Георги Малинов
Вирт (5)

5

След като напуснах Симеоново, спрях и погледнах назад. Около стълбовете на лифта нямаше много къщи. Може би трябваше да попитам Ага Хан за човека от Симеоново. От друга страна, ако знаеше нещо, би ми казал и без да го питам. Трябваше да разбера кой живее до Ага Хан. Имаше четири къщи точно до стълбовете, може би Мърльо имаше предвид някоя от тях. Най-добре е да питам самия него.

Тръгнах към София. На поста при зоологическата градина си взех „Новия Макаров“ от намусените патрули. Не мина без проверка на картата и погледи, изпълнени със съмнение. Ако хванеха някой бандит, крадец, терорист, или просто прекалено любопитен пътник, щяха да получат солидно възнаграждение и като се има предвид, че Симеоновското поселище по понятни причини не се ползва с хорската обич, рядко оставаха без работа. Симеоново с десетината си хиляди жители от елита на управляващите и каймака на мошениците привличаше и десетки хора, търсещи работа, крадци на дребно, търсачи на щастие, слуги и гъзолизци. Само че се бе превърнало в нещо като Забранения град и влизането в него бе доста трудно. Както и излизането. След като ме провери по-старателно, отколкото на влизане, патрулът ми върна картата и, доколкото усетих, с неохота ме пусна да си ходя.

С бодра крачка стигнах до трамвая на кулата за по-малко от час. Нямах неприятности нито с други санитарни патрули, нито с бродещи банди.

Преди да отида до Мърльо, реших да свърша още нещо. Три дни подред предпазливо бях разпитвал всички доставчици и пласьори на дрога. Никой освен Мърльо не беше чувал за такова нещо. Не бях ходил само при Мимо Плъха. И него съм го охранявал някога. Мимо обикновено киснеше в една кръчма до ЦУМ, откъдето майсторски ръководеше предприятието си. Беше неприятен мазен тип със смачкана физиономия. Физиономията му буквално беше смачкана преди време, когато се опита да се опъне на шефа на полицията. По непонятни причини го оставиха да живее и да се разпорежда с половината дрога в София. С другата половина се разпореждаше полицията. Всъщност тогава му досмачкаха физиономията. Основната преса на лицето му я бяха направили преди тридесетина години по време на ромските линчове. Години наред след тези събития психолози и народопсихолози се опитваха да обяснят драмата, при която циганите бяха подложени на жестоки гонения и линч. Някак ей така между другото в масовото съзнание полека-лека започна да се утвърждава необходимостта от прочистване на нацията, от дестилация на генофонда, от уеднаквяване на расата. Вестници, електронни медии, политици и доморасли оратори по кръчми и електронни форуми сипваха по малко масло в огъня, добавяха по малко уран в бомбата, докато накрая критичната маса се събра и иначе кроткият славянобългарски народ изригна в параноична вълна и си спретна една минигражданска война. По това време Мимо Плъха беше водач на един от наказателните отряди. Доста съвестен и пламенен водач. Такива после или ги гилотинират, или ги разстрелват, или стават императори и президенти. Мимо някакси оживя, успя да премине през няколко цигански гета, като ги изравняваше със земята, докато накрая го спипаха в засада и му изравниха физиономията. Психолозите и народопсихолозите напразно се опитваха да внесат яснота в тъмната балканска душа. Все едно да се опитат да обяснят защо германците миналия век подгониха половината човечество или защо руснаците си направиха национално харакири след 1917 г.

С такива размисли стигнах до ЦУМ. И ЦУМ почти се е разпаднал. Половината му етажи не работят, а другите липсват. Преди години един двадесетгодишен юнак реши да повтори подвига от единадесети септември две хиляди и първа и заби едно допотопно музейно анче в предпоследния етаж на помпозната сграда. Всъщност ефектът от удара не беше кой знае какъв, дори може да се каже, че анчето не успя кой знае колко да помръдне масивните каменни блокове на сградата. Но в настаналата суматоха народът се хвърли да изнесе каквото може, от страх да не би сградата да падне и да зарие под себе си всички несметни богатства, намиращи се в този символ на София.

Няколко хиляди души отвън, обидени, че не могат да се включат в това опазване на материалните блага, щурмуваха сградата, помитайки хилавите полицейски отряди по пътя си. После пристигнаха и няколко хиляди цигани, въоръжени с чували и търговски чанти тип „Илиянци“ и се впуснаха и те в спасяването на търговското имущество на ЦУМ. Самолетът стърчеше смешно откъм страната на „Мария Луиза“ и леко пушеше, а вътре двадесет-тридесет хиляди души се опитваха да изнесат каквото могат, преди да е станало късно. Полицаите гледаха, гледаха, пък и те се включиха в битката, а когато в претъпканата като мравуняк сграда се изсипаха и още двадесет хиляди души — простодушни хорица, разбрали със закъснение, че ЦУМ е жертва на атентат и може всеки момент да се срути, стана това, което трябваше да стане. ЦУМ, гордостта на София, първата спирка на всеки пристигнал гостенин на столицата и мечтата на всеки търговец, взе, че се срина. Под останките му загинаха осем хиляди души: два пъти повече, отколкото през онзи кошмарен ден, когато се сринаха двете кули в Ню Йорк.

