Георги Малинов
Вирт (15)

15

Вървях бавно по южния край на дървенишкото шосе и си тананиках песента, която бях чул при НДК. Нямах ясна идея какво трябва да правя. Знаех само, че трябва да се добера до Симеоново, срещайки се с колкото може по-малко патрули. Засега ме спряха само два. Пропускът ги накара да не ме разпитват много-много. Надявах се днес флуктоацията да запуши телефонните сигнали и да не им даде възможност да съобщават на някого за странния тип с общ пропуск, който се движи безцелно по Симеоновската дъга. Трябваше да стигна преди да се стъмни. И преди да завали киселият дъжд. Стигнах порутените фундаменти на Камбаните и поспрях за малко. Седнах на един зъбат бетонен блок, от който стърчаха железа като кости от скелет на риба. Никой не помни вече за какво са били тези Камбани. С религиозна цел ли, с научна ли? Може и да са били някакъв паметник. А и да не са били паметник, сега вече са. На разрухата.

Бръкнах в джоба си и извадих предмета, който бях намерил пред вратата на Мърльо. Стиснах го в шепа и бавно отворих пръсти. На дланта ми грейна миниатюрно слънце, затворено в изящно късче кехлибар. Зърното от броеницата на Ага Хан топлеше ръката ми и в радиус от няколко милиметра разгонваше напиращия мрак.

Изчаках почти да се стъмни и приближих до къщата на Ага Хан. За миг се зарадвах, че онзи мил приятел на човека — кучето, вече отдавна го няма. Зарадвах се и че по обясними причини всякакви охранителни системи, лазерни датчици, инфрачервени прожектори и сирени също не съществуват. Ако някой пазеше къщата на Ага Хан, това бяха само хора, а с тях бях научен да се справям. Прехвърлих се тихо през оградата и се сгуших до някакви камънаци. Беше вече почти тъмно. Забелязах силуета на кривата ябълка. Хора не се виждаха. Изкушавах се да вляза веднага в къщата, но реших да изчакам. Постоях така десетина минути и после бавно се придвижих към северната страна и френския прозорец, от който само преди ден бях наблюдавал София. Ага Хан имаше някакъв генератор на ток, работещ кой знае с какво. Зад някои прозорци трепкаше жълта хилава светлина. Големият хол зад френския прозорец обаче беше тъмен. Изкатерих се с лекота до него и предпазливо надникнах вътре. Нищо не виждах в тъмнината. Реших, че по-светло няма да стане, освен ако някой от охраната не ме усети и не ме светне с невронна пушка по главата и тихо влязох през открехнатата врата вътре.

Притаих се до прозореца и зачаках да измисля нещо. След като бях дошъл до тук, трябваше да открия Ага Хан и да му върна зърното кехлибар. Сигурно му е много мъчно за него. Направих крачка към вратата, която извеждаше от хола и върху мен сякаш се стовари целият кехлибар на света. Главата ми хлътна между раменете, коленете омекнаха. Ама и аз съм един професионалист — помислих си миг преди съзнанието ми също да омекне и малко след като усетих свирепата болка в тила.

Болката дойде преди съзнанието. Огромна и ритмична като бумтене на ковашка преса. Седях в същия този хол, в който влязох. Ага Хан стоеше пред мен и ме гледаше загрижено. Като видя, че отварям очи, се успокои и седна срещу мен.

— Всички гости са добре дошли при мен по всяко време. Момо малко се престара, но има страх човекът от нощни духове. Не му се сърди. Даже трябва да му благодариш. Той обикновено не пропуска. Но твоята глава явно е доста здрава. Ако беше влязъл през парадния вход, сега нямаше да охкаш.

Наместих се внимателно на стола. Въпросният Момо беше един юнак с модифицирани мускули, приличащи на морените от Витоша. Бях го виждал преди у Ага Хан. Направо е чудо, че съм цял. В устата ми горчеше и хич не ми се говореше с Ага Хан. Исках да се прибера в къщи, да заспя и да сънувам Витоша.

— Нося ти нещо — промълвих и като бръкнах внимателно в джоба, извадих зърното от кехлибарената му броеница. — Или не е твое?

Ага Хан леко се смръщи. После се наклони към мен и го взе. Повъртя го внимателно между пръстите си, приближи го до очите си и като ги присви, погледна през него.

— Благодаря ти — каза той, — скъп спомен ми е тази броеница.

— Човекът, пред чиято врата го намерих, не ми беше чак толкова скъп, но все пак държах на него.

Ага Хан повдигна рамене и нищо не каза. Ковашката преса в тила ми ускори ход.

— Ще ми кажеш ли нещо, Ага Хан, или да си ходя?

