Георги Малинов
Вирт (4)

4

Ага Хан ме посрещна радушно. Май ми се радваше искрено. Къщата му не беше много голяма и нямаше богаташки вид. В двора, в който някога сигурно е гъмжало от дървета и всякакви треви, цветя и храсти, сега се поклащаше само жилав троскот. Той обаче беше грижливо подрязан и култивиран и не дразнеше много, дори имаше някакви наченки на хубост в него. Гордостта на Ага Хан обаче беше истинската ябълка, която той отглеждаше във вътрешния двор на къщата. Ябълката всъщност беше едно нещастно, хилаво дърво, далечен и блед потомък на разни Айвании, Златни и Зелени превъзходни, които някога са красели този двор. Раждаше по три-четири плода на година, и те смачкани и нещастни като майка си, но Ага Хан трепереше над тях и зорко следеше да не стане нещо с дървото.

— Как си? — протоколно ме попита той и аз протоколно му отвърнах:

— Добре.

Ага Хан ме покани в кабинета си. Под мишница стискаше вестник. Като го остави на масата в просторната стая, в която канеше гости, сподели:

— Знаеш ли, откакто стана тая криза с масовата комуникация, вестниците взеха да стават интересни. Забелязва се едно осмисляне на информацията, може би поради факта, че все по-трудно се намира такава.

Нищо не казах, защото не бях мислил по въпроса. Седнах на стар изтъркан диван. Пред мен зад високи френски прозорци се разстилаше София. Поне беше чиста. Липсваха прахът, бензиновите мъгли и тежкият задушлив смог, който все още доста хора помнят. Какво ли не бих дал, за да го вдъхна пак. Сега столицата поне изглеждаше чиста и сградите лъщяха прясно измити от киселинния дъжд.

— Кафе? — предложи Ага Хан

— С удоволствие — казах аз наистина с удоволствие, защото знаех, че при Ага Хан кафето е истинско.

Торба кафе струваше повече от торба злато. Човечеството май най-много страдаше за тези две растения: кафето и тютюна. Териториите, където те все пак се бяха запазили някак, макар и твърде слаби, бяха най-желаните места за хората. Някогашната свръхбедна Етиопия, върху която международната общност тренираше милосърдието си, за да не закърнее, сега можеше да е по-богата от Емирствата. Говореше се, че там кафените плантации почти не са мръднали. Сякаш господ е решил да се отблагодари на нещастниците, населявали тази земя столетия, като ги дари с най-скъпото нещо на Земята. Но дори и това да беше вярно, до Етиопия не можеше да се стигне. Опасваха я области с ужасно променени екосистеми. Области, които сякаш принадлежаха на други планети. Откъде Ага Хан се снабдяваше с кафе беше загадка, но все пак човекът доскоро си беше нещо като губернатор на София и хората още го уважаваха.

Ага Хан донесе кафе, седна срещу мен, сладко отпи и запремята в ръката си с изящни, еднообразни, почти хипнотизиращи движения финна кехлибарена броеница. Тази броеница беше най-нежното и красиво нещо, което бях виждал. Като гледах как елегантно отмята зърната й, чак му завидях. Все се канех да го попитам откъде има тази ценност и за толкова години все не успявах. Сигурно има някаква магия в тези кехлибарени зърна, сякаш затворили слънцето… Може би затова му завиждах на Ага Хан, че за разлика от нас, простите хора, той има достъп до слънцето постоянно, а не като нас един-два пъти месечно. Продължих да зяпам като омагьосан миниатюрните кехлибарени слънца, които за миг изчезваха в ръката му и после пак се появяваха изневиделица.

— Знаеш ли — сепна ме Ага Хан и аз с неудоволствие се откъснах от броеницата — мислех си тези дни, че най-голямата грешка, която правим сега, е че се мъчим да възстановим цялата технология и култура такива, каквито бяха преди. Упорито се мъчим да възстановим радиовръзките, електрониката, кабелните съобщения. Хиляди хора се опитват да направят отново двигателите с вътрешно горене, компютрите, мрежата. Да преоткрият заместител на петрола, на газта. Да възстановят ядрената енергетика. Това е бъхтене в грешна посока.