Щяхме да го възстановяваме, щяхме да изградим два ЦУМ-а, щяхме да го правим паметник (на какво ли?), но нищо не направихме. Така си останаха стърчащи пилони и бетонни площадки. С една дума — руини. Само на партера се върти някаква търговия със скучни и еднообразни стоки. Там се намира и кръчмата, в която седи Мимо.

Влязох през масивната врата, предназначена да издържи на танков снаряд и се изправих срещу горилите на Мимо. Здрави момчета, модифицирани както трябва и способни да издържат и те на някой и друг танков снаряд от упор. Изгледаха ме мълчаливо. Дали ме помнят? Дали изобщо помнят какво се е случило преди десет минути? Оставих в протегнатата лапа на единия моя „Нови Макаров“ и влязох вътре. Масите бяха нахвърляни сякаш безразборно, струпани по няколко една до друга, или оставени самотни с по един стол пред тях. Нямаше много хора. Барманът стоеше зад мръсен плот, който не беше мит сигурно от времето, когато ЦУМ беше атакуван. Познаваше ме.

— Здрасти — каза той, мотайки в ръцете си мръсен парцал. — Искаш ли нещо?

— Не. При Мимо съм дошъл. Вътре ли е? — кимнах към врата зад гърба на бармана, през която се влизаше в Мимовия офис.

Барманът също кимна с глава и аз, промъквайки се между него и плота, влязох вътре. Мимо беше сам. Седеше с гръб към малкото прозорче, през което се прокрадваше хилава светлина. Смачканата му физиономия оставаше в сянка.

— Сядай — каза той и ми посочи стола до себе си.

Не обичаше да сядат срещу него. Говореше се, че от боя, който е отнесъл, очите му са се изкривили и не могат да гледат напред, а само настрани, като при конете.

Седнах и извадих цигара. Мимо също запали и като пусна ловко няколко изящни кръгчета, каза:

— За парите ли идваш, или търсиш работа?

— Работата си я свърших.

— Свърши си я — съгласи се Мимо. — Поне няма оплаквания от теб. Дано наистина да е така.

Не му обърнах внимание. Както винаги, се мъчеше да намали възнаграждението и използваше и най-малкия повод, за да постигне целта си.

— Работата ми беше не да се държа учтиво и да се харесвам, а да осигуря спокойствие на дъщеря ти, докато се разхожда насам-натам. Е, тя е жива и здрава след десет дни бродене из софийските околности, което не може да се каже за доста други хора.

— Прав си, прав си — побърза да се съгласи Мимо и като бръкна в едно чекмедже, извади солидна пачка. Изобщо няма да се учудя, ако си ги печати той самият. Отдели няколко банкноти, помисли малко и подмени две от тях с по-стари. После помисли още малко и добави още една банкнота. Подаде ми ги, без да каже нищо. Без да броя, ги прибрах в джоба.

— Другата седмица може пак да те потърся — каза Мимо и изгаси цигарата си в масивен метален пепелник. Беше направен от парче артилерийска гилза. Като нищо можеше да се използва и като кофа за боклук.

— Ако съм свободен, става — отвърнах му и след кратко колебание попитах: — Да имаш ВИРТ?

— ВИРТ ли? Мисля, че имам.

За момент не разбрах какво точно ми казва.

— Имаш ВИРТ???

— Защо да нямам? — обиди се Мимо. — Аз имам всичко. Кажи ми как изглежда и ще ти го донеса.

Глупак. Мисли се за господар на града. Колко такива господари е преживяла София — от Сестерций до Ага Хан. Ще преживее и Мимо.

— Не знам как изглежда — казах уморено, — но ако имаш наистина, купувам на добра цена. Имам сериозен клиент.

— Вирт, вирт… — започна да си мърмори Мимо, сякаш мъчейки се да си спомни в кой склад го е оставил. — Абе мисля, че имам.

— Давай тогава.