— Каквото и да ти кажа, сигурно няма да ме разбереш — отвърна той.

— Ти опитай…

Ага Хан отново присви очи и погледна през късчето кехлибар. После внимателно го остави на една масичка до себе си. Едва сега видях, че на нея стоеше броеницата. Късчета златисто слънце, наредени едно до друго. Ага Хан я взе и нежно я запремята в ръцете си.

— Броеницата трябва да има точно определен брой зърна — каза той. — Едно повече или едно по-малко нарушават симетрията и цикличността, влизат в асинхрон с вселенския ритъм и нарушават баланса на духа. Неточната броеница може да те убие. Тази броеница е изчислена точно за мен, балансирана е според духа ми и настроена на моите пръсти. Подариха ми я в една джамия край Изгаран. Градът беше сринат. Първо местни банди бяха водили война една с друга, после се беше намесила съседна държава, уж да помогне и накрая инспекционните отряди на Микроген бяха довършили всичко, защото местните хора упорито отказваха да платят лицензната такса за Пшеница-Г, която масово отглеждаха. А те просто нямаха от какво друго да живеят. След три предупреждения от Микроген и две резолюции на ООН, накрая се стигна до цивилизационно решение, наложено от отрядите на Микроген. Аз минах там след тях, защото каквото и да става, дори и след най-голяма разруха търговията трябва да продължи. В единствената останала сграда — джамията — открих няколко души. Слаби и сбръчкани, като костенурки. Трябваше да открия нещо за търгуване. Но те нямаха нищо, а аз имах храна, консерви, медикаменти, оръжие. „Имаш ли нещо за продан“ — на развалено местно наречие попитах моллата. Той ме погледна през хилядите си бръчки, които като пръстенчета се люлееха около очите му и нищо не каза. В ръката си държеше броеница. Монотонно и тихо пръстите му премятаха зърната, които сякаш го отделяха от заобикалящия ни свят. Посочих му броеницата като знак, че искам да я купя или разменя за нещо. Той поклати глава. Като го гледах, сигурно не беше ял повече от месец. „Тази не става“ — с гъгнив глас каза моллата, — „тази е моята“.

Другите скелети край него също закимаха глави в знак на съгласие. „Добре, дай ми друга“ — не отстъпвах аз, защото и разбойникът, и търговецът имат една и съща цел — откъдето минат, нещо да вземат. „Трябва да ти направим“ — каза старецът. — Не може иначе. Реших, че е слънчасал от глад и мизерия. Броеници имаше под път и над път и можех да си взема откъдето си искам. Защо пък ще правят специално за мен. Махнах с ръка и тръгнах да си вървя. „Мини след десет дни“ — спря ме моллата. — „ще ти направим една. Аз те запомних и Аллах те запомни“. „Добре“ — съгласих се аз след кратък размисъл. Дадох им няколко кутии кондензирано мляко и пакети с храна и продължих нататък. След десетина дни пак минах оттам. Мястото се беше оживило. Разни международни организации бяха разпънали шатрите си и развиваха усилена дейност. Те са като мухите. Винаги идват там, където има трупове. Бяха допълзели и други — търговци, пласьори на дрога, проститутки, бръмчаха военни камиони и се мяркаха журналисти и фоторепортери. Животът, така или иначе продължаваше. Отидох при джамията. Около нея нямаше никой. Не ми се влизаше вътре и зачаках някой да излезе от там. Десетина минути никой не се показа. Започнах да нервнича. Огледах се и видях, че някакъв окъсан черен мъж ме гледа. Повиках го и той тичешком пристигна. „Я извикай някой от моллите“ — наредих му аз. Той учудено ме погледна като неразбрал. „Някой отвътре ми трябва“ — бавно и с жестове обясних пак аз. „А, никой няма“ — зарадван каза дрипльото — „Измряха преди една седмица. Нямаме си молла. Чакаме да дойде някой“. Метнах му един пакет цигари и влязох в джамията. Вътре беше чисто и сумрачно. Нямаше нищо, освен няколко изтъркани килимчета. В единия ъгъл имаше маса, покрита с бяла покривка. Приближих се. В средата беше поставена изящна броеница, внимателно опъната по дължина. Изобщо не се усъмних, че е за мен. Взех я и пръстите ми потънаха в кехлибареното спокойствие на вселената.

Излязох навън. Дрипавият селянин беше изчезнал, а градът се беше оживил още повече. Продадох някои неща, купих други, а броеницата ритмично настройваше духа ми.

През нощта ограбихме една международна строителна организация, дошла да строи това, което по-рано беше сринато от нейните колеги, откраднахме два камиона с продукти на някакви търговци, наложи се да застреляме двама души от охраната и пъргаво се прехвърлихме в съседната държава. Човек трябва да има някаква връзка с бога. И мога да ти кажа, че тя не винаги е духовна.

