Георги Малинов
Вирт (6)

6

Мърльо живееше до НДК. От някогашната внушителна сграда сега бяха останали само смрадливи руини. Общината нямаше желание, нито средства да я възстанови след големия бунт срещу петролния стрес. Тогава развилнели се тълпи окупираха НДК, взеха за заложник кмета на София и разрушиха половината дворец, без да е ясно защо. Другата половина на сградата срутиха силите на реда, също без видима причина. Светът се беше побъркал. Пред блока на Мърльо ме спря полиция. Охранен як младеж, като онези от санитарния кордон, ми взе личната карта.

— Ченге ли си? — попита той, като видя разрешението за оръжие.

— Бивше — признах си аз и след това елегантно излъгах: — Сега помагам при тежки поръчки на 12-ти отдел.

Нито поясних за кой дванадесети отдел става въпрос, нито за какви поръчки, но юнакът срещу мен се впечатли.

— Извикаха ни преди десет минути — поясни той като ми върна картата. — Някакъв нещастен тип от десетия етаж си нахлузил примката на врата и ритнал стола. Ние какво ли можем да направим?

Изплю се сочно и погледна нагоре.

Не ми трябваше страхотна интуиция, за да схвана какво става. Мърльо живееше на десетия етаж и по-нещастен тип от него не познавах.

Подминах полицая и седнах на крива древна пейка пред съседния вход. Мърльо действително беше нещастен тип, без приятели, без радости, с жалко минало и неясно бъдеще. Какво ли му оставаше, освен да си метне примката и да ритне стола. Усетих, че тези характеристики идеално прилепват и на мен. Разтърках си врата, за да се убедя, че там няма въже, запалих една синтетична цигара, продукт на новия екологичен ред и зачаках полицията да си тръгне.

Те не се бавиха много. Натовариха напъханото в чувал тяло на Мърльо в една огрухана електролинейка, която сигурно беше извозила повече трупове, отколкото хора живееха сега в София и заминаха нанякъде.

Почаках още малко и бавно се приближих до входа на блока. За момент ми се прииска да не изкачвам тези ужасни десет етажа, асансьор естествено нямаше, но стиснах зъби и бавно поех нагоре. На четвъртия или петия етаж мярнах някакво движение в тъмните коридори, но не спрях. Блокът беше като повечето в София. Мръсен, мрачен, с изкъртени стени и наслоени страх и омраза по вратите. Ток пускаха за два-три часа на ден, а водата обикновено стигаше само до втория етаж. На осмия спрях да си поема дъх. От прозореца на стълбището се виждаше целия дворец и площадът пред него. Дребни хора сновяха като буболечки, а върху част от оцелелия покрив на помпозната някога сграда някой беше написал с огромни червени букви: БЕДНИТЕ НЕ ПРОЩАВАТ. Защо го беше написал на покрива, откъдето можеше да се прочете само със самолет или с хеликоптер, не беше ясно. При липсата на тези превозни средства единствените, които сега можеха да прочетат смразяващото откровение, бяха Мърльо и Бог. Мърльо май беше неграмотен, за Бог не съм сигурен.

Полицаите бяха оставили вратата на апартамента отворена. Вътре цареше кротък хаос. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че ченгетата не бяха пипали нищо. Разбрали са, че тук няма кой знае какво за взимане, смъкнали тялото и изчезнали. От тавана в едната стая, там, където би трябвало да има лампа, висеше късо въже. В ъгъла се търкаляше преобърнат стол. Поогледах стаята. Не търсех нищо конкретно, по-скоро нещо като последно внимание към Мърльо. Все пак ме смяташе за приятел. На масата в кухнята имаше пакет цигари, най-вероятно моите, които му бях дал вчера вечерта, а до тях купища стари вестници. Едва ли Мърльо ги е четял. Сигурно се е топлел с тях, или увивал съкровищата, които мъкнел тук. Порових из другата стая, отворих някакви чекмеджета, които се оказаха пълни с всякакви боклуци, погледнах кой знае защо под леглото и се приготвих да си тръгна. Тогава забелязах малката икона с кандило, закачена над леглото му.

Признавам, че ако самият Мърльо се беше появил в този момент отнякъде, нямаше да ме смае толкова. Изведнъж този човек придоби съвсем друг облик. Крадецът, бандитът, на чиято съвест сигурно лежаха някой и друг погубен живот, неграмотният грубиян, лъжецът, нещастникът, мухльото, наркоманът и неудачникът Вальо, по прякор Мърльото, е заставал пред това бледо кандило и изричал своите молитви, може би се е разкайвал пред Божията майка и навярно мечтаел за нещо хубаво. Пречиствал се е по някакъв начин, напук на цялата мръсотия и мизерия. Посегнах и внимателно свалих иконата. В кандилото имаше течност, която се разля. Зад иконата от стената се посипаха някакви листчета. Оставих внимателно иконата на масата и взех листчетата. На тях с едър крив почерк имаше разни бележки. Смаях се за втори път. Мърльо можеше и да пише. Водеше си разни бележки, записваше си задачите за деня и ги слагаше зад иконата. Последното листче се отнасяше за мен. На него пишеше:

Уговорена среща с Шебека за утре 11 часа при Хилтън. Колоната срещу НДК.

ВИРТ!!! Май знам какво е. Знам и къщата.

В Симеоново след 12 ч. През втори патрул на Дървеница.

2 пакета цигари за пропуск.

Пъхнах листчето в джоба си, взех иконата в ръка и излязох. Затворих внимателно вратата след себе си и поех надолу по стълбите. До стълбищния прозорец спрях и погледнах пак надписа върху покрива на НДК, че бедните не прощават. Сега вече знаех, че Мърльо го е прочел. За Господ продължавах да се съмнявам.