За мое най-голямо учудване Мимо бавно се надигна от стола и като го премести внимателно, излезе от стаята. Дали пък наистина нямаше да донесе ВИРТ? Като го знам, че притежава всички възможни видове наркотици и упойващи вещества, хич няма да се учудя. Само дето си губих времето с Мърльо и Ага Хан. Зачаках търпеливо. Малкото прозорче гледаше към мръсна крива уличка зад ЦУМ. Опитах да се сетя коя беше, но не успях. Станах, приближих и загледах през мръсното стъкло. Виждаше се някаква сива кооперация и тя с мръсни прозорци, зад които все пак живееха хора. По улицата гниеха коли, захвърлени като използван презерватив. Виждаха се все още елегантните форми на един ягуар, пред него, клекнал на спуканите си гуми, гниеше мощен мерцедес, който струваше цяло състояние само преди десетина години, а точно до него с извадени фарове и откъртена решетка се беше килнала една алфа ромео. БМВ-та, крайслери, опели, волва — десетки коли, които по едно време се бяха превърнали в alter ego за хората, сега бяха изоставени и от еталон за благосъстояние се бяха превърнали в куп ръждясали ламарини без никакво предназначение. Сега ако по някакво чудо пак се появи бензин, ще настане такова стягане на машините, такъв всемирен ремонт и сглобяване, че навярно ще спрат всички престъпления и войни на земята.

Вратата изскърца и Мимо влезе. Изгледа ме подозрително.

— Какво гледаш?

— Нищо. Зяпах колите навън.

— Колите ли? Какво има да им гледаш? — Мимо се приближи до мен и също надникна през прозореца, сякаш да провери наистина ли гледам колите, или го лъжа.

— Какво донесе? — стреснах го аз.

— Вирт. Какво друго? Нали това искаш?

Мимо остави на масата черен плик и изсипа от него няколко кутии. След това тържествено размаха ръка. Наведох се и внимателно взех една от тях. Не бързах да ликувам. Бил съм свидетел как прибързаното ликуване е струвало главата на ликуващия, или ако не цялата глава, част от нея — очи, уши, нос…

На кутията с големи червени букви пишеше GLUE, а малко по-долу с по-малки сини: Рroduce of WIRT. Направо ме слиса тоя Мимо. Нищо не можех да кажа, а само въртях елегантната кутийка в ръцете си.

— Това е лепило — най-накрая промълвих аз.

— Да — сияещ потвърди Мимо, — великолепно ацетоново лепило. Може да се ползва с допълнителни стимуланти, а може и така.

— Лепило — невярващ повторих аз. — А защо реши, че това е ВИРТ?

— Ами то пише — поясни Мимо. — Знаех си, че съм чувал това име. Знаех си.

— Къде пише? — започнах леко да се ядосвам. — Пише WIRT, чете се УИРТ! Откъде го измисли, че това е ВИРТ?

— Аз пък го чета ВИРТ — сопна се Мимо. — Ти си го чети както искаш. Взимаш ли го, или не?

Едва ли моят човек се бе вдигнал от другия край на света, за да си купува някакво лепило. Не, това беше пълна глупост.

— Е, взимаш ли? — нетърпеливо каза Мимо.

— Едно за мостра — отвърнах и пуснах в джоба кутийката, която държах.

— Няма безплатни мостри — начумери се той.

— Добре де, взимам да го покажа. Ако е същото, човекът ще ти изкупи цялото количество, ако не, ще ти го върне.

— Хе, хе — изсмя се Мимо през сплесканите си устни, — има да диша цял живот.

— Негова си работа — отвърнах и отворих вратата. Мимо все пак изглеждаше доволен. Беше угодил на клиента, а това беше важно.

— Мимо — попитах го от вратата, — ти ходил ли си на Витоша?

— Къде? — опули се той.

— На Витоша.

— В гората ли? Ходил съм, разбира се — смачканата му физиономия се оживи. — Имаше страхотни кръчми от Бистрица до Княжево. Чепишев, Воденицата, Чушката, Боянското ханче, Княжевския рибен. Хе, дали съм бил ходил. Та аз другаде не ходех, там ми бяха любимите.

— Ясно — казах и излязох, а той продължаваше да нарежда:

— Слончето в Бояна, Чеков в Бистрица, Кръчмата на Златните мостове, Барът на Копитото, Ресторанта на Щастливеца. Дали съм бил ходил на Витоша? Покажи ми някой, дето я познава по-добре.

Махнах за сбогом на бармана, който все още подмяташе парцала, взех си „Нови Макаров“ от противотанковите стени, казах им учтиво довиждане и излязох навън с WIRT в джоба.

Силно се съмнявах това да е търсеното, даже бях сигурен, че гнусното лепило няма нищо общо. Не можех да се излагам и да го давам на моя човек, за да ми го хвърли в лицето. Трябваше да питам Мърльо, той би трябвало да знае.

По понятни причини Мърльо не беше от хората, на които може да се има доверие, но аз, въпреки вчерашното ми разочарование от него, кой знае защо продължавах да му вярвам. Може би там ми беше грешката.