Георги Малинов
Вирт (7)

7

Трябваше да почина и си събера мислите. Задачата с намирането на вирта в момента беше неразрешима. Постоях малко на площада пред бившия дворец на културата и опитах да се отпусна. Тълпи хора се щураха насам-натам, повечето навярно безцелно. На няколко места се провеждаха традиционните митинги с политически речи. Няколко дребни пласьори на дрога се опитаха да ми пробутат стоката си. Единият от тях, синеок разбойник на не повече от петнадесет години, беше особено нахален. Когато ми омръзна да го слушам, го сграбчих за яката, наврях муцуната му в лицето си и бавно казах:

— Купувам на добра цена единствено ВИРТ, и то ако е пресен. Ако имаш, давай го, ако не, изчезвай.

Хлапакът ме изгледа злобно, опита се да каже нещо, но после размисли и като ме зарадва с едно „педал!“, изчезна в тълпата.

Дали пък това не беше стратегия: да се разкрещя на висок глас, че търся вирт, и който има, да ми го носи в къщи. Можех дори да пусна обява във вестниците.

Над площада се понесе шум. Слънцето се беше показало през облаците. Това събитие се бе случвало за последно преди повече от месец. Парниковият ефект така ни беше спарил, че хората се радваха на слънцето повече, отколкото на собствените си физиономии. Като по команда всички обърнаха поглед нагоре и подложиха бледите си лица на живителните лъчи. Сигурно и древните египтяни не са се радвали така на своя Амон Ра. Все пак той се е показвал всеки ден, а нашият, когато му скимне.

Понапекох и аз синусите си, вдигнал глава заедно с още няколко хиляди души, зажаднели за слънце. Тази слънчева баня обаче не трая дълго, тъй че нямаше опасност от изгаряне. След десетина минути слънцето пак се скри зад тлъстите облаци, натежали от киселини и радостта приключи. Седнах на една пейка и се опитах да се отпусна. Поседях така известно време, без никаква мисъл и дори без желание за такава. Чувствах се изморен, а денят едва започваше. От унеса ме изтръгна лек шум. Дали слънцето не се бе появило пак? Два пъти за един ден бе резултат, достоен за Гинес. Не че Гинес съществуваше. Огледах се и разбрах какво става. Тлъстите облаци, зад които се бе прибрало слънцето, бяха решили да се разтоварят. Само това ми липсваше, киселинен дъжд. Никак не е приятен, кожата те сърби поне една седмица, а косата, ако изобщо остане на главата ти, придобива характера на блатно водорасло — мазна, зеленикава, рядка и миришеща на гадна тиня. Как се получава този ефект никой не може да обясни, а и на никой не му се занимава с изследване на подобни глупости. Учените, доколкото имаше такива, се занимаваха с далеч по-важни неща — синтезиране на горива, възстановяване на радиоефира и Интернет, отглеждане на растения, на първо място естествено културните и кафе, тютюн и лозя. Не че имаха някакъв успех. Всъщност като си помисля, то и учени нямаше. Надигнах се от пейката и поех към близките сгради, преди първите кисели капки да започнат да ни бомбардират. Хората масово се изнасяха кой накъдето види и в цялата тази суматоха имаше нещо комично.

Край мен припряно тичаха пласьори на опиум, трескаво заприбираха сергиите си амбулантните търговци, музиканти подмятаха инструментите си, а пасторите от сектата „Краят се вижда“ тичаха пред паството си с вдигнати поли на кой знае как измислените си униформи, които повече приличаха на стари войнишки шинели. За минути площадът опустя. В този момент неуловимо, като слънчевите лъчи, в мен проблесна усещането, че съм изпуснал нещо в дома на Мърльо, че не съм забелязал нещо важно, или съм го забелязал, но не съм го осмислил. Някаква подробност или факт, които бяха важни. Не ми се връщаше обратно в апартамента му, а и това тревожно усещане, че нещо е минало покрай мене, без да го забележа, изчезна. Нямах много варианти за действие. Ако исках да науча нещо повече за проклетия ВИРТ, трябваше да отида на срещата, която Мърльо си беше уредил с Шебека или с негови хора пред хотел Хилтън.

От някогашната грозна сграда, приличаща на чифт кутии за обувки, наречена Хилтън, сега не бе останало почти нищо. Кутиите, които за известно време бяха най-луксозният хотел в София, се разпаднаха по време на срещата на върха преди двадесетина години, която по неясни причини се проведе в нашата столица. Тогава разбиранията за тероризъм се преобърнаха с главата надолу и всички схващания за действията, подбудите, причините и изпълнителите му вкупом станаха ненужни.

