Георги Малинов
Вирт (12)

12

Подпрях се на колоната, запалих гадна цигара и зачаках. Ама и аз съм един Марлоу. Малко след дванадесет се появи някаква сянка. Приближи се до мен и замръзна. Нищо не казах. Ако искаха да ме очистят, досега да са го направили. Стоях и чаках. В тъмното не различавах добре силуета. Прецених само, че е здравеняк и се движи доста пъргаво. След минута силуетът се размърда.

— Кой си? — без церемонии попита той.

— Приятел съм на Мърльо. Имаше среща с Бебо, ама не може да дойде. Аз съм тук вместо него.

— Като си вместо него, казвай какво искаш.

— Ти ли си Бебо?

Сянката изчезна и се появи от другата ми страна. Миришеше на кисело. Дано да не е лапнал „Мини Молотов“.

Отвратително и неспортсменско изобретение на висшата химия, „Мини Молотов“ беше някакъв вид дъвка, която в устата не беше нищо особено. Изплюеше ли се обаче, от съприкосновението с въздуха, при висока скорост и при контакт с кожата на лицето се превръщаше в нещо като напалм. В близък бой беше особено ефикасна и човек често можеше да види по улиците млади гангстери, които вместо да се млатят с юмруци както е било от времето на Омир до наши дни, се плюят усилено и с гъвкави, неестествени движения избягват летящия напалм.

— Попитах те какво искаш? — стори ми се, че сянката запремлясква дъвка. Ако ме наплюе от това разстояние, ще превърне лицето ми на пихтия. Вдигнах ръка уж да изтрия челото си. Всъщност исках донякъде да се предпазя. Все пак имах друга ръка, но не и друго лице.

— Мърльо има уговорка с Бебо — твърдо казах аз.

— Бебо го няма — каза сянката. — Я да видим какво носиш.

При тези думи се появи изневиделица пред мен и в ръката му се мярна елегантен невронен нож. Реагирах моментално. Забих коляно с всичка сила в слабините му. Може би се изсилих малко повече, отколкото трябваше. И най-големият бабаит не може да издържи като го сръгаш в чатала. Сянката изсумтя и се свлече на земята. Докато падаше, за всеки случай му забих един юмрук под лъжичката, след това го преметнах настрани и се стоварих отгоре, като натиснах главата му надолу, за да не ме наплюе, ако е лапнал „Мини Молотов“. Спотаих се върху гъгнещата сянка и се ослушах. Дали беше сам? И кой беше всъщност?

— Можеш да му строшиш врата — каза великодушно някой и върху мен се разля лъчът на мощен прожектор.

Примижах и се прикрих с длан. Станах бавно. Сянката, която така и не успях да разгледам добре, запълзя далеч от мен. Сигурно следващите няколко дни нямаше да може да ходи нормално. Прожекторът беше мощен, цяло състояние в днешно време. Не обичах да съм в центъра на вниманието, под лъчите на прожекторите, но в случая нямах избор. Лъчът не помръдваше от лицето ми.

— Къде е Мърльо? — попита гласът. Дали беше Бебо Шебека?

— Мъртъв е — казах аз. — Обесил се е сутринта в дома си.

— Най-умната постъпка, която е правил — констатира Бебо. — Ти какво искаш?

Учудих се. Мърльо не беше ли му казал какво търси, или срещата беше за съвсем други, някакви си техни мърльовски неща? Реших да играя открито или почти открито:

— Мърльо ми каза, че имаш нещо, което ми трябва. Ако е вярно, ще се спазарим.

— И кое е то?

— ВИРТ.

Лъчът на прожекторът заигра. За момент се отклони от мен, чу се някакво раздвижване и след миг пред мен се появи някакъв човек. Не успях да го разгледам добре, защото отново заби лъча директно в очите ми.

— Я повтори! — изсъска той.

— Що не го свалиш този фенер — помъчих се да го успокоя аз — виждаш, че съм сам, нямам оръжие. Ако искаш да търгуваме, казвай. На мен ми трябва ВИРТ.

— Това ли ти трябва? — саркастично се изхили Бебо.

— Имам пари — казах аз.

Лъчът отново подскочи и за част от секундата видях, че около мен има няколко души. Нямаше как да ги сръгам едновременно в чатала, ако се наложеше. Изглежда с нещо бях подразнил Бебо, защото той се приближи до мен и се разкрещя:

— Пари ли? Ти нямаш пари. Аз имам пари. Разбра ли? Аз. Ако искам, ще ти взема всичко, без да те питам и без да се пазаря. След това мога да те гръмна, да те намуша или да те обеся. Може и всичко наведнъж.

Устата му миришеше на кисело. Така мирише новият наркотик — смес от хашиш и някаква производна на петрола. Като нищо можеше да ме гръмне. Спомних си какво каза Ага Хан за него. Опитах се да кажа нещо успокоително, макар че при типове като него никаква психология не вирее.

— Прав си — миролюбиво казах аз. — Просто си мисля, че ако искаш, може да направим някоя сделка. На един човек му трябва ВИРТ и дава доста пари за това удоволствие. Мърльо спомена, че може би имаш.

— Слушай, глупако — киселият дъх ме блъсна в лицето, — само не се прави, че нищо не знаеш, защото ще те накарам да те изкъпят в Перловец. Къде е ВИРТ-а?

