Прекрасната съпруга Дорийн. Десетгодишният Джош в бейзболен екип. Седемгодишният Зийк с риба, голяма почти колкото него самия. Петгодишната Клариса, издокарана за футболното игрище.

— Чудесно семейство — обади се одобрително Закари, все едно не знаеше нищо за тях.

— Благодаря — отвърна Фиск и направо грейна.

— Страхотни деца.

— Наследили са добри гени от майка си.

— Това е първата ти съпруга, нали? — попита Закари, невинно и съвсем между другото.

— О, да. Запознахме се в колежа.

Закари го знаеше — както и много други неща. Той се върна на мястото си и седна.

— Не съм проверявал напоследък — каза Фиск с известно неудобство, — но каква е заплатата на върховните съдии?

— Сто и десет хиляди годишно — отвърна Тони, като едва сдържа усмивката си.

Беше отбелязал по-голям напредък от очакваното.

Фиск леко се намръщи, сякаш не можеше да си позволи да започне да изкарва по-малко, отколкото в момента. Но умът му всъщност препускаше, замаян от възможностите.

— Значи набирате кандидати за Върховния съд? — попита той почти зашеметен.

— Не за всички позиции в него. В съда вече работят способни хора, които ще подкрепим, ако за техните места се кандидатира някой друг. Но Маккарти трябва да си ходи. Тя е феминистка и няма достатъчно твърдо отношение към престъпността. Ще я изхвърлим оттам, по един или друг начин. Надявам се, с твоя помощ.

— А ако откажа?

— Ще продължим със следващото име в списъка — отвърна Тони. — Но ти си пръв.

Фиск объркано поклати глава.

— Не знам. Ще ми бъде трудно да напусна кантората.

Значи все пак мислеше за напускане. Стръвта беше пусната във водата, а рибата не откъсваше поглед от нея. Закари кимна в знак на съгласие. Все едно напълно го разбираше. Макар отлично да знаеше, че кантората представлява сбирщина от уморени книжни плъхове, които разпитват пияни шофьори и уреждат глобите за леки пътнотранспортни произшествия, преди да влязат в съда. Фиск се занимаваше с едно и също всеки ден от четиринайсет години насам. Всяко дело беше същото като предишното.

* * *

Двамата седнаха в едно сепаре в сладкарницата и си поръчаха мелби.

— Какво означава „блиц кампания“? — попита Фиск.

Бяха сами. Останалите сепарета бяха празни.

— По същество това е нападение от засада — отвърна Закари, доволен от възможността да говори на любимата си тема. — В момента съдия Маккарти няма представа, че изобщо съществува конкурент за мястото й. Тя си мисли, надява се, дори е сигурна, че никой няма да се кандидатира срещу нея. Разполага само с шест хиляди долара за предизборната си кампания и няма да си мръдне пръста да събере и цент повече, ако не се налага. Да кажем, че ти решиш да се кандидатираш. Крайният срок за обявяване на кандидатурите е след четири месеца, а ние ще изчакаме до последния момент, преди да обявим твоята. Междувременно обаче ще действаме. Ще организираме предизборен щаб. Ще наберем средства в банката. Ще отпечатаме всички плакати, лепенки, брошури и рекламни материали за изпращане по пощата. Ще снимаме телевизионни клипове, ще наемем консултанти и социологически агенции, всичко. И в момента, в който обявиш кандидатурата си, ще залеем целия щат с материали по пощата. Първата вълна е приятелски настроена — за теб, за семейството ти, пастора ти, Ротари Клъб, бойскаутите и прочие. Втората вълна е честен, но суров поглед към нейната биография. Ще се включиш в кампанията като луд. Ще държиш по десет речи на ден, всеки ден, в целия щат. Ще те разкарваме с частни самолети, за да успееш. Тя няма да знае откъде да започне. Ще бъде пометена, още от първия ден. На 30 юни ще обявиш, че разполагаш с един милион долара за предизборната си кампания. Тя няма да има и десет хиляди. Нейните адвокати ще се опитат да съберат нещо, но това ще бъде капка в морето. А след Деня на труда де атакуваме и с телевизионни клипове. Ще покажем, че тя се отнася мекушаво с престъпността. И с хомосексуалистите. Че е против правото на притежание на лично оръжие. Против смъртното наказание. Няма да я оставим да си поеме дъх. Ще я смажем.

Донесоха им мелбите и двамата се заеха с тях.