Него лято в Хилтън се бяха събрали ръководителите на държавите, в които бяха и хлябът, и ножът. Приличащият на кочан президент на САЩ, мазният му колега от Велика Британия, първият гей-президент на Франция, начумереният в желанието си да изглежда суров президент на Русия и още куп други глави, включително нашият хубавец — както се казва, барабар Петко с мъжете. Охраната беше по-жестока от всякога, а техниката и специалистите бяха повече, отколкото по време на Афганистанската война. Говореше се, че снабдили дори врабчетата и гаргите с камери, предаватели и миниатюрни датчици за контрол. И пиле не можеше да прехвръкне, защото пилетата също бяха вербувани.

На осемнадесети юни в деня на откриването на срещата по улиците на София имаше толкова полицаи и линейки, че човек можеше да си помисли (спомняйки си Илф и Петров), че хората тук се раждат единствено за да бъдат прегледани и след това арестувани. Може и в обратен ред. Откриването на срещата беше насрочено за десет часа. Три часа преди това всички журналисти, ТВ-оператори, гости, преводачи, фотографи, политици, натруфени дами и ординарци бяха прекарани през стаи, където ги събличаха чисто голи, дрехите и апаратурите им се проверяваха най-щателно, а самите тях оглеждаха извънредно подробно, включително зъби, нокти и всякакви тайни места, където човек можеше да навре пръчка динамит например. След това под зоркия поглед на охраната цялата тази тълпа стоя в отделна зала до десет часа. Тогава ги въведоха в централното фоайе и ги наредиха, като изрично предупредиха, че който мръдне или започне да се разхожда насам-натам, да се чеше, да пъшка и да кашля, моментално ще бъде арестуван. Споменатите по-горе президенти на великите страни, заедно с още няколко други свои колеги от така наречените държави-сателити, се подредиха пред тълпата гости и търпеливо зачакаха церемонията, която трябваше да трае нито повече, нито по-малко от три минути, след което щяха да се оттеглят, за да мъдруват над съдбата на света.

Церемонията включваше поднасяне на цветя от седем момичета, кратко приветствие от нашия президент и една минута за снимки и усмивки. Когато момичетата, всички естествено внимателно подбрани и напълно проверени, влязоха в залата, хората, които и без това не смееха да гъкнат, съвсем утихнаха. Ако Афродита беше видяла отнякъде тези създания, сигурно щеше да почине от завист, а Хубавата Елена щеше да си оскубе косите, толкова красиви и чаровни бяха тези момичета, специално избрани от няколко страни и раси. Дори самите господари на света, подредили се като футболисти преди мач се загледаха в нимфите, които минаваха покрай тях. Не е за чудене, че и хубавецът от Франция за миг спря погледа си върху тях, не успял да устои на излъчването им.

Момичетата се събраха в кръг и вдигнаха ръце нагоре, образувайки с цветята в тях огромен букет. При това движение на ръцете прекрасните им гърди се изпънаха под тънките копринени ризки, чу се приятният, с нищо несравним нежен звук на скъсана коприна, невероятните форми изскочиха навън и в залата се понесе лека въздишка. Дъртият коцкар от Германия се беше изпотил и нервно потриваше чело, а знойният брюнет от Апенините леко потрепваше, вперил поглед в тях.

И точно когато цялата зала, купът президенти и още половин свят пред телевизионните екрани бяха вперили очи в тези невероятни гърди, в тези неземни творения на природата, те взеха, че се взривиха, отнасяйки двадесетина президенти, двеста гости, още толкова охрана и служители, и хотел Хилтън със себе си. Оказа се, че прекрасните гърди, освен с баналния силикон са били подкрепени и с някакъв пластичен взрив, нещо като силикон, но с огромна разрушителна сила. Единственото утешение за жертвите беше, че са умрели от най-красивите цици на света.

Кой, как и защо беше наел тези прекрасни създания за умопомрачителната акция така и не стана ясно, защото три месеца след това светът вече се бе върнал триста години назад, петролът се беше превърнал в извара, вместо листа по дърветата растяха клечки, а хората бяха готови да им отрежат ръката за глътка кафе, стиска тютюн, или чаша вино. Но дори и на някой да му бяха притрябвали отрязани ръце, нямаше откъде да намери горните неща.