Колкото и да беше сладкодумен Ага Хан, едвам го изтраях. Чукът в главата ми не беше спрял да млати нито за секунда.

— Слушай, Ага Хан — казах му аз, без изобщо да покажа, че тъпата му история за броеницата ме е заинтересувала. — Пречука Мърльо за нищо. По-точно за ВИРТ. Кажи ми за какво го направи, дай ми го този ВИРТ, или ми го продай и после ще се пазариш с Матей Дебелия, защото и той е в играта. Ясно му е, че Мърльо е убит, ясно му е защо е бил убит, мисля, че вече му е ясно и кой го е убил.

— Вирта… — проточи замислено Ага Хан, без да изпуска броеницата. — Ти знаеш ли какво е?

— Казах ти, че не знам.

— Ще ти кажа. Това е нещо, което ще погуби хората. Нищо в нашата история не е носило такава заплаха, както това творение. Нито войни, нито болести, нито мутации, нито социални бедствия, нито природни катаклизми, нищо не е заплашвало човечеството така, както ВИРТ. И най-силният наркотик, и най-великият фанатизъм бледнеят пред него. Той е създаден от нас и носи нашата гибел. Употребата му ще се разрасне по-бързо от чума, по-бързо от слънчево изригване и ще помете това, което е останало на планетата от човешката цивилизация. Ефектът му е такъв, че не можеш да се откажеш. Хората ще захвърлят всичко, ще зарежат бизнес, политика, любов, живот, само и само да се докосват до ВИРТ-а. Ти не можеш да си представиш какъв ужас носи той. Никой, който го е пробвал, не трябва да остане жив. Никой не трябва да го притежава. Никой не трябва да го разпространява.

Ага Хан млъкна и се приближи до прозореца. Не му вярвах много на бръщолевенията. Остарял е и си е вменил някаква месианска роля.

— Ти не си ли го пробвал? — попитах го аз и се опитах да стана. Към ковашкия чук в главата ми се присъедини и тежкопробивна машина. Изохках и се отпуснах обратно.

— Изпий това — каза Ага Хан и ми подаде някакъв прах и чаша вода.

Послушно изсипах праха на езика си и отпих няколко глътки. Чукът сякаш намали темпото.

— Пробвал ли си го? — попитах пак.

— Пробвал съм го и едва се сдържам да не повторя. Казвам ти, това е чума, за която няма серум.

— Щом ти си се сдържал, ще се сдържат и други. Не всички са алкохолици или се дрогират.

— Това е друго, не разбра ли? Това удря директно в центъра за удоволствие и подобно на нещастната опитна мишка ще натискаме педала на това удоволствие, докато не загинем, и повярвай ми, няма да чакаме дълго.

— Не ти вярвам — казах аз и се изправих. Главата ми беше се успокоила. — Искам да видя ВИРТ-а.

— А, не — поклати глава Ага Хан.

— Просто ми го покажи. От какво те е страх? Момо е до теб.

Ага Хан ме погледна замислено.

— Може и да ти дам да го пробваш. Ти имаш силна воля, а и ако поне малко слушаше, знаеш за какво става въпрос.

— Значи все пак е наркотик?

— Не точно, и не само. Добре, ще го пробваш, но слушай, когато се върнеш от пътешествието с ВИРТ-а, ще ми разкажеш какво си усетил и ако усетя само един квант колебание у теб, че пак искаш да повториш, ще те гръмна. Бъди сигурен, че ще позная безпогрешно реакцията ти. Съгласен ли си?

Какъв ли пък избор имах. Кимнах в знак на съгласие и зачаках съдбата си.

Ага Хан излезе и ме остави сам. Раздвижих врата си. Почти не ме болеше, само беше малко изтръпнал. Какъв ли прах ми даде? Да не е стрита на прах кожа от жаба? Мърльо твърдеше, че от специално изсушени жабешки кожи се приготвя някакъв много специален наркотик. Приближих се до прозореца. Можех да скоча през терасата и да се опитам да избягам. София тъмнееше в ниското. Момо можеше този път да не успее да ме настигне. За миг се изкуших от тази идея, но любопитството ми надделя, макар че не се съмнявах — Ага Хан щеше да ме гръмне като нищо, ако решеше, че му преча. Надявах се Матей да се сети за мен преди това да е станало.

Вратата се отвори и Ага Хан влезе. Приличаше на древен жрец, който се приготвя да направи някаква страшна магия. Държеше ръцете си изпънати напред и пристъпяше бавно. И като си помисля, че преди десетина години този човек беше страшилището на Мала Азия и Балканите…