— Колко ще струва всичко това? — попита Фиск.

— Три милиона долара.

— Три милиона долара?! За предизборна кампания за Върховния съд?

— Само ако искаш да спечелиш.

— И вие можете да съберете толкова пари?

— „Съдебно бъдеще“ вече разполага с уверенията на нужните спонсори. Ако ни потрябват още пари, ще намерим.

Рон напълни устата си със сладолед и за пръв път се запита защо една организация смята да похарчи цяло състояние, за да свали съдия от Върховния съд, който оказваше незабележимо влияние върху актуалните обществени проблеми. В съдилищата в щата Мисисипи рядко се гледаха дела за аборт, правата на хомосексуалистите, правото на лично оръжие или имиграцията. Постоянно имаше присъди за смъртно наказание, разбира се, но никой не очакваше да го премахнат. По-сложните проблеми винаги се решаваха във федералния съд.

Вероятно обществените проблеми наистина имаха значение, но тук имаше и нещо друго.

— Става въпрос за отговорност, нали? — попита Фиск.

— Става въпрос за пакет от мерки, който съдържа няколко елемента, Рон. Но да — ограничаването на отговорността е огромен приоритет за нашата организация и за хората, с които работим. Твърдо сме решени да си намерим печеливш кандидат за тази надпревара — надяваме се да си ти, но ако не си ти, ще изберем следващия в списъка — и когато го намерим, ще очакваме от него твърдо да се придържа към задължението да ограничава отговорността в гражданските дела. На адвокатите трябва да се даде отпор.

 

 

Късно тази вечер Дорийн направи безкофеиново кафе. Децата спяха, но родителите им определено бяха будни. И нямаше да заспят още дълго време. Рон се беше обадил на съпругата си от кантората веднага след като беше изпратил мистър Закари и оттогава двамата мислеха само за Върховния съд.

Въпрос номер едно: Имаха три малки деца. Джаксън, където заседаваше Върховният съд на щата Мисисипи, беше на един час път от Брукхейвън, а семейството не възнамеряваше да напуска града. Рон смяташе, че ще му се налага да остава в Джаксън най-много две вечери в седмицата. Иначе щеше да пътува всеки ден — не беше толкова далеч. И можеше да работи вкъщи. В интерес на истината, идеята да отсъства от Брукхейвън две вечери в седмицата тайно му харесваше. В интерес на истината, идеята къщата да остава само за нея от време на време се харесваше и на съпругата му.

Въпрос номер две: Кампанията. Как можеше да се състезава на политическата арена до края на годината, без да прекрати адвокатската си практика? Рон смяташе, че в кантората ще го разберат, но нямаше да бъде лесно. От друга страна, нищо ценно не се получава без саможертва.

Въпрос номер три: Парите — макар че това не беше толкова важно. Увеличението на заплатата му беше очевидно. Неговият дял от печалбата на кантората всяка година нарастваше малко, но нямаха възможност за истински големи бонуси. Докато заплатите на съдиите в щата Мисисипи периодично се увеличаваха от самите законодатели. Освен това държавната работа предлагаше по-добри пенсионни и здравни осигуровки.

Въпрос номер четири: Кариерата. След като в продължение на четиринайсет години беше правил едно и също и отникъде не се виждаше възможност за промяна, идеята за внезапно израстване в работата му се струваше особено вдъхновяваща. Самата мисъл, че ще напусне редиците на хиляди като него и ще се присъедини към едва деветима избрани, го изпълваше с вълнение. Скокът от окръжния съд направо на върха на съдебната система в щата беше толкова фантастичен, че му идваше да се разсмее. Дорийн не се разсмя, но със сигурност и на нея й беше забавно.

Въпрос номер пет: Евентуалният провал. Ами ако загубеше надпреварата? И то съкрушително? Дали нямаше да се почувстват унизени? Мисълта беше доста стряскаща, но той не спираше да си повтаря това, което му беше казал Тони Закари. „Три милиона долара ще спечелят тези избори, а ние ще намерим парите.“

На свой ред това повдигаше въпроса за самия Тони Закари — кой беше този човек и наистина ли можеха да му вярват? Рон беше прекарал един час в търсене на някаква информация в интернет за „Съдебно бъдеще“ и мистър Закари. Всичко изглеждаше законно. После се обади на един приятел от юридическия факултет, който работеше в кабинета на щатския прокурор в Джаксън, и без да разкрива истинските си мотиви, го поразпита за „Съдебно бъдеще“. Неговият приятел беше чувал за тях, или поне така му се струваше, но не знаеше подробности. Освен това в момента се занимаваше само с юридическите положения около добива на петрол в открито море, така че не знаеше нищо за политиката.