Слушах и си пиех от чудното кафе. Такъв си беше Ага Хан. Започваше да говори сякаш без връзка за отвлечени неща, за разни теми, които може би изобщо не вълнуваха събеседника му. Не бързаше да пита защо си дошъл, какво ти трябва, болен ли си, жив ли си…

— Човечеството трябва да смени пътя. Технологичната цивилизация е мъртва и ние все още се храним от трупа й. Скоро обаче и той ще изчезне и тогава трябва да осъзнаем кои сме. Трябва да се изчака и човечеството самo ще открие правилния път.

— Знаеш ли, че в София всеки ден умират около двеста-триста деца? От глад, от студ и просто ей така, защото няма как да оживеят. Те не могат да чакат.

Нямах намерение да се заяждам. Все пак бях дошъл по работа, а не да водя дискусии за смисъла на живота. Ага Хан не трепна.

— А ти знаеш ли, че за природата раждане и смърт са едно и също нещо? Тя не прави разлика между двата процеса. Едното захлупва другото и се пораждат взаимно. По време на чумата през 14-ти век са загивали не двеста-триста, а хиляди деца на ден и човечеството не е изчезнало. Преди десет хиляди години на мястото на Ню Йорк са се разстилали огромни, километрични ледници. Сега същите тези ледници, доколкото чувам, пак са се завърнали. В промеждутъка нещо се е случило в тази област, но то няма кой-знае какво значение за природата. Преди два милиона години Амазонската джунгла не е съществувала. Сега също е на път да изчезне. Може вече дори да я няма.

— Аз пък правя разлика между раждане и смърт — казах, оставяйки кафето настрана. Изведнъж ми загорча. — Това, което става, е смърт, след която няма раждане. Харесва ли ти Витоша такава, каквато е сега? Защо трепериш над хилавата си ябълка? Остави я да умре. После изтръгни дръгливия й скелет и го забучи в планината сред сините пепелища на гората и след това можеш да напишеш ода за Амазонската джунгла.

— О! — възкликна Ага Хан. — Сегашната планина си има своето очарование. Тя не винаги е била покрита с гори и клекове. Сега е като излъскан скъпоценен камък. Не мислиш ли?

Да ти пикая на камъка — казах си на ум и надигнах горчилката. Трябваше да питам каквото имам да питам и да си ходя.

— Слушай — продължи Ага Хан, — ако познаеш от кого е този стих, имаш един стек цигари:

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна —

Като теменужен остров в лунносребърни води,

И над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

Се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

— Не знам — признах аз. — Хубаво е. Но е и тъжно. Само не ми казвай, че си прописал стихове.

— Аз отдавна си пиша — засмя се Ага Хан. — За съжаление тези не са мои, но пък цигарите си остават при мен.

— Виж какво, гледай си Витоша, щом ти харесва такава, но да знаеш, в това има нещо извратено, некрофилско. На мен изобщо не ми харесва. Нищо в този свят вече не ми харесва. Гледам само себе си и ако някъде са останали вълци единаци, ще се запиша в техния клуб. Искам да се махна оттук, въпреки че не знам къде точно мога да отида. В момента имам една идея. За да я осъществя, ми трябва ВИРТ.

Ако опитът ми беше с няколко години по-кратък и наблюдателността ми съвсем леко притъпена, нямаше да усетя тънката вълна на безпокойство, която премина през Ага Хан. Знаеше нещо старият бандит.

— Друсаш ли се? — изръмжа той.

— Наркотик ли е? — продължих да настъпвам аз.

— Нямам представа. Чух разни неща оттук-оттам, но знаеш, че дроги не ме интересуват.

— Значи е някакъв наркотик. Слушай, Ага Хан. Трябва ми този ВИРТ. Имам клиент. Плаща добре, даже свръхдобре. Имам някакви следи, но ми трябва още информация.

— Какво си чул? — попита Ага Хан, без да ме гледа.