Признавам, че ако в този момент беше казал, че е господ, нямаше да се учудя толкова.

— Как къде? — абсолютно искрено и слисано попитах аз.

Бебо изглежда усети слисването ми и на свой ред се смути. За секунда. После пак стана агресивен.

— Абе ти идиот ли си? — изхърка той и закръжи около мен.

На отблясъците от прожектора различих десетина души. Ако някак успеех да се измъкна от тази каша, щях да съм герой. Ако не — антигерой. Мъртъв обаче. Бебо продължаваше да обикаля около мен. Пристъпваше плавно като тигрите едно време в зоологическата градина. Докато се мъчех да следя движенията му, някои от неговите хора се приближиха тихо до мен и в един миг двама от тях заедно с Бебо ми скочиха. Притиснаха ме отзад с маса около стотина килограма, а Бебо се озова отпред, размахал невронен нож. Лъчът на прожектора осветяваше този път неговото лице. Това не предвещаваше нищо добро. Типично поведение на маниак. Изпитваше удоволствие, като ексхибиционист, да показва лицето си. Разбира се, не пред всеки и не кога да е, а само пред жертвата си.

— Питам за последно — бавно, с явно заучена дикция каза Бебо. — Къде е ВИРТ-а? Ако ми кажеш, ще умреш веднага, ако не, само ще докосна с ножа гръбнака ти. След това знаеш какво ще стане.

— Наистина не знам — успях да изграча аз под огромната ръка, която беше обвила врата ми.

— Не лъжи — истерично извика Бебо, и от устата му се разлетяха слюнки. — Мразя да ме лъжат. Мърльо открадна ВИРТ-а. Излъга ме, че уж знаел как се ползва. Повярвах му. След това лигавата му твар се измъкна и отнесе ВИРТ-а. После каза, че искал да преговаря. Аз не преговарям.

Съвсем се обърках.

— Мърльо се обеси — казах аз, окончателно изгубил представа какво става. — Аз нищо не знам. Видях само бележка, че има среща с тебе. Нищо друго не ми е казал.

— Добре — подозрително спокойно каза Бебо. — Вярвам ти. Затова ще умреш бързо.

— Чакай — извиках аз и ни в клин ни в ръкав го попитах: — Пробва ли ВИРТ-а?

— Не. Не успях — каза Бебо и вдигна невронния нож. — Но знам още кой има ВИРТ. Мисля да го пробвам все пак.

— Кой? — идиотски попитах аз. Пред ножа едва ли можех да се държа по-идиотски. Не се опитах да се освободя, да го убедя някакси. Какво значение щеше да има отговорът му, ако след миг бях мъртъв.

Бебо приближи ножа до гърлото ми. В следващия миг се чу лек пукот и ръката му от китката нагоре отхвръкна, заедно с ножа. Лицето ми се потопи във фонтана от кръв, бликнал срещу мен. Чуха се още няколко пукота. Ръката, която ме стискаше през гърлото, се отпусна и туловището зад мен се свлече с въздишка. Отнякъде наизскачаха пъргави сенки и се понесоха на всички страни. Бебо се бе свлякъл на земята и стискаше чуканчето, което преди секунди беше хубава дясна ръка. Надвесих се над него, като преди това изгасих прожектора, който се търкаляше край нас.

— Кой друг има ВИРТ? — изсумтях в ухото му.

Цяло чудо бе, че ме чу:

— Измъкни ме от тук. Само ме измъкни. — От устата му вече не миришеше на кисело, а на сладникаво. Миризмата на кръвта.

— Кажи ми кой има ВИРТ и ще те измъкна. Иначе ще пукнеш тук в собствената си кръв.

— Измъкни ме, измъкни ме… — гласът му ставаше все по-слаб.

— Първо кажи къде има ВИРТ — коравосърдечно настоях аз.

— Ела — изнемощяло каза той.

Приближих ухото си до устата му, с надежда да чуя някакво име. Може би Бебо щеше да ми каже. Може би щеше да ме излъже, да измисли някой, само и само да се спаси. Не успя обаче нищо да направи. Вместо име в ухото ми влезе гейзер от кръв и слюнка. Отстрани на врата му щръкна къс десантен нож и над мен се надвеси огромен силует. На слабата светлина различих абсолютно плешива глава и някакви топки кожа, вместо уши. Дебелия Матей ме вдигна с една ръка и като ме опипа внимателно да не би да съм потрошен, ме пусна.

— Ти пък какво правиш тук? — изгъргорих аз, плюейки сладникавата кръв на Бебо.

— Мисля — каза Матей — за разлика от теб. И друг път като те питам нещо, не ми спестявай половината истина. Ако Джордано Бруно беше казал цялата истина, можеше още да е жив.

— Бебо знаеше кой има ВИРТ. Щеше да ми каже.

— Глупости — изхили се Матей.

Наведе се, взе прожектора и освети Бебо или по-точно останките му. Дясната ръка беше отрязана малко под китката и от нея все още шуртеше кръв. В лявата стискаше късо невронно шило. Беше достатъчно да ме одраска с него където и да е. Чудех се да благодаря ли на Матей, или да го пратя по дяволите. Нищо не казах и се затътрих към изхода, където зад обвитите с нощна мъгла руини на Хилтън светеше гордият надпис „Велика България“.