Накрая Рон се беше обадил в централата на „Съдебно бъдеще“ в Джаксън и след многократни прехвърляния го бяха свързали със секретарката на мистър Закари, която надлежно го уведоми, че шефът й е в командировка в южната част на щата Мисисипи. След като затвори, тя се обади на Тони и му докладва за обаждането на Рон.

 

 

На следващия ден семейство Фиск се срещна с Тони за обяд в „Дикси Спрингс“, ресторантче на брега на езерото на петнайсет километра южно от Брукхейвън, далеч от евентуалните доносници, които можеха да срещнат в заведенията в центъра.

Днес Закари беше възприел малко по-различна тактика. Държеше се като човек, който разполага и с други варианти. Сякаш искаше да каже: „Решавайте бързо, защото имам дълъг списък с други адвокати, които са млади бели мъже с протестантски убеждения.“ Но освен това беше вежлив и очарователен — особено с Дорийн, която в началото на обяда изпитваше известни подозрения към него, но скоро беше изцяло спечелена на негова страна.

В някакъв момент по време на безсънната нощ мистър и мисис Фиск независимо един от друг бяха стигнали до едно и също заключение. Животът им в техния малък град щеше да стане много по-хубав и богат, ако адвокат Фиск се превърнеше във върховен съдия Фиск. Положението им в обществото щеше да се подобри неимоверно. Щяха да станат недосегаеми и макар че не жадуваха за власт или слава, това издигане ги привличаше неудържимо.

— За какво точно се притеснявате? — попита Тони, след като в продължение на петнайсет минути си говориха глупости.

— Ами сега е януари — започна Рон. — И през следващите единайсет месеца няма да мога да правя почти нищо друго, освен да планирам и участвам в тази кампания. Естествено, на първо място се притеснявам за адвокатската си практика.

— Ето какво решение предлагам — каза Тони, без да се колебае.

Този човек имаше готово решение за всеки проблем.

— „Съдебно бъдеще“ е организация, която функционира много добре. Имаме многобройни приятели и поддръжници. Можем да уредим известен поток от клиенти, които да се насочат към твоята кантора. Дървопреработване, енергетика, природен газ — големи клиенти, които имат интереси в тази част на щата Мисисипи. Ще се наложи да назначите още един-двама адвокати, за да поемат работата, докато ти си зает с друго. Но при всички положения, ако решиш да се кандидатираш, няма да понесеш никакви финансови загуби. Всъщност точно обратното.

Мистър и мисис Фиск не се сдържаха и се спогледаха. Тони намаза едно хлебче с масло и отхапа от него.

— И тези клиенти ще бъдат законни? — попита Дорийн и веднага съжали.

Тони се намръщи, докато дъвчеше. Когато преглътна, отговори доста строго:

— Всичко, с което се занимаваме, е законно, Дорийн. Организацията ни поначало е етична — крайната ни цел е да прочистим съдебната система, а не да я опетним допълнително. Освен това всичко, което правим, ще бъде гледано под лупа. Тази предизборна надпревара ще бъде разгорещена и ще привлече много внимание. Не можем да си позволим да допуснем нито една грешка.

Дорийн засрамено се зае със своето хлебче. Тони продължи:

— Никой не може да оспорва законната работа, извършена от кантората, и законните такси, заплатени от клиентите за нея — независимо дали са малки или големи.

— Разбира се — съгласи се Рон.

Мислено вече си представяше чудесния разговор, който щеше да проведе със съдружниците си, за да ги уведоми за предстоящия наплив на клиенти.

— Не мога да си представя да стана съпруга на политик — обади се Дорийн. — Нали разбирате, да стоя на подиума и да държа речи. Просто никога не съм мислила за това.

Тони се усмихна очарователно. После даже се засмя, за по-сигурно.

— Това зависи изцяло от теб. След като имате три малки деца, предполагам, че си имаш предостатъчно работа и на домашния фронт.

Докато обядваха риба на скара и царевични бухтички, тримата се съгласиха отново да се срещнат след три дни, когато Тони щеше да мине през града. Тогава пак щяха да обядват заедно и да вземат окончателно решение. До ноември имаше много време — но имаше и много работа, която трябваше да се свърши.