Реших да спестя половината истина. Както казваше един приятел, ако Джордано Бруно беше спестил половината истина, можеше още да е жив.

— Казаха ми, че Бебо Шебека имал ВИРТ — за човека от Симеоново замълчах.

— Шебека ли? — Ага Хан искрено се учуди. — Беше нещастен мародер, който режеше ръцете на хората, за да им вземе часовниците. Мързеше го да ги разкопчава. Едва ли има нещо повече от смрадлив фас марихуана в задния си джоб. Кой ти каза за него?

— Сигурно не го познаваш. Млад е. Мърльо му викаме. Вре се насам-натам, познава цяла София и всички отрепки в нея и отвреме-навреме ми носи информация. Привързал се е към мен. Намери ми ВИРТ, Ага Хан. Помогни ми. Никога не съм искал нищо от теб, но сега ми трябва помощ. Твоите хора не може да не са чули нещо. Не може да не знаят нещо. Не става въпрос само за пари, даже изобщо не е до тях.

— Жена ли има? — подозрително попита Ага Хан.

— Не. Нещо по-велико. Човекът, който търси ВИРТ, е чужденец. Може да ми помогне да се махна от тук.

— И къде ще идеш? — искрено се учуди Ага Хан.

— В северните части на Кавказ природата е останала непроменена. Има гори, стометрови борове, през лятото цъфтят цветя и снегът не се стопява. Сънувам го всяка нощ, понякога и през деня. Трябва да видя още веднъж снежен връх, преди да умра. Ако намеря проклетия ВИРТ, ще ми помогнат. Сам няма да мога да отида, дори и да имам един електрокар злато, кафе и цигари.

— Нищо не знам — каза Ага Хан. — Чух, че в Австрия на мода бил някакъв препарат Уирт. Знаеш, че Одерският санитарен кордон е ужасен, а Алпийската флуктоационна зона не ни позволява да шетаме из Европа, както едно време. Може този Уирт да е твоят ВИРТ и най-вероятно е някаква пиклива синтетична дрога, която те парцалосва за нула време.

— Не ме интересува какво е — отвърнах аз. — Нито ще го пия, нито ще го ям. Трябва ми, за да купя мечтите си. Да купя своя рай.

— Ако изобщо съществува — измърмори Ага Хан и ми наля още кафе. — Ако чуя нещо, ще ти кажа.

— Свържи ме с Шебека — помолих го аз. — Чух, че той имал ВИРТ, ако няма, може пък да знае нещо.

— Неприятна личност е — намръщи се Ага Хан. — Дори и да има нещо, едва ли ще ти го даде.

— Дори и за куп пари?

— Най-много да те гръмне и да ти вземе парите.

— Човек, който ръководи толкова хора, едва ли гърми за щяло и нещяло.

Ага Хан ме погледна сърдито:

— Ще ти се обадя утре. Ако искаш, допий си кафето, аз трябва да свърша някои неща. — И излезе, оставяйки ме сам.

Застанах пред високия френски прозорец, който обрамчваше София като картина. Съвсем отблизо се виждаха остатъците от стълбовете на Симеоновския лифт. Трябваше да разбера от Мърльо кого е имал предвид, като ми говореше за човека от Симеоново. След обяд ще го потърся. Долепих лицето си до прозореца и deja vu ме връхлетя като внезапен ураган.

Залените с пролетни цветя поли на Витоша и сладък, ароматен пролетен дъжд, който ни е подгонил и ни е накарал да се скрием в близкото заведение. Долепил съм нос до стъклото и гледам как капките тичат надолу към нищото, а София долу в ниското е обляна в дъжд и слънце и огромна нереална дъга се е проснала от Люлин до Верила като знамение от друг свят. Малката ми ръка стиска лапата на баща ми и е хубаво, и малко страшно, защото гледам света отвисоко и виждам колко малък и крехък е, и чувствам, че само някой да мръдне с пръст, ей-оттук, от високото, и ще го срути. То всъщност така и стана. Завъртях глава, отръсках спомените, както куче се отърсва от вода и излязох от къщата на Ага Хан.