Георги Малинов
Вирт (1)

1

Ако в чая въздъхнат горчиви треви

И потръпне червената риза на клена,

Иде време за горест, иде мраз несъмнено,

А сърцето на лятото още кърви.

Стоях до стълбите на Софийския университет от източната им страна. Там беше завет и, сгушен в яката на якето си, почти не усещах пронизващия северен вятър. Достолепните статуи, които някога красяха стълбите, отдавна ги нямаше. От едната, тази, която беше над мен, бяха останали само краката. На кого и за какво беше притрябвала — не беше ясно. Може би някъде в статистиката на софийската полиция имаше информация какво е станало със статуите на благородните братя Георгиеви, но и да имаше такава информация, тя никого вече не интересуваше. Гледани отдолу, където бях аз, останките от тези крака приличаха на две огромни протези, захвърлени от някой великан.

Свит под тия две протези, пушех цигара и чаках Мърлявия Вальо, или Мърльо, както му викаха всички. Цигарата, която пушех, бе далеч от класическата представа за тютюн. Но такова нещо на нашата нещастна планета вече нямаше. Откакто преди двадесетина години генна епидемия порази тютюна, той стана най-скъпата стока на света. Най-търсената и най-липсващата. Синтетичните боклуци, които пушехме, имаха вкус на всичко друго, само не и на тютюн. Дръпнах за последно от така наречената цигара и яростно я стъпках, проклинайки се за гадния порок. Погледнах часовника си. Минаваше осем. По „Руски“ почти нямаше хора. Нямаше и кестени. Тях също ги бе сполетяла съдбата на тютюна. Сега голите изсъхнали дънери размахваха съсухрени клони като нещастни грамадни призраци. Кого го интересува… Когато стана осем и десет, в мен се зароди подозрението, че Мърльо няма да дойде. Както казваше един мой познат, бях сигурен двеста на хиляда. Реших да почакам още десетина минути и да си тръгвам. В София след залез слънце не е препоръчително да се остава по улиците. В смисъл, че не е здравословно.

След отвратителните мутационни епидемии, които наред с тютюна и кестените унищожиха осемдесет процента от флората на земята, последва крах на петролните залежи. Някой зарази петролните кладенци в САЩ с генно модифицирани бактерии, които се използваха за прочистване на морето от петролни разливи. Кой го направи не стана ясно. По това време в света имаше няколко лаборатории, които се занимаваха с генно инженерство — в Русия, в Китай и САЩ. Поне те бяха известни. Тези бактерии така прочистиха петролните находища, че заприличаха на помийни ями. От тях можеше да се получава всичко друго, само не и бензин. После бактериите се самомодифицираха, разселиха се и заразиха де що видят петролно находище, включително и най-затънтените в Сибир и Норвежко море. Поради тази причина нямаше и автомобили, за самолети да не говорим. От жужащ моторен кошер Земята се бе превърнала в тих, кротък парк. Малкото превозни средства, които пъплеха по булевард „Руски“, бяха на акумулатори и струваха майка си и баща си. Аз нямах такова превозно средство и ако исках да се прибера без премеждия, трябваше вече да тръгвам. Както казва един друг приятел: София се превърна в Готъм Сити, само че Батман е отказал да се премести в нея.

В този момент откъм Орлов мост се зададе Мърльо. Орлите на моста отдавна бяха излетели в нечия пещ за претопяване, а и самият мост с липсващи парапети и срутена дясна половина, следа от големите антиглобалистки битки преди двадесет години, едва ли заслужаваше това гордо име. Мърльо се приближи ухилен до уши и нахалното му задоволство затвърди чувството ми, че нищо не е свършил. Ама и аз защо ли чакам нещо от него?

— Здрасти, шефе — поздрави радостно той.

— Носиш ли нещо? — директно го попитах и запалих цигара. Колкото и да бяха гадни синтетичните цигари, миризмата на Мърльо беше още по-гадна.

— Слушай — каза той, — пичовете са разкопали две вили зад зоната на Княжево. Промъкнали са се край постовете и са ги боднали. Страхотии. Има купища плячка, но няма как да се прекара през постовете. Копелетата стрелят на месо или конфискуват всичко. Ако измислиш нещо с твоите връзки, ще има за всички.

После Мърльо ме погледна невинно и уж между другото подхвърли:

— Открили са и десет палета цигари. Виктори лайт.

Последната истинска цигара бях изпушил преди повече от година. Още си спомням вкуса й. Гадината му мръсна, знае къде да бодне.

— Носиш ли ВИРТ, гадино?

Усмивката му угасна. Познаваше ме добре.

— Добре бе, шефе — загърчи се той, — обясни ми за какво ти е този ВИРТ. Първо, никой още не го е пробвал като хората. Второ, кой знае колко струва и дали си струва изобщо. Вирт, та вирт.

После лицето му се оживи:

— Мога да ти намеря кока. Мога и хероин. Ако бутнеш повече и хашиш ще ти уредя. Имам и марихуана. И опиум имам. Намира се и ЛСД, и каптагон. Имам хора, които бачкат на разкопките на Главно аптечно. Ще ти намеря морфин и кодеин. Искаш ли амфетамини? Имам бензедрин, бифетамин десбутал, дексамил, мифедрин… Мога да намеря барбитурати… луминал, амутал, бетизол нембутал, секонал, либриум… Опитвал ли си буфотенин от жабешка кожа? Знаеш ли кое е хит сега? Апапите са се промъкнали до складовете на книжната борса на Окръжна болница. Те не се охраняват толкова строго. Там зараза почти няма. И знаеш ли какво са довлекли? Не знаеш. Двеста кашона с ацетоново канцеларско лепило марка „Кале“. Представяш ли си? Дишай на воля. Утре ако искаш, ще ти донеса…

Цялата тази тирада Мърльо произнесе на един дъх. Ходещ справочник по фармакология — раздел наркотици. В момента, в който спря, за да си поеме въздух, ръката ми се стрелна и го стисна за гушата. Много удобен момент бях избрал. Мърльо посиня като водата, дето тече в питейната мрежа и започна да гъгне. С другата ръка опрях тридесетразреден невронен пистолет „Нови Макаров“ в корема му. Учудвах се колко съм спокоен.

— Слушай, Мърльо — казах тихо, — обеща ми ВИРТ. Не ми казвай, че си ме лъгал и си ми взел парите напразно, защото ще натисна спусъка и ще си тръгна. Честна дума, ще го направя.

В онзи момент действително бях готов да натисна спусъка на Новия Макаров. След него Мърльо нямаше да е вече същият. Енергийният залп така объркваше нервната система, че цялото й командване и управление отиваше на кино. Нищо вече не изпълняваше командите както трябва. Вместо да се почеше например, човек започваше да пикае, а когато му се пикаеше, се чешеше. Много исках да натисна спусъка. Малко преди Мърльо да умре от задушаване, го пуснах. Хилавото му тяло се пльосна на земята. Няколко души се зазяпаха в нас. Почудиха се дали да се включат в битката, но явно видът на Нови Макаров в ръката ми ги разколеба.

— Марш оттук — изръмжах им аз и те се пръснаха като билярдни топки след сполучлив удар.

Мърльо се беше посъвзел и ме гледаше уплашено.

— Къде е ВИРТ-а? — попитах пак аз, сякаш нищо не се бе случило.

— Не знам — изхлипа Мърльо и аз моментално разбрах, че казва истината.

Че това нещастно създание, оглупяло от мизерия, не може и да излъже като хората. Целият му скапан двадесетгодишен живот бе минал в борба да излъже някой. Да преживее още един ден. Да оцелее още една нощ. За него бъдещето не съществуваше. Не съществуваше и миналото. Вчера той ми беше обещал ВИРТ и сигурно искрено е мислел, че ще го намери. Днес вчерашното обещание вече не съществуваше. И аз не знаех какво да го правя. Най-страшното беше, че май действително ми се искаше да му напълня тялото с един сноп от Нови Макаров. Сякаш с това щях да оправя света. Зарязах го, прибрах пистолета и си тръгнах. Мърльо обаче закуцука след мен.

— Виж, шефе — занарежда той, — знам, че те излъгах. Ще ти върна парите. Ама с тях платих наема. Щото ще ме изхвърлят. Ама ще ти ги върна. Ама и не съм те излъгал съвсем. Виждал съм ВИРТ. Честна дума. Мога да те заведа дотам. Мислех, че мога сам да я свърша тая работа, ама не става. Затова нищо не нося. Ама ти си печен. Ще се оправиш.

Спрях и се обърнах. Мърльо също спря. Физиономията му беше толкова нещастна в желанието си да ми угоди, че чак ми стана смешен. Извадих пакета, в който имаше няколко цигари, набутах му ги в ръката и изръмжах:

— Из-чез-вай.

Продължих към храм-паметника. Позлатените някога кубета сега ръждиво тъмнееха. В най-големия купол зееше дупка от снаряд. Не си спомням дали беше от антиглобалистките битки, или от атентата на „Внуците на Кубрат“. Задната част на храма беше изкъртена и там вечер се събираше всякаква измет. Трябваше да стигна до Лъвов мост, естествено и той отдавна останал без лъвове, оттам да пресека канала и покрай срутените останки от Дирекция на полицията да се прибера.

Мърльо усети, че не може да ме настигне и се развика след мен:

— Казвам ти, знам къде е. Обади ми се. Двама души имат ВИРТ. Единия не го знам кой е. Сигурно е мутра, щото живее зад санитарния пояс на Симеоново. За другия знам, че е Шебека. Бебо Шебека. Не те лъжа.

Намалих ход, а Мърльо продължаваше:

— Имам един братовчед, който ходи да работи понякога зад пояса. Той чул, че някой си, дето живее след лифта, бил хлътнал и нищо друго не го интересувало повече. Ама какво точно е не знам. Прах ли е, каша ли е, течност ли е? Ще те водя само да ти покажа къщата, пък ти ще се оправиш после.

Спрях пред скалата на Вазов. Само тя бе устояла на времето. Ама то какво да й направят. Нито да я претопят, нито да я разглобят. Не могат да я продадат, да я изядат, да я изпият, да я изпушат. Така щеше да си стои вечно. Че Мърльо лъжеше, това бе ясно. Той не знаеше коя е майка му, а ми приказва за братовчеди. Лъжеше като дърт циганин. Цигани в София нямаше, още по-малко дърти. Тези, които бяха се спасили от колективната расистка лудост на кротките славяни преди десетина години, благоразумно се бяха изнесли. Едва ли е ходил и зад санитарния пояс на Симеоново. Него като го видеха, още на зоологическата градина щяха да го гръмнат. Но нещо ми подсказваше да не режа всички мостове след себе си. Изчаках го да ме настигне и кротко му казах:

— Прибирай се. Ще ти се обадя утре да ми кажеш къде живее този в Симеоново. Мисли му, ако пак ме излъжеш.